Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дамска детективска агенция №1 (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The №1 Ladies’ Detective Agency, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 22гласа)

Информация

Сканиране
Internet(2015)
Корекция
analda(2016)

Издание:

Алегзандър Маккол Смит. Дамска детективска агенция №1

Превод: Милен Русков

Редактор: Милена Попова

Художник: Дима Недялкова-Каприева

Коректор: Румяна Величкова

Компютърна обработка: Емил Трайков

ISBN: 954-321-069-1

 

Формат 32/84/108

Печатни коли 13,5

Дадена за печат на ноември 2004 г.

Излязла от печат на ноември 2004 г.

Издателство „Изток-Запад“

История

  1. —Добавяне

Двадесет и втора глава
Господин Дж. Л. Б. Матекони

Дори на толкова надеждно превозно средство като нейния бял микробус, който беше изминал много мили, без да създава проблеми, прахта можеше да дойде в повече. Белият микробус беше преминал без оплаквания пътуването до обора в Калахари, но сега, когато се върнаха в града, двигателят започна да се дави. Заради прахта, маа Рамотсве беше сигурна в това.

Тя телефонира на „Тлоквенг роуд спийди моторс“, без да възнамерява да притеснява господин Дж. Л. Б. Матекони, но секретарката беше излязла да обядва и отговори той. Да не се тревожи, каза й той. Той ще дойде да погледне белия микробус на следващия ден, събота, и може дори да го оправи на място, на „Зебра драйв“.

— Съмнявам се — каза маа Рамотсве. — Това е стара кола. Тя е като стара крава и предполагам, че ще трябва да я продам.

— Няма да има нужда — каза господин Дж. Л. Б. Матекони.

— Всичко може да бъде поправено. Всичко.

Дори и разбито сърце? — запита се той. Може ли то да се поправи? Може ли професор Барнард от Кейптаун да излекува човек, чието сърце кърви, кърви от самота?

 

 

Тази сутрин маа Рамотсве отиде да пазарува. Съботните сутрини открай време бяха важни за нея; тя отиде до супермаркета в Търговския център, после си купи бакалски стоки и зеленчуци от жените на тротоара пред аптеката. След това отиде до хотел „Президент“ и пи кафе с приятели; после се прибра вкъщи и изпи половин бутилка „Лъвска бира“, докато седеше на верандата и четеше вестник. Като частен детектив, за нея беше важно да преглежда вестниците и да запомня фактите. Всички те бяха от полза, чак до последния ред от предсказуемите речи на политиците и дори църковните обяви. Човек никога не знаеше кога някое късче местна информация ще му влезе в работа.

Ако някой накараше маа Рамотсве да му каже например имената на осъдените контрабандисти на диаманти, тя можеше да му ги изброи: Арчи Мофобе, Пикс Нгубе, Молсо Моболе и Джордж Ексълънс Тамбе. Беше чела съобщенията за процесите срещу тях и знаеше присъдите им. Шест години, шест години, десет години и осем месеца. Всичко това беше записано и прибрано в папка.

А кой притежаваше кланицата „Уейт ноу мор“ в Олд Наледи? Как кой — Годфри Потовани, разбира се! Тя си спомняше снимката във вестника, която показваше как Годфри стои пред новата си кланица заедно с министъра на земеделието. А защо министърът беше там? Защото жена му Модела беше братовчедка на една жена от семейство Потовани, същата, която беше вдигнала ужасна врява около сватбата на Стоукс Лофинале. Ето защо. Маа Рамотсве не можеше да разбере хората, които не се интересуваха от всичко това. Как може човек да живее в град като този и да не иска да знае какво прави всеки, нищо, че няма професионална причина да се интересува от това?

 

 

Той дойде малко след четири, карайки своя син сервизен пикап с надписа „ТЛОКВЕНГ РОУД СПИЙДИ МОТОРС“, изписан с боя от едната му страна. Носеше гащеризона си на монтьор, който беше безупречно чист и изгладен. Тя му показа къде е белият микробус, паркиран край къщата, и той извади един голям крик от задната част на камиона си.

— Ще ти направя чай — каза тя. — Можеш да го изпиеш, докато оглеждаш колата.

Тя го наблюдаваше от прозореца. Видя го да отваря капака на двигателя и да почуква тук и там различни части. После седна зад волана и запали мотора, който изкашля и изпращя, а накрая загасна. Тя го наблюдаваше как махна нещо от двигателя — голяма част, от която се подаваха жици и маркучи. Може би това беше сърцето на колата; нейното вярно сърце, толкова постоянно и сигурно, но сега изглеждаше толкова уязвимо.

Господин Дж. Л. Б. Матекони се движеше напред-назад между микробуса и своя камион. Тя изнесе две чаши чай, а после и трета, понеже следобедът беше горещ. След това маа Рамотсве влезе в кухнята и сложи зеленчуците в една тенджера, а после поля растенията, които стояха на перваза на задния прозорец. Наближаваше залез-слънце и небето беше покрито със злато. Това беше любимият й момент от деня, когато птиците започваха да се гмуркат и да пикират във въздуха, а нощните насекоми запяваха. В тази нежна светлина добитъкът се прибираше, а огньовете пред колибите пукаха и се разгаряха за готвенето на вечерята.

Тя излезе да види дали господин Дж. Л. Б. Матекони се нуждаеше от допълнителна светлина. Той стоеше до белия микробус, триейки ръцете си в един парцал.

— Сега всичко трябва да е наред — каза той. — Настроих двигателя и той върви гладко. Като пчела.

Тя плесна с ръце от удоволствие.

— Мислех, че ще трябва да го изхвърлиш — каза тя.

— Казах ти, че всичко може да бъде поправено — засмя се той. — Дори един стар микробус.

Той я последва вътре. Тя му сипа бира и отидоха да седнат на любимото й място — на верандата, близо до бугенвилиите. В една съседна къща недалеч свиреше музика, настойчивите традиционни ритми на градската музика.

Слънцето залезе и стана тъмно. Той седеше до нея в приятния мрак и слушаха доволно звуците на Африка, която се успокояваше за нощта. Някъде лаеше куче; двигател на кола изръмжа и след това заглъхна; появи се лек вятър, топъл прашен вятър, който носеше аромата на храстите.

Той я погледна в мрака, тази жена, която беше всичко за него — майка, Африка, мъдрост, разбиране, вкусни неща за ядене, тикви, кокошки, миризмата на топлия дъх на животните, бялото небе над безкрайната, безкрайна пустош и жирафът, който плаче, давайки сълзите си на жените, за да намажат с тях кошниците си; о Ботсуана, моята страна, моят дом.

Такива неща си мислеше той. Но как можеше да й каже нещо подобно? Всеки път, когато се опиташе да й каже това, което беше в сърцето му, думите, които му идваха, изглеждаха толкова неточни. Един монтьор не може да бъде поет, помисли си той, нещата не стоят така. Затова каза просто:

— Много съм щастлив, че ти оправих микробуса. Щях да съжалявам, ако някой друг те беше излъгал и ти беше казал, че не си струва да бъде поправян. Има такива хора в нашия занаят.

— Знам — каза маа Рамотсве. — Но ти не си такъв.

Той не каза нищо. Имаше случаи, когато просто трябва да говориш, или цял живот после ще съжаляваш, че не си го направил. Но всеки път, когато се опиташе да й каже какво е в сърцето му, не успяваше. Вече я беше помолил да се омъжи за него и това не се оказа много успешно. Той не се чувстваше много уверен, поне с хората; колите бяха нещо различно, разбира се.

— Много съм щастлив да седя тук с теб…

Тя се обърна към него.

— Какво каза?

— Казах: моля те, маа Рамотсве, омъжи се за мен. Аз съм просто господин Дж. Л. Б. Матекони, това е всичко, но те моля, омъжи се за мен и ме направи щастлив.

— Разбира се, че ще се омъжа за теб — каза маа Рамотсве.

Край