Алегзандър Маккол Смит
Дамска детективска агенция №1 (20)

Двадесета глава
Медицински въпроси

Сега вече тя имаше нужната й информация. Имаше и карта, по която да намери убиеца, и щеше да го намери. Но това не значеше, че не й се налага да върти детективската си агенция и че не я чакат случаи за разрешаване — сред които и случай, в който бяха замесени истински, дипломиран доктор и една болница.

На маа Рамотсве винаги й ставаше зле в болниците; тя не харесваше миризмата им, побиваха я тръпки при гледката на пациентите, насядали по пейките на слънце, умълчани от страданията си. Потискаха я розовите пижами, които даваха на туберкулозно болните. За нея болниците бяха чисто и просто напомняне, че човекът е смъртен, издигнато от тухли и хоросан, ужасно напомняне за неизбежния край, който постига всички нас, и най-добрият начин да не мислиш за него, е да се улисваш с ежедневни дела.

Лекарите обаче не бяха като болниците, маа Рамотсве винаги се впечатляваше от тях. Тя се възхищаваше на усета им за доверителност, вдъхваше й спокойствие фактът, че кажеш ли на доктора нещо, той, подобно на свещеник, ще отнесе тайната ти в гроба. Това никога не може да се срещне сред адвокатите, които, общо взето, са хора, дето обичат да се хвалят, и винаги са готови да разкажат някаква история за сметка на клиента. А като се замисли човек, някои счетоводители са също толкова недискретни, като обсъждат кой колко е изкарал. Що се отнася до докторите обаче, можеш с все сила да се мъчиш да изкопчиш от тях някаква информация, но те винаги си държат устата затворена.

Така и трябваше да бъде, мислеше си маа Рамотсве. Не бих искала някой друг да знае за моите… Но всъщност за какво имаше да се притеснява тя? Замисли се сериозно. Теглото й едва ли беше нещо конфиденциално, пък и тя се гордееше, че е традиционно сложена африканка, за разлика от онези ужасни, подобни на пръчки създания, които човек вижда в рекламите. Или пък мазолите й — те тъй или иначе се виждаха, когато носеше сандали. Всъщност нямаше нищо, което да крие.

Виж, запекът беше съвсем друга работа. Би било ужасно, ако цял свят знаеше за неприятности от такова естество. Тя ужасно съжаляваше хората, които страдат от запек, а добре знаеше, че те не бяха малко. Навярно бяха достатъчно, за да образуват политическа партия — може би с шанс дори да сформират правителство, — но какво би правила такава партия, ако дойде на власт? Според нея — нищо. Щеше да се опита да прокара закони, но нямаше да успее.

Тя прекрати това безплодно разсъждение и се залови за работа. Нейният стар приятел д-р Макетси и беше телефонирал от болницата и я беше попитал дали вечерта може да се отбие в агенцията й на връщане към къщи. Тя с готовност се съгласи. Двамата с д-р Макетси бяха от Мочуди и въпреки, че той беше с десет години по-голям от нея, тя го чувстваше изключително близък. Тъй че тя отмени часа си при фризьора, който трябваше да сплете косата й на плитки, и остана зад бюрото си, занимавайки се с досадни книжа, докато не чу познатия глас на д-р Макетси, който извика „Ку-ку!“ на влизане.

Поклюкарстваха малко за семействата си, като пиеха чай и размишляваха за това, как се беше променил Мочуди от тяхно време насам. Тя попита за лелята на д-р Макетси — пенсионирана учителка, към която половината градче все още се обръщаше за съвет. Той каза, че силите й още не са свършили и сега я натискат да се кандидатира за парламента.

— Нуждаем се от повече жени в обществения живот — каза д-р Макетси. — Жените са много практични. За разлика от мъжете.

Маа Рамотсве с готовност се съгласи.

— Ако на власт бяха повече жени, те нямаше да позволят да избухват войни — каза тя. — Жените не се вълнуват от битките. Ние виждаме войната такава, каквато е — разкъсани тела и разплакани майки.

Д-р Макетси се замисли за момент. Той мислеше за госпожа Ганди, която беше водила война, за госпожа Голда Меир, която също беше водила война, както и за…

— През повечето време — отстъпи той. — Жените са благи през повечето време, но могат да бъдат твърди, когато се налага.

Д-р Макетси силно желаеше да смени темата, понеже се боеше да не би маа Рамотсве да го попита дали може да готви. Никак не му се щеше да се повтори разговора, който бе водил с една млада жена, върнала се след една година в Съединените щати. Тя му каза предизвикателно, сякаш разликата в годините им нямаше значение: „Щом ядеш, трябва и да готвиш. Много е просто.“ Тези идеи идваха от Америка и можеше да са много добри на теория, но дали са направили американците по-щастливи? Целият този прогрес, неспирната промяна трябваше да си има и граници. Напоследък той чуваше за мъже, които били задължавани от жените си да сменят пелените на бебетата. Той потрепери при тази мисъл; Африка не е готова за това, помисли си. Старите обичаи в Африка си имаха страни, които бяха много уместни и удобни — разбира се, ако си мъж, като д-р Макетси.

— Но това са големи въпроси — каза той весело. — Тиквите не растат по-бързо от това, че говориш за тях.

Неговата тъща все повтаряше това и въпреки че той не беше съгласен с почти нищо от онова, което тя казваше, често се хващаше, че повтаря думите й.

Маа Рамотсве се засмя.

— Защо дойде да ме видиш? — попита тя. — Да не искаш да ти намеря нова жена?

Д-р Макетси цъкна с език в знак на престорено неодобрение.

— Натъкнах се на истински проблем — каза той. — Не на дребния въпрос за жените.

Маа Рамотсве слушаше мълчаливо, докато докторът й обясняваше колко деликатен е проблемът му, а след това го увери, че и тя също като него вярва в конфиденциалността.

— Дори секретарката ми няма да разбере какво си ми казал — увери го тя.

— Добре — каза д-р Макетси. — Защото ако греша и някой разбере, ще имам сериозни неприятности, както, впрочем, и цялата болница. Не искам министърът да идва да ме търси.

— Разбирам — каза маа Рамотсве. Любопитството й вече беше възбудено до крайност и тя гореше от нетърпение да чуе какъв щекотлив въпрос тормози нейния приятел. Напоследък се беше занимавала с няколко доста скучни случая, включително и с унизителната задача да намери кучето на един богаташ! Единствената жена детектив в страната не би трябвало да пада толкова ниско и маа Рамотсве не би го направила, ако не се нуждаеше от пари. Моторът на белия микробус беше започнал да трака зловещо и господин Дж. Л. Б. Матекони, повикан да разбере проблема, внимателно й съобщи, че е нужен скъп ремонт. А пък как само смърдеше онова кошмарно куче! Когато най-сетне го откри, животното, влачено на края на една връв от група хлапета, които го бяха откраднали, се отплати на освободителката си с ухапване по глезена.

— Тревожа се за един от нашите млади доктори — започна д-р Макетси. — Казва се д-р Комоти. Нигериец.

— Разбирам.

— Знам, че някои хора са подозрителни към нигерийците — каза д-р Макетси.

— Вярно, има такива хора — каза маа Рамотсве, като за миг улови погледа на доктора и после бързо, почти виновно се извърна встрани.

Д-р Макетси допи чая и остави чашата на масата.

— Нека ти разкажа за нашия доктор Комоти — каза той. — Ще започна от времето, когато за пръв път се появи на събеседване за работа. Тъкмо аз трябваше да говоря с него, макар че, честно казано, това беше по-скоро формалност. По това време отчаяно не ни достигаха хора и се нуждаехме от лекар, който да помага при спешните случаи. Нали разбираш, не можехме да бъдем кой знае колко придирчиви. Във всеки случай той имаше значителен опит и носеше няколко препоръки. Беше работил в Найроби няколко години, тъй че аз телефонирах в болницата, в която е бил, и оттам потвърдиха, че всичко с него е съвсем наред. Така че го взех. Това стана преди около шест месеца. Имаше доста работа в отделението за спешни случаи. Сигурно знаеш какво е там. Пътни злополуки, сбивания — обичайните истории за петък вечер. Разбира се, по-голямата част от работата е най-обикновено почистване, спиране на кървенето, връщане на съзнанието — такива неща. На пръв поглед всичко вървеше добре, но три седмици след пристигането на д-р Комоти завеждащият на отделението проведе разговор с мен. Каза, че новият лекар му се вижда небрежен, а някои от нещата, които прави, изглеждат малко изненадващи. Например няколко пъти зашил рани не както трябва и се наложило да се шият повторно. Друг път обаче се справял отлично. Преди няколко седмици например дошла една жена с остър пневмоторакс. Това е доста сериозно нещо. В кухината около дробовете влиза въздух и те колабират като пукнат балон. В такива случаи трябва въздухът да се изтегли колкото може по-бързо, за да може дробът отново да се разшири. Тази работа е трудна за неопитен доктор. Трябва да знаеш къде да сложиш дренажа. Ако го извършиш не както трябва, може дори да пробиеш сърцето или да направиш някаква друга беля. А ако се забавиш, пациентът може да умре. Аз самият едва не изтървах един човек преди години. Доста се страхувам от тези случаи. Но д-р Комоти се оказа много добър при тази манипулация и несъмнено спаси живота на тази жена. Завеждащият се появи към края на процедурата и пое пациентката. Беше впечатлен и го сподели с мен. И все пак предния ден същият този лекар не беше успял да се оправи с очевиден случай на увеличен далак.

— Значи има непоследователност? — попита маа Рамотсве.

— Точно така — каза д-р Макетси. — Един ден работи отлично, а на следващия едва не убива някой нещастен пациент.

Маа Рамотсве се замисли за миг, спомняйки си една новина от „Стар“.

— Онзи ден четох за някакъв фалшив хирург в Йоханесбург — каза тя. — Практикувал почти десет години и никой не знаел, че нямал нужната квалификация. Накрая някой случайно забелязал нещо и така го разкрили.

— Това е изключителен случай — каза д-р Макетси. — Случват се такива неща от време на време. Понякога тези хора се измъкват незабелязани в продължение на дълго време, даже години наред.

— Провери ли дипломата му? — попита маа Рамотсве. — В наше време е доста лесно да се фалшифицират документи, с всички фотокопирни машини и лазерни принтери. Всеки може да го направи. Може би той изобщо не е лекар. Може да е бил портиер на болница или нещо такова.

Д-р Макетси поклати глава.

— Проверихме всичко — каза той. — Проверихме в Медицинския университет в Нигерия — повярвай ми, хич не беше лесно. Проверихме също в Главния медицински съвет във Великобритания, където е работил като регистратор две години. Даже поискахме снимка от Найроби — същият човек е. Ето защо съм напълно сигурен, че той е точно този, за когото се представя.

— Не можеш ли просто да го изпиташ? — попита маа Рамотсве. — Не можеш ли да се опиташ да разбереш какви са медицинските му познания, като му зададеш няколко хитри въпроса?

— Вече го направих — усмихна се д-р Макетси. — Възползвах се от възможността да говоря с него за един-два трудни случая. В първия случай се справи много добре и даде доста добър отговор. Явно си разбираше от работата. Но във втория се опитваше да се измъкне. Каза, че иска да помисли. Това ме ядоса и аз споменах нещо за предния случай, който разгледахме. Това го извади от равновесие и той само промърмори нещо неразбираемо. Сякаш беше забравил какво ми е казал преди три дни.

Маа Рамотсве погледна към тавана. Тя знаеше какво е да забравяш. Горкият й баща накрая беше започнал да забравя всичко, понякога едва успяваше да я познае. Това беше разбираемо при старите хора, но не и при млад лекар. Освен ако, разбира се, той не беше болен и болестта не влияеше на паметта му.

— Съвсем наред е с главата — каза д-р Макетси, сякаш предвиждайки нейния въпрос. — Поне доколкото мога да преценя. Не е случай на предсенилна деменция. Боя се, че става дума за наркотици. Вероятно той злоупотребява с наркотици и през половината време, в което лекува пациентите, всъщност не е на себе си.

Д-р Макетси направи пауза. Беше изстрелял своя снаряд и сега отново седна, сякаш принуден да замълчи заради последиците от казаното. Това беше почти толкова лошо, колкото ако бяха позволили на неквалифициран доктор да практикува. Ако министърът чуеше, че някакъв доктор лекува пациентите си в болницата, докато е под въздействие на наркотици, можеше да започне да пита доколко шефовете в тази болница си вършат работата.

Той отлично си представяше разговора. „Добре, д-р Макетси, но не можехте ли да разберете по поведението на този човек, че е под въздействието на наркотик? Би трябвало да можете да различавате подобни неща. Щом аз, като вървя по улицата, мога да видя, че някой е пушил трева, тогава сигурно това би трябвало да е ясно и на човек като вас. А може би аз си въобразявам, че вие сте по-наблюдателни, отколкото наистина сте…“

— Разбирам защо се притесняваш — каза маа Рамотсве. — Но не съм сигурна дали мога да помогна. Не разбирам много от наркотици. Това е работа на полицията.

Д-р Макетси не искаше и да чуе за това.

— Не ми говори за полицията — каза той. — Те никога не си държат устите затворени. Ако се обърна към тях да разследват случая, те ще го разглеждат като чиста проба разследване за наркотици. Ще нахлуят и ще претърсят къщата му, а после някой ще се разприказва. За нула време целият град ще заговори, че той е наркоман. — Той направи пауза, като се питаше дали маа Рамотсве може да разбере всички тънкости на дилемата, пред която беше изправен. — Ами ако не е? Ако аз греша? Тогава ще съм унищожил репутацията му без никаква причина. Той може да е некомпетентен от време на време, но това не е причина да го унищожа.

— Но ако наистина открием, че използва наркотици? — попита маа Рамотсве. — Не че съм сигурна как можем да го направим, но ако все пак успеем — какво тогава? Ще го уволниш ли?

Д-р Макетси енергично поклати глава.

— Ние не възприемаме наркотиците по този начин. Тук не става дума за добро или лошо поведение. Ще погледна на това като на медицински проблем и ще се опитам да му помогна. Ще се опитам да реша проблема.

— Но ти не можеш да „решиш проблема“ на подобни хора — каза маа Рамотсве. — Пушенето на трева е едно, а дрогирането с лекарства и други силни наркотици е нещо друго. Покажи ми един излекуван наркоман. Само един. Може би има такива, но аз никога не съм ги виждала.

Д-р Макетси сви рамене.

— Знам, че те могат да бъдат много манипулативни — каза той. — Но някои от тях наистина успяват да се откажат Мога да ти покажа някои статистически данни.

— Може би да, може би не — каза маа Рамотсве. — Въпросът е: какво искаш да направя?

— Разбери как стоят нещата с него — каза д-р Макетси. — Следи го няколко дни. Разбери дали взема наркотици. Ако е така, виж дали снабдява други с наркотици, докато го следиш. Защото това би бил още един проблем за нас. Ние контролираме строго наркотиците в болницата, но от време на време е възможно нещичко да изчезне, а най-малко от всичко се нуждаем от лекар, който продава наркотичните запаси на болницата на наркомани. Това не можем да търпим.

— Ще го уволниш ли в такъв случай? — попита маа Рамотсве. — Няма ли да се опиташ да му помогнеш?

— Ще изхвърчи от болницата като тапа — засмя се д-р Макетси.

— Добре — каза маа Рамотсве. — Сега да ти кажа за хонорара.

Лицето на д-р Макетси помръкна.

— Притеснявах се за това. Това е толкова деликатно разследване, едва ли болницата ще плати за него.

Маа Рамотсве кимна с разбиране.

— Мислеше, че щом съм ти стара приятелка…

— Да — каза тихо д-р Макетси. — Мислех си, че като стара приятелка може да си спомниш, че накрая, когато баща ти беше съвсем зле…

Маа Рамотсве наистина си спомняше. Д-р Макетси идваше всяка сутрин в къщата им в продължение на три седмици и накрая уреди баща й да бъде преместен в болницата, в отделна стая — всичко това направи безплатно.

— Спомням си много добре — каза тя. — Споменах хонорара само за да ти кажа, че няма да плащаш.

 

 

Тя разполагаше с цялата информация, необходима, за да започне разследването на д-р Комоти. Имаше адреса му в Каунда Уей, снимка, която й даде д-р Макетси, и номера на зелената кола, която той караше. Научи също телефонния му номер и номера на пощенската му кутия в пощата, въпреки че не си представяше при какви обстоятелства можеха да й потрябват тези неща. Сега оставаше само да започне да наблюдава д-р Комоти и да научи колкото се може повече неща за него за възможно най-кратко време.

Д-р Макетси предвидливо я беше снабдил с копие на списъка на дежурствата в спешното отделение през следващите няколко месеца. Това значеше, че маа Рамотсве щеше да знае кога точно той трябва да излезе от болницата и да се върне вкъщи, както и кога ще има нощно дежурство. Това щеше да й спести много време и усилия, много висене и чакане в белия микробус.

Тя започна след два дни. Беше на пост, когато д-р Комоти излезе от паркинга на болницата следобед, и го последва дискретно до града, като паркира през няколко коли от него и изчака той да напусне паркинга, преди да излезе от колата си. Той влезе в един-два магазина и си купи вестник от Книжния център. После пак се качи в колата си, отиде си право вкъщи и си остана там — според нея, без да върши нищо нередно, — докато светлините угаснаха малко преди десет вечерта. Доста скучно беше да седиш толкова време в белия микробус, но маа Рамотсве беше свикнала и никога не се оплакваше, след като е решила да се захване с някаква работа.

Би седяла в колата си цял месец, че и повече, ако за това я помолеше д-р Макетси; това беше най-малкото, което можеше да направи след стореното от него за баща й.

Тази вечер не се случи нищо, на следващата — също. Маа Рамотсве вече започваше да се чуди дали в рутинния живот на д-р Комоти има поне дребно разнообразие, когато внезапно нещата се промениха. Беше петък следобед и маа Рамотсве се канеше да проследи д-р Комоти на връщане от работа. Докторът малко закъсня, но накрая се появи на входа на спешното отделение със стетоскоп, пъхнат в джоба на бялото му сако, и се качи в колата си.

Маа Рамотсве излезе след него от двора на болницата, доволна, че той не забелязва нейното присъствие. Предполагаше, че ще отиде до Книжния център за вестника си, но този път, вместо да свърне към града, той сви в другата посока. Маа Рамотсве усети задоволство, че най-сетне можеше да се случи нещо, и внимаваше да не го изпусне, докато си пробиваха път през оживеното движение. Пътищата бяха по-натоварени от обикновено, защото беше петък следобед в края на месеца — тоест деня, в който се плащат заплатите. Тази вечер щеше да има повече пътни злополуки от обикновено и лекарят, който заемаше мястото на д-р Комоти в спешното отделение, щеше да има доста работа — шиене на пияници, вадене на парченца от предното стъкло от телата на хората, пострадали при катастрофа.

С изненада маа Рамотсве установи, че д-р Комоти поема към пътя за Лобатсе. Това беше интересно. Ако търгуваше с наркотици, използването на Лобатсе като база би било добра идея. Селището беше достатъчно близо до границата и оттам можеше да предава стока за Южна Африка или да взема получени пратки. За каквото и да ставаше дума, то го правеше много по-интересен за проследяване.

Продължаваха да карат, като маа Рамотсве правеше всичко възможно да не изпуска от поглед с белия си микробус по-мощната кола на д-р Комоти. Тя не се тревожеше, че той може да я забележи; пътят беше натоварен и нямаше причина д-р Комоти да обърне специално внимание на колата й. Разбира се, щом стигнеха до Лобатсе, щеше да се наложи да е по-внимателна, защото той можеше да я забележи сред оределия поток от коли.

Той обаче не спря в Лобатсе и маа Рамотсве започна да се тревожи. Това можеше да значи, че е решил да посети някое село по-нататък. И все пак това не бе особено вероятно, понеже след Лобатсе нямаше кой знае какви селища, поне нямаше селища, които биха представлявали интерес за човек като д-р Комоти. Значи единственото, което оставаше, беше границата, на няколко километра по-нататък. Точно така! Вече бе сигурна, че д-р Комоти смята да премине границата. Той отиваше в Мафикенг.

Щом я осени идеята, че д-р Комоти ще излезе извън страната, маа Рамотсве силно се ядоса на собствената си глупост. Тя не си носеше паспорта. Д-р Комоти щеше да продължи, а тя щеше да остане в Ботсуана. А щом веднъж минеше от другата страна, той можеше да прави каквото си иска — и без съмнение щеше да го стори, — без тя да може да разбере.

Тя го видя да спира на граничния пост, а след това обърна колата и си тръгна като ловец, който е преследвал плячката си, докато не е изчерпал силите си докрай, и сега е принуден да се откаже. Той щеше да прекара почивните дни в чужбина, а тя продължаваше да знае за заниманията му толкова, колкото и в началото. Щеше да се наложи през следващата седмица отново да се заеме с досадното следене на дома му през нощта, съзнавайки с горчивина, че всъщност престъплението е извършено през уикенда. И докато правеше всичко това, щеше да се наложи да отложи другите случаи — случаи, които носеха пари и плащаха сметката й в сервиза.

Когато се върна в Габороне, маа Рамотсве беше в много лошо настроение. Легна си рано, но лошото настроение не бе я напуснало и другата сутрин, когато отиде в Търговския център. Както често правеше в събота сутрин, тя си взе чаша кафе на верандата на хотел „Президент“ и приятно си побъбри със своята приятелка Грейс Гакатсла. Грейс, която имаше магазин за дрехи в Броудхърст, винаги я развеселяваше с разказите си за налудностите на своите клиенти. Една от тях, министерша, си купила рокля в петък, а следващия понеделник я върнала, като заявила, че не й става. Но в събота Грейс била на една сватба, където тази жена носела роклята, която й била съвсем по мярка.

— Разбира се, не можех да й кажа в лицето, че е лъжкиня и че аз не давам дрехи под наем — каза Грейс. — Затова я попитах дали й е харесала сватбата. Тя се усмихна и каза, че й е харесала. Аз рекох, че и на мен ми е харесала. Тя очевидно не ме беше видяла там. Усмивката й изчезна и каза, че може би ще даде на роклята още един шанс.

— Тази жена е глупава като таралеж — каза маа Рамотсве.

— Като хиена — каза Грейс. — Като мравояд с дълъг нос.

После обаче смехът утихна, Грейс си отиде и лошото настроение на маа Рамотсве се върна. Струваше й се, че ще продължи да се чувства така чак до понеделник. Даже се боеше, че това настроение ще си остане чак до края на случая „Комоти“ — ако изобщо успееше да го доведе до завършек.

Маа Рамотсве плати сметката и си тръгна. И точно тогава, докато слизаше по стълбите пред хотела, видя д-р Комоти в Търговския център.

 

 

За миг маа Рамотсве остана напълно неподвижна. Д-р Комоти беше пресякъл границата предишната вечер малко преди седем. Границата се затваряше в осем часа, което значеше, че той не би имал време да отиде до Мафикенг, който беше на още четирийсет минути път, и да се върне навреме, преди да затворят границата. Значи беше прекарал една нощ там и първото, което беше направил тази сутрин, е било да потегли обратно към Габороне.

Тя бързо се съвзе от изненадата, че го е видяла и осъзна, че трябва добре да се възползва от възможността да го проследи и да види какво ще направи. Той влезе в железарията и маа Рамотсве се помота отвън, разглеждайки разсеяно витрината, докато той излезе. След това той се върна право на паркинга и тя го видя как се качва в колата си.

През останалата част от деня д-р Комоти си остана вкъщи. В шест вечерта отиде в хотел „Сън“, където пийна по едно с двама мъже, които маа Рамотсве разпозна като негови сънародници — нигерийци. Тя знаеше, че единият от тях работи в счетоводна фирма, а другият май беше начален учител. Нищо в тяхната среща не изглеждаше подозрително. Точно в този момент из града се срещаха много други като тях — хора, сближени единствено от изгнаническия живот, които говореха за дома.

След един час той си тръгна — с това се изчерпи социалният живот на д-р Комоти за този уикенд. В неделя вечер маа Рамотсве вече бе решила следващата седмица да докладва на д-р Макетси, че, за съжаление, няма никакви индикации д-р Комоти да се движи в кръговете на наркоманите и — напротив — той има вид на образец за сериозност и почтеност. Нямаше и следа от жени, освен ако те не се криеха в къщата и никога не излизаха. Никой не дойде в къщата, докато тя я наблюдаваше, и никой не излезе от нея, с изключение на самия д-р Комоти. С две думи, пълна скука беше да го следи човек.

Но оставаше въпросът за Мафикенг и пътуването в петък вечер натам и обратно. Ако беше ходил там да пазарува на пазарите „ОК“ — както правеха мнозина, — тогава сигурно щеше да остане и поне част от съботата, което очевидно не беше направил. Следователно, сигурно бе направил онова, за което е пътувал дотам, още в петък вечерта. Дали не се срещаше с жена някоя от евтините южноафриканки, които мъжете кой знае защо харесваха. Това беше най-простото обяснение, а и най-вероятното. Но защо толкова е бързал да се върне в събота сутрин? Защо не е останал там и в събота и не я е завел на обяд в хотел „Мбабато“? Имаше нещо гнило и маа Рамотсве си помисли, че следващата седмица би могла да го проследи до Мафикенг, ако, разбира се той отидеше там, и да види какво става. Ако нямаше нищо за гледане, можеше поне да напазарува и да се върне в събота сутринта. И без друго мислеше да ходи дотам, а сега можеше да убие два заека с един куршум.

 

 

Д-р Комоти се оказа благодатен за следене. Следващият петък той напусна болницата навреме и потегли по пътя за Лобатсе, следван на разстояние от маа Рамотсве в нейния микробус. Пресичането на границата се оказа сложна работа, понеже маа Рамотсве не биваше да е твърде близо до него на граничния пост, но в същото време не биваше да го изпусне от другата страна. За няколко секунди изглеждаше, че тя ще се забави, понеже мудният чиновник разлистваше внимателно паспорта й, разглеждайки печатите, които показваха нейните отивания и връщания от Йоханесбург и Мафикенг.

— В графата „занятие“ пише, че сте детектив — каза той начумерено. — Как може жена да бъде детектив?

Маа Рамотсве го прониза с поглед. Ако тази среща продължеше още малко, тя щеше да изгуби д-р Комоти, на когото тъкмо подпечатваха паспорта. След няколко минути той щеше да е преминал граничния контрол и белият микробус нямаше да има никакъв шанс да го настигне.

— Много жени са детективи — каза маа Рамотсве с достойнство. — Не сте ли чели Агата Кристи?

Чиновникът я погледна и се наежи.

— Да не искате да кажете, че съм необразован човек? — изръмжа той. — Това ли казвате? Че не съм чел този господин Кристи?

— Не, не — каза маа Рамотсве. — Вие, митничарите, сте добре образовани и много ефективни. Вчера, като бях в къщата на вашия министър, му казах, че според мен неговите служители са много любезни и ефективни. Добре си поговорихме за това на вечеря.

Чиновникът замръзна. За миг доби несигурен вид, но после посегна към гумения печат и подпечата паспорта.

— Благодаря ви — каза той. — Вече можете да вървите.

Маа Рамотсве не обичаше да лъже, но понякога това беше необходимо, особено когато се сблъскаш с хора, издигнали се на пост, надхвърлящ способностите им. Едно такова украсяване на истината — защото тя наистина познаваше министъра, макар и доста бегло — понякога стряскаше такива хора и често това беше за тяхно добро. Може би този чиновник добре ще си помисли другия път, когато му се прииска да се държи грубо с някоя жена без причина.

Тя се върна в колата и един граничен служител й махна с ръка да мине покрай бариерата. Д-р Комоти не се виждаше и, за да го настигне, се наложи да изстиска и последните сили на микробуса. Той обаче не караше особено бързо, ето защо тя намали и продължи след него покрай останките от столицата на Мангопе с неговата илюзорна Република Бофутхатсуана. Там беше стадионът, на който президентът беше задържан от собствените си войски, вдигнали се на бунт; там бяха правителствените канцеларии, които управляваха абсурдно накъсаната държава от името на нейните господари в Претория. Такова безсмислено разхищение на енергия, помисли си тя, такава пълна глупост, че когато му дойде времето, тя просто избледня като някаква илюзия, каквато всъщност си беше. Всичко това беше част от фарса на апартейда и чудовищната мечта на Ферворд^[1]; такава болка, толкова дълго влачено страдание, което се прибавяше към цялото страдание на Африка.

Внезапно д-р Комоти зави вдясно. Бяха стигнали предградията на Мафикенг, един квартал с чисти, прави улици и къщи с големи градини и хубави огради. Тъкмо в алеята на една такава къща сви той, което принуди маа Рамотсве да го отмине, за да не събуди подозрение. Тя обаче преброи къщите, които отмина — седем — и после паркира под едно дърво.

Тук имаше „санитарна алея“, която минаваше покрай задната част на къщите. Маа Рамотсве излезе от колата и отиде до края на санитарната алея. Къщата, в която влезе д-р Комоти, беше през осем къщи — седемте и тази, която се наложи да заобиколи, за да стигне до началото на санитарната алея.

Тя застана на алеята зад осмата къща и се загледа в градината. Навремето някой се беше грижил за нея, но това трябва да е било преди години. В момента тя приличаше на джунгла — преплетени черници, запуснати храсти бугенвилия, които бяха достигнали гигантски размери и издигаха големи вейки с розови цветове към небето, дървета папая с гниещи плодове. Тук беше рай за змиите, помисли си тя; можеше да има мамби, снишили се в некосената трева, и чернозъби дървесни змии, увити по клоните на дърветата — всички те очакващи някой като нея, достатъчно глупав да влезе.

Тя внимателно бутна портата. Явно отдавна не беше използвана и пантите й скърцаха силно. Но това нямаше значение, защото едва ли някакъв звук можеше да премине през растителността, която отделяше задната ограда от къщата, намираща се на стотина метра. На практика бе невъзможно къщата да се види през буйната растителност, което създаде у маа Рамотсве сигурност, тъй като бе защитена поне от очите на хората в къщата, ако не от змиите.

Маа Рамотсве се придвижваше предпазливо, пристъпваше внимателно в очакване всеки момент да чуе съскането на някоя раздразнена змия. Но никъде нищо не помръдваше и скоро тя се сви под една черница — възможно най-близо до къщата, колкото посмя да стигне. Скрита от дървото, тя имаше добър изглед към задния двор и към отворения прозорец на кухнята. Не можеше обаче да види нищо в самата къща, понеже тя беше построена в стария колониален стил, с широки стрехи, които я държаха прохладна и тъмна. Много по-лесно беше да се шпионират хора, които живеят в модерните къщи, понеже днес архитектите са забравили за слънцето и пъхат хората в подобия на прозрачните аквариуми на златните рибки, където цял свят може да те зяпа през широките незащитени прозорци, стига да иска.

А сега какво да прави? Можеше да остане на място с надеждата, че някой ще излезе през задния вход. Но защо им е да го правят? Пък и да излезе някой, тя какво ще направи?

Изведнъж един прозорец на гърба на къщата се отвори и един мъж се провеси от него. Това беше д-р Комоти.

— Хей, вие! Вие там! Точно вие, пълната жена! Какво правите под нашата черница?

Неочаквано маа Рамотсве усети абсурден подтик да погледне през рамо, сякаш за да покаже, че под дървото има и друг. Чувстваше се като ученичка, хваната да краде плодове или да върши друго забранено нещо. Нямаше какво да каже; трябваше просто да си признае.

Тя се изправи и излезе от сянката на дървото.

— Горещо е — извика тя. — Може ли да ми дадете чаша вода?

Прозорецът се затвори и след момент се отвори вратата на кухнята. Д-р Комоти застана на стълбите, облечен със съвсем различни дрехи в сравнение с тези, които носеше, когато напусна Габороне. Той държеше чаша вода, която й подаде. Маа Рамотсве я взе и я изпи с чувство на благодарност. Тя наистина беше жадна и водата й беше добре дошла, макар да забеляза, че чашата е мръсна.

— Какво правите в градината ни? — попита отново д-р Комоти, но не грубо. — Да не сте крадла?

Маа Рамотсве изглеждаше обидена.

— Не съм — каза тя.

Д-р Комоти я гледаше хладно.

— В такъв случай, щом не сте дошла да крадете, какво искате? Работа ли търсите? Ако е така, ние вече имаме жена, която идва да готви. Не ни трябва никой друг.

Маа Рамотсве тъкмо щеше да отговори нещо, когато някой се появи зад д-р Комоти и надникна през рамото му. Беше д-р Комоти.

— Какво?

— Какво става? — попита вторият д-р Комоти. — Какво иска тази жена?

— Видях я в градината — каза първият д-р Комоти. — Твърди, че не е крадла.

— И наистина не съм — каза тя засегната. — Разглеждах тази къща.

Двамата мъже добиха озадачен вид.

— Защо? — попита единият. — Защо разглеждахте къщата? В нея няма нищо особено и не се продава.

Маа Рамотсве отметна глава назад и се разсмя.

— О, не съм дошла да я купувам — каза тя. — Просто живеех тук като малка. Тогава в нея живееха бури — господин Ван дер Хеевер и жена му. Майка ми им беше готвачка и ние живеехме в къщата на прислугата в дъното на градината. Баща ми се грижеше за градината…

Тя спря за миг и погледна двамата​ мъже укоризнено.

— Тогава беше в по-добър вид — продължи. — Добре гледана.

— Не се съмнявам, че е било така — каза единият от двамата. — И ние бихме искали да я вземем в ръце някой ден. Но просто сме много заети хора. Нали разбирате, и двамата сме лекари и прекарваме цялото си време в болницата.

— Така ли! — възкликна маа Рамотсве, опитвайки се да звучи почтително. — Значи вие сте лекари в тукашната болница?

— Не — каза първият д-р Комоти. — Аз имам лекарски кабинет близо до железопътната гара. А брат ми…

— Аз работя нататък — каза другият д-р Комоти, сочейки на север. — Тъй или иначе, майко, можете да разглеждате градината, колкото искате. Не бързайте. Ние ще ви направим чай.

— Чай! — възкликна маа Рамотсве. — Много сте любезни. Благодаря ви.

За нея бе облекчение да напусне занемарената градина с предполагаемите й зловещи обитатели. Няколко минути маа Рамотсве се преструваше, че разглежда дърветата и храстите — или поне това, което се виждаше от тях, — а после благодари на домакините си за чая и излезе на пътя. Умът й напрегнато премисляше странната информация, с която се беше сдобила. Значи имаше двама д-р Комоти — което не беше нещо кой знае колко необикновено само по себе си. Но тя чувстваше, че тук се крие разковничето. Разбира се, спокойно може двама близнаци да завършат медицинския факултет. Често те водят огледален живот, а понякога дори стигат дотам, че се женят за сестри. Но тук имаше нещо особено важно и маа Рамотсве беше сигурна, че то направо ще й извади очите, макар все още да не го вижда.

Тя се качи в микробуса и се върна до центъра на града. Единият д-р Комоти беше казал, че има лекарски кабинет в града близо до железопътната гара, и тя реши да го погледне. Не че медната табела, ако изобщо имаше такава, щеше да й разкрие кой знае какво.

Тя познаваше слабо гарата. Обичаше да идва тук, защото това място й напомняше за едновремешната Африка, за времето, когато никак не бе удобно да се пътува в претъпканите влакове, за бавното преминаване през просторни равнини, за захарната тръстика, която дъвчеш, за да минава времето, за сърцевината на тръстиката, която плюеш през отворените прозорци. Тук все още човек можеше да види тази Африка, или част от нея — тук, където влаковете, пристигащи от Кейптаун, бавно минаваха покрай перона и продължаваха на север през Ботсуана към Булавайо; тук, където в индийските магазини до гарата все още се продаваха евтини одеяла и мъжки шапки с ярки пера, забучени в периферията им.

Маа Рамотсве не искаше Африка да се променя. Тя не искаше хората в страната й да станат като всички останали — бездушни, себични, забравили какво значи да си африканец или дори по-лошо: срамуващи се от Африка. Тя никога нямаше да бъде нищо друго, освен африканка, дори ако някой дойдеше при нея и й кажеше: „Ето едно хапче, последна дума на науката. Вземи го и то ще те превърне в американка.“ Тя щеше да откаже. Никога. Не, благодаря.

Тя паркира пред гарата и излезе. Наоколо гъмжеше от хора: жени, които продаваха варена царевица и сладки сокове; мъже, които говореха шумно с приятелите си; едно семейство, което пътуваше с мукавени куфари и одеяло, в което беше завързана част от багажа им. Някакво дете, което буташе импровизирана играчка — кола от извита тел, се блъсна в маа Рамотсве и избяга, без да се извини, уплашено, че ще му се скарат.

Тя се приближи до една продавачка и й заговори на сетсуана.

— Добре ли сте днес, маа? — попита любезно.

— Аз съм добре, а вие как сте?

— Добре съм, и спах много добре.

— Добре.

След като поздравите свършиха, тя каза:

— Хората ми казаха, че тук имало добър лекар. Казвал се доктор Комоти. Знаете ли къде се намира?

Жената кимна.

— Много хора ходят при него. Кабинетът му е ей там — точно където онзи бял човек току-що паркира пикапа си. Там се намира.

Маа Рамотсве благодари на жената и си купи кочан варена царевица. После, борейки се с него, докато вървеше, тя пресече прашния площад и стигна до разнебитената постройка с ламаринен покрив, където се намираше кабинетът на д-р Комоти.

За нейна изненада вратата не беше заключена и когато я бутна, тя видя една жена, застанала право пред нея.

— Съжалявам, докторът го няма — каза жената малко раздразнено. — Аз съм сестрата. Можете да намерите доктора в понеделник следобед.

— Така ли! — каза маа Рамотсве. — Сигурно е тъжно човек да разтребва в петък вечер, когато всички излизат.

Сестрата сви рамене.

— Приятелят ми ще ме вземе оттук след малко. Но аз обичам да подготвям всичко за понеделник. Така е по-добре.

— Много по-добре — отвърна маа Рамотсве, разсъждавайки бързо. — Всъщност аз не идвам на преглед при доктора. Работех при него, когато беше в Найроби. Бях сестра при него. Исках само да му се обадя.

Държането на сестрата стана забележимо по-приятелско.

— Да ви сложа малко чай — предложи тя. — Все още е много горещо навън.

Маа Рамотсве седна и изчака сестрата да се върне с чайника.

— Познавате ли другия доктор Комоти? — попита тя. — Братът.

— О, да — каза сестрата. — Често го виждаме. Идва тук да помага, нали разбирате. Два-три пъти седмично.

Съвсем бавно маа Рамотсве остави чашата си на масата. Сърцето й заби учестено — тя разбра, че е стигнала до сърцевината на въпроса и е уловила убягващото й решение. Но трябваше да звучи небрежно.

— О, те правеха така и в Найроби — каза тя, като махна небрежно с ръка, сякаш тези неща нямаха особено значение. — Единият помагаше на другия. И обикновено пациентите не разбираха, че ги лекува друг доктор.

Сестрата се засмя.

— И тук правят така — каза тя. — Не съм сигурна дали това е съвсем честно към пациентите, но никой досега не е разбрал, че са двама. Така че всички са съвсем доволни.

Маа Рамотсве вдигна отново чашата си и я подаде на сестрата пак да я напълни.

— Ами вие? — каза тя. — Вие можете ли да ги различавате?

Сестрата даде пълната чаша на маа Рамотсве.

— Различавам ги по едно нещо — каза тя. — Единият от тях много го бива, а другият за нищо не става. Вторият едва ли разбира нещо от медицината. Ако питате мен, истинско чудо е, че е завършил университета.

„Не, не го е завършил“ — помисли си Маа Рамотсве, но не го каза на глас.

 

 

Тази нощ тя остана в Мафикенг, в хотела на гарата, който беше шумен и неудобен, но въпреки това спа добре, както винаги, когато тъкмо беше завършила някое разследване. На следващата сутрин отиде да пазарува на базарите „ОК“ и откри — за свое голямо удоволствие, — цял куп рокли размер 22 на специална цена. Купи си три — с две повече, отколкото действително се нуждаеше, — но ако си собственик на „Дамска детективска агенция №1“, трябва да поддържаш известен стил.

Прибра се в три следобед, обади се на д-р Макетси у дома му и го покани веднага да дойде в офиса й, ако иска да научи резултатите от разследването. Той пристигна след десет минути и се настани в кабинета й, като си играеше нервно с маншетите на ризата си.

— Преди всичко — съобщи маа Рамотсве — не става дума за наркотици.

Д-р Макетси въздъхна с облекчение.

— Слава богу — каза той. — Най-вече за това се тревожех.

— Макар че — поде маа Рамотсве колебливо, — не съм сигурна дали ще ти хареса това, което ще ти кажа.

— Сигурно няма нужната квалификация — предположи д-р Макетси. — Така ли е?

— Единият от тях я има — каза маа Рамотсве.

— Единият от тях ли? — д-р Макетси я гледаше с недоумение.

Маа Рамотсве се облегна с вида на човек, който всеки момент ще разкрие голяма мистерия.

— Имало едно време двама близнаци — започна тя. — Единият влязъл да учи в медицинския университет и станал доктор. Другият не. Онзи с дипломата си намерил работа като доктор, но бил алчен и си помислил, че две лекарски заплати са повече от една. Ето защо започнал да работи на две места, на всяко от тях само през част от времето. Но когато го нямало, мястото му заемал брат му, който, да не забравяме, бил негов близнак. Той използвал медицинските познания, които бил научил от брат си, както и неговите съвети. Това е цялата история. Това е историята на д-р Комоти и неговият брат близнак, който живее в Мафикенг.

Д-р Макетси седеше, без да каже и дума. Докато маа Рамотсве говореше, той беше заровил глава в ръцете си и за миг маа Рамотсве си помисли, че той ще заплаче.

— Значи и при нас, в болницата, са двама — каза той най-сетне. — Ту — дипломираният, ту — братът близнак.

— Да — каза просто маа Рамотсве. — През три дни от седмицата, да речем, при вас е бил квалифицираният близнак, а неквалифицираният е практикувал като участъков лекар в кабинет близо до гарата в Мафикенг. След това са се сменяли и вероятно ученият е поемал случаите, които неукият е захвърлял на произвола.

— Две работни места само с една диплома по медицина — учуди се д-р Макетси. — Това е най-хитрата машинация, на която съм се натъквал от много отдавна.

— Трябва да призная, че и аз бях смаяна — каза маа Рамотсве. — Мислех, че съм виждала всевъзможна човешка непочтеност, но явно още има какво да ни учуди.

Д-р Макетси потри брадичката си.

— Ще трябва да съобщя за това в полицията — каза той. — Сигурно ще има съдебен процес. Трябва да защитаваме обществото от такива хора.

— Освен ако… — започна маа Рамотсве.

Д-р Макетси грабна сламката, която тя му подаваше.

— Сещаш ли се за друга възможност? — попита той. — Когато това излезе наяве, хората ще се изплашат. Ще разубеждават другите да ходят в болница. Знаеш, че програмите ни за обществено здравеопазване разчитат на доверието на хората.

— Точно така — каза маа Рамотсве. — Предлагам да прехвърлим случая някъде другаде. Съгласна съм с теб: обществото трябва да бъде предпазено и д-р Комоти трябва да бъде уволнен и да си понесе всички последствия. Но защо да не прехвърлим това в чужди владения?

— Тоест в Мафикенг?

— Да — каза маа Рамотсве. — В края на краищата и там е извършено престъпление и можем да оставим южноафриканците да се оправят с това. Вестниците в Габороне сигурно дори няма да забележат. Тук хората ще разберат само, че д-р Комоти внезапно е напуснал, за което може да има много причини.

— Добре — каза д-р Макетси. — Бих искал министърът да не надуши всичко това. Не мисля, че ще има някаква полза, ако той се… Как да го кажем — разстрои.

— Разбира се, че няма да има полза — каза маа Рамотсве. — С твое позволение аз мога да телефонирам на моя приятел Били Пилани, който е капитан в полицията там. Ще му хареса да го видят как разобличава фалшив доктор. Били обича хубавите сензационни арести.

— Направи го — каза усмихнат д-р Макетси. Това беше леко решение на един изключително необикновен проблем и той беше много впечатлен от начина, по който маа Рамотсве се справи с него.

— Знаеш ли — каза той, — мисля, че дори моята леля в Мочуди не би се справила с това по-добре от теб.

Маа Рамотсве се усмихна на стария си приятел. Можеш в течение на живота си да завързваш нови приятелства всяка година, даже буквално всеки месец, но нищо не може да замести приятелствата от детинство, които оцеляват до зряла възраст. С тези приятели сякаш ни свързват стоманени въжета.

Тя се протегна и нежно докосна д-р Макетси по рамото, както понякога правят старите приятели, когато няма какво повече да си кажат.