Алегзандър Маккол Смит
Дамска детективска агенция №1 (2)

Втора глава
Преди много години

Ние не забравяме, мислеше си маа Рамотсве. Може главите ни да са малки, но са така пълни със спомени, както небето понякога се изпълва с жужащи пчели. Пълни са с хиляди и хиляди спомени — за миризми, места, дреболии, които са ни се случили и които се връщат неочаквано, за да ни напомнят кои сме. Коя съм аз? Аз съм Прешъс Рамотсве, гражданка на Ботсуана, дъщеря на Обед Рамотсве, който умря, защото беше миньор и вече не можеше да диша. Неговият живот остана незаписан; кой би си направил труда да описва живота на обикновените хора?

 

 

Аз съм Обед Рамотсве, роден съм близо до Махалапие през 1930 г. Махалапие е на средата между Габороне и Франсистаун, на пътя, който продължава до безкрай, сякаш вечно, нанякъде. Разбира се, в онези дни това беше обикновен прашен път, железницата беше много по-важна. Пътят идваше от Булавайо, влизаше в Ботсуана при Плумтри и след това продължаваше на юг чак до Мафикенг, отвъд Ботсуана.

Като дете обичах да гледам как влаковете изпускат пара от двете си страни. Те изпускаха големи облаци пара, а ние с другите деца се надпреварвахме да тичаме колкото се може по-близо до тях. Огнярите викаха по нас, а началник-гарата надуваше свирката си, но така и не успяваха да се отърват от нас. Ние се криехме зад храстите и товарите и изскачахме иззад тях, за да искаме монети под затворените прозорци на влаковете. Виждахме белите да гледат от прозорците си, като призраци; понякога те ни подхвърляха някое и друго родезийско пени — големи медни монети с дупка в средата, — а ако бяхме късметлии, хвърляха ни даже дребна сребърна монета, стигаща за малка кутия сироп.

Махалапие беше разпокъсано селце с колиби, направени от кафяви, изпечени на слънце тухли от кал, и няколко постройки с тенекиени покриви. Те принадлежаха на началника на железницата и за нас бяха олицетворение на далечния, недостижим лукс. Имаше училище, управлявано от един англикански свещеник и една бяла жена с лице, изгоряло от слънцето. И двамата говореха сетсуана^[1], което беше необичайно, но ни преподаваха на английски и настояваха, под заплахата от бой, да оставим родния си език на игрището.

От другата страна на пътя започваше поле, което се простираше чак до Калахари. Това беше безцветна земя, осеяна тук-там с ниски акации, по чиито клони се събираха птици — носорози и папагали, с дълги, влачещи се по земята опашки. Това беше свят, който сякаш нямаше край. Мисля си, че това правеше тогавашната Африка толкова различна. Тя нямаше край. Човек можеше да върви или да язди вечно и никога нямаше да стигне до никъде.

Сега съм на шейсет и си мисля, че Бог надали иска да живея още дълго. Може би ще изкарам още няколко години, но се съмнявам. Ходих при доктор Мофат в холандската реформистка болница в Мочуди, който преслуша гърдите ми. Той позна, че съм бил миньор само като ме преслушваше, поклати глава и каза, че мините могат да навредят на човека по много начини. Като го каза, аз си спомних една песен, която пееха миньорите сото^[2]. Те пееха: „Мините ядат хора. Дори след като си я напуснал, мината продължава да те яде.“ Всички ние знаехме, че това е истина. Може да те убие паднала скала, но смъртта може да дойде и години по-късно, когато слизането под земята е само спомен или кошмар, който те мъчи нощем. Рано или късно, мините ще дойдат да си поискат дължимото и сега идваха за мен. Тъй че аз не се изненадах от това, което каза доктор Мофат.

Някои не могат да понесат такава новина. Мислят си, че трябва да живеят вечно, и започват да реват и да се вайкат, когато разберат, че времето им идва. Аз не се чувствам така и не заплаках, когато докторът ми съобщи тази новина. Единственото нещо, което ме натъжава, е, че ще напусна Африка, когато умра. Обичам Африка, моята майка и моя баща. Когато умра, ще ми липсва миризмата на Африка, защото казват, че там, където отиваш — където и да е то, — няма миризми и вкусове.

Не казвам, че съм смел човек — не съм, — но изглежда наистина не се противя на новината, която научих. Мога да хвърля поглед назад към шейсетте години, които преживях и да мисля за всичко, което съм видял, за това, как започнах от нищо, а сега имам двеста глави добитък. Имам и добра дъщеря, вярна дъщеря, която се грижи добре за мен и ми прави чай, докато седя на припек и гледам хълмовете в далечината. Когато ги гледаш отдалеч, тези хълмове са сини. Всичко далечно в тази страна е синьо. Тук сме далеч от морето, Ангола и Намибия стоят между нас и брега, и все пак над нас и около нас е този голям празен син океан. Никой моряк не може да бъде толкова самотен, колкото човек, застанал в средата на нашата земя, обграден от стотици километри синева.

Никога не съм виждал морето, въпреки че един човек, с когото работех в мините, ме покани веднъж в родното си място в Зулуленд^[3]. Каза ми, че там имало зелени хълмове, които стигали до Индийския океан, и че от прага си виждал кораби в далечината. Казваше, че жените от неговото село правели най-хубавата бира в страната и че там можело човек години наред да седи на припек и да не върши нищо, освен да прави деца и да пие царевична бира. Казваше, че ако отида с него, можел да ми намери жена; можело и да пренебрегнат факта, че не съм зулус, стига да съм готов да платя на бащата достатъчно пари за момичето.

Но за какво ми беше да ходя в Зулуленд? Защо да искам нещо друго, освен да живея в Ботсуана и да се оженя за момиче тсуана? Затова му рекох, че това със Зулуленд звучи чудесно, но всеки човек носи в сърцето си картата на своята собствена страна и сърцето никога няма да ти позволи да забравиш тази карта. Казах му, че ние в Ботсуана нямаме зелени хълмове като хълмовете в неговото родно място, нямаме си и море, но пък имаме Калахари и земя, която се простира по-надалеч, отколкото човек може да си представи. Казах му, че ако си роден в безводен край, даже да мечтаеш за дъжд, не го искаш чак толкова много и слънцето, което прежуря, изобщо не ти пречи. Тъй че аз не отидох с него в Зулуленд и така и не видях морето. Но това не ме направи нещастен.

И ето ме, сега седя тук, почти в края на живота си, и мисля за всичко, което ми се е случило. Но не минава и ден, в който да не мисля за Бог и за това, какво ли е да умреш. Не се страхувам от смъртта, защото не се страхувам от болката, а тази, която изпитвам сега, е напълно поносима. Дадоха ми хапчета — големи бели хапчета — и ми казаха да ги вземам, ако болката в гърдите ми стане прекалено силна. Но от тези хапчета ми се доспива, а аз предпочитам да стоя буден. Тъй че си мисля за Бог и се чудя какво ще ми каже Той, когато застана пред Него.

Някои мислят за Бог като за бял човек — представа, която мисионерите донесоха със себе си много отдавна и която, изглежда, е влязла дълбоко в главите на хората. Но аз не мисля, че това е така, защото няма разлика между белите и черните хора; всички ние сме еднакви; всички сме просто хора. Във всеки случай Бог е бил тук и преди да дойдат мисионерите. Тогава сме го наричали с друго име и той не е живеел в страната на евреите; живеел е тук в Африка, в скалите, в небето, на местата, където знаехме, че обича да бъде. Когато умреш ще отидеш някъде другаде и Бог също ще е там, но ти няма да успееш да стигнеш особено близо до Него. А и защо ли Той да иска това?

В Ботсуана има легенда за две деца, брат и сестра, които били възнесени на небето от един смерч и открили, че небето е пълно с хубави бели крави. Така си го представям и аз и се надявам, че това е истина. Надявам се, че когато умра, ще отида на място с такива крави със свеж дъх, които ще ме наобиколят от всички страни. И ако тъкмо това ме очаква, с радост ще тръгна утре или дори още сега, на мига. Но ми се ще да се сбогувам с Прешъс и да държа ръката на дъщеря си, когато тръгвам. Така ще си тръгна щастлив.

 

 

Аз обичам нашата страна и съм горд да бъда тсуана. Никоя друга страна в Африка не може да държи главата си така гордо вдигната. Ние нямаме политически затворници и никога не сме имали. Имаме демокрация. Не проявихме нехайство — банката на Ботсуана е пълна с пари от нашите диаманти. Не дължим никому нищо.

Но в миналото нещата стояха зле. Преди да изградим своята страна, трябваше да ходим в Южна Африка за работа. Отивахме в мините, също като хората от Лесото, Мозамбик, Малави и много други страни. Мините поглъщаха нашите мъже и оставяха вкъщи само старците и децата. Копаехме злато и диаманти и правехме белите богати. Те строяха своите големи къщи, с високите огради и колите отпред. А ние копаехме отдолу и изкарвахме на бял свят скалата, върху която те построиха всичко това.

Аз отидох в мините, когато бях на осемнайсет. Тогава тук беше протекторатът Бечуаналенд и британците управляваха нашата страна, за да ни опазят от посегателствата на бурите или поне те казваха така. В Мафикенг, на границата с Южна Африка, имаше един комисар, който понякога идваше да говори с местните вождове. Казваше: „Направете това; направете онова.“ И всички вождове му се подчиняваха, защото знаеха, че иначе той ще ги отстрани. Но някои от тях бяха по-умни и когато британците казваха: „Направете това“, те отговаряха: „Да, сър, ще го направя“, а през цялото време зад гърба им правеха обратното или просто се преструваха, че правят нещо. Така в продължение на много години не се случваше нищо. Това беше добра система на управление, защото повечето хора не искаха нищо да се случва. Това е проблемът с правителствата в наши дни. През цялото време те искат да правят разни неща; непрекъснато са много заети и мислят какво е следващото, което могат да направят. Но хората не искат това. Хората искат да ги оставят на мира да се грижат за своя добитък.

По това време вече бяхме напуснали Махалапие и се бяхме преселили в Мочуди, където живееха роднините на майка ми. Аз харесвах Мочуди и щях да се радвам да остана там, но баща ми каза, че трябва да отида в мините, понеже неговите земи не бяха достатъчно плодородни, за да издържат мен и жена ми, ако се оженя. Нямахме много добитък, а посевите, които отглеждахме, едва ни стигаха да изкараме годината. Затова, когато дойде камионът от Южна Африка, който набираше работници за мините, аз отидох да се запиша. Сложиха ме на един кантар, после ми преслушаха гърдите и ме накараха да тичам нагоре-надолу по една стълба в продължение на десет минути. След това един човек каза, че от мен ще стане добър миньор и ме накараха да напиша името си на лист хартия. Попитаха ме как се казва нашият вожд и дали някога съм си имал неприятности с полицията. Това беше всичко.

Заминах с камиона още на следващия ден. Имах един куфар, който баща ми ми беше купил от индийския магазин. Имах само един чифт обувки, но пък цели две ризи и три-четири панталона. Това беше всичко, което притежавах, ако не броим малко сушено месо, което майка ми ми беше дала. Качих куфара си в камиона и после всички семейства, които бяха дошли да се сбогуват, започнаха да пеят. Жените плачеха, а ние им махахме за сбогом. Младите мъже винаги се опитват да не плачат и да не изглеждат тъжни, но сърцата на всички ни бяха свити.

Отне ни дванайсет часа да стигнем до Йоханесбург, защото в онези дни пътищата бяха тежки и, ако камионът караше много бързо, щеше да счупи някоя ос. Пътувахме през Западен Трансваал, в жегата, наблъскани в камиона като добитък. На всеки час шофьорът спираше, идваше отзад и ни даваше манерки с вода, които пълнеха във всеки град, през който минавахме. Можеше да задържиш манерката само за няколко секунди, като през това време изпиеш колкото може повече вода. Мъжете, на които това беше вторият или третият договор, знаеха за това и си носеха бутилки с вода, която деляха с други, изпаднали в отчаяно положение. Всички тсуана се подкрепяхме, но не бихме гледали и как някой от друго племе се мъчи.

По-старите мъже наставляваха по-младите. Казваха, че сега, след като сме се хванали на работа, вече не сме деца. Казаха ни, че в Йоханесбург ще видим неща, които дари не сме си представяли, и че ако сме слаби или глупави или пък не работим достатъчно здраво, животът ни оттук насетне няма да бъде нищо друго, освен страдание. Казаха ни, че ще видим жестокост и порочност, но ако се държим здраво за другите тсуана и правим това, което по-възрастните ни казват, ще оцелеем. Аз си мислех, че те може би преувеличават. Спомних си по-големите момчета, които ни разказваха за посвещението, през което всички трябва да преминем, и ни предупреждаваха какво ни чака. Говореха всичко това, за да ни плашат, а реалността беше съвсем различна. Но тези мъже казваха абсолютната истина. Чакаше ни точно това, което те бяха предсказали, че дори по-лошо.

В Йоханесбург две седмици ни обучаваха. Всички ние бяхме доста силни и здрави, но никой не можеше да бъде пратен в мините, преди да стане още по-як. Така че ни закараха в една сграда, пълна с гореща пара, и ни караха да се качваме върху едни пейки и да слизаме от тях по четири часа на ден. Някои не издържаха, припадаха и трябваше да ги вдигат на крака, но аз някак си оцелях и преминах към следващата част от нашето обучение. Там ни обясниха как ще бъдем свалени в мините и какво трябва да правим там. Говореха ни за безопасността, как можело някоя скала да падне върху нас и да ни смаже, ако сме невнимателни. Вкараха един човек без крака, сложиха го на масата и ни накараха да слушаме, докато той ни разказваше какво му се е случило.

Научиха ни на фунагало — езикът, на който се дават нарежданията под земята. Зулусите се смееха, когато го чуваха, защото в него има много зулуски думи, но все пак е различен. Това е език, който е много подходящ, за да се казва на хората какво да правят. В него има много думи, които означат „бутам“, „вземам“, „тласкам“, „нося“, „товаря“, но няма думи, с които да се говори за любов, за щастие или за птичите песни на зазоряване.

След това ни свалиха в шахтите и ни показаха какво трябва да правим. Сложиха ни в клетки под големи колелета и тези клетки се спуснаха надолу, бързи като ястреби, които връхлитат плячка. Долу имаше влакове — малки влакове, в които ни качиха и ни закараха накрая на дълги, тъмни тунели, пълни със зелени скали и прах. Моята работа беше да товаря скалата, след като са я взривили, това правех по седем часа на ден. Заякнах, но през цялото време навсякъде около мен имаше прах, и само прах.

Някои мини бяха по-опасни и всички знаехме кои бяха те. В по-безопасните мини много рядко виждаш носилки под земята. Обаче в някоя опасна мина носилките се срещат често, виждаш как качват в клетките мъже, които викат от болка или, още по-лошо, мълчат под дебели червени одеяла. Всички ние знаехме, че единственият начин да оцелееш, е да влезеш в група, в която мъжете имат това, което всички наричаха „усет за скалата“. Всеки добър миньор го имаше. Умението да разбира какво прави скалата, какво чувства тя, и да знае кога са необходими допълнителни подпори. Дори само един-двама от групата да не знаеха това, нямаше значение колко добри бяха другите. Скалата щеше да падне, щеше да затрупа и лошите миньори, и добрите.

И от още нещо зависеха шансовете ти за оцеляване — от това, какъв бял миньор ти се е паднал. Белите миньори бяха отговорници на бригадите, но повечето почти нямаха работа. Ако бригадата беше добра, нейният шеф добре си знаеше работата. Белият миньор се правеше, че дава нарежданията, но знаеше, че всъщност шефът на бригадата върши всичко. Имаше обаче и немалко глупави бели миньори, които управляваха бригадата си много зле. Те викаха и удряха хората, ако смятаха, че не работеха достатъчно бързо, а това можеше да бъде много опасно. Но когато скалата паднеше, белият миньор никога не беше под нея; той стоеше в края на тунела с другите белите миньори, където чакаха да им съобщим, че работата е свършена.

Не беше нещо необичайно белият миньор да бие подчинените си, когато се разгневеше. Това не бе редно, но началниците на шахтите се преструваха, че не виждат, и им позволяваха да си карат все така. Обаче на нас никога не ни се позволяваше да отвърнем на удара, независим колко незаслужен е бил. Ако удариш бял миньор, с теб беше свършено. Минната полиция щеше да те чака на изхода от шахтата и можеше да прекараш година-две в затвора.

Белите имаха обичай да ни държат разделени. Всички суази^[4] бяха в една група, зулусите в друга, малавийците в трета. И така нататък. Всеки беше със своето племе и трябваше да се подчинява на тамошния водач. Ако не го правиш и водачът каже, че еди-кой си създава неприятности, връщаха те у дома или караха полицията да те бие, докато ти дойде умът в главата.

Всички се страхувахме от зулусите, въпреки че аз имах един приятел, който беше зулус. Зулусите мислеха, че са по-добри от всички нас, и понякога ни наричаха женчовци. Ако станеше бой, това почти винаги беше работа на зулусите или на сото, но никога на тсуана. Ние не обичахме да се бием. Една събота вечер някакъв пиян тсуана влязъл по погрешка в общежитието на зулусите. Те го пребили с камшик и го хвърлили на пътя, за да бъде сгазен. За щастие полицаи минали с кола и го спасили, иначе щял да загине. И то само задето влязъл в чуждо общежитие.

Работих в мините дълги години и спестявах всичките си пари. Другите ги харчеха за жените от града, за пиене или хубави дрехи. Аз не си купих нищо, дори грамофон. Изпращах парите у дома в „Стандарт Банк“ и после си купувах добитък. Всяка година купувах по няколко крави и ги давах на племенника ми да ги гледа. Те раждаха телета и постепенно стадото ми растеше.

Сигурно щях да остана още в мините, ако не бях видял нещо ужасно. Случи се на шестнайсетата ми година там. По това време вече ми бяха дали много по-добра работа като помощник на човека, който взривяваше скалата. На нас не ни даваха да взривяваме, понеже това беше работа, която белите пазеха за себе си, но на мен ми възложиха да нося експлозивите на този, който взривява, и да му помагам с фитилите. Това беше добра работа и аз харесвах човека, с когото работех.

Веднъж той беше забравил в тунела тенекиената кутия, в която си носеше сандвичите, и ме помоли да му я донеса. Тъй че аз слязох в тунела, където беше работил, и започнах да търся кутията. Тунелът беше осветен от електрически крушки, закачени на тавана, и беше съвсем безопасно да се върви по него. Но все пак човек трябваше да внимава, защото тук-там имаше големи галерии, взривени в скалата. Те стигаха до шейсет метра дълбочина, тръгваха от стените на тунела и слизаха на по-ниско работно равнище, като подземни каменни кариери. Понякога хората падаха в тези галерии и сами си бяха виновни. Не гледаха къде вървят или пък вървяха в неосветен тунел, когато батериите на лампите на техните каски бяха на свършване. Случваше се някой да полети в тъмното, без каквато и да е причина или пък защото беше нещастен и не искаше да живее повече. Кой може да каже; има много печал в сърцата на хората, които са далеч от родината си.

И тъй, аз завих зад един ъгъл в този тунел и се озовах в кръгло пространство, оградено от подземните скали. В края му имаше галерия и предупредителен знак пред нея. На ръба й стояха четирима мъже, които държаха някакъв мъж за ръцете и краката. Когато завих зад ъгъла, те тъкмо го вдигнаха и го хвърлиха в тъмното. Човекът изкрещя нещо на езика на коса^[5] и аз го чух. Каза нещо за някакво дете, но не разбрах всичко, защото не съм много добър в този език. След това изчезна.

Стоях, без да шавам. Мъжете още не ме бяха видели, но един от тях се обърна и извика нещо на зулуски. После се втурнаха към мен. Обърнах се и се затичах към края на тунела. Знаех, че ако ме уловят, ще полетя след жертвата им в онази галерия. На всяка цена трябваше да избягам.

Успях, но знаех, че тези мъже ме бяха видели и щяха да ме убият. Разбрах, че не мога да остана в мините, защото бях видял извършеното от тях убийство и можех да стана свидетел.

Говорих с човека, за когото работех. Той беше добър човек и ме изслуша внимателно, когато му казах, че трябва да си отида. Нямаше друг бял човек, с когото можех да говоря така, но той разбра.

Все пак се опита да ме убеди да отида в полицията.

— Разкажи им какво си видял — каза ми на африкаанс. — Кажи им. Те могат да хванат тези зулуси и да ги обесят.

— Не знам кои бяха тези мъже. Те ще ме хванат първи. По-добре да си отида вкъщи.

Той ме погледна и кимна. После ми стисна ръката — тогава за пръв път бял човек се ръкува с мен. А аз го нарекох „братко“ — за пръв път нарекох така бял човек.

— Върни се у дома при жена си — каза той. — Ако един мъж изостави жена си за твърде дълго, тя започва да му създава неприятности. Повярвай ми. Върни се у дома и й дай повечко деца.

Така аз тихомълком напуснах мините и се върнах в Ботсуана през хиляда деветстотин и шейсета. Огромна радост изпълни сърцето ми, когато пресякох границата на Ботсуана и завинаги оставих Южна Африка зад себе си. На това място всеки ден чувствах, че може да умра. Опасността и тъгата висяха над Йоханесбург като облак и аз никога не бих могъл да бъда щастлив там. В Ботсуана беше различно. Нямаше полицаи с кучета; нямаше бандити с ножове, които чакаха да те ограбят; не те буди всяка сутрин виещата сирена, която те вика да слезеш в душните подземия. Нямаше ги тълпите, мъжете от далечни краища, тъгуващи за дома, копнеещи да бъдат някъде другаде. Бях напуснал затвор — огромен мрачен затвор, изпълнен със стенания.

Когато се върнах у дома и слязох от автобуса в Мочуди, и видях хълмовете, жилището на вожда и козите, спрях и заплаках. Един непознат мъж се приближи към мен, сложи ръка на рамото ми и ме попита дали не се връщам от мините. Казах му, че е така, а той кимна и остави ръката си на рамото ми, докато не спрях да плача. След това се усмихна и отмина. Беше видял, че жена ми идва към мен, и не искаше да й пречи да посрещне съпруга си.

Ожених се за нея три години преди това, но почти не бяхме живели заедно след сватбата. Връщах се от Йоханесбург веднъж годишно за по един месец и това беше целият ни съвместен живот. При последното ми идване тя беше забременяла и малкото ми момиче се бе родило, докато ме нямаше. Сега щях да я видя за първи път и жена ми я беше донесла да я видя още като сляза от автобуса. Стоеше с детето в ръце, детето, което беше по-ценно за мен от всичкото злато на мините в Йоханесбург. Моето първо и единствено дете, моето момиче, моята Прешъс Рамотсве.

Прешъс приличаше на майка си, която беше доста пълна жена. Момиченцето играеше в двора пред къщата ни и се смееше, когато я вдигах на ръце. Една от кравите ми даваше хубаво мляко и аз я държах наблизо заради Прешъс. Давахме й също много сироп и яйца всеки ден. Жена ми я мажеше с вазелин, хубаво го втриваше в кожата й, чак да заблести. Казваха, че Прешъс е най-хубавото дете в Бечуаналенд, и жените идваха отдалеч, за да я видят и да я подържат на ръце.

После жена ми, майката на Прешъс, умря. По това време ние живеехме извън Мочуди и тя често навестяваше една своя леля, която живееше над железопътната линия близо „Франсистаун роуд“. Носеше й храна, понеже лелята беше твърде стара, за да се грижи сама за себе си, и имаше само един син, който беше болен и не можеше да ходи надалеч.

Не знам как се е случило. Някои казваха, че станало, защото се беше надигнала буря и имало светкавици, и тя може да е бягала от тях, без да гледа къде върви. Но така или иначе тя била на линията, когато я блъснал влакът, идващ от Булавайо. Машинистът се каеше, но твърдеше, че изобщо не я видял, което навярно беше истина.

След това братовчедка ми дойде да се грижи за Прешъс. Шиеше й дрехи, водеше я на училище и готвеше. Аз бях тъжен човек и си мислех: вече нищо не ти е останало в живота, освен Прешъс и добитъка. Ходех до обора, за да видя какво става с добитъка и да платя на краварите. Вече имах доста говеда и дори мислех да купя магазин. Но реших да изчакам и да оставя Прешъс да го купи, след като умра. Освен това прахта от мините беше увредила гърдите ми и не можех да вървя бързо или да вдигам тежко.

Един ден се връщах от обора и стигнах до главния път от Франсистаун до Габороне. Беше горещ ден и аз седнах под едно дърво край пътя и зачаках автобуса, който щеше да мине след малко. Заспал съм от жегата, но ме събуди шумът от идваща кола.

Беше голяма кола, сигурно американска, а отзад седеше един човек. Шофьорът дойде до мен и ме заговори на сетсуана, въпреки че номерът на колата беше от Южна Африка. Каза, че радиаторът тече, и ме попита откъде могат да налеят малко вода. Случи се така, че имах цистерна с вода за добитъка близо до пътеката за обора, тъй че отидохме с шофьора и напълнихме един бидон.

Когато се върнахме, за да налеем водата в радиатора, мъжът, който седеше на задната седалка, беше излязъл от колата и сега стоеше и ме гледаше. Усмихна се, за да покаже, че ми е благодарен за помощта, а аз му се усмихнах в отговор. И изведнъж осъзнах, че го познавам — той управляваше мините в Йоханесбург, беше един от хората на господин Опенхаймър.

Приближих се и му казах кой съм. Рекох му, че се казвам Рамотсве, че съм работил в неговите мини и съжалявам, задето е трябвало да напусна без време, но това е станало поради независещи от мен обстоятелства.

Той се засмя и каза, че е било много хубаво, дето съм работил в мините толкова години. Каза, че мога да се върна с неговата кола, че той ще ме закара до Мочуди.

Ето как се прибрах в Мочуди с тази кола и този големец дойде в къщата ми. Той видя Прешъс и каза, че тя е много хубаво дете. После, след като изпи един чай, той си погледна часовника.

— Трябва да се връщам — каза. — Трябва да се върна в Йоханесбург.

Рекох, че жена му сигурно ще се ядоса, ако той не се прибере навреме за вечерята, която е сготвила. Той отвърна, че сигурно ще стане така.

Излязохме навън. Човекът на господин Опенхаймър бръкна в джоба си и извади портфейл. Аз се обърнах встрани, когато го отвори; не исках пари от него, но той настояваше. Каза, че аз съм бил един от хората на господин Опенхаймър, а господин Опенхаймър се грижел за своите хора. После ми даде двеста ранда^[6], а аз му казах, че с тях ще си купя бик, защото тъкмо бях загубил един.

Той остана доволен от това. Пожелах му да си върви с мир, а той отговори да остана с мир. Така се разделихме и аз повече никога не видях този свой приятел, но той е винаги в сърцето ми.