Алегзандър Маккол Смит
Дамска детективска агенция №1 (18)

Осемнадесета глава
Цял куп лъжи

Младият монтьор го потупа по рамото и пръстите му оставиха мазен отпечатък. Той винаги правеше така и това много дразнеше господин Дж. Л. Б. Матекони.

— Ако искаш да привлечеш вниманието ми — беше му казвал неведнъж, — нищо не ти пречи да ме повикаш. Имам си име. Аз съм господин Дж. Л. Б. Матекони и отговарям на това име, като го чуя. Не е нужно да идваш и да ме пипаш с мръсните си пръсти.

Младежът се извиняваше, но на следващия ден пак го тупаше по рамото и накрая господин Дж. Л. Б. Матекони разбра, че води загубена битка.

— Един човек ви търси — каза монтьорът. — Чака в офиса.

Господин Дж. Л. Б. Матекони остави на земята гаечния ключ и избърса ръцете си. В момента извършваше особено деликатна операция — настройваше двигателя на госпожа Грейс Мапондве, широко известна със спортния си стил на шофиране. За господин Дж. Л. Б. Матекони беше въпрос на чест хората да знаят, че ръмженето на двигателя на госпожа Мапондве се дължи на неговите усилия. В известен смисъл това беше безплатна реклама. За жалост госпожата вече бе съсипала колата си и той все по-трудно успяваше да изцеди още малко живот от все поизносения двигател.

Посетителят седеше в офиса, на стола на господин Дж. Л. Б. Матекони. Разлистваше някаква брошура за външни гуми, когато господин Дж. Л. Б. Матекони влезе в помещението. Мъжът небрежно хвърли брошурата и се изправи.

Господин Дж. Л. Б. Матекони го огледа набързо. Беше облечен в дрехи от маскировъчен плат, като войник, препасан със скъп колан от змийска кожа. Имаше и моден часовник с няколко циферблата и секундарник. Като часовниците носени от хората, за които секундите са важни, помисли си господин Дж. Л. Б. Матекони.

— Праща ме господин Готсо — каза той. — Вие сте му телефонирали тази сутрин.

Господин Дж. Л. Б. Матекони кимна. Лесно беше да се разбие предното стъкло и парчетата да се разпилеят из колата. Лесно беше да се обади в дома на господин Готсо и да съобщи, че някой е разбил колата. Сега обаче бе по-трудно — трябваше да лъже най-безскрупулно. Маа Рамотсве е виновна, помисли си той. Аз съм най-обикновен монтьор. Не съм искал да участвам в тези абсурдни детективски игрички. Просто съм твърде слаб.

И наистина беше слаб, когато ставаше дума за маа Рамотсве. Каквото и да поискаше от него, той щеше да се подчини. Господин Дж. Л. Б. Матекони дори разиграваше в ума си една фантазия — тайна фантазия, на която се наслаждаваше с чувство за вина, — в която се притичваше на помощ на маа Рамотсве. Бяха заедно в Калахари и един лъв се канеше да се нахвърли върху маа Рамотсве. Той извикваше, привличайки към себе си вниманието на лъва, и животното се обръщаше и изръмжаваше. Така тя можеше да избяга, а след това той виждаше сметката на лъва с един ловджийски нож. Съвсем невинна фантазия, би казал човек, ако не се брои едно нещо — маа Рамотсве не носеше никакви дрехи.

Той наистина с радост би я спасил от някой лъв, независимо дали гола, или облечена, но това, което трябваше да направи сега, беше различно. Налагаше се даже да подаде невярна жалба до полицията, което наистина го изплаши, въпреки че оттам дори не си дадоха труда да дойдат да разследват на място. Значи сега той беше престъпник и всичко това се дължеше на неговата слабост. Трябваше да й откаже. Трябваше да каже на маа Рамотсве, че не е нейна работа да оправя световните неправди.

— Господин Готсо е много ядосан — каза посетителят. — Колата беше при вас десет дни. А сега ни звъните и ни казвате, че някой я е разбил. Къде ви е охраната? Това пита господин Готсо: къде ви е охраната?

Господин Дж. Л. Б. Матекони усети, че по гърба му се стича струйка пот. Усещането бе кошмарно.

— Много съжалявам. Изчукването на бронята отне много време. След това трябваше да намеря нова част. В тези скъпи коли не може да се слага каквото и да е…

Човекът на господин Готсо погледна часовника си.

— Добре, добре. Знам колко се бавят снабдителите. Просто ми покажете колата.

Господин Дж. Л. Б. Матекони го поведе извън офиса. Мъжът вече не изглеждаше толкова заплашителен. Нима наистина беше толкова лесно да се разсее гневът му?

Те застанаха пред колата. Той вече беше сменил предното стъкло, но остатъците от старото бяха сметени до стената. За всеки случай дори беше оставил няколко парчета от разбитото стъкло на седалката на шофьора.

Посетителят отвори предната врата и разгледа вътрешността на колата.

— Смених предното стъкло безплатно — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Освен това ще направя голяма отстъпка в сметката.

Мъжът не каза нищо. Наведе се и отвори жабката. Господин Дж. Л. Б. Матекони го наблюдаваше внимателно.

Накрая мъжът излезе от колата и избърса длан в панталона си. Беше се порязал на едно от малките парченца стъкло.

— От жабката липсва нещо. Да знаете нещо по въпроса?

Господин Дж. Л. Б. Матекони поклати глава, неведнъж, а три пъти.

Мъжът вдигна длан към устата си и засмука порязаното.

— Господин Готсо беше забравил, че вътре има нещо. Спомнил си чак когато сте му казали, че колата е разбита. Няма да му бъде приятно да научи, че това нещо е изчезнало.

Господин Дж. Л. Б. Матекони подаде на мъжа един парцал.

— Съжалявам, че се порязахте. Когато се разбие предното стъкло, навсякъде падат стъкълца. Навсякъде.

Мъжът изсумтя.

— Това няма значение — каза той. — Важното е, че някой е откраднал предмет, принадлежащ на господин Готсо.

Господин Дж. Л. Б. Матекони поклати глава.

— Полицията е безполезна — каза той. — Дори не дойдоха. Но аз познавам някой, който може да се погрижи за това.

— Така ли? Кой е този човек?

— Има една детективка. Агенцията й е край пътя близо до възвишението Кгале. Виждали ли сте го?

— Може би. Може би не.

— Тя е забележителна дама! — усмихна се господин Дж. Л. Б. Матекони. — Знае всичко, което става. Ако я помоля, тя ще успее да разбере кой е направил това. Може дори да успее да ви върне откраднатата собственост. Всъщност какво е откраднато?

— Един предмет. Нещо дребно, принадлежащо на господин Чарли Готсо.

— Разбирам.

Мъжът махна парцала от раната си и го пусна на пода.

— В такъв случай се обадете на тази дама — каза той неохотно. — Помолете я да върне това нещо на господин Готсо.

— Така и ще направя — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Ще говоря с нея още довечера и съм сигурен, че тя ще постигне резултат. Междувременно, колата е готова и господин Готсо може да си я вземе по всяко време. Ще почистя последните парченца стъкло.

— Гледайте и следа да не остане — каза посетителят. — На господин Готсо никак няма да му хареса да си пореже ръката.

На господин Готсо никак нямало да му хареса да си пореже ръката! Ама и ти приличаш на невръстен побойник, помисли си господин Дж. Л. Б. Матекони. Познавам ги тия като теб много добре! Помня те — тебе или друг някой досущ като теб — на двора в държавното училище в Мочуди, как заплашваш другите момчета, трошиш вещите им и се правиш на много печен. Даже когато учителят те удари, ти се правиш на смелчага и не плачеш.

И онзи господин Чарли Готсо, с неговите скъпи коли и порочни навици, също е хлапак. Най-обикновен хлапак.

Твърдо бе решен да накара маа Рамотсве да си плати за всичко това. Тя, изглежда, смяташе, че той ще направи всичко, което тя му нареди, и почти никога не го питаше дали е съгласен да участва в нейните планове. Той, разбира се, беше твърде отстъпчив. Тъкмо това бе проблемът — тя мислеше, че ще й се размине, защото той никога не се беше изправял срещу нея. Е, този път ще й даде да се разбере. Ще сложи край на всички детективски дивотии.

Той излезе от сервиза, все още размишлявайки, зает с това, да си повтаря наум какво ще й каже, когато стигне до офиса й.

„Маа Рамотсве, ти ме накара да излъжа. Въвлече ме в абсурдна и опасна афера, която просто не е наша работа. Аз съм най-обикновен монтьор. Поправям коли, не мога да оправям живота на хората.“

Последната фраза го порази със силата си. Да, това беше разликата между тях. Тя оправяше живота на другите — както и много други жени, — докато той поправяше машини. Щеше да й каже това и тя щеше да е принудена да приеме неговата истина. Той не искаше да разруши приятелството им, но не можеше да продължава с тези преструвки и измами. Никога не беше лъгал, никога, дори изправен пред най-големите изкушения, а сега беше замесен в цяла мрежа от лъжи, включваща полицията и един от най-могъщите хора в Ботсуана!

Тя го посрещна на вратата на „Дамска детективска агенция №1“. Тъкмо изхвърляше на двора запарените листенца чай, когато той се приближи с колата си.

— Е? — запита тя. — По план ли мина всичко?

— Маа Рамотсве, всъщност аз мисля…

— Той лично ли дойде, или изпрати някой от хората си?

— Дойде един от хората му. Но, чуй какво искам да ти кажа — ти оправяш живота на хората, а аз само…

— А ти каза ли му, че аз мога да върна откраднатото? Това заинтересува ли го?

— Аз поправям машини. Не мога… Разбери, аз никога не съм лъгал. Никога досега не съм лъгал, даже като малък. Езикът ми се вцепеняваше, когато се опитах да излъжа, и не можех.

Маа Рамотсве обърна чайника с дъното нагоре за последен път.

— Този път си се справил много добре. Няма нищо лошо да лъжеш, ако го правиш заради добра кауза. Не е ли добра кауза да разберем кой е убил едно невинно дете? Нима лъжата е по-лоша от убийството, господин Дж. Л. Б. Матекони? Така ли мислиш?

— Убийството е по-лошо. Но…

— Прав си. Не си премислил всичко докрай, нали? Сега вече разбираш.

Тя го погледна и се усмихна, а той си рече наум: „Аз съм късметлия. Тя ми се усмихва. Никой не ме обича в този свят. А ето тук една жена, която ме харесва и ми се усмихва. Освен това е права за убийството. То е много по-лошо от лъжата.“

— Влез да пием чай — каза маа Рамотсве. — Маа Макутси тъкмо го е запарила и можем да пийнем, докато решим какво ще правим по-нататък.