Алегзандър Маккол Смит
Дамска детективска агенция №1 (17)

Седемнадесета глава
Третият метекарпус^[1]

 

Всичко това беше само отвличане на вниманието. Наистина, изпита удовлетворение, че се справи с подобен случай толкова бързо и с такава полза за клиента, но не можеше да избие от ума си факта, че в чекмеджето стоеше малък кафяв плик, чието съдържание не можеше да бъде пренебрегвано.

Тя го извади дискретно, защото не искаше маа Макутси да го види. Смяташе, че може да й има доверие, но този въпрос бе много по-поверителен от всичко, на което се бяха натъквали досега. Това беше опасно нещо.

Тя излезе от офиса, като каза на маа Макутси, че отива до банката. Няколко чека бяха пристигнали и трябваше да бъдат депозирани. Но всъщност не отиде до банката, поне не веднага. Вместо това отиде в болницата „Принцеса Марина“ и, упътена от табелите, тръгна към патологията.

Една сестра я спря.

— За идентифициране на тяло ли сте дошли?

— Искам да се срещна с доктор Гулубане — поклати глава маа Рамотсве. — Той не ме очаква, но ще се съгласи да се видим. Аз съм му съседка.

Сестрата я изгледа подозрително, но й заръча да почака и отиде да извика доктора. Няколко минути по-късно се върна и каза, че докторът скоро ще дойде.

— Не трябва да безпокоите докторите в болницата — каза тя неодобрително. — Те са заети хора.

Маа Рамотсве погледна сестрата. На колко ли години беше? На деветнайсет? На двайсет? По времето на баща й едно деветнайсетгодишно момиче не би говорило така на жена на трийсет и пет — сякаш е дете, което отправя досадна молба. Но сега нещата бяха различни. Младите не показваха уважение към по-възрастните и по-значими от тях хора. Дали не трябваше да й каже, че е частен детектив? Не, нямаше смисъл да се занимава с такава личност. Най-добре беше да не й обръща внимание.

Доктор Гулубане най-сетне дойде. Бе облечен със зелена престилка — кой знае каква ужасна задача бе изпълнявал преди това — и изглеждаше много доволен, че са го прекъснали.

— Елате с мен в кабинета ми — каза той. — Там можем да говорим.

Маа Рамотсве го последва по коридора до един кабинет, мебелиран с празна маса, телефон и олющена сива кантонерка. Приличаше на кабинет на дребен чиновник и само медицинските книги на полицата издаваха истинското му предназначение.

— Както знаете — започна тя, — напоследък аз работя като частен детектив.

Доктор Гулубане се усмихна широко. Той беше забележително весел, помисли си тя, като се има предвид естеството на работата му.

— Не можете да ме накарате да говоря за пациентите си — каза той. — Дори ако са мъртви.

Тя разбра шегата.

— Не това искам — каза тя. — Бих желала само да идентифицирате нещо. Нося го със себе си. — Тя извади плика и изсипа съдържанието му на масата.

Доктор Гулубане веднага спря да се усмихва и взе костта. Нагласи очилата си.

— Трета метакарпална кост — промърмори той. — На дете. Осем-деветгодишно. Нещо такова.

Маа Рамотсве чуваше дишането си.

— Значи е човешка?

— Разбира се — каза доктор Гулубане. — Както казах, костта е детска. При възрастен би била по-голяма. Познава се от пръв поглед. Дете на около осем-девет години. Може би й малко по-голямо.

Докторът остави костта на масата и погледна маа Рамотсве.

— Къде я намерихте?

— Един човек ми я показа — вдигна рамене маа Рамотсве. — Вие също няма да ме накарате да говоря за моите клиенти.

Доктор Гулубане направи физиономия, изразяваща отвращение.

— Тези неща не бива да се подмятат така от ръка на ръка — каза той. — Хората трябва да показват повече уважение.

Маа Рамотсве кимна в знак на съгласие.

— Можете ли да ми кажете нещо повече? — каза тя. — Можете ли да ми кажете кога… кога е умряло детето?

Доктор Гулубане отвори едно чекмедже и извади лупа, с която разгледа внимателно костта, като я въртеше в ръка.

— Не много отдавна — каза той. Тук, на върха има малко тъкан. Не изглежда напълно разложена. Може би няколко месеца, може би по-малко. Не може да се каже със сигурност.

Маа Рамотсве потръпна. Едно беше да пипаш кост, но да пипаш човешка тъкан беше съвсем друга работа.

— И още нещо — каза доктор Гулубане. — Откъде знаете, че детето, от което е тази кост, е мъртво? Нали уж сте детектив! Не може да не сте помислили: това е крайник, а хората могат да губят крайници и пак да живеят! Не помислихте ли за това, госпожо детектив? Бас ловя, че не сте!

 

 

Тя съобщи тази информация на господин Дж. Л. Б. Матекони по време на вечерята в нейната къща. Той прие с готовност нейната покана, а тя приготви голяма тенджера яхния и пъпеш с ориз. По средата на вечерята тя му разказа за посещението си при доктор Гулубане. Господин Дж. Л. Б. Матекони спря да яде.

— Детска ли? — В гласа му прозвуча смайване.

— Така каза доктор Гулубане. Не беше категоричен за възрастта. Но каза, че е било около осем-деветгодишно дете.

Господин Дж. Л. Б. Матекони трепна. Много по-добре щеше да е, ако изобщо не беше намерил торбичката. Всички знаеха, че се случват такива неща, но никой не искаше да се замесва в тях. Те можеха да донесат само неприятности, и особено ако беше забъркан Чарли Готсо.

— Какво ще правим? — попита маа Рамотсве.

Господин Дж. Л. Б. Матекони затвори очи и преглътна с усилие.

— Можем да отидем в полицията — каза той. — Ако го направим, Чарли Готсо ще разбере, че аз съм намерил торбичката. И това ще означава, че ми е спукана работата.

Маа Рамотсве се съгласи. Полицията не проявяваше голям ентусиазъм при разследването на престъпления, а към някои видове престъпления изобщо не проявяваше интерес. Въвличането на някои от най-влиятелните лица в страната в занимания с магия със сигурност щеше да спада към втората категория.

— Не мисля, че трябва да ходим до полицията — каза маа Рамотсве.

— Значи просто ще забравим за това?

Господин Дж. Л. Б. Матекони погледна тревожно маа Рамотсве.

— Не. Не можем да направим това — каза тя. — Вече твърде дълго хората си затварят очите за тия неща. Не мислиш ли? Не можем да направим това.

Господин Дж. Л. Б. Матекони сведе поглед. Явно апетитът му бе изчезнал и яхнията изстиваше в чинията му.

— Първото, което ще направим — каза тя, — ще е да счупим предното стъкло на колата на Чарли Готсо. След това му се обади и му кажи, че крадци са разбили колата му, докато е била в сервиза. Кажи му, че не личи да е откраднато нищо, но ти си готов да платиш за ново стъкло. След това чакай да видим какво ще стане.

— И какво ще стане?

— Ще видим дали той ще дойде и ще ти каже, че нещо липсва. Ако го стори, ти ще му обещаеш лично да се заемеш с връщането му, за каквото и да става дума. Ще му кажеш, че имаш една позната, частен детектив, която много я бива да намира откраднати неща. Това съм аз, разбира се.

Челюстта на господин Дж. Л. Б. Матекони увисна. Човек не можеше да говори с Чарли Готсо просто така. Искаха се много усилия, за да стигнеш до него.

— И после?

— После аз му връщам торбичката и ти оставяш нещата на мен. Ще взема от него името на знахаря и след това… Е, тогава пак ще помислим какво да правим.

От нейните уста всичко прозвуча толкова просто, че той се изпълни с увереност, че работата ще стане. Това й беше хубавото на увереността — беше заразителна.

Апетитът на господин Дж. Л. Б. Матекони се върна. Той дояде яхнията, сипа си втора порция, а накрая изпи голяма чаша чай, преди маа Рамотсве да го изпрати до колата му и да му пожелае лека нощ.

Тя стоеше на алеята и гледаше как фаровете на колата му изчезват в мрака. В тъмното виждаше светлините от къщата на доктор Гулубане. Завесите в хола му бяха дръпнати и докторът стоеше на отворения прозорец, загледан в нощта. Той не можеше да я види, защото тя беше на тъмно, а той на светло, но имаше чувство, че я наблюдава.