Алегзандър Маккол Смит
Дамска детективска агенция №1 (13)

Тринадесета глава
Искаш ли да се омъжиш за мен?

Щастието ли? Маа Рамотсве беше достатъчно щастлива. С детективската си агенция на „Зебра Драйв“ тя имаше повече от мнозинството хора и го разбираше. Разбираше също как се бяха променили нещата. Когато беше омъжена за Ноте Мокоти, усещаше дълбоко, смазващо нещастие, което я следваше навсякъде като черно куче. Това вече беше минало.

Ако беше послушала баща си, ако беше послушала съпруга на братовчедката, тя нямаше да се омъжи за Ноте и нямаше да преживее всичките тези нещастни години. Но ги преживя, защото беше твърдоглава, каквито сме всички на двайсет години, когато сме като слепи, колкото и да си въобразяваме, че не сме. Светът е пълен с двайсетгодишни, помисли си тя, всичките слепи.

Обед Рамотсве така и не хареса Ноте и й го заяви направо. Но в отговор тя само плачеше и твърдеше, че друг няма да намери и само той ще я направи щастлива.

— Не, няма — каза Обед. — Този мъж ще те бие. Ще те използва по всякакъв начин. Той мисли само за себе си, за своите желания. Знам го, защото съм бил в мините, а там човек среща всякакви мъже. Виждал съм такива мъже и преди.

Тя поклати глава и избяга от стаята, а той извика след нея — слаб, изпълнен с болка вик. Тя го чуваше и сега, този вик я пронизваше отново и отново. Бе наранила човека, който я обичаше повече от всеки друг, добър, доверчив човек, който искаше само да я предпази. Де да можеше да промени миналото, да върне нещата и да избегне грешките, да вземе различно решение…

— Де да можехме да върнем нещата — каза господин Дж. Л. Б. Матекони, като наля чай в чашата на маа Рамотсве. — Често си мисля това. Ако можехме да се върнем назад и тогава да знаем онова, което знаем сега… — Той поклати глава с почуда. — Боже мой! Щях да изживея живота си различно!

Маа Рамотсве отпи от чая. Тя седеше в офиса на „Тлоквенг роуд спийди моторс“, под рекламния календар, подарен на господин Дж. Л. Б. Матекони от доставчици на резервни части. Понякога тя прекарваше цял следобед при своя приятел, когато в собствения й офис беше спокойно. Това беше неизбежно, случва се хората да не търсят отговора на никакви загадки. Никой не беше изчезнал, никой не мамеше жена си, никой не присвояваше нещо незаконно. В такива мигове частният детектив можеше спокойно да сложи табела: „Затворено“ и да отиде да сее пъпеши. Не че тя имаше намерение да сее пъпеши; чаша чай, изпита на спокойствие, и пазаруване в Африканския търговски център беше също толкова добър начин да си прекараш следобеда. След това можеше да отиде до Книжния център и да види дали не са пристигнали някакви интересни списания. Тя обичаше списанията. Обичаше миризмата им и ярките снимки в тях. Обичаше списанията за вътрешен дизайн, които показваха как живеят хората в далечни страни. Те имаха в къщите си толкова много вещи, при това тъй красиви вещи. Картини, разкошни завеси, купчини кадифени възглавници, върху които един пълен човек би седнал с удоволствие, странни осветителни тела на необичайни места…

Господин Дж. Л. Б. Матекони продължи да размишлява по подхванатата тема.

— Направил съм стотици грешки в живота си — каза той, потръпвайки при спомена за тези грешки. — Десетки стотици.

Тя го погледна. Дотогава бе смятала, че всичко в живота му върви като по вода. Той бе чиракувал като автомонтьор, спестил беше пари и си беше купил собствен автосервиз. Беше си построил къща, оженил се за жалост, жена му умряла и бе станал местен председател на Демократическата партия на Ботсуана. Познаваше няколко министри (макар и съвсем бегло) и беше канен на едно от годишните тържества в Държавния съвет. Нещата изглеждаха направо розови.

— Не виждам какви грешки си направил — каза тя. — За разлика от мен.

Господин Дж. Л. Б. Матекони явно се изненада.

— Не мога да си представя ти да направиш някаква грешка — каза той. — Ти си твърде умна за това. Ти разглеждаш всички възможности и избираш правилната. Така правиш винаги.

Маа Рамотсве изсумтя.

— Омъжих се за Ноте — каза тя просто.

Господин Дж. Л. Б. Матекони доби замислен вид.

— Да — каза той. — Това е била голяма грешка.

Те запазиха мълчание за момент. След това той стана. Беше висок човек и трябваше да внимава да не си удари главата, когато стои прав. Зад него беше календарът, а над него от тавана висеше мухоловка. Той се изкашля и рече:

— Бих искал да се омъжиш за мен. Това няма да е грешка.

Маа Рамотсве прикри изненадата си. Не се стресна, не изпусна чашата с чай, не отвори уста и не произнесе и звук. Вместо това се усмихна и се загледа в своя приятел.

— Ти си добър и мил човек — каза накрая. — Приличаш на баща ми… малко. Но аз не мога да се омъжа отново. Никога. Доволна съм така, както съм. Имам агенцията, имам и своя къща. Животът ми е пълен.

Господин Дж. Л. Б. Матекони седна. Той изглеждаше разочарован, затова маа Рамотсве протегна ръка и го докосна. Той инстинктивно се отдръпна, както опарен човек би се отдръпнал от огъня.

— Много съжалявам — каза тя. — Държа да знаеш, че ако изобщо бих се омъжила за някого — което няма да направя, — щях да избера човек като теб. Всъщност щях да избера теб. Сигурна съм в това.

Господин Дж. Л. Б. Матекони взе чашата й и наля още чай. Сега той мълчеше, не от гняв или раздразнение, а защото да обяви любовта си, му бе коствало цялата енергия и за момента нямаше други думи.