Алегзандър Маккол Смит
Дамска детективска агенция №1 (11)

Единадесета глава
Вина за колата

Бяха минали три дни след удовлетворителното разплитане на случая „Пател“. Маа Рамотсве изпрати сметката за две хиляди пули, плюс разходите, и получи парите с обратна разписка по пощата. Това я удиви. Тя не вярваше, че подобна сума ще й бъде платена без никакво възражение и готовността и явната радост, с която господин Пател уреди сметката, предизвика у нея угризения на съвестта заради големия размер на хонорара.

Любопитно е, мислеше си тя, как някои хора имат силно развито чувство за вина, докато други нямат никакво. Едни се измъчват за малки пропуски или грешки, които са допуснали, а други приемат съвсем спокойно от своето огромно предателство или нечестност. Маа Пекване спадаше към първата категория, мислеше си маа Рамотсве. Ноте Мокоти спадаше към втората.

Маа Пекване изглеждаше разтревожена, когато дойде в офиса на „Дамска детективска агенция №1“. Маа Рамотсве й даде чаша силен ройбос, както винаги правеше с нервните клиенти, и я изчака да се почувства готова да говори. Мислеше, че клиентката й е разтревожена заради някой мъж, всичко сочеше към това. За какво ли по-точно ставаше дума? Разбира се, за някакво мъжко безобразие, но какво по-точно?

— Опасявам се, че мъжът ми е направил нещо ужасно — каза накрая маа Пекване. — Много ме е срам заради него.

Маа Рамотсве кимна леко. Точно така, поредното мъжко безобразие.

— Мъжете вършат ужасни неща — каза тя. — Всички съпруги се тревожат заради съпрузите си. Не сте единствена.

Маа Пекване въздъхна.

— Но моят съпруг наистина е направил нещо ужасно — каза тя. — Много ужасно нещо.

Маа Рамотсве застина. Ако раа Пекване беше убил някого, тя трябваше недвусмислено да обясни на жена му, че е длъжна да съобщи в полицията. И през ум не би й минало да помага за прикриването на убийство.

— Какво по-точно? — попита тя.

Маа Пекване снижи глас:

— Откраднал е една кола.

Маа Рамотсве почувства облекчение. Кражбата на кола беше дребно, почти обичайно престъпление, сигурно в града имаше много жени, които караха откраднатите от мъжете им коли. Разбира се, маа Рамотсве не можеше да си представи, че тя самата би могла да направи такова нещо, а, изглежда, и маа Пекване не можеше.

— Той каза ли ви, че колата е крадена? — попита тя. — Сигурна ли сте в това?

— Каза, че някой си му я е дал — поклати глава маа Пекване. — Каза, че този човек имал два мерцедеса, а се нуждаел само от един.

Маа Рамотсве се засмя.

— Нима мъжете наистина мислят, че могат да ни правят на глупачки толкова лесно? — каза тя. — За глупачки ли ни мислят?

— Мисля, че да — каза маа Пекване.

Маа Рамотсве взе молива и прокара няколко черти по попивателната. Като ги погледна по-внимателно, видя, че е нарисувала кола.

Тя погледна маа Пекване.

— Искате да ви кажа какво да направите ли? — попита. — Това ли искате?

Маа Пекване сякаш се замисли.

— Не — отвърна тя. — Не това искам. Реших какво искам да направя.

— А то е?

— Искам да върна колата. Искам да я върна на собственика й.

Маа Рамотсве се напрегна.

— В полицията ли искате да отидете? Искате да съобщите за своя съпруг ли?

— Не. Не искам това. Искам просто колата да се върне при собственика си, без полицията да узнае. Искам Господ да знае, че колата е върната на този, на когото принадлежи.

Маа Рамотсве се втренчи в своята клиентка. Трябваше да се съгласи, че това беше съвсем разумно желание. Ако колата бъде върната на собственика, съвестта на маа Пекване ще бъде чиста, а в същото време тя ще запази съпруга си. Като помисли човек, това се оказваше чудесен начин да се справиш с трудна ситуация.

— Но защо идвате при мен по този въпрос? — попита маа Рамотсве. — Как мога аз да ви помогна?

Маа Пекване отговори без колебание.

— Искам да разберете на кого принадлежи тази кола — каза тя. — А след това да я откраднете от съпруга ми и да я върнете на законния й собственик. Това е всичко, което искам от вас.

 

 

По-късно същата вечер, докато караше към къщи белия си микробус, маа Рамотсве си рече, че в никакъв случай не трябваше да се съгласява да помогне на маа Пекване. Ала се съгласи и сега беше ангажирана с този случай. Все пак това нямаше да е проста работа — освен ако, разбира се, не отидеше в полицията, което тя категорично не можеше да направи. Може би маа Пекване заслужаваше да го арестуват, но нейната клиентка я помоли това да не се случва, а тя трябваше да бъде лоялна преди всичко към клиентите си. Трябваше да се намери някакъв друг начин.

Същата вечер, след като вечеря пилешко и тиква, Маа Рамотсве телефонира на господин Дж. Л. Б. Матекони.

— Откъде идват крадените мерцедеси? — попита тя.

— От другата страна на границата — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Крадат ги в Южна Африка, докарват ги тук, пребоядисват ги, заличават номера на двигателя и после ги продават евтино или ги изпращат в Замбия. Аз знам кой прави всичко това, между другото. Всички знаем.

— Аз не искам да знам — каза маа Рамотсве. — Искам да разбера обаче как човек може да познае колата, след като е направено всичко това.

Господин Дж. Л. Б. Матекони замълча за момент.

— Трябва да знаеш къде да гледаш — каза той. — Обикновено има още един сериен номер — на шасито или под капака. Ако си знаеш работата, лесно ще го откриеш.

— Ти си знаеш работата — каза маа Рамотсве. — Можеш ли да ми помогнеш?

Господин Дж. Л. Б. Матекони въздъхна. Той не обичаше крадените коли. Предпочиташе да няма нищо общо с тях, но за това го молеше маа Рамотсве и той можеше да даде само един отговор.

— Кажи ми кога и къде — рече накрая.

 

 

Следващата вечер те влязоха в градината на семейство Пекване, след като маа Пекване обеща, че в уговореното време ще се погрижи кучетата да са вътре, а мъжът й да е зает с вкусната вечеря, която щеше да му приготви. Така че нямаше какво да попречи на господин Дж. Л. Б. Матекони да пропълзи под мерцедеса и да огледа с фенерчето си шасито на колата. Маа Рамотсве предложи също да се вмъкне под колата, но господин Дж. Л. Б. Матекони се съмняваше, че ще успее да се натика, и отклони предложението й. Десет минути по-късно той разполагаше със серийния номер, записан на едно листче, и двамата се измъкнаха от двора на Пекване и отидоха до белия микробус, паркиран малко по-нататък по пътя.

— Сигурен ли си, че това е всичко, което ми трябва? — попита маа Рамотсве. — Ще могат ли да разберат чия е колата само по това?

— Да — отвърна господин Дж. Л. Б. Матекони. — Ще разберат.

Тя го остави пред вратата на дома му и той й махна за довиждане в тъмното. Тя знаеше, че ще може да му се отблагодари скоро.

В края на същата седмица маа Рамотсве пресече с белия си микробус границата при Мафикенг и отиде направо в кафенето на железниците. Купи си последния брой на „Йоханесбург Стар“, седна на една маса до прозореца и зачете новините. Всички новини бяха лоши, установи накрая, затова остави вестника настрана и взе да убива времето, наблюдавайки другите клиенти в кафенето.

— Маа Рамотсве!

Тя вдигна поглед. Ето го, добрият стар Били Пилани, вече по-възрастен, разбира се, но иначе все същият. Сякаш вчера беше в държавното училище в Мочуди, седнал на чина си, замечтан за нещо.

Тя му поръча чаша кафе и голяма поничка и му обясни какво й беше нужно.

— Искам да разбереш кой е собственик на тази кола — каза тя и му подаде листчето със серийния номер, написан с почерка на господин Дж. Л. Б. Матекони. — След като разбереш, искам да кажеш на собственика, на застрахователната компания или на който там е необходимо, че могат да дойдат в Габороне, където ще намерят колата на предварително уговорено място. От тях се иска само да донесат оригиналните южноафрикански номера на колата. След това могат да я закарат вкъщи.

Били Пилани доби изненадан вид.

— Ей така, без пари ли? — попита той. — Нищо ли не трябва да платят?

— Нищо — каза маа Рамотсве. — Целта е просто собствеността да се върне на законния й притежател. Нищо повече. Ти ми вярваш, нали?

— Разбира се — каза без колебание Били Пилани. — Разбира се.

— Освен това… Моля те да забравиш, че си полицай, докато става всичко това. Няма да арестуваш никого.

— Ама съвсем ли? — запита Били разочаровано.

— Съвсем.

 

 

Били Пилани й телефонира на следващия ден.

— Взех подробностите от нашия списък на откраднати превозни средства — каза той. — Говорих със застрахователната компания, която вече е изплатила застраховката. Те ще бъдат много доволни, ако колата се върне. Могат да пратят един от служителите си да я вземе.

— Добре — каза маа Рамотсве. — Трябва да бъдат в Африканския търговски център в Габороне в седем часа сутринта следващия вторник, с номерата на колата.

Всичко беше уговорено и в пет часа̀ сутринта във вторник маа Рамотсве се промъкна в двора на Пекване и намери, както и очакваше, ключовете на мерцедеса на земята пред прозореца на спалнята, където маа Пекване ги беше пуснала през нощта. Тя я увери, че мъжът й спи дълбоко и никога не се буди, преди „Радио Ботсуана“ да излъчи звъна на хлопатари в шест часа.

Той наистина не я чу как запали колата и я изкара на пътя. Откри кражбата на мерцедеса чак към осем часа.

— Обади се в полицията! — извика маа Пекване. — Бързо, звънни в полицията!

Тя забеляза, че мъжът й се колебае.

— Може би по-късно — каза той. — Първо смятам да потърся колата сам.

Тя го погледна право в очите и видя, как за миг погледът му я отбягва. Виновен е, помисли си тя. Била съм съвсем права. Естествено той не може да отиде в полицията и да заяви, че неговата крадена кола е била открадната.

Маа Пекване се срещна с маа Рамотсве по-късно същия ден и й благодари.

— С ваша помощ се почувствах много по-добре — каза тя. — Сега ще мога да спя през нощта, без да се чувствам виновна заради моя съпруг.

— Много се радвам — каза маа Рамотсве. — А може би и той е научил някакъв урок. Много интересен урок.

— Какъв по-точно? — попита маа Пекване.

— Че светкавицата винаги пада повторно на същото място — каза маа Рамотсве. — Колкото и хората да твърдят обратното.