Алегзандър Маккол Смит
Дамска детективска агенция №1 (10)

Десета глава
Маа Рамотсве мисли за земята, докато пътува към Франсистаун с белия си микробус.

Призори маа Рамотсве подкара белия си микробус по заспалите пътища на Габороне, мина покрай бирената фабрика „Калахари“ и Изследователската станция на пустинята и излезе на пътя, който водеше на север. Един мъж изскочи от храсталаците край пътя и опита да я спре с ръка, но тя не искаше да спира в тъмното, понеже човек никога не знае кой може да търси автостоп в такъв час. Мъжът отново потъна в сенките и в страничното си огледало тя го видя как се смалява разочарован. После, точно след отбивката за Мочуди, тя видя как слънцето се появи на хоризонта, изгря над широките равнини, които се простираха по посока на Лимпопо. Появи се изведнъж, усмихвайки се на Африка, златисточервена топка, която се издигаше малко по малко, изплува безгрижно на хоризонта и разпръсна последните остатъци от утринната мъгла.

Храсталаците край пътя се очертаха ясно под острата утринна светлина, тя видя накацали по тях птици и други в полет — папуняци, папагали лори и някакви малки птички, на които не знаеше имената. Тук-там се виждаше добитък покрай оградите, които се простираха край пътя километри наред. Животните вдигаха глава и гледаха колата или продължаваха да се тътрят нататък, пощипвайки с муцуните си туфите суха трева, вкопчени във вкоравената от сушата земя.

Това беше безводна земя. Малко по-нататък на запад лежеше Калахари, този безкрай в охра, простиращ се на немислимо разстояние, чак до празнотата на Намиб. Ако свиеше с белия си микробус по някой от пътищата, които се отклоняваха от главното шосе, можеше да кара петдесет-шейсет километра, а после колелата щяха да започнат да потъват в пясъка и безнадеждно да буксуват на място. Растителността постепенно щеше да стане по-рядка, по-пустинна. Храстите щяха да оредеят, щяха да се появят хребети, покрити със съвсем тънък слой земя, през която вездесъщият пясък избива на повърхността и чертае пясъчни резки. Щяха да се появят голи петна и разпилени сиви скали и вече нямаше да се вижда никаква следа от човешка дейност. Да живеят в тази земя, обширна и суха, кафява и сурова, бе съдбата на тсуана, и точно това ги беше направило предпазливи хора, добри и пестеливи стопани.

Ако навлезеш навътре в Калахари, можеш да чуеш лъвове през нощта. Защото там, сред тези простори, още имаше лъвове, които показваха присъствието си в мрака, като сумтяха и ръмжаха. Тя беше ходила там веднъж като млада, когато с неин приятел ходиха до един отдалечен краварник. Той беше толкова навътре в Калахари, докъдето можеше да стигне добитъкът, и тя почувства пълната самота на място, на което нямаше хора. Това беше „пречистената“ Ботсуана; същността на нейната страна.

Беше през дъждовния сезон и всичко бе покрито със зеленина. Дъждът можеше да промени тази земя много бързо и така и бе направил; земята беше покрита с набола свежа трева, с маргаритки от Намакуаленд, с ластарите на пъпешите от Тсама и с алое с червени и жълти цветове.

През нощта запалиха огън близо до грубите бараки, които служеха за подслон на това място, но светлината на огъня изглеждаше толкова слаба под голямото пусто нощно небе с дълбоко потъналите в него съзвездия. Тя се сгуши до своя приятел, който й каза да не се плаши, защото лъвовете странят от огъня, както и свръхестествените същества — токолошите^[1] и всички останали.

Тя се събуди в ранните часове на утрото, огънят беше отслабнал. Видя въглените през пролуките между клоните, от които беше направена стената на колибата. Някъде далеч се чу ръмжене, но тя не се страхуваше и излезе под открито небе, за да поеме с пълни гърди сухия, чист въздух. Тогава си помисли: аз съм само едно малко човече в Африка, но за мен, както и за всички останали, има място да седна на земята, да я докосна и да я нарека своя. Тя почака известно време в главата й да дойде друга мисъл, но това не стана и тя се промъкна обратно в колибата, под топлината на одеялата върху рогозката, на която спеше.

Сега, докато караше белия си микробус десетки и десетки километри, тя си помисли, че някой ден може да се върне в Калахари, в тези пусти пространства, в обширните пасища, от които сърцето чак те заболява.