Алегзандър Маккол Смит
Дамска детективска агенция №1 (6)

Шеста глава
Момчето

Момчето беше на единайсет, дребно за възрастта си. Бяха направили всичко, за да порасне, но то изглежда се развиваше бавно и сега при вида му човек би казал, че е само на осем или девет, а не на единайсет години. Не че това и по някакъв начин го смущаваше. Веднъж баща му каза:

— Аз също бях нисък като малък. Сега съм висок мъж. Виж ме. Същото ще се случи и с теб. Просто почакай.

Но тайно родителите му се страхуваха, че нещо не е наред; че гръбнакът му е изкривен, да речем, и това му пречи да порасне. Когато беше едва на четири, той падна от едно дърво търсеше там птичи яйца и лежа неподвижен и бездиханен в продължение на няколко минути. Накрая баба му притича, вайкайки се, през градината с пъпешите, вдигна го и го донесе вкъщи, все още стиснал едно счупено яйце. Той се възстанови — или поне тогава те мислеха така, — но след това походката му се промени, както им се струваше. Заведоха го в клиниката, където една сестра погледна очите и гърлото му и обяви, че е здрав.

— Момчетата падат непрекъснато. Рядко дори си чупят нещо.

Сестрата сложи ръце на раменете на момчето и изви торса му.

— Виждате ли? Няма му нищо. Нищичко. Ако си беше счупил нещо, щеше да извика.

Но години по-късно, когато момчето остана дребно, майка му си мислеше за падането и се обвиняваше, че е повярвала на онази сестра, която я биваше само да взема проби за шистозоми^[1] и глисти.

Момчето беше по-любопитно от другите деца. То обичаше да търси камъни в червеникавата земя и да ги почиства със слюнка. Намери няколко много красиви — тъмносини и медночервеникави, като небето на залез-слънце. То пазеше камъчетата си в една шапка до леглото си и се научи да брои с тях. Другите момчета се научиха, като брояха добитъка, но това момче, изглежда, не го харесваше — още едно нещо, което го правеше странен.

Поради неговото любопитство, което го караше да тича из пустошта, улисан в някакви свои работи, родителите му свикнаха да го губят от поглед в продължение на часове. Нищо лошо не можеше да му се случи, освен ако не извадеше лошия късмет да настъпи свита на кълбо усойница или някоя кобра. Но това никога не се случваше и ненадейно момчето отново се появяваше при кошарата или пък идваше след козите, стиснало в ръка някоя странна находка — перо от лешояд, изсъхнала стоножка или змийска кожа.

Сега момчето отново беше излязло, тръгна по една от пътеките, които минаваха през прашната пустош. То беше намерило нещо, което много го беше заинтересувало — прясна тор от змия, — и продължи по пътеката, за да види самата змия. Разбра какво е това, защото в него имаше топчици кожа, а това можеше да е само от змия. Ако я намереше, можеше да я убие с камък и да я одере, и така щеше да се сдобие с хубава кожа за колан за него и баща му.

Но вече се стъмваше и момчето трябваше да се откаже. Никога не би могло да види змията в безлунна нощ. Реши да изостави пътеката и да пресече напряко през пустошта до черния път, който се виеше към селото над сухото речно корито.

Той лесно намери пътя и седна за момент в края му, заравяйки пръстите на краката си в мекия бял пясък. Беше гладен и знаеше, че тази вечер ще има месо с овесената каша, защото видя как баба му го приготвя. Тя винаги му сипваше повече, отколкото му се полагаше — почти колкото на баща му, — и това ядосваше двете му сестри.

— Ние също обичаме месо. И момичетата обичат месо.

Но това не убеждаваше бабата.

Момчето стана и тръгна по пътя. Вече се беше стъмнило и дърветата и храстите бяха черни, безформени сенки, сливащи се едни с други. Някъде пееше птица — от онези, които ловят плячката си нощем, — чуваше се и цвърченето на нощните насекоми. Почувства, че нещо го ухапа по дясното рамо и го плесна с ръка. Беше комар.

Изведнъж в короната на едно дърво пред него се появи сноп жълта светлина. Тя проблесна и се скри и момчето се обърна. Зад него на пътя имаше камион. Не можеше да е кола, защото пясъкът беше прекалено мек и дълбок за кола.

Момчето застана отстрани на пътя и зачака. Светлините вече стигаха почти до него — малък камион, пикап, чиито фарове подскачаха нагоре-надолу, следвайки неравностите на пътя. Светлината на фаровете падна върху него и той вдигна ръка, за да предпази очите си.

— Добър вечер, младежо.

Това беше традиционният поздрав, който някой извика от кабината на пикапа.

Момчето се усмихна и поздрави в отговор. Видя в кабината двама души — млад мъж зад волана и по-възрастен до него. Знаеше, че са непознати, въпреки че не можеше да види лицата им. Имаше нещо странно в начина, по който този мъж говореше сетсуана. Местните хора говореха по друг начин. Странен глас, който изтъняваше в края на думата.

— Диви животни ли ловиш? — попита гласът. — Искаш да хванеш някой леопард в тъмнината, а?

— Не — поклати глава момчето. — Просто си отивам у дома.

— Защото леопардът може да те улови, преди ти да го уловиш!

— Прав сте, раа — засмя се момчето. — Не ми се ще да срещна някой леопард тази вечер.

— Тогава ще те закараме до вас. Далеч ли е?

— Не, не е далеч. Съвсем наблизо. Натам.

 

 

Шофьорът отвори вратата и излезе, без да гаси двигателя, за да може момчето да се качи и да седне. След това влезе, затвори вратата и превключи скоростите. Момчето се отдръпна назад — на пода имаше някакво животно, кракът му докосна мек влажен нос, може би на куче или на коза.

Погледна към мъжа вляво, по-възрастния мъж. Би било грубо да се взира в него и не можа да види много в тъмното. Но забеляза какво не беше наред с устните му, видя и очите му. Обърна се настрани. Едно момче никога не трябва да се зазяпва в по-възрастен човек по този начин. Но защо бяха тук тези хора? Какво правеха?

— Ето. Това е къщата на баща ми. Виждате ли — ей там. Където свети.

— Виждаме.

— Оттук мога да си отида и пеш, ако искате. Ако спрете тук, аз мога да си отида и пеша. Има пътека.

— Няма да спрем. Трябва да направиш едно нещо за нас. Можеш да ни помогнеш с нещо.

— Но те ме очакват да се върна. Ще ме чакат.

— Винаги някой чака някого. Винаги.

Изведнъж момчето се изплаши и се обърна да погледне шофьора. По-младият мъж му се усмихваше.

— Не се безпокой. Само стой мирен. Тази вечер ще отидеш на едно друго място.

— Къде ме водите, раа? Защо ме вземате със себе си?

По-възрастният мъж протегна ръка и докосна момчето по рамото.

— Няма да ти навредим. Ще си отидеш вкъщи по-късно. Вашите ще знаят, че няма да ти навредим. Нали виждаш, ние сме добри хора. Ние сме добри хора. Слушай, ще ти разкажа една история, докато пътуваме. Така ще си доволен и ще кротуваш.

 

 

Живели някога едни краварчета, които се грижели за добитъка на своя богат чичо. Ама колко богат бил той! Имал повече животни от всички в Ботсуана и те били големи, ей толкова големи, че даже и по-големи.

Веднъж краварчетата видели, че в края на стадото се е появило едно теле. То било странно, с много цветове по него, различно от всички други телета, които били виждали. И те били много доволни, че това теле се е появило.

Телето било много необикновено и заради нещо друго. То можело да пее една песен, която краварчетата чували всеки път, когато го приближели. Те не можели да чуят какво точно пеело това теле, но ставало дума за някакви кравешки работи.

Краварчетата обичали това теле, и понеже го обичали толкова много, не забелязали, че някои от другите животни се запиляват надалеч. Докато се усетят, две от животните били изчезнали — чак тогава те разбрали какво се е случило.

И ето че дошъл чичо им. Висок-превисок мъж с тояга. Той се развикал на краварчетата и започнал да налага тяхното теле с тоягата си, като казвал, че странните телета никога не носят добър късмет.

И така телето умряло, но преди да умре, прошепнало нещо на краварчетата и този път те разбрали какво казва. Казало им нещо много особено и когато краварчетата казали на чичо си какво е казало телето, той паднал на колене и се разплакал.

Оказало се, че телето било неговият брат, който бил изяден от лъв преди много време и сега се върнал като теле. Този човек бил убил брат си и никога вече нямало да бъде щастлив. Той бил тъжен. Много тъжен.

 

 

Момчето наблюдаваше лицето на мъжа, докато той разказваше тази история. Ако дотогава не разбираше какво му се е случило, сега му стана ясно. Знаеше какво щеше да стане.

— Дръж момчето! Хвани му ръцете! Ще ме накара да изляза от пътя, ако не го хванеш.

— Опитвам се. Бори се като дявол.

— Само го хвани. Ще спра камиона.