Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дамска детективска агенция №1 (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The №1 Ladies’ Detective Agency, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 22гласа)

Информация

Сканиране
Internet(2015)
Корекция
analda(2016)

Издание:

Алегзандър Маккол Смит. Дамска детективска агенция №1

Превод: Милен Русков

Редактор: Милена Попова

Художник: Дима Недялкова-Каприева

Коректор: Румяна Величкова

Компютърна обработка: Емил Трайков

ISBN: 954-321-069-1

 

Формат 32/84/108

Печатни коли 13,5

Дадена за печат на ноември 2004 г.

Излязла от печат на ноември 2004 г.

Издателство „Изток-Запад“

История

  1. —Добавяне

Пета глава
Какво е нужно, за да откриеш детективска агенция

Маа Рамотсве предполагаше, че да откриеш детективска агенция не е лесно. Хората винаги правят грешката да смятат, че започването на някакъв бизнес е лесна работа, но после установяват, че това е свързано с всякакъв вид скрити проблеми и непредвидени изисквания, които трябва да удовлетворят. Тя беше чувала за хора, които се захващат с някакъв бизнес, просъществувал всичко на всичко четири-пет седмици, преди да свърши стоката или парите, или и двете. Винаги е по-трудно, отколкото човек си е мислел.

Тя отиде при адвоката в Пилане, който й помогна да получи парите на баща си. Той беше организирал продажбата на животните и беше взел за тях добра цена.

— Имам много пари за теб — каза той. — Стадото на баща ти беше голямо.

Тя взе чека и листа, които той й подаде. Беше повече, отколкото тя беше смятала за възможно. Но беше истина — всички тези пари, платими на Прешъс Рамотсве при представяне на чека в „Барклис Банк“, Ботсуана.

— Можеш да си купиш къща с тези пари — каза адвокатът. — И да започнеш бизнес.

— Смятам да направя и двете. Адвокатът доби заинтригуван вид.

— Какъв точно бизнес? — попита той. — Магазин ли? Мога да ти дам някои съвети.

— Детективска агенция.

Адвокатът я погледна недоумяващо.

— Но детективски агенции не се продават. Изобщо няма такива.

— Знам това — кимна маа Рамотсве. — Налага се да започна от нулата.

Адвокатът трепна, докато тя говореше.

— Лесно е да си загубиш парите в бизнес — каза той. — Особено когато не знаеш нищо за това, което правиш. — Той я погледна твърдо. — Особено тогава. А, между другото, могат ли жените да бъдат детективи? Как мислиш?

— Защо не? — отвърна маа Рамотсве. Тя беше чувала, че хората не обичат адвокатите, и сега разбираше защо. Този човек беше толкова сигурен в себе си, така убеден в правотата си. Но какво го засягаше какво щеше да прави тя? Ставаше дума за нейните пари, за нейното бъдеще. И как смееше той да се изказва така за жените, след като дори не виждаше, че ципът му е смъкнат до половината! Дали да не му каже?

— Жените са тези, които знаят какво става всъщност — каза тя тихо. — Те имат очи. Чували ли сте за Агата Кристи?

Адвокатът явно се изненада.

— За Агата Кристи ли? Разбира се, че съм чувал. Да, така е. Жените виждат повече неща от мъжете. Това е добре известно.

— И когато хората видят табела, на която пише „Дамска детективска агенция №1“, какво ще си помислят? — продължи маа Рамотсве. — Ще си помислят: „Тези дами ще разберат какво става. Тъкмо те ми трябват.“

— Може би — каза адвокатът, като поглади брадичката си с ръка.

— Да — каза маа Рамотсве, — може би. — И добави: — Ципът ви, раа… Май не сте забелязали…

 

 

Най-напред тя си намери къща, на един ъгъл на „Зебра Драйв“. Къщата беше скъпа и тя реши да не я плати изцяло, за да може да купи някъде и помещение за агенцията си. Това беше по-трудно, но накрая намери неголяма постройка. Това бе възвишението Кгале, в покрайнините на града, където можеше да се настани. Мястото беше добро, защото всеки ден по този път минаваха много хора, които щяха да виждат табелата на агенцията й. Щеше да е почти толкова ефективно, колкото ако пуснеше реклама в „Дейли Нюз“ и „Ботсуана Гардиън“. Скоро всички щяха да знаят за нея.

Постройката, която купи, в началото служила за склад, била превърната в химическо чистене, а накрая в магазин за напитки. От около година била празна и в нея живеели незаконно настанили се хора. Те палили огън вътре и във всяка стая мазилката на стената беше опушена. Накрая собственикът се върнал от Франсистаун, изгонил самонастанилите се хора и предложил запуснатото на вид здание на пазара. Явили се един-двама евентуални купувачи, но те били отблъснати от състоянието на сградата и цената й паднала. Когато маа Рамотсве предложи пари в брой, продавачът направо подскочи от радост и само след няколко дни тя получи нотариалния акт.

Покрай сградата имаше много работа. Тя нае един строител да смени повредената мазилка и да поправи ламаринения покрив и след като му предложи пари в брой, той свърши работата за седмица. След това маа Рамотсве се зае с боядисването на постройката и не след дълго и това бе свършено — отвън в охра, а вътре в бяло. Тя купи свежи жълти пердета и в необичаен за нея прилив на екстравагантност похарчи куп пари за чисто ново офис обзавеждане — две бюра и два стола. Нейният приятел господин Дж. Л. Б. Матекони, собственикът на „Тлоквенг роуд спийди моторс“ й донесе една стара пишеща машина, която му беше излишна и която работеше съвсем добре. С това офисът бе завършен и можеше да бъде отворен — след като маа Рамотсве си вземеше секретарка.

Това бе най-лесната част от всичко, което трябваше да се свърши. Едно телефонно обаждане в Ботсуанския колеж за секретарски и офис умения веднага даде резултат. Оттам казаха, че имат точно жената, която й трябва. Маа Макутси беше вдовица на учител и току-що беше взела изпита за машинописни и секретарски умения със среден успех 97%. Сигурни бяха, че тя щеше да е идеална.

Маа Рамотсве веднага я хареса. Маа Макутси беше слаба жена с издължено лице и коса на плитки, боядисана в червеникавокафяво. Носеше кръгли очила с широки пластмасови рамки, а на лицето й стоеше неизменна, но явно съвсем искрена усмивка.

Откриха агенцията в един понеделник. Маа Рамотсве седна зад своето бюро, маа Макутси — зад нейното, с пишещата машина. Тя погледна маа Рамотсве и се усмихна още по-широко.

— Готова съм за работа — каза. — Готова съм да започна.

— Хм — каза маа Рамотсве. — Все още сме в началото. Едва отворихме. Ще трябва да почакаме, докато дойде някой клиент.

Дълбоко в сърцето си тя знаеше, че няма да има клиент. Цялата идея беше ужасна грешка. На никой не му трябваше частен детектив, още по-малко пък се нуждаеше от нея. Коя беше тя, в края на краищата? Някоя си Прешъс Рамотсве от Мочуди. Никога не беше ходила в Лондон или на някое от местата, където хората ходят, за да се научат да бъдат частни детективи. Никога не беше ходила дори в Йоханесбург. Ако някой влезеше и кажеше: „Вие, разбира се, познавате Йоханесбург“, щеше да се наложи да лъже или просто да замълчи.

Маа Макутси я погледна, после погледна към клавиатурата на пишещата машина. Отвори едно чекмедже, взря се вътре, после го затвори. В този момент една кокошка влезе в стаята и закълва нещо по пода.

— Къш! — извика маа Макутси. — Никакви кокошки тук!

В десет часа маа Макутси стана от бюрото си и отиде в задната стая да направи чай. Маа Рамотсве я помоли да направи любимия й ройбос и скоро тя се върна с две чаши. В чантата й имаше кутия със сухо мляко, тя я извади и сипа по малко в двете чаши. След това си изпиха чая, гледайки едно момче, застанало до пътя, което хвърляше камъни по някакво кльощаво куче.

В единайсет часа изпиха по още една чаша чай, а в дванайсет маа Рамотсве се изправи и обяви, че ще се разходи по магазините, за да си купи парфюм. Маа Макутси трябваше да остане, за да вдига телефона и да посрещне клиентите, ако такива се появят. Маа Рамотсве се усмихна, докато казваше това. Разбира се, че нямаше да има клиенти и тя щеше да затвори агенцията на края на месеца. Дали маа Макутси разбираше каква безперспективна работа си е намерила? Жена със среден успех 97% заслужаваше нещо по-добро.

Маа Рамотсве тъкмо стоеше край тезгяха на магазина и разглеждаше едно шишенце парфюм, когато маа Макутси нахлу през вратата.

— Маа Рамотсве — извика тя, — клиент! Има клиент в офиса. Случаят е голям. Изчезнал човек. Елате бързо. Няма време за губене.

 

 

Всички жени на изчезнали мъже са еднакви, мислеше си маа Рамотсве. Отначало се тревожат и са убедени, че се е случило нещо ужасно. След това в тях започва да пропълзява съмнение и започват да се чудят дали той не е избягал с друга жена както обикновено се случва, а накрая се ядосват. В етапа, когато са разгневени, повечето от тях не искат съпругът да се връща даже да го намерят. Искат само да получат възможност да му се разкрещят в лицето.

Маа Малатси беше във втората фаза, помисли си маа Рамотсве. Тя беше започнала да подозира, че докато тя стои у дома, той се забавлява някъде, и естествено това подозрение беше започнало да я гризе. Вероятно имаше да плаща някакви дългове, макар да изглеждаше доста богата.

— Може би трябва да ми разкажете малко повече за вашия съпруг — каза маа Рамотсве, когато маа Малатси отпи от силния чай, запарен от секретарката.

— Казва се Питър Малатси — каза маа Малатси. — На четирийсет години е и има… имаше… тоест има собствен бизнес, продава мебели. Това е добър бизнес и той печелеше добре. Така че не е избягал заради кредитори.

Маа Рамотсве кимна.

— Трябва да има друга причина — започна тя и после продължи предпазливо: — Знаете какви са мъжете. Да не би да има друга жена? Как мислите…

Маа Малатси енергично поклати глава.

— Не мисля, че е това — каза тя. — Може би допреди година щеше да е възможно, но тогава той стана християнин и се присъедини към една църква, в която все пееха и обикаляха в бели дрехи.

Маа Рамотсве си записа това. Църква. Пеят. Дали не се е побъркал по религията? Подмамен от някой проповедник?

— Какви бяха тези хора? — попита тя. — Може би те знаят нещо за него.

Маа Малатси вдигна рамене.

— Не съм сигурна — каза тя с леко раздразнение. Всъщност не зная. Той ме покани да отида с него един-два пъти, но аз отказах. Така че в неделя излизаше сам. Всъщност изчезна тъкмо в неделя. Мислех, че е отишъл в църквата.

Маа Рамотсве погледна в тавана. Този случай, изглежда, нямаше да е чак толкова труден. Питър Малатси си беше тръгнал с някоя християнка; ясно като бял ден. Сега трябваше само да разбере коя е тази църква и щеше да попадне на следите му. Все същата стара и добре предвидима история; щеше да се окаже млада християнка, тя беше сигурна в това.

 

 

До края на следващия ден маа Рамотсве състави списък на пет християнски групи, които отговаряха на описанието. През следващите два дни намери водачите на три от тях и се увери, че не знаят нищо за Питър Малатси. Двама от тях се опитаха да я спечелят за вярата си; третият просто й поиска пари и получи една банкнота от пет пули.

Когато намери водача на четвъртата група, отец Шадрек Мапели, тя разбра, че търсенето е свършило. Щом спомена името на Малатси, отецът потръпна и погледна крадешком през рамо.

— От полицията ли сте? — попита той. — Полицайка ли сте?

— Полицайка съм — отвърна тя.

— Аха! — каза той скръбно. — Ясно!

— Тоест не точно полицайка — добави тя бързо. — Аз съм частен детектив.

Отецът сякаш се поуспокои.

— Кой ви изпраща?

— Маа Малатси.

— Така — каза отецът. — Той ни каза, че няма жена.

— Е, има — рече маа Рамотсве. — И тя се чуди къде е той.

— Той е мъртъв — каза отецът. — Отиде при Господ.

Маа Рамотсве усети, че той казва истината и че разследването действително е към края си. Сега всичко, което оставаше да се направи, беше да се разбере как е умрял.

— Трябва да ми кажете — настоя тя. — Няма да разкрия името ви на никого, ако не искате. Само ми кажете как се случи това.

Те отидоха до реката с микробуса на маа Рамотсве. Беше дъждовният сезон и няколко бури бяха направили пътеката почти непроходима. Но накрая стигнаха до речния бряг и паркираха под едно дърво.

— Тук правим нашите кръщения — каза отецът, посочвайки към един вир в придошлите води на реката. — Аз стоях тук, а там грешниците влязоха във водата.

— Колко грешници кръщавахте? — попита маа Рамотсве.

— Общо шестима, включително Питър. Всички те влязоха заедно, докато аз се подготвях да ги последвам с моите хора.

— Ясно — каза маа Рамотсве. — И какво се случи после?

— Грешниците бяха дотук във водата — отецът вдигна ръка към гърдите си. — Обърнах се да кажа на паството да започне да пее, а после, като погледнах, видях, че нещо не е наред.

— Един беше изчезнал?

— Да — каза свещеникът, като потрепери леко. — Бог беше взел един от тях при себе си.

Маа Рамотсве погледна към водата. Реката не беше голяма и през по-голямата част от годината се свеждаше до няколко застояли вира. Но в добър дъждовен сезон като тазгодишния можеше да стане доста буйна. Човек, който не може да плува, лесно би могъл да бъде отнесен, мислеше си тя, но в такъв случай, трябваше тялото му да може да бъде намерено надолу по течението. Много хора ходеха нататък по една или друга причина и нямаше как да не забележат тялото. Все някой щеше да повика полицията. Щяха да съобщят във вестника за неидентифицирано тяло, намерено в река Нотване; вестниците винаги търсеха такива истории. Не биха пропуснали подобна възможност.

Тя се замисли за момент. Имаше и друго обяснение и то я накара да трепне. Но преди да го провери, тя трябваше да разбере защо отецът беше запазил мълчание за случилото се.

— Не сте съобщили в полицията — каза тя, опитвайки се в гласа й да не звучат обвинителни нотки. — Защо?

Преподобният погледна надолу към земята, а доколкото тя знаеше от опит, хората обикновено гледат надолу, когато наистина съжаляват за нещо. Безсрамниците, бе установила тя, винаги гледат нагоре към небето.

— Знам, че трябваше да им кажа. Бог ще ме накаже за това. Но се уплаших, че ще ме обвинят за злополуката с горкия Питър и ще ме дадат на съд. Могат да ме накарат да платя обезщетение за случилото се, а това би довело нашата църква до банкрут и би сложило край на богоугодното ни дело. — Той замълча за малко, после добави: — Сега разбирате ли защо запазих мълчание и помолих цялото паство да не казва на никого?

Маа Рамотсве кимна, протегна ръка и приятелски докосна преподобния по рамото.

— Не мисля, че сте направили нещо лошо каза тя. Сигурна съм, че Бог иска да продължите и не ви е разгневен. Вие не сте виновен.

Преподобният вдигна очи и се усмихна.

— Това са добри думи, сестро. Благодаря ви.

 

 

Същия следобед маа Рамотсве попита съседа си дали може да вземе за малко едно от кучетата му. Той имаше цели пет и тя ги мразеше до едно заради непрекъснатия им лай. Тези кучета лаеха рано сутрин, сякаш бяха петли, лаеха я през нощта, когато луната се вдигнеше високо в небето. Лаеха по враните и по кълвачите, лаеха по минувачите, а понякога лаеха просто защото им беше много горещо.

— ​Имам нужда от куче, за да ми помогне в един от моите случаи — обясни тя. — Ще го върна живо и здраво.

Съседът беше поласкан от нейната молба.

— ​Ще ти дам ей това тук — каза той. — То е най-старото и има много добро обоняние. От него ще стане добро детективско куче.

Маа Рамотсве предпазливо взе повода на кучето. То беше голямо жълтеникаво животно със странна и неприятна миризма. Същата вечер след залез-слънце тя го настани отзад в микробуса си, като го върза за една дръжка. След това потегли по пътеката към реката, а фаровете й осветяваха странните форми на храстите и мравуняците в мрака. Колкото и да бе странно, тя се почувства доволна от компанията на кучето, нищо, че беше противно.

Когато стигна до онзи вир, тя взе от колата дебела тояга и я заби в меката почва току до реката. След това изведе кучето, отиде с него до вира и завърза здраво верижката му за тоягата. От чантата, която носеше със себе си, извади един голям кокал и го сложи пред носа на жълтото куче. Животното изръмжа доволно и веднага заръфа кокала.

Маа Рамотсве зачака на няколко метра встрани, покрила краката си с одеяло, за да се пази от комарите, и хванала в скута старата си пушка. Знаеше, че очакването ще е дълго, и се надяваше да не заспи. Но ако все пак заспеше, бе сигурна, че кучето ще я събуди, когато дойде време.

Минаха два часа. Комарите хапеха лошо и тялото започна да я сърби, но ставаше дума за работа, а тя никога не се оплакваше, когато работеше. Внезапно кучето започна да ръмжи. Маа Рамотсве напрегна очи в тъмнината. Виждаше само очертанията на кучето — то се беше изправило и гледаше към реката. Пак изръмжа, после излая. След това отново замлъкна. Маа Рамотсве отметна одеялото от коленете си и взе мощното фенерче, което стоеше до нея. Още малко, помисли си тя.

Откъм реката се чуваше шум и маа Рамотсве разбра, че вече е време да включи фенерчето. Под светлината на лъча тя видя съвсем до брега един голям крокодил, обърнал глава към уплашеното куче.

Крокодилът не обърна никакво внимание на светлината, която сигурно сметна за лунна. Очите му бяха приковани в кучето и той бавно пълзеше към плячката си. Маа Рамотсве вдигна пушката на рамото си и видя в профил главата на крокодила, съвсем на прицел. Натисна спусъка.

Когато куршумът улучи крокодила, той силно подскочи, всъщност се претърколи и падна по гръб, наполовина във водата, наполовина извън нея. Известно време помръдваше леко, след това застина неподвижно. Изстрелът беше идеален.

Маа Рамотсве забеляза, че трепери, когато свали пушката. Баща й я беше научил да стреля, при това добре, но тя не обичаше да стреля по животните, и особено по крокодили. Те носеха лош късмет, но в случая трябваше да бъде свършено необходимото. Пък и какво правеше тук този крокодил в края на краищата? Не трябваше да има крокодили в река Нотване; този сигурно бе пропълзял десетки километри по сушата или беше пристигнал с придошлите води от Лимпопо. Бедният крокодил — това беше краят на неговото приключение.

Тя взе ножа и разпори корема на звяра. Кожата беше мека и стомахът на крокодила скоро се показа и тя видя съдържанието. Вътре имаше камъчета, с които крокодилът смилаше храната си, а също и няколко парчета вмирисана риба. Но не това я интересуваше; повече я заинтересуваха несмлените гривни, пръстени и един ръчен часовник, които намери. Те бяха разядени от ръжда, някои бяха хванали кора, но си стояха сред съдържанието на стомаха на крокодила, свидетелствайки за зловещия му апетит.

 

 

— Това на мъжа ви ли е? — попита тя маа Малатси, подавайки й ръчния часовник, който беше извадила от корема на крокодила.

Маа Малатси взе часовника и го погледна. Маа Рамотсве се намръщи. Тя мразеше такива моменти, когато нямаше никакъв избор, освен да бъде вестителят на лошите новини.

Но маа Малатси беше необикновено спокойна.

— Е, сега поне зная, че той е с Господ — каза тя. — А това е много по-добре, отколкото да знаеш, че е в обятията на някоя друга жена, не е ли така?

Маа Рамотсве кимна.

— Мисля, че е така — каза тя.

— Била ли сте омъжена, маа? — попита маа Малатси. — Знаете ли какво е да бъдеш омъжена?

Маа Рамотсве погледна през прозореца. Отвън имаше една акация, а зад нея се виждаше осеяният с валчести камъни хълм.

— Имах съпруг — каза тя. — Някога имах съпруг. Свиреше на тромпет. Правеше ме нещастна и сега се радвам, че вече нямам мъж. — Тя спря за миг, после продължи: — Съжалявам. Не исках да бъда груба. Вие загубихте съпруга си и сигурно много съжалявате.

— ​Съжалявам малко — каза маа Малатси. — Но имам да върша много неща.