Алегзандър Маккол Смит
Дамска детективска агенция №1 (3)

Трета глава
Уроци за момчета и кози

Обед Рамотсве настани братовчедка си в една малка стая на гърба на къщата, която си беше построил в края на селото, след като се върна от мините. Отначало беше замислил тази стая като склад, в който да държи сандъци и излишни одеяла, както и запасите от парафин, които използваха за готвене, но за тези неща се намери място другаде. Сложиха легло и един малък шкаф, измазаха стените с вар и скоро стаята стана готова за обитаване. В очите на братовчедката това беше почти невъобразим лукс. След като съпругът й я бе напуснал преди шест години, тя се върна да живее при майка си и баба си и се наложи да спи в стая, която имаше само три стени, като една от тях дори не стигаше до покрива. Старите се отнасяха с нея със скрито презрение, защото бяха старомодни хора, които вярваха, че жена, изоставена от съпруга си, най-често заслужава съдбата си. Разбира се, трябваше да я приютят, но й отвориха вратата от чувство за дълг, а не от съчувствие.

Мъжът й я бе напуснал, защото беше бездетна. В случаи като нейния това беше почти неизбежно. Тя прахоса малкото си пари в ходене по знахари, един, от които й беше обещал, че ще забременее до няколко месеца. Той опита множество билки и стрити дървесни кори, а след като те не дадоха желания ефект, премина към магии. От някои отвари й ставаше зле, а една едва не я уби, което не беше изненадващо, като се има предвид съдържанието й. Безплодността й обаче си остана и тя знаеше, че мъжът й губи търпение. Той си тръгна скоро след това и по-късно й писа от Лобатсе, за да й съобщи с известна гордост, че новата му жена е бременна. Година и половина по-късно пристигна кратко писмо със снимка на детето му. Той не беше изпратил никакви пари и това беше последния път, в който тя получи някаква вест от него.

Сега, държейки Прешъс в обятията си, в собствената си стая с четири здрави варосани стени, тя беше напълно щастлива. Тя позволяваше на Прешъс, вече четиригодишна, да спи с нея в леглото и нощем часове наред лежеше будна и слушаше дишането на детето. Галеше кожата й, вземаше малката й ръка между пръстите си и се дивеше на съвършенството на детското телце. Когато Прешъс спеше следобед, по време на най-голямата жега, тя сядаше край нея, плетеше и шиеше мънички дрешки и чорапи в яркочервено и синьо и отпъждаше мухите от спящото дете.

Обед също беше доволен. Всяка седмица той даваше на братовчедка си пари, за да купува необходимите за къщата неща, а в края на месеца — още малко, за самата нея. Тя разпределяше парите разумно и винаги оставаха малко, които харчеше за Прешъс. Той никога не бе имал повод да я упрекне за нещо или да я критикува за начина, по който отглеждаше дъщеря му. Всичко беше съвършено.

Братовчедката искаше Прешъс да е умна. Самата тя бе слабо образована, но се мъчеше да чете и сега усети възможността за промяна. Вече имаше политическа партия, в която можеха да влизат жени, въпреки че някои мъже роптаеха и казваха, че това ще навлече на всички куп неприятности. Жените започваха да говорят помежду си за своята съдба. Разбира се, никой не предизвикваше мъжете открито, но когато говореха помежду си, жените шепнеха разни неща и разменяха многозначителни погледи. Тя мислеше за своя живот; за ранната си женитба с мъж, когото едва познаваше, и за срама от това, че не може да има деца. Спомняше си годините, през които беше живяла в стаята с три стени, работата, която я караха да върши — безплатно, разбира се. Може би един ден жените щяха да могат да говорят открито и ще кажат какво не е наред. Но за да го направят, трябваше да могат да четат.

Най-напред тя научи Прешъс да брои. Брояха козите и кравите. Брояха момчетата, които играеха в прахта. Брояха дърветата, като даваха на всяко отделно име: кривото дърво; онова без листа; онова, в което обичат да се крият червеите мопани^[1]; онова, на което не каца нито една птица. Тя казваше например: „Ако извадим дървото, което прилича на старец, колко дървета ще останат?“ Караше Прешъс да запомня списъци с определени неща — имената на членовете на тяхното семейство, имената на животните, които дядо й беше притежавал, имената на вождовете. Понякога сядаха пред близкия магазин — „Малкия почтен общ търговец“ — и чакаха някоя кола или камион да се заклатушка по осеяния с дупки колкото тенджери път. Тогава братовчедката казваше номера на колата, а Прешъс трябваше да го запомни и да може да го каже на следващия ден, когато я питаха, а понякога и на по-следващия. Играеха и на различни игри, развиващи наблюдателността, като братовчедката нареждаше върху обърната кошница множество познати предмети, а после ги покриваше с одеяло и вземаше един от тях.

— Какво съм взела? — питаше тя.

— Една костилка, добре оглозгана.

— А друго?

— Нищо.

Тя никога не грешеше, това момиченце, което наблюдаваше всичко и всички с големите си сериозни очи. Лека-полека, без някой да го е предвиждал, в детския ум зрееха любознателност и съобразителност.

Когато на шест години тръгна на училище, Прешъс знаеше азбуката и числата до двеста, а освен това можеше да каже наизуст цялата първа глава от Битие в превод на сетсуана. Беше научила и няколко думи на английски и можеше да декламира четири стиха от едно английско стихотворение за корабите и морето. Учителят беше впечатлен и похвали братовчедката за това, което беше направила. Това беше първата похвала, която тя получаваше за нещо, свършено от нея. Обед често й благодареше, и то от сърце, но не му беше хрумвало да я похвали, защото според него тя просто изпълняваше женския си дълг и в това нямаше нищо за отбелязване.

„Ние сме тези, които първи разорали земята, когато Модисе (Бог) я сътворил — гласеше едно старо стихотворение на сетсуана. — Ние сме тези, които направили храната. Тези, които започнали да се грижат за мъжете, когато били малки момчета, млади мъже и старци, които скоро ще умрат. Ние винаги сме тук. Но сме само жени и никой не ни вижда.“

Уроци за момчета

Маа Рамотсве си мислеше: Бог ни е пратил на тази земя. В началото всички сме били африканци, защото човекът се е появил в Кения, както доказаха доктор Лийки и баща му. И ако се замислим внимателно върху това, ще видим, че всички сме братя и сестри. Но където и да погледнеш какво виждаш? Борба и пак борба. Богатите убиват бедните; бедните убиват богатите. Навсякъде, освен в Ботсуана. Благодарение на сър Серетсе Кхама^[2], който беше добър човек, който замисли Ботсуана и я направи добро място. Тя все още плачеше за него понякога, когато мислеше за последните му дни и за всички онези умни доктори в Лондон, които казаха на правителството: „Много съжаляваме, но не можем да излекуваме вашия президент.“

Разбира се, бедата бе там, че хората явно не разбираха разликата между доброто и злото. Това трябваше да им бъде напомняно, защото ако ги оставиш сами да мислят, няма да си дадат труда. Те просто ще открият кое е най-добре за тях и после ще го обявят за добро. Това е начинът, по който мислят повечето хора.

Прешъс Рамотсве научи кое е добро и кое е зло в неделното училище. Братовчедката я заведе там, когато беше на шест години и оттогава насетне тя ходеше всяка неделя без прекъсване, докато стана на единайсет. Това беше достатъчно време за нея, за да научи всичко за доброто и злото, въпреки че беше и си остана озадачена от някои други аспекти на религията. Не можеше да повярва, че Господ е ходил по водата — това просто беше невъзможно, — нито пък вярваше на разказа за нахранването на петте хиляди души, което беше също толкова невъзможно. Сигурна беше, че това са лъжи, а най-голямата от всички лъжи беше, че Господ не е имал баща тук, на земята. Това не беше вярно, защото дори децата знаят, че за да има дете, трябва баща; това важи с еднаква сила и за кравите, и за кокошките, и за хората. Но доброто и злото бяха друго нещо и на нея не й беше трудно да разбере, че е лошо да лъжеш, да крадеш или да убиваш други хора.

Ако хората се нуждаеха от ясни напътствия, никой не можеше да им ги даде по-добре от маа Мотиби, която ръководеше неделното училище в Мочуди от повече от дванайсет години. Тя беше невисока трътлеста жена с изключително нисък глас. Учеше децата да пеят църковните химни, и на английски, и на сетсуана, и понеже се водеха по нея, децата пееха с една октава по-ниско от обикновеното, все едно квакаха жаби.

Облечени в най-хубавите си дрехи, децата седяха в редици в края на църквата и след като службата свършеше, маа Мотиби започваше да им преподава. Тя им четеше Библията, караше ги да повтарят до безкрай Десетте Божи заповеди и им разказваше религиозни истории от една синя книжка, за която казваше, че е донесена от Лондон и я няма никъде другаде в страната.

— Това са правилата, за да бъдеш добър — казваше тя. — Момчето трябва винаги да става рано и да си казва молитвата. След това трябва да си почисти обувките и да помогне на майка си да направи закуската, ако имат закуска. Някои хора нямат закуска, защото са бедни. После момчето трябва да отиде на училище и да слуша учителя за всичко. Така то ще стане добър християнин и по-късно ще отиде в рая, когато Господ го прибере. За момичетата правилата са същите, но те трябва, освен това да внимават с момчетата и да са готови да им заявят, че са добри християнки. Някои момчета няма да разберат това…

Да, мислеше си Прешъс Рамотсве. Някои момчета не разбират това и дори там, в неделното училище, имаше едно такова момче, един Джозая, който беше лошо момче, макар и само на девет. Той все се мъчеше да седне до Прешъс в неделното училище, въпреки че тя го отбягваше. Винаги я гледаше и й се усмихваше окуражително, макар че тя беше две години по-голяма от него. Опитваше се също да докосва с крака си нейния, което я ядосваше и я караше да се отмества встрани, по-далеч от него.

Но най-лошото беше, че той разкопчаваше панталоните си и посочваше онова нещо, което момчетата имат, и очакваше от нея да го гледа. На нея това не й харесваше, не беше редно такова нещо да се случва в неделното училище. Пък и какво толкова беше това нещо? Всички момчета го имаха.

Накрая тя разказа за това на маа Мотиби и учителката я изслуша със загрижен вид.

— Момчета, мъже — каза тя — всички са еднакви. Мислят си, че това е кой знае какво и много се гордеят с него. Не знаят колко смешно е това.

Тя каза на Прешъс да й съобщи следващия път, когато това се случи. Момичето трябваше само леко да вдигне ръка и маа Мотиби щеше да я види. Това щеше да е сигналът.

Случи се през следващата седмица. Маа Мотиби беше на края на класа и гледаше книгите за неделното училище, които децата бяха сложили пред себе си. Тъкмо тогава Джозая си разкопча копчето и прошепна на Прешъс да погледне надолу. Тя не отмести поглед от книгата си и леко повдигна лявата си ръка. Разбира се, той не можа да забележи това, но маа Мотиби го видя. Тя се промъкна зад момчето и вдигна Библията си във въздуха. След това я стовари върху главата му, която така прокънтя, че децата се стреснаха.

Джозая се преви от удара. Маа Мотиби застана пред него и посочи отворения му дюкян. След това вдигна Библията и отново го удари по темето, още по-силно.

Това беше последният път, в който Джозая досаждаше на Прешъс Рамотсве или на което и да е друго момиче. А Прешъс научи важен урок за това, как да се оправя с мъжете — урок, който не забрави никога и който по-късно се оказа много полезен, както и всички други уроци от неделното училище.

Заминаването на братовчедката

Братовчедката се грижеше за Прешъс през първите осем години от живота й. Можеше да остане, колкото иска, което бе добре дошло за Обед, защото тя въртеше къщата и нито се оплакваше, нито искаше пари. Но когато му дойде времето, той се досети, че може да става дума за гордост и чест и че братовчедката може да иска отново да се омъжи, въпреки това, което й се беше случило предишния път. Ето защо с готовност даде благословията си, когато братовчедката съобщи, че се среща с мъж, който й е направил предложение и тя се е съгласила.

— Бих могла да взема Прешъс с мен — каза тя. — Вече я приемам като своя дъщеря. Но пък ти оставаш…

— Да — каза Обед, — аз оставам. Ще ме вземеш ли и мен? Братовчедката се засмя.

— Новият ми съпруг е богат — каза тя, — но мисля, че иска да се ожени само за един човек.

Обед направи нужните приготовления за сватбата, понеже беше най-близкият роднина на младоженката и тази задача се падаше нему. Свърши я с желание и готовност, заради всичко, което тя беше направила за него. Поръча да заколят две крави и да сварят достатъчно бира за двеста души. После, с младоженката под ръка, той влезе в църквата и видя новия й съпруг с неговите роднини, видя другите си далечни братовчеди и техните приятели, а също много хора от селото, канени и неканени, които чакаха и го наблюдаваха.

След сватбената церемония те се върнаха в къщата, където между дърветата бяха опънати брезентови тенти и бяха подредени взети назаем столове. По-възрастните седяха, а младите обикаляха, разговаряха един с друг и душеха уханието от огромното количество месо, което съскаше на огньовете на открито. След това ядоха, а Обед произнесе реч, в която благодари на братовчедка си и на новия й съпруг, който пък в отговор благодари на Обед, че се е грижил за тази жена толкова добре.

Новият й мъж притежаваше два автобуса, което го правеше богат човек. Единият от тях, Специалният експрес за Молепололе, беше временно реквизиран в служба на сватбата и беше украсен за случая с яркосин плат. С другия те си тръгнаха след празненството, като новият съпруг бе зад волана, а младоженката седеше на седалката зад него. Разнесоха се радостни възгласи и вайкането на жените, и автобусът потегли към щастието.

Те се настаниха на десет мили южно от Габороне, в тухлена къща, която братът на новия съпруг беше построил за него. Тя имаше червен покрив, бели стени и веранда в традиционен стил, както и ограден двор отпред. Отзад имаше малка колиба, в която да живее слуга, и покрит клозет от ламарина. Братовчедката имаше кухня с лъскави нови тигани и две готварски печки. Имаше голям южноафрикански хладилник, който тихо бръмчеше по цял ден и безотказно замразяваше всичко. Всяка вечер съпругът й се прибираше с дневната печалба от автобусите и тя му помагаше да преброи парите. Тя се оказа отличен счетоводител и скоро пое тази част от работата със забележителен успех.

Тя направи мъжа си щастлив и по друг начин. Като дете го беше ръфал чакал и по лицето му, там, където стажантът от шотландската мисионерска болница в Молепололе беше зашил несръчно раните му, бяха останали белези. Дотогава никоя жена не му беше казвала, че е хубав, и той не се и надяваше някоя да го направи, свикнал по-скоро да вижда как у тях трепва съчувствие. Братовчедката обаче му каза, че той е най-хубавият и най-жизненият мъж, когото е срещала. Това не беше просто ласкателство — тя му казваше истината, както тя я виждаше, и сърцето му се изпълни с онази топлина, която струи от попадналия в целта комплимент.

„Знам, че ти липсвам — писа братовчедката на Прешъс. — Но знам също, че ти искаш аз да съм щастлива. Сега съм много щастлива. Имам много добър съпруг, който ми купи чудесни дрехи и всеки ден ме прави щастлива. Един ден ти ще дойдеш да живееш с нас и ще можем отново да броим дърветата и да пеем заедно църковните химни, както някога. Но сега трябва да се грижиш за баща си, защото вече си достатъчно голяма за това, а той е добър човек. Искам да бъдеш щастлива и се моля за това всяка нощ. Господ да пази Прешъс Рамотсве. Погрижи се за нея, Господи, тази нощ и завинаги. Амин.“

Козите

Като момиче Прешъс Рамотсве обичаше да рисува — занимание, което братовчедката поощряваше от най-ранната й възраст. За десетия й рожден ден й подариха блокче за рисуване и комплект цветни моливи и скоро талантът й се прояви. Обед Рамотсве се гордееше с дарбата й да запълва белите листа на блокчето със сцени от ежедневния живот в Мочуди. На една рисунка беше малкото изкуствено езерце пред болницата — съвсем като истинско, на друга — старшата медицинска сестра на болницата, вперила поглед в едно магаре. На този лист имаше и рисунка на магазина — „Малкия почтен общ търговец“, с някакви неща пред него, чували брашно или седнали хора — трудно беше да се каже. Но все пак това бяха чудесни рисунки и Обед беше закачил няколко от тях по стените в хола, високо до тавана, където кацаха мухите.

Учителите знаеха за тази нейна дарба и й казваха, че някой ден може да стане голяма художничка и картините й да попаднат на корицата на Ботсуанския календар. Това я окуражи и рисунките следваха една след друга. Кози, говеда, хълмове, тикви, къщи; около Мочуди имаше толкова много привлекателни за художника обекти, че нямаше никаква опасност тя да остане без теми.

В училището дойде вестта за някакво детско състезание по рисуване. Музеят в Габороне молеше всички училища в страната да пратят по една рисунка на свой ученик на тема: „Животът в днешна Ботсуана“. Разбира се, нямаше никакво съмнение чия творба ще бъде изпратена. Помолиха Прешъс да нарисува специална картина, в която наистина да вложи усилия и време, за да я пратят в Габороне от името на Мочуди.

Тя нарисува картината си в една събота — излезе рано със скицника си и след няколко часа се върна у дома да нанесе детайлите. Смяташе, че рисунката е много добра, и учителката й също беше много ентусиазирана, когато я видя в понеделник.

— Тази рисунка ще спечели наградата за Мочуди — каза тя. — Всички ще бъдат много горди.

Сложиха внимателно рисунката между два листа нагънат картон и я пратиха до музея с препоръчана поща. В продължение на пет седмици нямаше никакъв отговор и през това време всички забравиха за състезанието. Спомниха си чак когато пристигна писмо до директора на училището и той сияещ го прочете на Прешъс.

— Спечелила си първа награда — каза той. — Трябва да отидеш в Габороне с твоята учителка, с мен и с баща ти, за да получиш наградата от министъра на образованието на специална церемония.

Това й дойде в повече и тя заплака, но скоро спря, а после й разрешиха да си тръгне по-рано от училище, за да съобщи новината на татко си.

Пътуваха с колата на директора и понеже подраниха за церемонията, прекараха няколко часа в двора на музея в очакване да го отворят. Но най-сетне това стана и дойдоха много други хора — учители, хора от вестниците и парламентаристи. После дойде министърът и хората оставиха чашите с портокалов сок и преглътнаха последните хапки от сандвичите си.

Тя видя картината си да виси на специално място, на стената, която разделяше две помещения, а под нея беше закачена малка картичка. Тя отиде с учителката си да я погледне и видя с разтуптяно сърце своето име, четливо напечатано под картината:

ПРЕШЪС РАМОТСВЕ, 10 г. ДЪРЖАВНО ОСНОВНО УЧИЛИЩЕ В МОЧУДИ.

А отдолу, също напечатано, беше заглавието, което музеят беше дал на рисунката:

„Говеда край обора“.

Обзета от внезапен ужас, тя застина на място. Това не беше вярно. Картината изобразяваше кози, а те бяха помислили, че това са говеда! Тя получаваше по погрешка награда за рисунка на говеда.

— Какво има? — попита баща й. — Би трябвало да си много доволна. Защо изглеждаш толкова тъжна?

Тя не можеше да каже нищо. Имаше чувството, че ще стане престъпница, измамница. Не можеше да вземе награда за рисунка на говеда, просто не я заслужаваше.

Но министърът вече стоеше до нея и се подготвяше да изнесе реч. Тя вдигна поглед към него и той й се усмихна сърдечно.

— Ти си много добра художничка — каза. — Мочуди трябва да се гордее с теб.

Тя сведе поглед към носовете на обувките си. Трябваше да си признае.

— Това не е рисунка на говеда — каза тя. — Това е рисунка на кози. Не можете да ми дадете наградата по погрешка.

Министърът се намръщи и погледна надписа. След това отново се обърна към нея и каза:

— Те са тези, които са направили грешка. Аз също мисля, че това са кози. Не ми се виждат говеда.

Той прочисти гърлото си и директорът на музея помоли за тишина.

— Тази великолепна рисунка на кози — каза министърът — показва колко са талантливи младите хора в нашата страна. Когато порасне, тази млада дама ще стане чудесна гражданка и може би знаменита художничка. Тя заслужава своята награда и сега аз й я давам.

Тя взе пакетът, който той й подаде, почувства ръката му върху рамото си и чу как той прошепна: „Ти си най-честното дете, което съм срещал. Браво на теб!“

После церемонията свърши и малко по-късно те се върнаха в Мочуди с раздрънканата кола на директора — завръщането на героинята, носителка на награди.