Алегзандър Маккол Смит
Дамска детективска агенция №1 (21)

Двадесет и първа глава
Жената на знахаря

Прашен коларски път, труден за минаване, във всеки случай достатъчно, за да си счупиш ресорите; хълм, разпилени валчести камъни, точно както предсказваше картата, нарисувана от господин Чарли Готсо; а отгоре, простиращо се до края на хоризонта — празното небе, пърлещо в обедния пек.

Маа Рамотсве управляваше белия микробус предпазливо, избягвайки камъните, които можеха да откъснат калника на колата й, и се чудеше защо никой не минава по този път. Това беше мъртво място; нямаше крави, нямаше кози, само недоразвити храсти. Това, че някой беше поискал да живее тук — далеч, от каквото и да е село, далеч от хората, — изглеждаше необяснимо. Мъртво място.

Внезапно тя видя къщата, закътана зад акациите, почти в сянката на хълма. Това беше къща от обикновена пръст в традиционен стил — стени от кафява кал, няколко прозорци без стъкла, висока до коляното ограда около двора. Предишният собственик, явно доста отдавна, беше нарисувал рисунки върху оградата, но занемареността и годините ги бяха изтрили и сега оставаха само техните призраци.

Тя спря колата и затаи дъх. Беше се сблъсквала с измамници; беше се оправяла с ревниви съпруги; дори се беше изправяла срещу господин Готсо; но тази среща щеше да е различна. Това беше въплътеното зло, сърцето на мрака, коренът на всичкия африкански срам. Този човек, въпреки всичките му фокуси и заклинания, беше убиец.

Тя отвори вратата и излезе от караваната. Слънцето се беше издигнало високо на хоризонта и лъчите му щипеха кожата й. Тук тя се намираше твърде далеч на запад, твърде близо до Калахари, и неспокойството й нарасна. Това не беше успокоителната земя, с която беше израснала; това беше безмилостната Африка, безводната земя.

Тя тръгна към къщата и, докато вървеше, усети, че някой я наблюдава. Нищо не помръдваше, но тя усещаше нечии очи върху себе си, очи, които се намираха вътре в къщата. Като стигна до оградата, в съгласие с обичая, тя спря и извика, за да предупреди за себе си.

— Много е горещо — каза тя. — Трябва ми малко вода.

Нямаше отговор от къщата, но нещо прошумоля от лявата й страна, сред храстите. Тя се обърна почти виновно и се загледа. Беше голям черен бръмбар, с рогов врат, който побутваше някаква дребна плячка, може би насекомо, умряло от жажда. Малки беди, малки победи; също като нашите, помисли си тя; погледнати отгоре, ние не сме нищо повече от бръмбари.

— Маа?

Тя бързо се обърна. Една жена стоеше на вратата, триейки ръцете си в един парцал.

Маа Рамотсве пристъпи през празното място в оградата.

— Здравейте, маа — каза тя. — Аз съм маа Рамотсве.

— Аха — кимна жената. — Аз съм маа Нотши.

Маа Рамотсве я изучаваше с поглед. Тя беше жена, наближаваща шейсетте, носеше дълга рокля от вида, който носеха жените хереро^[1], но не беше хереро, маа Рамотсве можеше да познае това.

— Дошла съм да видя вашия мъж — каза тя. — Трябва да го помоля за нещо.

Жената излезе от сенките и застана пред маа Рамотсве, разглеждайки безцеремонно лицето й.

— Дошли сте за нещо? Искате да купите нещо от него?

Маа Рамотсве кимна.

— Чух, че той е много добър лечител. Имам неприятности с друга жена. Тя е решила да ми отнеме мъжа и аз искам нещо, което ще й попречи.

— Той може да ви помогне — усмихна се по-старата жена. — Може би има нещо такова. Но сега не е вкъщи. Отиде в Лобатсе до събота. Ще трябва да дойдете след това.

Маа Рамотсве въздъхна.

— Пътуването беше дълго и ожаднях. Имате ли вода, сестро?

— Да, имам. Можете да влезете и да поседите в къщата, докато я изпиете.

 

 

Стаята беше малка, в нея имаше една маса, която се клатеше, и два стола. В ъгъла се виждаше традиционен сандък за зърно и един очукан ламаринен куфар. Маа Рамотсве седна на единия стол, докато жената донесе бяла емайлирана чаша с вода, която даде на посетителката си. Водата беше малко застояла, но маа Рамотсве я изпи с благодарност.

След това остави чашата на масата и погледна жената.

— Дошла съм за нещо, както знаете. Но дойдох и да ви предупредя за нещо.

Жената седна на другия стол.

— Да ме предупредите?

— Да — каза маа Рамотсве. — Аз съм машинописка. Знаете ли какво е това?

Жената кимна.

— Работя в полицията — продължи маа Рамотсве. — И ми се случи да напечатам нещо за вашия мъж. Те знаят, че той е убил онова момче, онова от Катсана. Знаят, че той е човекът, който го е взел и го е убил, за да направи мути. Скоро ще арестуват мъжа ви и после ще го обесят. Дойдох да ви предупредя, че ще обесят и вас, защото казват, че сте съучастница. Те казват, че и вие сте участвали в убийството. Аз не мисля, че те трябва да бесят жени. Затова дойдох да ви кажа, че бързо можете да спрете това, ако дойдете с мен в полицията и им кажете какво се е случило. Те ще ви повярват и вие ще се спасите. Иначе ще умрете много скоро. Следващия месец.

Тя млъкна. Другата жена беше изпуснала парцала, който държеше, и я гледаше с широко отворени очи. Маа Рамотсве познаваше миризмата на страха — силната, остра миризма, която хората излъчват през порите на кожата си, когато са уплашени; сега горещият въздух беше натежал от тази миризма.

— Разбрахте ли какво ви казах? — попита тя.

Жената на знахаря затвори очи и каза:

— Не съм убивала онова момче.

— Знам — каза маа Рамотсве. — Жените никога не правят такива неща. Но това няма значение за полицията. Те имат доказателства против вас и правителството иска вие също да бъдете обесена. Първо мъжът ви; после и вие. Знаете, те не харесват магията. Срамуват се. Мислят, че това не е модерно.

— Но момчето не е мъртво — каза жената. — То е в обора, в който го заведе мъжът ми. Работи там. Още е живо.

 

 

Маа Рамотсве отвори вратата пред жената и я затвори зад нея. След това отиде до вратата на шофьора, отвори я и се настани на седалката. Тя бе станала много гореща от слънцето — толкова гореща, че я опари през плата на роклята й, но такава болка сега нямаше значение. Единствено важно беше да направят това пътуване, което според жената щеше да им отнеме четири часа. Сега беше един часът. Щяха да стигнат там тъкмо преди залез и можеха да тръгнат обратно веднага. Ако трябваше да спрат някъде през нощта, понеже пътят бе много лош, можеха да спят отзад в микробуса. Важното беше да вземе момчето.

Пътуваха в мълчание. Другата жена се опита да я заговори, но маа Рамотсве не й обърна внимание. Нямаше какво да каже на тази жена; нищо, което да искаше да й каже.

— Не сте добра жена — каза накрая жената на знахаря. Не говорите с мен. Аз се опитвам да ви заговоря, но вие не ми обръщате внимание. Мислите, че сте по-добра от мен, нали?

Маа Рамотсве се обърна към нея.

— Единствената причина, поради която ми показвате къде е това момче, е, че се страхувате — каза тя. — Не го правите, защото искате то да се върне при родителите си. Не ви е грижа за това, нали така? Вие сте лоша жена и аз ви предупреждавам, че ако полицията научи, че вие и мъжът ви продължавате да се занимавате с магия, ще дойде и ще ви отведе в затвора. А ако те не го направят, аз имам приятели в Габороне, които ще дойдат и ще го направят вместо тях. Разбирате ли какво казвам?

Часовете минаваха. Това беше трудно пътуване през открито поле по съвсем гол път, докато накрая в далечината видяха краварник и група дървета около няколко бараки.

— Това е оборът — каза жената. — Тук има двама базарва, мъж и жена, и момчето, което работи при тях.

— Как го пазите? — попита маа Рамотсве. — Откъде знаете, че той няма да се опита да избяга?

— Огледайте се — каза жената. — Виждате колко е изолирано това място. Базарвите ще го уловят, преди да стигне далеч.

Нещо друго хрумна на маа Рамотсве. Костта — ако момчето беше още живо, тогава откъде е дошла костта?

— Един човек в Габороне е купил кост от мъжа ви — каза тя. — Откъде я взехте?

Жената я изгледа презрително и каза:

— Всеки може да си купи кости в Йоханесбург. Не знаехте ли това? Не са скъпи.

 

 

Двамата базарва ядяха груба овесена каша, седнали на камъните пред една от колибите. Те бяха дребни, съсухрени хора, с големи очи на ловци, и гледаха към новодошлите. После мъжът се изправи и поздрави жената на знахаря.

— Наред ли е добитъкът? — попита тя рязко.

Мъжът издаде странен, цъкащ звук с езика си.

— Наред — каза той. — Не са мъртви. Онази крава там дава много мляко.

Думите бяха на езика сетсуана, но човек трябваше да се напряга, за да ги разбере. Това беше човек, който говореше с цъканията и подсвирванията на Калахари.

— Къде е момчето? — попита жената.

— От онази страна — отговори мъжът. — Виж.

И тогава те видяха момчето, което стоеше до един храст и ги гледаше неспокойно. Прашно малко момче в скъсани панталони и с пръчка в ръка.

— Ела тук — извика жената на знахаря. — Ела.

Момчето тръгна към тях с приковани в земята очи. То имаше белег на ръката под лакътя, широк белег, и маа Рамотсве веднага разбра какво го е причинило. Беше от удар с камшик.

Тя се протегна и сложи ръка на рамото му.

— Как се казваш? — попита го нежно. — Ти ли си синът на учителя от Катсана?

Момчето потръпна, но видя загрижеността в очите й и отговори:

— Аз съм. Сега работя тук. Тези хора ме карат да се грижа за добитъка им.

— Този човек ли те удари? — прошепна маа Рамотсве. — Той ли беше?

— Удря ме непрекъснато — каза момчето. — Каза, че ако избягам, той ще ме намери в пустошта и ще намушка тялото ми с изострен кол.

— Сега си в безопасност — каза маа Рамотсве. — Идваш с мен. Веднага. Просто върви пред мен. Аз ще се погрижа за теб.

Момчето хвърли поглед към базарвите и тръгна към микробуса.

— Влез вътре — каза маа Рамотсве. — След малко ще дойда и аз.

Тя го настани на мястото до шофьора и затвори вратата.

Жената на знахаря извика:

— Почакайте няколко минути. Искам да поговоря с тези хора за добитъка. След това можем да тръгваме.

Маа Рамотсве обиколи колата до вратата на шофьора, отвори я и влезе вътре.

— Почакайте — отново извика жената. — Няма да се забавя.

Маа Рамотсве се наведе напред и запали двигателя. След това превключи на скорост, завъртя кормилото и настъпи педала на газта. Жената отново извика и се затича след микробуса, но облакът прах, който той вдигна, скоро я заслепи и тя се спъна и падна.

Маа Рамотсве се обърна към момчето, което изглеждаше уплашено и объркано до нея.

— Ще те закарам у дома — каза му тя. — Това ще бъде дълго пътуване и мисля, че много скоро ще трябва да спрем някъде за през нощта. Но на сутринта отново ще тръгнем и тогава вече няма да остава толкова много.

След около час тя спря микробуса покрай едно пресъхнало речно корито. Те бяха напълно сами, нямаше дори огън от някой далечен обор, който да разпръсква мрака на нощта. Само светлината на звездите падаше върху тях — разредена сребърна светлина, падаща върху спящата фигура на момчето, увито в един чувал, който тя носеше в задната част на микробуса, сложило глава на рамото й и дишащо равномерно, отпуснало спокойно ръка в нейните, и върху маа Рамотсве, с отворени очи, загледана нагоре в нощното небе, докато абсолютната му необятност не я потопи нежно в съня.

 

На следващия ден в село Катсана директорът на училището погледна през прозореца на къщата си и видя да се приближава бял микробус. Видя как жената излезе и погледна към вратата му, а детето… Имаше нещо в това дете… Дали тя беше родител, който води за нещо детето си при него?

Той излезе навън и я видя при ниската ограда на двора си.

— Вие ли сте учителят, раа?

— Аз съм, маа. Мога ли да направя нещо за вас?

Тя се обърна към микробуса и махна с ръка на детето вътре.

Вратата се отвори и оттам излезе синът му. Учителят извика и се затича към него, после изведнъж спря и се обърна към маа Рамотсве сякаш за потвърждение. Тя кимна и той отново се затича, почти препъвайки се, понеже едната му невързана обувка се изхлузи, сграбчи сина си и го прегърна, викайки като обезумял нещо несвързано, сякаш искаше цялото село и целият свят да чуят радостта му.

Маа Рамотсве тръгна бавно към микробуса си, тъй като не искаше да се натрапва в този интимен момент на среща след дълга раздяла. Тя плачеше; и за своето дете също — спомняйки си мъничката ръка, вкопчена в нейната, толкова за кратко, докато то се опитваше да се задържи за този непознат свят, който му се изплъзваше толкова бързо. Имаше толкова много страдание в Африка, че човек се изкушаваше просто да повдигне рамене и да отмине. Но не можеш да го направиш, помисли си тя. Просто не можеш.