Алегзандър Маккол Смит
Дамска детективска агенция №1 (16)

Шестнайсета глава
Отрязани пръсти, насечени змии

В началото, което в Габороне всъщност значи преди трийсет години, имаше съвсем малко фабрики. Всъщност през 1966 г., когато принцеса Марина гледаше как свалят британското знаме на стадиона през една ветровита нощ, с което протекторатът Бечуаналенд престана да съществува, нямаше нито една фабрика. Тогава маа Рамотсве беше осемгодишна, ученичка в държавното училище в Мочуди, и само смътно съзнаваше, че се случва нещо особено, че е дошло нещо, което хората наричаха свобода. Но на следващия ден тя не усети у себе си никаква разлика и се запита какво ли значи тази свобода. Сега, разбира се, знаеше и сърцето й се изпълваше с гордост, когато се замислеше за всичко, което бяха постигнали само за трийсет години. Тази обширна територия, с която британците всъщност не знаеха какво да правят, беше процъфтяла и се бе превърнала в най-добре управляваната държава в Африка, наистина отлично управляване. С пълно право хората можеха да се гордеят, докато викаха: „Пула! Пула!“ (Дъжд! Дъжд!).

Габороне се бе разраснал, изменяйки се до неузнаваемост. Когато за пръв път дойде тук като малко момиче, в града имаше само няколко кръга къщи около търговския център и правителствените сгради. Разбира се, градът бе много по-голям и по-внушителен от Мочуди, с правителствените сгради и дома на Серетсе Кхама. И все пак не беше голям град, особено ако човек е виждал фотографии на Йоханесбург, пък и даже на Булавайо. Освен това нямаше никакви фабрики. Нито една. След това лека-полека нещата се промениха. Някой бе построил работилница за мебели, която правеше здрави столове за гостните. Друг реши да основе малка фабрика за производство на плочи от сгурия и цимент, използвани при строителството на къщи. Последваха ги други и скоро край пътя към Лобатсе се образува участък, който хората започнаха да наричат „Индустриалната зона“. Това предизвикваше у всички голяма гордост. Ето какво донесе свободата, мислеха си хората. Разбира се, имаше Законодателно събрание и Камара на старейшините, където хората можеха да кажат каквото искат — и така и правеха, — но ги имаше и тези малки фабрики и работните места, които те носеха. Вече имаше дори фабрика за камиони край пътя за Франсистаун, където сглобяваха по десет камиона седмично и ги пращаха чак в Конго. И всичко това беше започнало от нищо!

Маа Рамотсве познаваше един-двама управители на фабрики и един собственик. Собственикът беше от народността тсуана, дошъл от Южна Африка, за да се радва на свободата, отказана му от другата страна на границата. Той основа своята фабрика за винтове със съвсем ограничен капитал, с няколко бракувани машини, купени от търг на фалирала компания в Булавайо, и с работна сила, състояща се от зет му, него самия и едно умствено недоразвито момче, което беше намерил да седи под едно дърво и което се оказа напълно способно да сортира винтовете. Бизнесът процъфтя — най-вече защото идеята, залегнала в основата му, беше съвсем проста. На практика фабриката произвеждаше един-единствен вид винтове — този, който се използваше за закрепването на галванизираните покривни ламаринени листове за гредите на покрива. Това беше прост производствен процес, който изискваше само един вид машини — такива, които сякаш никога не се разваляха и рядко се нуждаеха от поправка.

Фабриката на Хектор Леподисе се разрасна бързо и по времето, когато маа Рамотсве се запозна с него, той вече даваше работа на трийсет души и произвеждаше винтове, които прикрепваха ламаринените покриви за покривните греди чак до Малави. Отначало всичките му работници бяха негови роднини, с изключение на умствено недоразвитото момче, което впоследствие бе повишено в разносвач на чай. Но с разрастването на бизнеса роднините вече не стигаха и Хектор започна да наема непознати хора. Той обаче запази предишните си патерналистки навици спрямо работниците си — например винаги даваше достатъчно отпуска за погребения и изплащаше пълната заплата на тези, които бяха наистина болни. В резултат на това работниците му обикновено бяха изключително лоялни към него. Но при персонал от трийсет души, от които само дванайсет бяха негови роднини, неизбежно бе някои да се опитат да се възползват от неговата доброта. Тъкмо по такъв повод той потърси маа Рамотсве.

— Не мога да посоча нищо конкретно — каза Хектор, докато двамата с маа Рамотсве пиеха кафе на верандата на хотел „Президент“, — но никога не съм имал доверие на този човек. Той дойде при мен само преди около шест месеца, а сега — и това.

— Къде е работил преди? — попита маа Рамотсве. — Какво казаха оттам за него?

— Имаше препоръка от една фабрика зад границата — вдигна рамене Хектор. — Писах им, но те не си дадоха труда да ми отговорят. Знаеш, че някои от тях не ни вземат на сериозно. Отнасят се с нас все едно сме от проклетите банту. Знаеш какво представляват те.

Маа Рамотсве кимна. Наистина знаеше. Разбира се, не всички бяха лоши. Но мнозина бяха ужасни, което засенчваше добрите качества на по-приятните сред тях. Това беше много тъжно.

— Та значи той дойде при мен преди шест месеца — продължи Хектор. — Работеше доста добре с машините, затова го сложих на новата машина, която купих от един холандец. Той работеше добре и аз му увеличих заплатата с петдесет пули на месец. След това той внезапно напусна и толкова.

— Някаква причина? — попита маа Рамотсве.

— Не можах да разбера — намръщи се Хектор. — Просто си взе заплатата един петък и повече не се върна. Това стана преди около два месеца. А следващата вест, която получих от него, дойде чрез някакъв адвокат в Махалапие. Той ми изпрати писмо, в което ме уведомяваше, че неговият клиент Соломон Моретси започва дело срещу мен за обезщетение от четири хиляди пули, задето е загубил пръста си при трудова злополука в моята фабрика.

Докато осмисляше тази информация, маа Рамотсве наля по още една чаша кафе на двамата.

— А стана ли наистина такава злополука?

— Водим тетрадка за злополуките във фабриката — каза Хектор. — Ако някой се нарани, в тази тетрадка трябва да се впишат подробностите около злополуката. Погледнах на датата, упомената от адвоката, и видях, че наистина е станал нещо. Моретси беше записал, че си е наранил един пръст на дясната ръка. Беше записал, че го е превързал и пръстът явно ще се оправи. Разпитах работниците и един от тях ми каза, че той бил споменал, че ще остави машината малко, за да си превърже порязания пръст. Те помислили, че раната не е сериозна, и никой повече не обърнал внимание на това.

— И след това е напуснал?

— Да — каза Хектор. — Станало е няколко дни преди да напусне.

Маа Рамотсве погледна приятеля си. Тя знаеше, че той е честен човек и добър работодател. Сигурна бе, че ако пострадаше, той щеше да направи всичко, за да му помогне.

Хектор отпи от кафето си.

— Не вярвам на този човек — каза той. — Мисля, че никога не съм му вярвал. Просто не вярвам, че си е загубил пръста в моята фабрика. Може да го е загубил някъде другаде, но това няма нищо общо с мен.

— Значи искаш аз да намеря този пръст? — усмихна се маа Рамотсве. — Затова ли ме покани в хотел „Президент“?

— Да — засмя се Хектор. — А освен това те поканих, защото ми е приятно да седя тук с теб и бих искал да те помоля да се омъжиш за мен. Но знам, че отговорът ти ще е същият.

Маа Рамотсве протегна ръка и потупа приятеля си по рамото.

— Женитбата е хубаво нещо — каза тя. — Но да си жена — детектив номер едно в страната, не е лесно. Не мога да стоя вкъщи и да готвя, знаеш го.

— Винаги съм ти обещавал, че ще наема готвач — поклати глава Хектор. — Даже двама, ако искаш. Пак ще можеш да бъдеш детектив.

Маа Рамотсве поклати глава.

— Не — каза тя. — Можеш да продължиш да ми задаваш този въпрос, Хектор Леподисе, но се боя, че отговорът все тъй ще бъде „не“. Харесвам те като приятел, но не искам съпруг. Приключих със съпрузите веднъж завинаги.

 

 

Маа Рамотсве разгледа книжата в офиса на фабриката на Хектор. Това беше гореща и неудобна стая, незащитена от шума на фабриката, в която имаше място само за двата шкафа със стъклени врати, пълни с папки, и за двете бюра, които бяха цялата й мебелировка. По бюрата бяха разхвърляни различни книжа: фактури, сметки, технически каталози.

— Де да имах жена — каза Хектор. — Тогава в този кабинет не би царяла такава бъркотия. Щеше да има място за сядане и цветя във вазата на бюрото. С една жена всичко би било различно.

Маа Рамотсве се усмихна на забележката му, но не каза нищо. Тя взе мръсната ученическа тетрадка, която той беше оставил пред нея, и я разлисти. Това беше тетрадката за злополуки, в която нараняването на Моретси бе несъмнено вписано — с печатни букви, от почти неграмотна ръка:

МОРЕТСИ СИ ПОРЯЗА ПРЪСТА. ВТОРИЯ ПРЪСТ, КАТО СЕ БРОИ ОТ ПАЛЕЦА. МАШИНАТА ГО НАПРАВИ. ДЯСНАТА РЪКА. ПРЕВРЪЗКА СЛОЖЕНА ОТ СЪЩИЯ. ПОДПИС: СОЛОМОН МОРЕТСИ. СВИДЕТЕЛ: ИИСУС ХРИСТОС.

Тя препрочете написаното, а след това погледна писмото на адвоката. Датите съвпадаха:

„Моят клиент казва, че злополуката се е случила на десети май м.г. Той посетил болницата «Принцеса Марина» на следващия ден. Раната била почистена, но се развил остеомиелит. Следващата седмица се наложила хирургична намеса и увреденият пръст бил ампутиран при ставата на втората фаланга (вж. приложения медицински доклад). Клиентът ми твърди, че злополуката се дължи изцяло на вашата небрежност, проявяваща се в това, че не сте покрили работещите части на машините във фабриката, и ми възложи да започна от негово име дело срещу вас за нанесени щети. Ясно е, че ще бъде в интерес и на двете засегнати страни, ако делото бъде решено бързо, затова моят клиент е готов да приеме сумата от четири хиляди пули вместо евентуално присъдената му сума от съда.“

Маа Рамотсве прочете останалата част от писмото, която, доколкото можеше да разбере, беше безсмислен юридически жаргон, който адвокатът беше научил във факултета по право. Тези хора бяха невъзможни; те ходеха няколко години на лекции в университета на Ботсуана, след което започваха да се смятат за специалисти по всичко. Какво знаеха за живота? Знаеха единствено да повтарят като папагали готовите професионални фрази и до безкрай да досаждат на хората, докато някой някъде не плати. В повечето случаи печелеха споровете просто защото другата страна вече нямаше сили да се противопоставя, но самите те смятаха, че това се дължи на уменията им. Малцина от тях биха оцелели в нейната професия, която изискваше такт и проницателност.

Тя погледна копието на медицинския доклад. Той беше кратък и съобщаваше точно това, което адвокатът беше разказал. Датата беше същата, формулярът изглеждаше истински, а в долния му край имаше подпис на лекаря. Беше име, което тя знаеше.

Маа Рамотсве вдигна очи от листа и видя, че Хекор я гледа с очакване.

— Изглежда наред — каза тя. — Порязал си е пръста и той се е инфектирал. Какво казват твоите застрахователи?

— Казват, че трябва да платя — въздъхна Хектор. — Казват, че ще ми покрият разходите и това ще ни излезе по-евтино в дългосрочен план. Щом човек почне да плаща на адвокати да го защитават, разходите могат много бързо надскочат исканото обезщетение. Явно те са готови да стъпят до десет хиляди пули без борба, макар че ме помолиха да не казвам на никого за това. Не искат хората да мислят, че е лесно да се вземат пари от тях.

— Не трябва ли да послушаш съвета им? — попита маа Рамотсве.

Струваше й се, че нямаше смисъл да се отрича, че злополуката се е случила. Очевидно този човек беше загубил пръста си и заслужаваше известна компенсация; защо трябва Хектор да вдига толкова шум за това, след като дори не се налагаше да плаща?

Хектор се досети какво си мисли тя.

— Няма да го направя — каза той. — Чисто и просто отказвам. Отказвам. Защо трябва да плащам на човек, за когото смятам, че се опитва да ме излъже? Ако аз му платя сега, утре той ще скрои същия номер на друг. Предпочитам да дам тези четири хиляди пули на някой, който ги заслужава.

Той посочи към вратата, която свързваше офиса с фабриката.

— Там има една жена с десет деца — каза. — Точно така, десет. Освен това е добра работничка. Помисли си какво би могла да направи с четири хиляди пули.

— Но тя не си е загубила пръста — прекъсна го маа Рамотсве. — Онзи човек сигурно се нуждае от тези пари, ако вече не може да работи толкова добре.

— Ами! Нищо подобно! Този човек е мошеник. Не можех да го уловя, защото нямах нищо конкретно срещу него. Но знаех, че не е стока. Някои от другите също не го харесваха. Момчето, което прави чая, онова улавото, винаги ги познава. То не искаше да му носи чай. Казваше, че този човек е куче и не може да пие чай. Разбираш ли, той ги познаваше. Хората като него усещат тия неща.

— Но има голяма разлика между това, да храниш подозрения, и това, да можеш да докажеш нещо — каза маа Рамотсве. — Не можеш да се изправиш в съда в Лобатсе и да заявиш, че при този човек е имало нещо гнило. Съдията просто ще ти се изсмее. Така правят съдиите, когато хората говорят подобни неща. Просто се смеят.

Хектор мълчеше.

— Приеми споразумението — каза тихо маа Рамотсве. — Постъпи както ти казват застрахователите. Иначе накрая ще платиш много повече от четири хиляди пули.

Хектор поклати глава.

— Няма да платя за нещо, което не съм направил — каза той през зъби. — Искам да разбереш какво е замислил този човек. Но ако се върнеш тук след седмица и кажеш, че греша, ще платя, без да роптая. Така става ли?

Маа Рамотсве кимна. Тя разбираше неговото нежелание да плаща за вреди, които според него не бе причинил, а и хонорарът й за една седмица работа нямаше да е висок. Той беше богат човек и беше решил да похарчи малко от собствените си пари за отстояването на един принцип. А ако Моретси лъжеше, измамата щеше да бъде осуетена по време на процеса. Ето защо тя се съгласи да действа и си тръгна с белия микробус, като се чудеше как би могла да докаже, че липсващият пръст няма нищо общо с фабриката на Хектор. След като паркира пред своя офис и влезе в прохладната чакалня, тя разбра, че няма абсолютно никаква представа как да действа. Всичко говореше, че случаят е безнадежден.

Същата нощ, докато лежеше в спалнята в къщата си на „Зебра драйв“, маа Рамотсве установи, че не може да заспи. Тя стана, обу розовите чехли, които винаги носеше, откакто я ухапа скорпион, както си вървеше една нощ из къщата, и отиде до кухнята да направи ройбос.

Къщата изглеждаше много различна през нощта. Всичко беше на мястото си, разбира се, но мебелите изглеждаха по-ъгловати, а картините на стената — някак едноизмерни. Тя си спомни как някой бе казал, че нощем всички сме непознати, дори на самите себе си, и си помисли колко е вярно това. Всички познати от ежедневието й предмети изглеждаха така, сякаш принадлежаха на друга, на жена, наречена маа Рамотсве, която не беше досущ като жената, която вървеше сега из къщата, обута с розови чехли. Дори фотографията на баща й с новичкия син костюм изглеждаше различно. Разбира се, това беше човек на име татко Рамотсве, но не бе бащата, когото тя познаваше, бащата, който беше пожертвал всичко за нея и чието последно желание беше да я види как успешно ръководи някакъв бизнес. Колко горд би бил той, ако можеше да я види сега, собственичка на „Дамска детективска агенция № 1“, позната на всички важни хора в града, даже на шефовете на отдели и министрите от правителството. И колко важен би се почувствал, ако я беше видял как тази сутрин едва не се сблъска с посланика на Малави, докато излизаше от верандата на хотел „Президент“, и посланикът каза: „Добро утро, маа Рамотсве, вие почти ме съборихте, но, бога ми, няма никой, от който бих желал да бъда съборен повече, отколкото от вас!“ Да те познава посланик! Да те поздравяват по име такива хора! Не че тя беше особено впечатлена от тях, разбира се, дори от посланиците; но баща й щеше да се впечатли и тя съжаляваше, че не беше доживял да види как плановете му за нея се сбъдват.

Тя си направи чай и седна да го изпие на най-удобния си стол. Нощта беше гореща и кучетата виеха из целия град, като се нахъсваха едно друго в мрака. Човек вече изобщо не обръща внимание на този вой, помисли си тя. Те винаги бяха на поста си, виещите кучета, които пазеха дворовете от всякакви сенки и ветрове. Глупави твари!

Тя се замисли за Хектор. Той беше упорит човек, прословут с упорството си, но тя по-скоро го уважаваше за това. Защо трябваше да плаща? Как го беше казал? „Ако аз му платя сега, утре той ще скрои същия номер на друг.“ Тя помисли за миг и после остави чашата с ройбос на масата. Идеята й хрумна изведнъж, както, изглежда, идваха всичките й добри идеи. Може би Хектор беше въпросният „друг“. Може би онзи вече беше отправял такива искания другаде. Може би Хектор не беше първият!

След това тя заспа лесно и на следващата сутрин се събуди уверена, че само с няколко проверки и евентуално пътуване до Махалапие ще успее да разобличи лъжливите претенции на Моретси. Закуси набързо и отиде право в офиса си. Наближаваше краят на зимата, което значеше, че температурата беше поносима и небето беше ясно, лазурно и безоблачно. Във въздуха се носеше едва доловима миризма на пушек, от която сърцето й трепна, защото й напомняше за сутрините край огъня в Мочуди. Помисли си, че ще се върне там, след като е работила достатъчно дълго, за да се пенсионира. Ще си купи къща, а може и да си построи, и ще покани някоя от братовчедките си да живее с нея. Ще отглеждат пъпеши, може дори да си купят магазинче в селото. И всяка сутрин тя ще седи пред къщата си и ще вдъхва миризмата на пушек, очаквайки да прекара приятно деня в разговори с приятелките си. Тя изпитваше съжаление към белите хора, които не можеха да сторят нищо подобно, които все търчаха насам-натам и се тревожеха за неща, които така или иначе щяха се случат. Какъв беше смисълът да имаш толкова много пари, ако никога не можеш да седнеш спокойно и просто да погледаш как животните ти пасат трева? Според нея — никакъв. Абсолютно никакъв, но те не го знаеха. Понякога срещаш бял човек, който разбира, осъзнава как стоят нещата наистина. Но такива хора бяха малко и често другите бели се отнасяха към тях с подозрение.

Жената, която чистеше офиса й, беше вече там, когато тя пристигна. Маа Рамотсве я попита как е семейството й и жената взе да разправя какво става с тях напоследък. Единият й син беше надзирател в затвора, а другият стажуваше като майстор готвач в хотел „Сън“. И двамата се справяха добре по свой си начин и на маа Рамотсве винаги й беше интересно да научи какво правят. Но тази сутрин тя прекъсна чистачката — по възможно най-любезен начин, разбира се — и се захвана за работа.

Получи нужната информация от фирмения телефонен указател. В Габороне имаше десет застрахователни компании; четири от тях бяха малки и навярно доста специализирани; за останалите шест тя беше чувала и дори беше работила за четири от тях. Направи списък с тях, записа си телефонните им номера и започна.

Първо телефонира в „Ботсуански орел“. Те бяха готови да й помогнат, но нямаха никаква информация. Нищо не разбра и от компанията „Застраховки живот, Южна Африка“, както и от застрахователна компания „Южна звезда“. Но в четвъртата — „Калахари злополуки и обезщетения“, — откъдето я помолиха да почака един час, докато проверят архивите си, тя намери това, което искаше да знае.

— Открихме един иск под това име — каза жената в другия край на линията. — Преди две години сме имали иск от един сервиз в града. Един от работниците на бензиностанцията им твърдял, че си е наранил пръста, докато е оставял на място „пистолета“, с който се налива бензин. Той загубил пръста си и те са поискали обезщетение, платимо по застрахователната им полица.

Сърцето на маа Рамотсве подскочи.

— За четири хиляди пули ли? — попита тя.

— Приблизително — каза счетоводителката. — Договорихме се за три хиляди и осемстотин.

— Дясната ръка, нали? — попита отново маа Рамотсве. — Вторият пръст, като се брои от палеца?

Счетоводителката явно разлистваше някакви книжа.

— Да — отвърна тя. — Има медицински доклад. Пише нещо за… Не съм сигурна как се произнася това… Остеоми…

— Остеомиелит — помогна й маа Рамотсве. — Който изисква ампутация на пръста до ставата на втората фаланга.

— Да — каза счетоводителката. — Точно така.

Наложи се да бъдат уточнени още една-две подробности, преди маа Рамотсве да благодари на счетоводителката и да затвори телефона. Няколко секунди тя стоя съвсем неподвижна, изпитвайки удовлетворение, че е разкрила измамата толкова бързо. Но имаше още няколко фрагмента, които трябваше да бъдат прибавени в мозайката, и заради тях трябваше да отиде в Махалапие. Искаше да се срещне с Моретси, ако беше възможно, а също и да разговаря с адвоката. Това, мислеше си тя, ще бъде удоволствие, което малко или повече ще оправдае двучасовото пътуване по ужасния път към Франсистаун.

Адвокатът се оказа готов да се срещне с нея още същия следобед. Той предположи, че тя е ангажирана от Хектор да уреди случая, и си въобрази, че ще му бъде много лесно да я притисне и да я накара да приеме неговите условия. Всъщност можеха да опитат да вземат и повече от четири хиляди. Той можеше да каже, че са се появили нови фактори при оценката на щетите, които изискват по-голяма сума. Можеше да използва например „куантум“, латинска дума, както му се струваше, и да се позове на неотдавнашно решение на апелативния съд и дори на апелативния отдел в Блумфонтейн. Това би сразило всекиго, особено жена!… Да, потвърди той, господин Моретси също ще може да дойде. Разбира се, той беше зает човек… Всъщност не — вече не може да работи, горкичкият, в резултат на нараняването, но той ще се погрижи господин Моретси да бъде тук.

Маа Рамотсве се изкикоти, след като затвори телефона. Тя си представи как адвокатът измъква своя клиент от някой бар, където той навярно вече празнува, малко прибързано, своята „награда“ от четири хиляди пули. Е, очакваше го една неприятна изненада и тя, маа Рамотсве, щеше да бъде оръдието на Немезида.

Тя остави офиса на грижите на секретарката и потегли с белия си микробус към Махалапие. Денят беше станал горещ и сега, по обед, беше наистина голяма жега. След няколко месеца температурата по обед щеше да бъде вече непоносима и тя с огромно нежелание би пропътувала каквото и да било разстояние в жегата. Караше с отворен прозорец и нахлуващият въздух малко охлаждаше колата. Мина покрай Изследователската станция на пустинята и покрай отбивката за Мочуди. Отмина хълмовете на изток от Мочуди и навлезе в широката долина. Около нея нямаше нищо — само безкрайните храсти, които се простираха до границите на Калахари от едната страна и до равнините на Лимпопо от другата. Голи храсти, някое животно тук-там и някоя и друга скрибуцаща вятърна мелница, която изкарваше оскъдна вода за жадните животни. Нищо, нищичко — ето с какво беше толкова богата нейната страна: с пустота.

Беше на половин час път от Махалапие, когато една змия се стрелна на пътя. Видя я, когато змията бе стигнала до средата — зелена ивица на фона на черния асфалт. В следващия момент колата стигна до нея и змията остана отдолу. Тя пое дълбоко дъх и намали скоростта, гледайки зад себе си в страничното огледало. Къде беше змията? Дали успя да пресече пътя навреме? Не, явно не бе успяла; тя я видя как отива под колата и чу някакъв тъп звук.

Маа Рамотсве отби край пътя и отново погледна в огледалото. Нямаше и помен от змията. Погледна волана и леко забарабани с пръсти по него. Може би нещата се бяха случили твърде бързо, за да ги види. Тези змии се движат с удивителна скорост. Но тя я видя точно преди да мине върху нея, а змията беше твърде голяма, за да изчезне ей така. Не, вероятно змията се свила нейде в микробуса, но рамата или под седалките. Тя неведнъж бе чувала подобни истории. Хората, без да искат вземаха змии за спътници и разбираха това едва когато змията ги ухапеше. Беше чувала за хора, умрели зад волана, както си карат, ухапани от змии, които са се омотали около железните тръби и оси под колата им.

На маа Рамотсве изведнъж й се прииска да излезе от микробуса. Тя отвори страничната врата, отначало колебливо, но после бързо и докрай, изскочи навън и застана задъхана до колата. Вече бе сигурна, че под белия микробус имаше змия. Но как би могла да я изкара оттам? И що за змия беше? Зелена, доколкото помнеше, което значеше, че поне не е мамба. Хората можеха да говорят, колкото си искат за зелените мамби, които, разбира се съществуваха, но маа Рамотсве знаеше, че те са разпространени в много ограничена територия и категорично не живеят в Ботсуана. Те бяха дървесни змии и не харесваха редките трънливи храсти. По-вероятно беше да е кобра, помисли си тя, понеже бе доста голяма, а тя не се сещаше за друга толкова голяма зелена змия.

Маа Рамотсве стоеше съвсем неподвижна. Змията можеше да я гледа в същия този миг, готова да я ухапе, ако тя се приближи още малко. Възможно бе да се е вмъкнала в колата й и сега да се намества под нейната седалка. Тя се наведе и се опита да погледне под караваната, но не можеше да стигне достатъчно ниско, без да застане на ръце и колене. А се боеше, че ако го стори и змията вземе да я нападне тъкмо тогава, няма да може да се отдръпне достатъчно бързо. Тя се изправи и си помисли за Хектор. Ето за какво бяха съпрузите. Ако го беше приела преди време, сега нямаше да кара сама към Махалапи. Щеше да има мъж със себе си и той щеше да влезе под колата да измъкне змията от скривалището й.

Пътят беше много спокоен, но от време на време минаваха коли и камиони и сега тя чу кола, която идваше откъм Махалапие. Колата намали, като я наближи, и накрая спря. Караше я някакъв мъж, а до него седеше момченце.

— Проблем ли имате, маа? — извика любезно мъжът. — Повредило ли се е нещо?

Маа Рамотсве пресече пътя и през отворения прозорец му разказа какво е станало. Щом му обясни за змията, той угаси двигателя и излезе от колата, като каза на момчето да стои на мястото си.

— Те се навиват на кълбо под колата — каза мъжът. — Това може да е опасно. Добре сте направили, че сте спрели.

Мъжът предпазливо приближи караваната. После, като се пресегна през отворената врата на кабината, стигна до лоста, който освобождаваше капака, и рязко го дръпна. Доволен, че се получи, мъжът отиде бавно до предницата на колата и много внимателно започна да отваря капака. Маа Рамотсве застана до него, надничайки през рамото му, готова да избяга щом зърне змията.

Изведнъж мъжът застина.

— Не правете никакви резки движения — каза той много тихо. — Вътре е. Вижте.

Маа Рамотсве надникна в пространството около двигателя. За няколко секунди не съзираше нищо необикновено, но после змията помръдна леко и тя я видя. Оказа се права — около мотора бе навита кобра, която шаваше с глава наляво-надясно, сякаш търсеше нещо.

Мъжът стоеше, без да помръдва. След това докосна ръката на маа Рамотсве.

— Отидете много внимателно до вратата — каза. — Влезте в кабината и запалете двигателя. Разбирате ли?

Маа Рамотсве кимна. После, движейки се толкова бавно, колкото изобщо бе възможно, тя се настани зад волана и се протегна напред да завърти ключа.

Двигателят веднага запали, както правеше винаги. Белият микробус никога не бе отказвал да запали от първия път.

— Натиснете педала — каза мъжът. — Дайте газ!

Маа Рамотсве изпълни нареждането и двигателят изрева гърлено. Чу се някакъв шум отпред, някакъв тъп звук, и тогава мъжът й даде знак да изключи двигателя. Маа Рамотсве го направи и зачака да разбере дали е безопасно да излезе.

— Можете да излезете — извика мъжът. — Това беше краят на кобрата.

Маа Рамотсве излезе от кабината и отиде пред автомобила. Като погледна към двигателя, тя видя кобрата, разсечена на две парчета, съвсем неподвижна.

— Беше се навила около перките на вентилатора — каза мъжът с изписано на лицето отвращение. — Противен край дори за змия. Но можеше да пропълзи в кабината и да ви ухапе. Е, това беше. Все още сте жива.

Маа Рамотсве му благодари и след малко отново потегли, след като изхвърли кобрата край на пътя. Това пътуване се бе оказало пълно със събития дори нищо друго да не й се случеше през останалия половин час. И наистина нищо не се случи.

 

 

— Вижте сега — каза господин Джеймсън Мопотсване, адвокатът от Махалапие, седнал удобно в неугледната си кантора, намираща се в съседство с касапницата. — Моят беден клиент ще позакъснее, понеже получи съобщението ми преди малко. Но ние с вас можем да обсъдим подробностите по уреждането на спора, преди той да пристигне.

Маа Рамотсве предвкусваше този момент. Тя се облегна и огледа оскъдно мебелираното помещение.

— Изглежда бизнесът не върви особено добре в днешно време — каза тя и добави: — Поне тук.

Джеймсън Мопотсване се наежи.

— Не е зле — каза той. — Всъщност аз съм много зает. Идвам тук в седем сутринта и не мога да си тръгна преди шест.

— Всеки ден ли? — попита маа Рамотсве невинно.

Джеймсън Мопотсване се загледа в нея.

— Да — каза той. — Всеки ден, включително и в събота. Понякога и в неделя.

— Сигурно имате много работа — каза маа Рамотсве.

Адвокатът сметна тази забележка за окуражителна и се усмихна, но маа Рамотсве продължи:

— Да, голям труд е да отделяте лъжите, които ви приказват вашите клиенти, от тук-таме срещащата се истина.

Джеймсън Мопотсване остави писалката си на бюрото и я измери с поглед. Коя беше тази нахална жена и с какво право говореше така за клиентите му? Ако смяташе да му играе подобни номера, той изобщо нямаше да се старае да стигнат до споразумение. Можеше да се оправи с таксите, нищо, че вкарването на делото в съда щеше да забави обезщетението на клиента му.

— Клиентите ми не лъжат — каза той отчетливо. — Във всеки случай не повече от всички останали. И, ако ми позволите тези думи, не е ваша работа да внушавате, че те са лъжци.

Маа Рамотсве повдигна едната си вежда.

— Нима? — предизвикателно отвърна тя. — Добре, нека вземем вашия господин Моретси например. Колко пръста има той?

Джеймсън Мопотсване я погледна с раздразнение.

— Лесно е да се подигравате на осакатените — каза той. — Знаете много добре, че има девет пръста, или девет и половина, ако искате да сме съвсем точни.

— Много интересно — каза маа Рамотсве. — Щом е тъй, как е успял да получи обезщетение по иск към „Калахари злополуки и обезщетения“ преди около три години за загубата на един пръст в някаква бензиностанция? Можете ли да ми обясните това?

Адвокатът седеше напълно неподвижен.

— Преди три години ли? — каза той слабо. — Един пръст?

— Да — каза маа Рамотсве. — Поискал е четири хиляди — какво съвпадение — и се е споразумял за три хиляди и осемстотин. Компанията ми даде номера на иска, ако желаете да проверите. Те винаги са много отзивчиви, когато става дума за разкриване на застрахователна измама. Забележително отзивчиви.

Джеймсън Мопотсване не каза нищо и внезапно маа Рамотсве почувства съжаление към него. Тя не харесваше адвокатите, но той просто се опитваше да си изкара прехраната като всеки друг, и може би тя беше твърде сурова към него. Той можеше например да издържа възрастните си родители, нищо чудно да бе така.

— Покажете ми медицинския доклад — каза тя почти любезно. — Би ми било интересно да го видя.

Адвокатът взе една папка от бюрото си и извади от нея медицинския доклад.

— Заповядайте — каза той. — Всичко изглеждаше съвсем истинско.

Маа Рамотсве погледна листа и кимна.

— Ето на! — каза тя. — Точно както предполагах. Вижте датата. Била е избелена и отгоре е напечатана друга дата. На нашия приятел наистина са му отрязали единия пръст преди време, може би дори наистина е станало в резултат на злополука. Но след това е стигало да вземе коректор за печатни грешки, да промени датата и да измисли нова злополука, точно като тази.

Адвокатът взе листа и го вдигна на светлината. Не се налагаше да прави дори това; белилото се виждаше достатъчно ясно дори от пръв поглед.

— Изненадана съм, че не сте забелязали това — каза маа Рамотсве. — Не е нужна криминална лаборатория, за да се види какво е направил той.

Точно в този момент от изравняването на адвоката със земята, пристигна Моретси. Той отиде при маа Рамотсве и протегна ръка за поздрав. Тя погледна дланта му и видя чуканчето на пръста. Отхвърли протегнатата ръка.

— Седни — каза хладно Джеймсън Мопотсване.

Моретси изглеждаше изненадан, но се подчини.

— Значи вие сте жената, която е дошла да плати…

Адвокатът го прекъсна.

— Не е дошла да плаща нищо — каза той. — Тази дама е дошла чак от Габороне, за да те пита, защото няколко пъти предявяваш иск за загубен пръст.

Маа Рамотсве наблюдаваше изражението на Моретси при думите на адвоката. Дори да го нямаше доказателството за фалшифициране на датата в медицинския доклад, неговият клюмнал вид щеше да я убеди. Хората винаги се сриваха, когато ги изправиш пред истината; малцина имаха смелостта да я понесат.

— Няколко пъти предявявам иск ли… — каза той колебливо.

— Да — каза маа Рамотсве. — Доколкото знам, твърдите, че сте изгубили три пръста. Но като гледам ръката ви днес, виждам, че два от тях отново са пораснали по чудодеен начин! Истинско чудо! Може би сте открили някакво лекарство, благодарение на което пръстите отново порастват, след като са били отрязани.

— Три ли? — учуди се адвокатът.

Рамотсве погледна Моретси.

— Ами уверете се — каза тя. — Първо „Калахари злополуки и обезщетения“. След това… Бихте ли ми опреснили паметта? Имам го някъде записано.

Моретси погледна към адвоката си за подкрепа, но срещна само гняв.

— Застрахователна компания „Звезда“ — каза той тихо.

— А, вярно — каза маа Рамотсве. — Благодаря.

Адвокатът взе медицинския доклад и го развя пред лицето на клиента си.

— И ти смяташе, че ще можеш да ме направиш на глупак с тази… груба фалшификация, така ли? Нима очакваше да ти се размине?!

Моретси не каза нищо, маа Рамотсве също мълчеше. Разбира се, тя изобщо не се учуди — тези хора лесно се извъртаха, нищо, че имаха правна титла след името си.

— Във всеки случай — каза Джеймсън Мопотсване — това е краят на твоите номера. Ще бъдеш обвинен в измама и ще се наложи да си намериш някой друг да те защитава. Повече не разчитай на мен, друже.

Моретси погледна маа Рамотсве, която посрещна погледа му твърдо.

— Защо направихте това? — попита тя. — Кажете ми само: защо мислехте, че номерът ви ще мине?

Моретси извади носна кърпа от джоба си и си издуха носа.

— Грижа се за родителите си — каза той. — Освен това имам сестра, болна от една болест, която убива всички в днешно време. Знаете за какво говоря. Тя има деца. Трябва да ги издържам.

Маа Рамотсве го погледна в очите. Винаги можеше да разчита на способността си да познава дали й казват истината, или я лъжат. В случая разбра, че Моретси не лъже. Тя размисли бързо. Нямаше смисъл да пращат този човек в затвора. Каква полза би имало? Това само би увеличило страданията на другите — на родителите и на горката сестра. Тя знаеше за какво говори той, разбираше какво значи това.

— Добре — рече накрая. — Няма да кажа на полицията нищо. Моят клиент също няма да каже. Но в замяна на това вие ще обещаете, че няма да има повече загубени пръсти. Ясно ли е?

Моретси кимна бързо.

— Вие сте добра християнка — каза той. — Бог ще се погрижи за вас на небето.

— Надявам се — каза маа Рамотсве. — Но понякога съм и много лоша жена. И ако отново опитате да правите шашми със застраховка, ще разберете, че мога да бъда много неприятна.

— Разбирам — каза Моретси. — Разбирам.

— Знаете ли — поде маа Рамотсве, като хвърли поглед към адвоката, наострил слух, — има някои хора в тази страна, някои мъже, които си мислят, че жените са меки и можеш да ги мачкаш както си искаш. Е, аз не съм такава жена. Мога да ви кажа, ако ви интересува, че този следобед, докато пътувах насам, убих една кобра, голяма кобра.

— Наистина ли? — каза Джеймсън Мопотсване. — Какво направихте?

— Насякох я на две — каза маа Рамотсве. — На две парчета.