Алегзандър Маккол Смит
Дамска детективска агенция №1 (15)

Петнадесета глава
Откритието на господин Дж. Л. Б. Матекони

Изгониха от агенцията Алис Бусанг, която продължаваше да крещи обиди към маа Рамотсве.

— Дебела курва! Мислиш си, че си детективка! А всъщност ламтиш за мъже като всичките развалени момичета! Не се лъжете, хора! Тази жена не е детектив. „Агенция за кражба на съпрузи №1“ — това е нейната агенция!

Щом нещата утихнаха, маа Рамотсве и маа Макутси се спогледаха. Как да не се засмее човек? Онази жена от самото начало знаеше какво прави съпругът й, но настояваше за доказателство. И когато го получи, обвини тази, която й го даде.

— Наглеждай офиса, докато аз отида до сервиза — каза маа Рамотсве. — Не мога да не разкажа за това на господин Дж. Л. Б. Матекони.

Той беше в остъклената кабина, която му служеше за кабинет, и човъркаше една дистрибуторна капачка.

— Напоследък всичко се пълни с пясък — каза той. — Виж това.

Той извади парче кварц от един канал на разпределителя и го показа триумфално на маа Рамотсве.

— Това дребно нещо е спряло цял един голям камион — каза той. — Тази песъчинка.

— Заради липсата на един пирон си отива цялата подкова — каза маа Рамотсве, спомняйки си един далечен следобед в държавното училище в Мочуди, когато учителят им цитира тази поговорка. — Заради липсата на една подкова… — Тя спря. Не можеше да си спомни нататък.

— Конят пада — притече й се на помощ господин Дж. Л. Б. Матекони. — И нас ни учеха на това.

Господин Дж. Л. Б. Матекони остави на масата дистрибуторната капачка и излезе да напълни чайника.

Следобедът бе горещ и малко чай щеше да се отрази добре и на двама им.

Тя му разказа за Алис Бусанг и за това, как тя е реагирала на доказателството за деянията на Кремлин.

— Трябваше да го видиш — каза тя. — Истински женкар. Зализан с гел. С тъмни очила. Луксозни обувки. Нямаше представа колко смешно изглежда. Аз много повече предпочитам мъже с обикновени обувки и дрехи.

Господин Дж. Л. Б. Матекони хвърли тревожен поглед надолу към обувките си — износени стари обувки с тъпи върхове, целите покрити с прах. Ами панталоните му? Бяха ли те обикновени?

— Не можах дори да си поискам хонорара — продължи маа Рамотсве. — След това, което се случи.

Господин Дж. Л. Б. Матекони кимна. Той изглеждаше погълнат от нещо. Дистрибуторната капачка така си и стоеше на масата, а той се загледа навън.

— Тревожи ли те нещо?

Тя се запита дали отказът й на неговото предложение за женитба не го е разстроил повече, отколкото си мислеше. Знаеше, че не е злопаметен човек, но дали все пак не го беше яд на нея? Тя не искаше да загуби приятелството му — в известен смисъл той беше най-добрият й приятел в града и без неговото утешително присъствие животът щеше да е далеч по-лош. Защо любовта (и сексът) усложняват живота толкова много? Би било много по-просто, ако не бяхме принудени да се тревожим за тях. В момента сексът не играеше никаква роля в нейния живот и тя намираше това за голямо облекчение. Не се налагаше да се притеснява как изглежда или какво мислят хората за нея. Колко е ужасно да си мъж и през цялото време да мислиш за секс, както, казват, правели мъжете. Тя прочете в едно от нейните списания, че средностатистическият мъж мисли за секс над шейсет пъти на ден! Тя не можеше да повярва на това число, но проучванията ясно го доказваха. Значи, докато върши ежедневната си работа, средностатистическият мъж все си мисли за това — за шибане, докато същевременно върши нещо друго! Дали докторите мислят за това, докато ти мерят пулса? Или пък адвокатите — докато седят зад бюрата си и кроят планове за защитата? Или пилотите — докато управляват самолета? Направо не беше за вярване.

Ами господин Дж. Л. Б. Матекони, с простодушното му изражение и откритото лице — дали и той мисли за това, докато разглежда капаците на разпределителите или изтощените акумулатори? Тя го погледна. По какво ли се познаваше? Дали мъжът, мислещ за секс, започва да гледа похотливо, да отваря уста и да се облизва с розовия си език, или… Не. Това беше невъзможно.

— За какво мислиш, господин Дж. Л. Б. Матекони? — Въпросът й се изплъзна и тя веднага съжали за това. Сякаш го предизвикваше да признае, че мисли за секс.

Той стана и затвори вратата, която беше леко открехната. Никой не можеше да ги чуе. Двамата монтьори бяха в другия край на сервиза, където пиеха следобедния си чай и мислеха за секс, както предполагаше маа Рамотсве.

— Ако ти не беше дошла да се видим, аз щях да дойда при теб — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Работата е там, че намерих нещо.

Тя почувства облекчение — значи не беше обиден, че го е отхвърлила. Тя го погледна с очакване.

— Станала е една катастрофа — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Не особено тежка. Нямало убити и ранени. Хората се постреснали, но нямало ранени. Случило се на старото кръстовище. Един камион, идващ от кръговото движение, не спрял. Ударил една кола, която идвала от селото. Помел я в канавката и тя доста пострадала. Камионът се отървал само с един счупен фар и дребна повреда на радиатора. Това е всичко.

— Е, и?

Господин Дж. Л. Б. Матекони седна и се загледа в ръцете си.

— Извикаха ме да извадя колата от канавката. Взех камиона, който използвам за пътна помощ, и я измъкнахме. След това я докарахме тук и я обърнахме с колелата нагоре. Ще ти я покажа после. — Той спря за момент, преди да продължи. Дотук историята изглеждаше доста проста, но явно му костваше значително усилие да я разкаже. — Прегледах цялата кола. Трябваше да се изчука бронята и лесно можех да извикам моя човек за тази работа, за да я вземе в работилницата си и да я оправи. Но първо аз трябваше да направя едно-две неща. Най-напред трябваше да проверя електрическата система. Тези нови скъпи коли имат толкова много жици, че и един лек удар може да обърка всичко. Например няма да можеш да затвориш вратите, ако жиците да прекъснати. Или пък алармата ти против крадци ще пищи с повод и без повод. Работата съвсем не е проста — това тепърва става ясно на ония две момчета там, които си пият чая в работното време.

Та значи аз трябваше да видя кутията на съединителя под таблото, и докато го правех, без да искам отворих жабката пред седалката до шофьора. Погледнах вътре, и аз не знам защо, но нещо ме накара да го направя. И намерих нещо. Една торбичка.

Маа Рамотсве ставаше все по-заинтригувана. Сигурна бе, че е попаднал на откраднати диаманти.

— Диаманти, нали?

— Не — отвърна господин Дж. Л. Б. Матекони. — По-лошо.

 

 

Тя съзерцаваше торбичката, която той бе извадил от сейфа си и бе сложил на масата. Всъщност това беше кесия от животинска кожа, приличаше на торбите, които хората от племето базарва^[1] украсяваха с черупки от щраусови яйца и използваха, за да държат в тях билки и помадите, с които мажеха стрелите си.

— Ще я отворя — каза той. — Не искам ти да я докосваш.

Тя наблюдаваше как той отвърза връзките, с които бе пристегната. На лицето му бе изписано отвращение, сякаш си имаше работа с предмет, излъчващ неприятна миризма.

И наистина се разнесе миризма — суха и тежка, когато той извади от торбичката трите малки предмета. Сега тя разбра. Нямаше нужда той да казва нищо повече. Тя разбра защо той изглеждаше толкова неспокоен и объркан. Господин Дж. Л. Б. Матекони беше намерил мути^[2]. Беше намерил лек.

Тя не каза нищо, когато той постави предметите на масата. Какво можеше да каже човек за тези предизвикващи състрадание останки — за костта, парчето кожа и затапеното дървено шишенце с неговото ужасно съдържание?

Господин Дж. Л. Б. Матекони, който не желаеше да докосва предметите, побутна парчето кост с молива си.

— Виж — каза той лаконично. — Ето какво намерих.

Маа Рамотсве стана и тръгна към вратата. Усети, че й се повдига, както при сблъсъка с отвратителна миризма — от мъртво магаре в канавката например — силната воня на мърша.

Това усещане отмина и тя се обърна.

— Смятам да взема тази кост и да я проверя — каза тя. — Може да грешим. Може да е на животно. На антилопа. Или на заек.

Господин Дж. Л. Б. Матекони поклати глава.

— Не е — каза той. — Зная какво ще ти кажат.

— Дори да е така — каза маа Рамотсве. — Сложи я в един плик и аз ще я взема.

Господин Дж. Л. Б. Матекони понечи да каже нещо, но се разколеба. Щеше да я предупреди, да й каже, че е опасно да си играеш с тези неща, но това би значело, че вярва в силата им, а той не вярваше. А може би все пак вярваше?

Тя сложи плика в джоба си и се усмихна.

— Сега вече нищо лошо не може да ми се случи — рече. — Защитена съм.

Господин Дж. Л. Б. Матекони опита да се засмее на нейната шега, но откри, че не може. Да говориш такива неща значеше да предизвикваш Съдбата и той се надяваше, че тя няма да има причина да съжалява, че ги е изрекла.

— Едно нещо искам да знам — каза маа Рамотсве, когато излязоха от офиса. — Чия е онази кола?

Господин Дж. Л. Б. Матекони погледна към монтьорите. И двамата бяха толкова далеч, че не можеха да ги чуят, но въпреки това той сниши глас, когато й отговори.

— На Чарли Готсо — каза той. — Същият този. Самият той.

Очите на маа Рамотсве се разшириха.

— Готсо? Онзи важният?

Господин Дж. Л. Б. Матекони кимна. Всички знаеха кой е Чарли Готсо. Той беше един от най-влиятелните хора в страната. В думите му се вслушваха всички… или поне почти всички значими хора в страната. Тук за него нямаше затворена врата, никой не би му отказал, ако помоли за услуга. Щом Чарли Готсо те помоли да направиш нещо за него, не се колебаеш. В противен случай не след дълго може да започнеш да се натъкваш на куп пречки. Това винаги ставаше хитро и подмолно — молбата ти за лиценз може да срещне най-неочаквани затруднения, може точно на пътя, по който отиваш на работа, винаги да има пътни полицаи, които засичат скоростта, или пък служителите ти да започнат да се тревожат и да отидат да работят за някой друг. Никога нямаше нищо конкретно, което можеш да посочиш — не се правеше така в Ботсуана, — но резултатът беше съвсем реален.

— Божичко! — възкликна маа Рамотсве.

— Именно — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Божичко.