Теофил Готие
Капитан Фракас (22)

XXII глава
Замъкът на щастието

Навярно никой не се съмнява, че добрата Изабела, станала вече баронеса дьо Сигоняк, е забравила във възвеличаването си своите славни другари от трупата на Ирод. Тъй като не приличестваше да ги покани на сватбата си поради положението им, което вече не отговаряше на нейното, тя изпрати на всички подаръци, поднесени с такава прелестна миловидност, че стойността им се удвояваше. Чак до заминаването на трупата тя ходеше често да ги гледа как играят и им ръкопляскаше, където трябва, като човек, що разбира от тия работи. Защото новата баронеса ни най-малко не криеше, че е била комедиантка — превъзходен способ да пресече охотата на злите езици да го повтарят, което те не биха пропуснали, ако го държеше в тайна. Между впрочем знаменитата кръв, от която произхождаше, налагаше мълчание на всички, а скромността й скоро спечели сърцата, дори и сърцата на жените, които единогласно намираха, че тя е истинска голяма дама. Кралят, Луи XIII, който беше дочул мълвите за приключенията на Изабела, я възхвали високо за нейното благоразумие, а на Сигоняк засвидетелства особено благоразположение заради неговата сдържаност, тъй като в качеството си на целомъдрен владетел, какъвто и беше, той недолюбваше дръзките и разюздани младежи. Валомбрьоз явно бе станал по-добър от постоянното общуване със зет си, от което князът изпитваше голяма радост. Младите съпрузи водеха един прекрасен живот, все по-влюбени един в друг, без да усещат оная преситеност от щастието, която вгорчава понякога и най-охолните съществования. От известно време обаче Изабела изглежда се вълнуваше от някаква тайнствена деятелност. Тя се оттегляше на потайни съвещания със своя интендант, посещаваше я някакъв архитект, който й представяше чертежи; ваятели и живописци бяха получили заповеди от нейно име и бяха отпътували с неизвестно предназначение. Всичко това се вършеше скришом от Сигоняк, в съучастие с Валомбрьоз, който изглежда знаеше ключа на загадката.

Като изтекоха няколко месеца, навярно необходими за осъществяването на замислите й, една хубава утрин Изабела се обърна към Сигоняк, като че ли внезапна мисъл беше й минала през главата:

— Скъпи господарю, а никога ли не се сещате за вашия беден замък дьо Сигоняк и нямате ли желание да видите отново люлката на нашата любов?

— Не съм толкова неблагодарен и неведнъж съм го сънувал; но не посмявах да ви обременя с такова едно пътешествие, тъй като не знаех дали ще ви бъде то по вкуса. Не бих си позволил да ви откъсна от насладите на дворцовия живот, който вие украсявате, за да ви отведа в онзи замък с напукани стени, обиталище на плъхове и бухали, що все пак си го предпочитам и пред най-разкошните палати, понеже там с векове са живели прадедите ми и понеже там ви видях за първи път — завинаги свещено място, което на драга воля бих почел с един олтар.

— А аз — подзе Изабела, — аз тъй често съм се питала дали по шипковия храст в градината все още има рози?

— Има — рече Сигоняк, мога да се закълна, че има. Тези диви храсти са жизнелюбиви, а между впрочем, след като веднъж е бил докоснат от вас, той трябва винаги да ражда цветове, дори и само за да радва самотата.

— Противоположно на обикновените съпрузи — отговори с усмивка баронеса дьо Сигоняк, — вие сте по-внимателен след брака, отколкото преди, и обсипвате жена си с мадригали като някоя любовница. Но щом желанието ви съвпада с моето хрумване, ще обичате ли да тръгнем още тази седмица? Времето е чудесно, големите горещини спаднаха и ние ще направим едно твърде приятно пътешествие. Валомбрьоз ще дойде с нас, а аз ще взема със себе си и Чикита, която много ще се зарадва да види пак родния си край.

Приготовленията скоро приключиха и те тръгнаха на път. Пътуването беше бързо и прелестно; Валомбрьоз бе разпоредил предварително да ги чакат навсякъде сменни коне и само след няколко дни стигнаха на онова място, където от царския друм се отклоняваше коловозът към замъка дьо Сигоняк. Трябва да бе около два часът следобед и небето искреше от ярка светлина.

В мига, когато каляската изви, за да влезе в алеята и отведнъж се разкри гледката към замъка, Сигоняк почувства нещо като заслепение; той не можеше да познае тези места, които все пак бяха така неизличимо вдълбани в паметта му. По подравнения път нямаше вече дълбоки бразди от колелета. Подрязаните живи плетове пропускаха пътника, без да го одраскат нито веднъж с ноктите си. Дърветата, изкусно подкастрени, хвърляха кротки сенки, а между стволовете им се виждаше като в рамка една съвсем нова картина.

На мястото на тъжната развалина, чието печално описание си спомняте, се издигаше под веселите лъчи на слънцето един съвсем нов замък, който приличаше на стария така, както синът прилича на баща си. И все пак нищо в строежа му не беше променено. Той имаше съвсем същото архитектурно разположение, само дето за няколко месеца беше се подмладил с много столетия. Изпопадалите камъни бяха се върнали на местата си. Еркерите на наблюдателниците, стройни и бели, увенчани с хубави покриви от съразмерно наредени плочи, се възправяха гордо, като средновековни стражници в четирите ъгъла на замъка, вирнали високо в синевата позлатените си ветропоказатели. Старият продънен покрив от покрити с лишеи и мъхове керемиди беше изчезнал, на негово място се издигаше ново било, увенчано с изящен ламаринен гребен. По прозорците, освободени от дъските, с които бяха заковани, блестяха нови стъкла в оловни рамки, излети на кръгове и ромбове; нито една пукнатина не лъкатушеше по изцяло възстановената фасада. Една великолепна дъбова врата с разкошни железни панти и обковки затваряше трема, където някога зееха две вехти, проядени от червеи крила на порта със следи от смита живопис. Върху сглобения камък на свода, посред резбите на рамката, издялани от изкусно длето, сияеше гербът на Сигоняковци: три щъркела на светлосиньо поле и с оня благороден девиз, преди изличен, а сега напълно четлив със златните си букви:

Alta petunt^[1]

Сигоняк остана мълчалив няколко минути, погълнат от чудесното зрелище, после се изви към Изабела и й рече:

— На вас, нали, прекрасна фейо, дължа това преображение на моя замък! Достатъчно ви е било да го докоснете с вълшебната си пръчка, за да му върнете блясъка, хубостта и младостта. Аз съм ви безпределно признателен за тази изненада; тя е очарователна и благодатна както всичко, що иде от вас. Без да съм проронил нито дума, вие сте отгатнали потайния копнеж на душата ми.

— Поблагодарете също — отговори Изабела — на един известен вълшебник, който много ми помогна в това дело — тя посочи Валомбрьоз, седнал в един ъгъл на каляската.

Баронът стисна ръката на младия херцог.

Докато траеше този разговор, каляската излезе на една правилно очертана площадка, разчистена пред замъка, чиито комини от аленочервени тухли изпращаха към небето бухлати валма бял пушек — доказателство, че вътре очакват важни гости.

Пиер, облечен в красива нова ливрея, стоеше изправен пред прага на трема и когато каляската наближи, той блъсна до края двете крила на портата. Колата заведе барона, баронесата и херцога до подножието на стълбището. Десетина лакеи, наредени в шпалир от двете страни на стъпалата, поздравиха с дълбоки поклони новите си господари, които още не познаваха.

Майстори живописци бяха върнали на фреските по стените изгубената им свежест. Херкулесовците, що подпираха фалшивия корниз, сега го носеха с необикновена лекота, която изглежда се дължеше на изпъкналите им мишци, изписани по флорентински. Римските императори се надуваха с новите си ярки багреници. Петната от дъждовете не чертаеха вече географски карти по свода, а между ластарите на нарисуваната лозница се провиждаше безоблачно синьо небе.

Подобно преображение беше станало навсякъде. Лампериите и паркетите бяха подновени. Нови мебели заместваха старите, но повтаряха техните форми. Споменът не беше изпъден, той беше само подмладен. Зеленолистният фламандски губер с ловеца на диви патици все още покриваше стената в Сигоняковата стая, но едно внимателно почистване бе съживило багрите му. Леглото беше същото, само някой търпелив резбар бе запълнил дупчиците от мушиките, бе снадил липсващите носове и пръсти на човечетата от фриза, добавил отчекнатите листи и клонки, заострил ръбовете на ожулените орнаменти и възстановил старата мебел в първоначалната й цялост. Зелено-бял брокат със същия рисунък като стария се диплеше между спиралите на витите стълбове, прясно натъркани с восък и излъскани.

Изабелиното чувство за мярка не й бе позволило да се впусне в някакъв неуместен разкош, винаги леснопостижим, когато човек разполага с много пари. Тя бе мислила преди всичко да очарова душата на един нежно обичан съпруг, като му върне спомените от детинството, очистени от тяхната нищета и печал. Сега всичко изглеждаше весело в този отколе тъжовен замък. Дори портретите на прадедите, остъргани от наслоената мръсотия, възстановени и лакирани, се усмихваха с младежка бодрост от златните си рамки. Мрачните вдовици и лицемерно набожните каноници вече не се въсеха както някога на Изабела, превърнала се от комедиантка в баронеса; те я приемаха като член на семейството.

В двора нямаше вече нито коприва, нито бучиниш, нито друг някой от ония бурени, които обичат да растат там, където има влага, немара и запустение. Плочите на калдъръма, споени с хоросан, бяха се лишили от зелените си рамки, белег на изоставените домове. Стаите, чиито порти бяха някога зазидани, сега грееха със светлите стъкла на прозорците си, а зад тях се мяркаха завеси от скъпи тъкани — знак, че покоите са готови да посрещнат гости.

Слязоха в градината по стълбището, чиито стъпала, заякчени и очистени от мъха, вече не се разклащаха под тежестта на някой твърде доверчив крак. В подножието му, грижливо съхранена, бодро шумеше с листа дивата шипка, която беше дала розата си на младата комедиантка в онова далечно утро, когато Сигоняк се канеше да тръгне на път с актьорите. И сега на нея цъфтеше една роза, която Изабела откъсна и забоде в пазвата си, виждайки в нейно лице щастливо предзнаменование за трайността на своята любов. Градинарят беше се потрудил не по-малко от архитекта; благодарение на неговите ножици в този девствен гъсталак бе въведен ред. Нямаше вече избуяли филизи да се препречват на пътя, нямаше трънаци с наострени нокти; човек можеше да мине през градината и дрехата му нямаше да остане по тръните. Дърветата отново бяха приучени да растат, както иска човекът, и да образуват беседки и сводове. Подкастрените чемшири заграждаха в зелените си рамки всички видове цветя, които могат да се изсипят от кошницата на Флора. В дъното на градината Помона, изцелена от проказата си, разстилаше своята божествено бяла мраморна голота. Един изкусно споен мраморен нос беше й възвърнал гръцкия профил. Кошницата й бе пълна с изваяни плодове, а не с отровни гъби. Лъвската глава изливаше в каменната раковина изобилна и бистра вода. Пълзящи растения, които полюляваха камбанки с всички цветове на дъгата и увиваха ластарите си по една нова, боядисана в зелено асма, живописно потулваха зида на оградата и придаваха приятен пастирски вид на пещерата от шуплест камък, която служеше за ниша на статуята. Никога, дори и в най-добрите им дни, нито замъкът, нито градината са били подредени с такова охолство и вкус. Тъй дълго затъмненото величие на Сигоняк сега блестеше с всичкото си великолепие.

Младият барон вървеше като насън, слисан и очарован, притискаше към сърцето си ръката на Изабела и не се срамуваше от двете сълзи на умиление, които течаха по бузите му.

— А сега — рече Изабела, — след като разгледахме добре всичко, нека обиколим и земите, що откупих чрез трети лица, за да възстановя отколешното баронство дьо Сигоняк, каквото е било или почти такова. Разрешете ми да ида да си сложа дрехи за езда. Няма да се забавя, от първия ми занаят ми е останал навикът чевръсто да си сменям костюмите. Докато чакате, изберете си коне и наредете да ги оседлаят.

Валомбрьоз отведе Сигоняк и той видя в отколе пустата конюшня десет красиви коня, отделени с дъбови преградки, а сламената постелка под копитата им беше чиста и ситна като рогозка. Яките им лъскави задници светеха с атлазени блясъци, а като дочуха, че някой влиза, благородните животни извиха към посетителите умни очи. Изведнъж отекна гръмко цвилене: почтеният Байяр беше познал господаря си и го поздравляваше по своя си начин. Този стар служител, когото Изабела не беше и помисляла да уволнява, заемаше най-топлото и най-удобно място в края на редицата. Яслата му беше пълна със счукан овес, за да не се мъчи да го хруска с дългите си зъби; в краката му спеше неговият приятел Миро, който се надигна и дойде да лизне ръката на барона. Що се отнася до Велзевул, ако още не беше се появил, за това не бива да виним малкото му, вярно котешко сърце, ами благоразумните обичаи на неговото племе, които не можеха да се примирят с цялата тая суматоха в едно доскоро тъй спокойно място. Заврян в един хамбар, той чакаше нощта, за да се яви и отдаде дължимото на многообичния си господар.

След като погали Байяр с ръка, баронът си избра един красив дорест жребец, който веднага изведоха от конюшнята; херцогът се спря на един арабско-испански мелез с длъгнеста глава, достоен да носи някой инфант, а за баронесата натъкмиха с разкошно седло от зелено кадифе един изящен бял раванлия, чийто косъм отливаше в сребристо.

Скоро се появи и Изабела, облечена с един във висша степен прелъстителен костюм на амазонка, който изтъкваше всичките прелести на нейната сякаш изляна снага. Той се състоеше от една синя кадифена жилетка, украсена с копчета, с гайтани и със сребърни ширити, която спускаше разрязаната си фалда над дълга, бисерносива атлазена пола. На главата си баронесата носеше бяла касторена мъжка шапка, увенчана с едно къдраво синьо перо, което падаше назад чак до яката. За да не ги разрошва вятърът при бързия бяг на конете, русите коси на младата жена бяха прибрани в една очарователно гиздава светлосиня мрежица, посипана със ситен сребрист маргарит.

Така натъкмена, Изабела беше прекрасна и дори най-надменните красавици на двора щяха да бъдат принудени да свият знамена пред нея. В обикновено тъй скромното изящество на баронесата този костюм за езда изведнъж разкриваше нещо гордо, което напомняше високото й потекло. Тя си беше все същата Изабела, но виждаше се, че е и дъщерята на един княз, сестрата на един херцог, жената на един благородник, чието дворянство се водеше отпреди кръстоносните походи. Валомбрьоз го забеляза и не можа да се сдържи да не извика:

— Сестро моя, колко сте величествена днес! Сигурно самата Иполита, царицата на амазонките, не е имала по-великолепен победоносен вид!

Сигоняк хвана да държи стремето и Изабела леко се метна на седлото; херцогът и баронът яхнаха жребците си и групата конници се изсипа на площадката пред замъка, където срещнаха маркиз дьо Брюйер и неколцина други съседи благородници, идещи да поднесат поздравленията си на новобрачните. Домакините поискаха да се върнат, както го изискваше вежливостта, но гостите заявиха, че няма да бъдат чак толкова дотегливи, че да прекъснат една започнала вече разходка, и обърнаха конете си, за да придружат младата двойка и херцога дьо Валомбрьоз.

Конната дружина, увеличена с още пет-шест души в парадно облекло, тъй като провинциалните благородници бяха се наконтили колкото можеха по-пищно, доби великолепен и тържествен вид. Това беше вече настояща свита на принцеса. Като следваха един добре поддържан път, минаха през зеленеещи ливади, през земи, чиито посеви бяха дали урожая си, през чудесно обработени изполичарски чифлици, през вещо стопанисвани гори.

И всичко това принадлежеше на Сигоняк. Ландите с моравите си диви метли сякаш бяха се отдръпнали от замъка.

Когато минаваха през една борова гора, някъде към границите на баронството, наблизо се чу кучешки лай и скоро от гъсталака изскочи Йоланда дьо Фоа, последвана от своя чичо командорът и от един-двама обожатели. Пътеката беше тясна и двете дружини се поотъркаха на разминаване, макар че всяка се опитваше да стори път на другата, Йоланда, чийто кон риеше с предните си крака и се надигаше на задните, замете с полата си полата на Изабела. Досадата обагряше бузите й, а гневът й търсеше да се излее в някаква обида, ала Изабела стоеше високо над женските суетности; мисълта да си отмъсти за оня презрителен поглед, който някога Йоланда беше й хвърлила заедно с думичките „циганка“ почти на същото това място, дори не й мина през ума; напротив, тя си помисли, че тържеството на една съперница може да нарани ако не сърцето, то поне гордостта на Йоланда и с един достоен, скромен и изящен вид поздрави госпожица дьо Фоа, която беше принудена, и това най-вече я вбеси, да отвърне с едно леко кимване на главата. Барон дьо Сигоняк, непринуден и спокоен, й отправи един изискано почтителен поздрав и Йоланда не можа да открие в очите на бившия си обожател нито искрица от някогашния пламък. Тя шибна с нагайката коня си и препусна галоп, увличайки след себе си малката си дружина.

— В името на Венера и на всички Купидони — рече весело Валомбрьоз на маркиз дьо Брюйер, до когото яздеше, — ето една красива девойка, но дяволски начумерена и свирепа! Какви погледи хвърляше на сестра ми! Сякаш удряше с кинжал!

— Когато една жена е била кралица в някой край — отговори маркизът, — не й е твърде леко да види как я смъкват от престола, а победата решително остава за госпожа баронеса дьо Сигоняк.

Конната дружина се върна в замъка. Едно бляскаво угощение, поднесено в залата, където някога бедният барон бе дал вечеря на комедиантите със собствените им ядива, защото нямаше нищо в килера си, очакваше гостите, които останаха очаровани с красивата наредба на трапезата. Богати сребърни прибори с герба на Сигонякови лъщяха върху една покривка от дамаска, дето сред орнаментите бяха втъкани хералдическите щъркели. Няколкото парчета от старата посуда, които не бяха съвсем негодни за употреба, бяха набожно съхранени и размесени с новите прибори, за да не би всичкият този разкош да изглежда прекалено пресен и за да може старият замък дьо Сигоняк да привнесе поне малка дан към великолепието на новия.

Седнаха на трапезата. Мястото на Изабела беше същото, което тя заемаше в онази знаменита вечер, променила издъно съдбата на барона; Изабела мислеше за нея, също и Сигоняк, защото съпрузите си размениха една усмивка на влюбени, разнежена от спомена и озарена от надежда.

Близко до масичката, върху която лакеят разрезвач режеше месата, стоеше изправен един мъж с юнашко телосложение, с широко бледо лице, обкръжено от гъста тъмна брада, облечен в черно кадифе и с една сребърна верига, окачена на гърдите му, който от време на време с величествен вид даваше заповеди на лакеите. А до бюфета, отрупан с бутилки, едните тумбести, другите тънки и дълги, трети облечени в рогозчици от испанска тръстика, според произхода им, със завидна пъргавина се суетеше, въпреки че ръцете му старчески трепереха, една забавна личност с раблезиански нос, целият разцъфнал от пъпчици, с буци, гримирани от септемврийския сок, с малки пъстри очички, пълни с лукавство, над които се надвесваха чупнати под ъгъл вежди. Като погледна случайно нататък, Сигоняк позна в лицето на първия трагика Ирод, в лицето на втория — комика Блазиус. Забелязвайки, че той е открил присъствието ям, Изабела му пошепна на ухото, че за да подсигури занапред тези чудесни люде срещу превратностите на театралния живот, тя е направила единия майордом, а другия виночерпец на замъка дьо Сигоняк, служби твърде приятни и не изискващи много труд; с което баронът от все сърце се съгласи и възхвали решението на жена си.

Пиршеството следваше хода си и стъклениците, пъргаво сменявани от Блазиус, една след друга се появяваха на трапезата, когато Сигоняк усети някаква глава да се допира до едното му коляно, а по другото остри нокти засвириха една много позната мелодия на китара. Това бяха Миро и Велзевул, възползвали се от една открехната врата, за да се промъкнат в залата, и въпреки страха, що им вдъхваше цялата тази бляскава и многочислена дружина, дошли да поискат от господаря си своя пай от гощавката. Охолният Сигоняк дори и не помисли да отблъсне тези смирени приятели от времената на недоимъка; той погали с ръка Миро, почеса безухото Велзевулово теме и разпредели по равно между двамата една изобилна гощавка от лакоми късчета. Този път трохите се състояха от резени сланинка от пастетите, крилца и шийки от яребици, рибешки гръбнаци и други подобни вкусни яденета. Велзевул беше на седмото небе и с ноктестата си лапичка искаше все нови и нови лакомства, без да изчерпа неизменното търпение на Сигоняк, когото тази ненаситност забавляваше. Най-сетне, подут като мях, останал почти без дъх, за да преде на чекръчето си, като пристъпяше разкрачено, старият черен котарак се оттегли в стаята с фламандския губер и се сви на кълбо на обичайното си място, за да смели тази манастирска закуска.

Валомбрьоз не отстъпваше на маркиз дьо Брюйер, а местните дворяни не се уморяваха да вдигат наздравици за младите съпрузи и да изпразват до дъно чашите си, на което Сигоняк, въздържан по природа и по навици, отговаряше, едва намокряйки устни в чашата си, винаги пълна, понеже никога не я изпиваше докрай. Най-сетне съседите, с омотани от винените пари глави, станаха, олюлявайки се, от трапезата и що-годе подпомогнати от лакеите, се прибраха в покоите, приготвени за тях.

Под предлог, че е уморена, Изабела беше се оттеглила още когато поднесоха сладкото. Чикита, възведена в достойнството на камериерка, я разсъблече и нагласи за през нощта с оная мълчалива пъргавина, що отличаваше всичките й действия. Тя беше станала хубаво момиче, тази Чикита. Лицето й, което вече не брулеха несгодите на годишните времена, беше се прояснило, но без да загуби оная жизнена и страстна бледост, що толкова ценят живописците. Косите й, най-сетне запознали се с гребена, бяха скромно прихванати с една червена панделка, чиито краища свободно се вееха зад мургавия й тил. На шията й все още се виждаше бисерният наниз, подарен от Изабела, който за странното младо момиче беше видимият знак на доброволното й робство, нещо като наваждение, що едничка смъртта можеше да разпръсне. Роклята й беше черна, тя носеше жалейката на единствената си любов. Господарката й не беше се противопоставяла на това своеобразно хрумване. Тъй като нямаше повече работа из стаята, Чикита се оттегли, след като целуна ръката на Изабела, което тя не пропускаше да стори всяка вечер.

Когато Сигоняк влезе в тази стая, където беше прекарал толкова самотни и скръбни нощи, слушайки минутите, дълги като часове, да се ронят капка по капка и вятърът да стене жалостиво зад стария губер, той зърна под светлината на един китайски фенер, окачен на потона, помежду завесите от бял и зелен брокат хубавата главица на Изабела, която се скланяше към него с целомъдрена и прекрасна усмивка.

Това беше пълното осъществяване на неговата мечта от онова време, когато, повярвал, че е разлъчен завинаги от Изабела, и останал без капчица надежда, той се вглеждаше с дълбоко униние в празното легло. Решително съдбата си знаеше работата!

В зори Велзевул, обхванат от странно вълнение, слезе от креслото, където беше прекарал нощта, и с мъка се покатери на леглото. Като стигна горе, той потърка с нос ръката на още спящия си господар и се опита да запреде, но то приличаше по-скоро на хъркане. Сигоняк се събуди и като видя котарака, който го гледаше, сякаш молеше за човешка помощ и пулеше прекомерно големите си зелени очи, вече изцъклени и полуизгаснали. Косъмът му беше изгубил лъскавия си блясък и лепнеше, мокър от потта на предсмъртните тръпки; той трепереше целият и с крайни усилия се държеше изправен на лапичките си. Целият му вид показваше, че вижда нещо ужасно. Най-сетне той се свлече на хълбока си, разтърсиха го няколко гърча, от гърлото му се изтръгна стенание, сякаш писък на удушвано дете, и той се вдърви, като че ли невидими ръце обтегнаха членовете му. Велзевул беше мъртъв. Смъртният му вой прекъсна съня на младата жена.

— Бедният Велзевул — рече тя, като видя трупа на котарака. — Той изтърпя нищетата на Сигоняк, но няма да вкуси от благоденствието му!

Велзевул, трябва да си го признаем, умря, жертва на своята неумереност. Преяждането беше го задушило. Неговият стомах, привикнал на гладуване, не беше пригоден за такива гуляи.

Тази смърт трогна Сигоняк повече, отколкото би могло да се помисли. Той съвсем не смяташе, че животните са чисто телесни устройства и им приписваше душа, макар и от по-низше естество, отколкото душата на човека, но все пак способна да разбира и да чувства. Това мнение между впрочем се споделя от всички ония, които дълго са живели самотни заедно с някое куче, котка или каквото и да е друго животно и са имали много свободни часове да го наблюдават и да влизат в постоянна връзка с него. С овлажнели очи и сърце, пронизано от тъга, той уви грижливо клетия Велзевул в едно парче плат, за да го погребе вечерта, тъй като подобно деяние можеше да се стори смешно и светотатствено на простолюдието. Когато нощта се спусна, Сигоняк взе един лизгар, фенер и тялото на Велзевул, вкочанясало под копринената си плащаница. Той влезе в градината и захвана да копае земята пред шипковия храст, под светлината на фенера, чийто зрак събуждаше насекомите и привличаше нощните пеперуди, които долитаха и блъскаха в роговите му стъкла прашните си крилца. Нощта беше тъмна. Едно рогче на месечината едва се отгатваше през проломите на един мастиленочер облак и цялата сцена изглеждаше по-тържествена, отколкото си заслужаваше погребението на една котка. Сигоняк продължаваше да копае, защото искаше да зарови Велзевул достатъчно дълбоко, за да не го открият хищните зверове. Изведнъж желязото на лопатата му изчатка искри, като че ли беше се ударило в кремък. Баронът помисли, че е срещнал камък, и зачести копките си; ала ударите му странно звънтяха и работата не напредваше. Тогава Сигоняк надвеси фенера, за да разгледа препятствието, и с изненада видя капака на някакъв дъбов сандък, целият обкован с дебели железни пръчки, силно ръждясали, но още твърде яки. Той разчисти земята наоколо и като си послужи с лопатата си вместо лост, сполучи да издигне въпреки значителната му тежест тайнственото ковчеже до ръба на дупката и да го избута на твърда земя. После положи Велзевул в хралупата, останала на мястото на сандъка, и запълни дупката.

Като свърши тая работа, баронът се опита да отнесе находката си в замъка, но товарът беше твърде тежък за сам човек, дори и да е много силен, и Сигоняк отиде да потърси верния Пиер, за да му помогне. Слугата и господарят хванаха по една от дръжките на сандъка и го дотътриха в замъка, като се огъваха под бремето му.

Пиер строши ключалката с една брадвичка и когато капакът отскочи, лъсна купище златни монети; унции, испански квадрупли, венециански цехини, генуезки дукати, португалски крузади, анжелоти и други монети с различни названия и от различни страни, но нито една от тях не беше нова. Старинни накити, обсипани с драгоценни камъни, бяха размесени сред златните пари. В дъното на изпразнения сандък Сигоняк намери един пергаментов лист, подпечатан с герба на Сигоняковци, но влагата беше изличила писмената. Едничък подписът беше все още различим и буква по буква баронът разчете словата: „Реймон дьо Сигоняк“. Така беше се наричал един от неговите прадеди, отишъл на война и не се завърнал, оставил след себе си тайната на своята смърт или на необяснимото си изчезване. Той имал само един невръстен син и преди да отплува в опасното пътешествие, заровил съкровището си в земята, поверявайки тайната само на един верен човек, когото смъртта навярно застигнала, преди да може да разкрие скривалището на законния наследник. От времето на тогова Реймон насам започваше упадъкът на дома дьо Сигоняк, отколе богат и могъщ. Поне такава беше твърде вероятната повест, що съчини баронът по тия оскъдни указания, но което не подлежеше на съмнение, бе, че съкровището му принадлежи. Той изпрати да повикат Изабела и й посочи разстланото злато.

— Решително — рече баронът — Велзевул е бил добрият гений на Сигоняковци^[2]. Със смъртта си той ме прави богат и си отива тъкмо когато идва ангелът. Той вече нямаше какво да прави, понеже вие ми донесохте щастието.