Теофил Готие
Капитан Фракас (21)

XXI глава
Сватбени химни

Привикнала към странните и загадъчни постъпки на Чикита, Изабела не я попита за нищо, като остави обясненията за по-нататък, когато чудноватото момиче се поуспокои. Тя долавяше някаква страшна история зад всичко това, но бедното дете беше й сторило толкова услуги, че трябваше да я приеме без всякакви разпити, тъй като положението й очевидно беше отчаяно.

След като я повери на една камериерка, тя подзе отново прекъснатото си четене, макар че книгата вече никак не я увличаше; и тъй като мисълта й не можеше да следи редовете, след няколко страници тя постави лентичката между листите и положи томчето сред захванатите ръкоделия на масичката. И като подпря брадичка на дланта си, с поглед, зареян в пространството, тя се хлъзна по обичайния склон на своите блянове:

„Какво ли прави Сигоняк — питаше се тя, — мисли ли още за мен, обича ли ме? Сигурно се е върнал в бедния си замък и като вярва, че брат ми е мъртъв, не се решава дори да се обади. Това въображаемо препятствие го сковава. Иначе той щеше да се опита да ме види; най-малкото щеше да ми пише. А може би мисълта, че сега аз съм богата невеста, смразява смелостта му? А ако ме е забравил? О, не! Това е невъзможно. Аз трябваше да го известя по някакъв начин, че Валомбрьоз е оздравял от раната си… но не подобава на една млада дама от висок произход да подканя далечния си любим да дойде при нея: това би уязвило женската свенливост. Често се питам дали нямаше да бъде по-добре, ако бях си останала скромната комедиантка, каквато бях. Тогава щях да мога поне да го виждам всеки ден и сигурна в своята добродетел и в неговата почтителност, да вкусвам в мир сладостта да бъда обичана. Въпреки трогателната нежност на баща ми аз съм тъжна и самотна в този великолепен замък; ако поне Валомбрьоз беше си тук, неговото общество щеше да ме разсейва: но отсъствието му се проточи много и аз напразно търся смисъла на думите, що ми подхвърли той с усмивка при тръгването си: «Довиждане, сестричке, ще останете доволна от мен! Понякога ми се чини, че разбирам, но не смея да се спра на тази мисъл, защото тогава разочарованието ще бъде прекалено болезнено. Ако излезе вярно — ах! — сигурно ще полудея от радост!»“

Графиня дьо Линьой, тъй като може би е малко неподобаващо да наричаме узаконената дъщеря на един княз просто Изабела, беше стигнала дотук в своя вътрешен монолог, когато един едър лакей влезе да попита дали госпожа графинята може да приеме господин херцога дьо Валомбрьоз, който се е върнал от пътешествието си и желае да я поздрави.

Да дойде веднага — отговори графинята, — посещението ще ми достави най-голямо удоволствие!

Не бяха изтекли и пет-шест минути, и младият херцог влезе в салона с блестящ цвят на лицето, с жив поглед, с лека и сигурна походка, с оня сияещ вид, който имаше преди раняването си; той хвърли своята украсена с пера шапка на едно кресло и пое ръката на сестра си, за да я поднесе колкото нежно, толкова и почтително към устните си.

— Скъпа Изабела, аз се забавих повече, отколкото бих желал, защото голямо лишение е за мен да не ви виждам; тъй бързо усвоих аз сладката привичка да ви имам винаги близко до себе си. Но аз наистина се занимавах с вашето щастие по време на това пътешествие и само надеждата, че ще ви доставя удоволствие, ме обезщетяваше донякъде за отсъствието ви.

— Най-голямото удоволствие, което можехте да ми доставите — отговори Изабела, — би било да бяхте останали в замъка при баща ви и при мен, а не да тръгвате на път поради кой знае какво хрумване, когато раната ви едва е зараснала.

— Бил ли съм ранен? — рече, смеейки се, Валомбрьоз. — Бога ми, колкото и да се мъча, не мога да си припомня такова нещо. Никога не съм се чувствал по-добре, а този малък излет ми се отрази чудесно. На мен седлото ми действа по-добре, отколкото лежащият стол. Но вас, сестрице моя, вас ви заварвам отслабнала и побледняла; отегчавахте ли се тука? Този замък не е твърде весел, а самотата не е добър другар за младите момичета. Четенето и везбата се занимавки, които стават тягостни с течение на времето, и идват мигове, когато и най-благоразумната девойка, уморена да гледа през прозореца все същата зелена вода в рова, би предпочела да зърне лицето на някой красив кавалер.

— Вие все си знаете да се закачате, братко, и страшно обичате да дразните тъгата ми с вашите лудории. Та нямах ли до себе си през това време княза, толкова бащински нежен и винаги пълен с мъдри и напътствени слова?

— Без съмнение нашият достоен баща е съвършен благородник, разумен в съветите си, смел в действията, безупречен царедворец при краля, голям велможа у дома си, просветен и сладкодумен във всички науки; но развлеченията, които той ви доставя, са сериозни развлечения, а аз не искам скъпата ми сестричка да пропилее младостта си все така тържествено и мрачно. И тъй като вие не възприехте нито кавалера дьо Видаленк, нито маркиз дьо Л’Естан, аз тръгнах да търся и по време на пътешествието си намерих каквото ви трябва: един съвършен, очарователен, безупречен съпруг, който ще ви завърти главата, сигурен съм.

— Жестоко е, Валомбрьоз, да ме преследвате постоянно с вашите шеги. Вие чудесно знаете, о лоши братко, че аз съвсем не желая да се омъжвам; не бих могла да дам ръката си без сърцето, а сърцето ми не ми принадлежи.

— Другояче ще заговорите, когато ви представя жениха, що съм ви избрал.

— Никога, никога — отговори Изабела с изменен от вълнение глас. — Аз ще остана вярна на един твърде скъп спомен, тъй като не мисля, че имате намерение да насилите волята ми.

— О, не! Не искам да бъда насилник; моля ви само да не отхвърляте човека, когото покровителствам, преди да сте го видели.

И без да чака съгласието на сестра си, Валомбрьоз стана и отиде в съседния салон. Той се върна веднага, като водеше Сигоняк, чието сърце силно туптеше. Двамата млади люде, хванали се за ръка и застанали на прага, известно време чакаха Изабела да обърне поглед към тях, но тя свенливо беше свела очи към остроъгълния изрез на елечето си и мислеше за оногова, за когото и не подозираше, че е толкова близо до нея.

Като видя, че тя не ги забелязва, Валомбрьоз пристъпи няколко крачки към сестра си, водейки барона за пръстите, както се води дамата в танц, и тържествено се поклони, а след него се поклони и Сигоняк. Само че Валомбрьоз се усмихваше, а Сигоняк бледнееше. Храбър с мъжете, с жените той беше плах, както всички благородни сърца.

— Графиньо Дьо Линьой — започна Валомбрьоз с леко натъртване в гласа, като че ли нарочно пресилваше тържествената си обноска, — разрешете ми да ви представи едного от моите добри приятели, когото вие ще приемете благосклонно, надявам се: барон дьо Сигоняк.

При звука на това име, което тя най-напред помисли за шега на брат си, Изабела все пак трепна и бързо вдигна очи към новодошлия. И като видя, че Валомбрьоз не я лъже, усети някакво неописуемо вълнение. В първия миг тя стана бяла като платно, кръвта нахлу към сърцето й; после като противодействие една чудесна руменина покри като розов облак челото й, бузите и оная част от гърдите й, що се показваше под къдравата якичка. Без да каже нито дума, тя стана и се хвърли на врата на Валомбрьоз, като криеше главица в рамото на младия херцог. Две-три ридания разтърсиха стройното тяло на младото момиче и няколко сълзи намокриха кадифето на Валомбрьозовата горна дреха там, където тя гушеше лицето си. С това нежно движение, толкова свенливо и толкова женствено, Изабела разкриваше цялата си чувствителна душа. Тя благодареше Валомбрьозу, разбрала находчивата му доброта, и като не можеше да целуне любимия си, целуваше брат си.

Когато помисли, че е минало достатъчно време, за да се успокои сестра му, Валомбрьоз меко се изскубна от прегръдките й и като отмахваше ръцете, с които тя си замрежваше лицето, за да скрие сълзите си, той и рече:

— Скъпа сестро, позволете ни поне малко да зърнем прелестния ви лик, иначе моят приятел ще си помисли, че изпитвате някакъв непреодолим ужас от него.

Изабела се покори и обърна към Сигоняк красивите си очи, озарени от небесна радост въпреки искрящите бисери, които още трептяха по дългите й ресници; тя му протегна изящната си ръка, над която баронът се наведе, за да положи най-нежната целувка. Допирът на устните му сякаш се изкачи чак до сърцето на младото момиче и тя насмалко не загуби съзнание; но човек бързо се съвзема от такива блажени вълнения.

— Е, нямах ли право — рече Валомбрьоз, — като твърдях, че ще приемете добре жениха, що съм ви избрал? Понякога не е зле човек да бъде упорит, щом си е намислил нещо. Ако не бях толкова настойчив, каквато бяхте решителна, скъпият Сигоняк щеше да си тръгне обратно за своето дворянско гнездо, без да ви види, а щеше да бъде жалко, съгласете се.

— Съгласявам се, скъпи братко; в цялата тази история вие бяхте един ангел от доброта. Вий едничък можехте при тия обстоятелства да извършите помирението, понеже само вие бяхте страдали.

— Да — рече Сигоняк, — господин херцогът дьо Валомбрьоз показа спрямо мен рядко великодушие и благородство; той отхвърли настрана всички зли помисли, които можеха да изглеждат законни, и дойде при мен с протегната ръка и със сърце на ръката. За злото, що му сторих, той си отмъщава благородно, което ме обременява с една вечна признателност, товар лек, който аз ще нося с радост чак до смъртта си.

Не говорете за тия работи, скъпи бароне — отговори Валомбрьоз, — и вие бихте сторили същото на мое място: двама сърцати мъже в края на краищата винаги се разбират; кръстосаните шпаги кръстосват душите и рано или късно ние трябваше да образуваме с вас една приятелска двойка като Тезей и Пейритой^[1], като Нис и Евриал^[2], като Питиас и Дамон^[3]. Но стига сте се занимавали с мен. По-добре разкажете на сестра ми колко скърбяхте и мислехте за нея в онзи замък дьо Сигоняк, където между впрочем аз изядох един от най-вкусните обеди в живота си, макар и вие да настоявате, че редът там е да се мре от глад.

— Аз също вечерях чудесно там — рече, усмихвайки се, Изабела, — и съм запазила много приятен спомен от него.

— Вие ще видите — отвърна Сигоняк, — че всички ще пируват Валтасарови пирове^[4] в тая кула на глада; но аз не се червя от честитата бедност, на която дължа, че обърнахте към мен душата си, скъпа Изабела; аз я благославям; аз й дължа всичко.

— Чини ми се — рече Валомбрьоз, — че няма да сторя зле, ако отида да поздравя баща си и да го предупредя за вашето пристигане, от което той, признавам, няма да бъде много изненадан. Ах, да, графиньо, забравих, съвсем сигурно ли е, че сте съгласни да вземете барон дьо Сигоняк за съпруг? Не бих искал да сторя някоя груба грешка. Приемате ли го? Чудесно. Тогава мога да се оттегля: годениците понякога имат да си кажат някои твърде невинни нещица, но които и присъствието на брата би смутило; оставям ви един на друг, уверен, че ще сте ми благодарни, а освен това занаятът на бавачка никак не ме привлича. Довиждане, ще се върна скоро да взема Сигоняк, за да го отведа при княза.

След като подхвърли най-непринудено тези думи, младият херцог наложи шапката си и излезе, оставяйки двамата образцови влюбени сами. Колкото и приятно да беше неговото общество, отсъствието му им беше още по-приятно.

Сигоняк се приближи до Изабела и взе ръката й, а тя не я отдръпна. Няколко минути младите годеници се гледаха един другиго с очаровани очи. Такива мълчания са по-красноречиви от думите; тъй дълго лишени от наслаждението да се гледат, Изабела и Сигоняк не можеха да се наситят един на друг; най-сетне баронът проговори:

— Аз едва смея да вярвам в толкова много щастие! О, каква странна звезда е моята! Вие ме залюбихте, защото съм беден и злочест, а онова, що трябваше да ме погуби, стана причина за моето щастие. Една комедиантска трупа пазила за мен един ангел на красота и добродетел; един пристъп с оръжие в ръка ми подари един приятел, а вашето похищение ви отведе в обятията на един баща, който напразно беше ви търсил; и всичко това, защото в една тъмна нощ една колесница се заблуди посред ландите.

— Ние трябваше да се обикнем, то ни е било писано там горе. Родствените души винаги се откриват, когато знаят да се дочакват. Аз усетих още тогава, в замъка дьо Сигоняк, че се изпълва съдбата ми; щом ви видях, и сърцето ми, което дотогава не бе се трогвало от никакво ухажване, сякаш се разтърси. Вашата свенливост постигна повече от всички дръзновения и от този миг аз реших да принадлежа или вам, или богу.

— И въпреки това, о лоша, вие ми отказахте ръката си, когато ви я исках на колене; аз отлично знам, че това беше от великодушие, но то бе жестоко великодушие.

— Аз ще го изкупя колкото мога по-пълно, скъпи бароне, а сега ето ви я тази ръка заедно със сърцето ми, което вие отдавна притежавате. Графиня дьо Линьой няма защо да изпитва същите угризения, както бедната Изабела. Само от едно нещо се страхувах: да не би вече от гордост да не ме искате. Но нали, ако се откажехте от мен, нямаше да се ожените за друга? Щяхте ли да ми останете верен, макар и без надежда? Мислехте ли за мен, когато Валомбрьоз дойде да ви додява във вашата кула?

— Скъпа Изабела, денем нямах нито една-едничка мисъл, която да не летеше към вас, а вечер, когато слагах глава върху възглавницата, докосната веднъж от чистото ви чело, аз молех божествата на съня да ми покажат вашия чаровен лик в магьосното си огледало.

— И тези добри божества често ли изпълняваха молбите ви?

— Те нито веднъж не измамиха надеждите ми и само утринта ви прогонваше през вратата от слонова кост. О, колко дълъг ми изглеждаше денят! Аз исках винаги да спя.

— Аз също ви виждах много нощи поред. Нашите влюбени души са си давали среща в един и същи сън. Но, слава богу, ето ни отново заедно и задълго, завинаги, надявам се. Князът, с когото Валомбрьоз сигурно се е уговорил, защото иначе нямаше тъй леко да ви обвърже с такава решителна стъпка, без всякакво съмнение ще приеме благосклонно молбата ви. Той неведнъж ми е говорил за вас с много хубави думи, като ми хвърляше в същото време особени погледи, които пределно ме смущаваха, но тогава не смеех да повярвам в значението им, тъй като Валомбрьоз още нищо не бе казал и аз не знаех, че се отрича от враждата си срещу вас.

В този момент младият херцог се върна и съобщи на Сигоняк, че князът го очаква.

Сигоняк стана, поклони се на Изабела и последва Валомбрьоз през множество зали, в края на които се намираха покоите на княза. Старият велможа, облечен в черно, окичен с ордените си, беше седнал до прозореца във високо кресло, зад една маса, постлана с турски килим и отрупана с книжа и томове книги. Въпреки приветливия му вид стойката му изглеждаше малко принудена, както би се държал човек, очакващ тържествено посещение. Светлината, която се стичаше по челото му в атлазени блясъци, разискряше като сребърни нишки няколко косъмчета, щръкнали встрани от къдрите, които гребенът на камериера бе подредил надлъж по слепоочията му. Погледът му беше благосклонен, твърд и ясен и времето, което беше оставило по това благородно лице следи от стъпките си, му се отплащаше с величественост в замяна на красотата, която му отнемаше. Невъзможно беше при вида на княза, дори и ако той не носеше знаците на своето достойнство, да не изпита човек чувства на почит и преклонение. И най-тъмният и див крепостник би познал в лицето му истинския голям велможа. Князът се надигна от креслото си, за да отвърне на поздрава на Сигоняк и му посочи място да седне.

— Господарю и татко — рече Валомбрьоз, — представям ви барон дьо Сигоняк, някога мой съперник, сега мой приятел и в близко бъдеше роднина, ако вие дадете съгласието си. Аз му дължа благоразумието си. Това не е лек дълг. Баронът е дошъл да отправи почтително към вас една молба, която ще ми бъде твърде приятно да чуя, че удовлетворявате.

Князът кимна и направи един лек знак с ръка, като да прикани Сигоняк да говори.

Насърчен по този начин, баронът се изправи, поклони се и рече:

— Княже, аз ви моля за ръката на госпожа графиня Изабела дьо Линьой, дъщеря ви.

Старият велможа помълча няколко мига, като да си даде време за размишление, сетне отговори:

— Барон дьо Сигоняк, аз приемам вашата молба и давам съгласието си за този брак дотолкова, доколкото моята бащинска воля ще съвпадне с благонамереността на дъщеря ми, която не желая да принуждавам в нищо. Аз няма да приложа никакво насилничество и затова на графиня дьо Линьой подлежи в последна сметка да вземе решение по този въпрос. Трябва да поискаме мнението й. Понякога младите особи имат странни хрумвания.

Князът изрече тия думи с тънкото лукавство и духовитата усмивка на царедвореца, като че ли не знаеше открай време, че Изабела обича Сигоняк; но бащинското му достойнство изискваше да покаже, че не знае, като в същото време леко загатне, че ни най-малко не се съмнява в това.

И той подзе след кратък отдих:

— Валомбрьоз, идете да потърсите сестра си, понеже без нея наистина не бих могъл да отговоря на барон дьо Сигоняк.

Валомбрьоз изчезна и скоро се върна с Изабела, ни жива, ни умряла. Въпреки уверенията на брат си тя още не можеше да повярва в толкова много щастие. Развълнуваната й гръд повдигаше елечето й, багрите бяха се отдръпнали от лицето й, а коленете й се подгъваха. Князът я привлече към себе си и тя се принуди да подпре ръка в подлакътника на креслото му, за да не се строполи на пода, тъй като цялата трепереше.

— Дъще моя — рече князът, — ето един благородник, който ви прави честта да ме моли за ръката ви. Аз бих посрещнал тоя съюз с радост; понеже господинът е от древен род, с неопетнено име и чини ми се, че обединява в лицето си всички желаеми качества. За мен е подходящ; но съумял ли е той да ви се хареса? Русите главици не всякога разсъждават така, както посивелите. Надникнете в сърцето си, изследвайте душата си и тогава ни кажете дали приемате господин барона дьо Сигоняк за съпруг. Имате време; при такива сериозни въпроси не бива да се бърза.

Благосклонната и добросърдечна усмивка на княза ясно показваше, че той се шегува. И затова одързостената Изабела преметна ръце около врата на баща си и му каза с очарователно гальовен глас:

— Няма нужда толкова много да се разсъждава. Щом като барон дьо Сигоняк ви се харесва, господарю мой и татко, ще призная с драговолна и чиста откровеност, че аз го обичам от мига, в който го видях за първи път, и че никога не съм пожелавала друг мъж за съпруг. Да ви послушам ще бъде най-голямото ми щастие.

Добре тогава, подайте си ръце и се целунете в знак, че се сгодявате — рече весело херцог дьо Валомбрьоз. — Романът завършва по-щастливо, отколкото можеше да се предположи по заплетеното му начало. А кога ще бъде сватбата?

— Трябват — рече князът — поне седем-осем дена на шивачите, за да разкроят и ушият премените, както и на коларите, докато подготвят каляските и впряговете. А додето чакаме, Изабела, ето вашата зестра: графството дьо Линьой, чийто титул вие носите и което дава петдесет хиляди ливри годишен доход от горите, ливадите, водите и обработваемите си земи. — И той й подаде един свитък книжа. — А за вас, Сигоняк, заповядайте този кралски указ, който ви назначава управител на една провинция. Никой по-достойно от вас не би могъл да заеме тая длъжност.

Към края на тази сцена Валомбрьоз незабелязано беше се измъкнал от стаята, но скоро се появи, последван от един лакей, който носеше някаква кутия в калъф от червено кадифе.

— Моя малка сестричке — обърна се той към младата годеница, — ето и моя сватбен подарък.

И той й подаде кутията. Върху капака се четеше: „За Изабела“. Беше същото ковчеже за драгоценности, което той на времето бе поднесъл на младата комедиантка, а тя целомъдрено беше го отклонила.

— Този път ще го приемете, надявам се — прибави той с очарователна усмивка. — Попречете на тези диаманти с великолепна прозрачност и на тия бисери с безукорен блясък да завършат лошо. Нека те винаги си останат чисти като вас!

Засмяна, Изабела взе едно огърлие и го сложи на шията си, за да докаже на тези красиви благородни камъни, че не е злопаметна към тях. После нави около седефенобялата си ръка една триредна бисерна гривна, сетне окачи на ушенцата си разкошни висулки.

Какво можем да прибавим към всичко това? Когато осемте дена минаха, капеланът на замъка дьо Валомбрьоз бракосъчета Изабела и Сигоняк, комуто свидетел беше маркиз дьо Брюйер в господарския параклис, целият разцъфтял от венци и китки, потънал в блясъци от запалените свещи. Певци, докарани от младия херцог, пееха с гласове, които сякаш се спускаха и отново се извисяваха към небето, един двугласен химн от Палестрина^[5]. Сигоняк сияеше, Изабела изглеждаше божествена под дългите си бели була и никой, освен ако го знаеше, не би могъл да предположи, че тая толкова благородна и едновременно толкова скромна красавица, която приличаше на принцеса от кралска кръв, се е явявала в разни комедии пред свещите на сцената. Кралският управител на провинция, капитанът на мускетарите дьо Сигоняк, облечен великолепно, с нищо не напомняше оня злощастен дребен благородник, чиято нищета бе описана в началото на тая повест.

След едно бляскаво угощение, в което взеха участие князът, Валомбрьоз, маркиз дьо Брюйер, кавалерът дьо Видалек, граф дьо Л’Естан и няколко добродетелни дами, близки на семейството, младоженците напуснаха трапезната зала. Но трябва да ги оставим на прага на брачния покой, пеейки полугласно химна на бога Хименей^[6], както са правили древните. Потайностите на щастието трябва да бъдат уважавани, а освен това Изабела е толкова свенлива, че би умряла от срам, ако някой скришом откопчее дори една иглица от елечето й.