Теофил Готие
Капитан Фракас (20)

XX глава
Любовното признание на Чикита

Гъста тълпа изпълваше Гревския площад^[1] въпреки твърде ранния утринен час, който показваше кръглият часовник над кметството. Грамадните покриви на Доменико Бокадоро^[2] изрязваха теменужносивите си профили върху млечнобялото небе. Студената им сянка се проточваше чак до средата на площада и лягаше върху едно мрачно скеле, надхвърлящо с една-две стъпки равнището на човешките чела и измазано с кървавочервена боя. От прозорците на къщите надничаше някоя и друга глава, която веднага се прибираше, щом разбереше, че зрелището още не е започнало. Една старица дори надвеси сбръчканото си лице от кръглото прозорче на кулата, разположена в ъгъла на площада, отдето преданието настоява, че мадам Маргарита^[3] е наблюдавала изтезанията на Ла Мол и на Коконас^[4]: гибелно преображение на една красива кралица в грозна вещица! Едно дете с мъка беше се изкатерило по каменния кръст, забучен до брега на склона, който се спуска към реката, и висеше там, обгърнало с ръце напречното рамо на кръстовището, а с колене и крака стиснало надлъжното, в толкова мъчително положение, колкото разпънатия зъл разбойник; ала момчето не би го сменило дори и за медена питка или за баница с ябълки. Оттам то виждаше всичките подробности по лобното скеле, колелото, на което щяха да въртят осъдения, повесмата, с които щяха да го завържат, лоста, с който щяха да му трошат кокалите, въобще всички неща, що си заслужаваха да бъдат видени.

Обаче ако някой измежду зрителите се беше досетил да разгледа по-внимателно това кацнало на кръста дете, той щеше да открие в изражението на лицето му не простовато любопитство, а някакво съвсем друго чувство. Очевидно не жестоката стръв да види изтезанието бе довела тук това младо същество със землист цвят на лицето, с големи очи, заобиколени от тъмни кръгове, с блестящи зъби, с дълги черни коси, и не заради това ръцете му, сякаш облечени в ръкавици от загара, стискаха до болка напречното каменно рамо на кръста. Изяществото на чертите му дори като че ли подсказваше не този пол, що сочеха дрехите; но никой не гледаше насам, тъй като всички глави несъзнателно се протягаха към лобното скеле или към кея, откъдето трябваше да се появи осъденият.

Посред човешкото множество личаха няколко познати нам лица; един червен нос насред бледо бяло лице издаваше Малартик, а над гънката на една преметната по испански през рамото мантия се подаваше достатъчно голяма част от дъгообразния профил на Жакмен Лампурд, за да може човек да се усъмни в самоличността му. Макар че беше нахлупил шапката си чак до веждите, за да скрие липсата на ухото си, отнесено от куршума на Таралян-крак, не беше трудно да познаем Конската ноздра в лицето на оня едър нехранимайко, седнал на един пътен камък да попуши с дългата си холандска лула, та по-бързо да мине времето. Самият Таралян-крак разговаряше с Кривата Джука, а по стъпалата на кметството като Аристотелеви ученици под сводовете на галерията се разхождаха и си приказваха за това и за онова мнозина постоянни посетители на „Коронясаната репичка“. Гревският площад, където те рано или късно, но неизбежно трябваше да свършат жизнения си път, упражняваше някаква магическа власт над наемните убийци, разбойниците и грабителите. Вместо да ги плаши и отблъсква, това злокобно място ги привличаше. Те се въртят наоколо, описвайки отначало широки кръгове, после все по-тесни, чак докато се сгромолясат вътре; те обичат да гледат бесилото, на което ще увиснат; жадно съзерцават чудовищните му очертания и от гърчовете на жертвите се учат да свикват със смъртта: въздействие пряко противоположно на замислите на правосъдието, което цели да сплаши злодеите с гледката на изтезанията.

Между впрочем обяснението за тоя приток на човешка измет в дните на публична казън се крие в това, че главният герой на трагедията винаги е някой родственик или познат, а често и съучастник. Отиват да гледат как ще обесят братовчеда, как ще усучат на колелото сърдечния приятел, как ще варят в катрана оня мил кавалер, чиито фалшиви пари пробутваха на простаците. Считаше се за неучтивост да отсъства човек от това празненство. На осъдения му е по-приятно да вижда около лобното си място познати лица. Това дава сили на тялото и на духа. Никой не може да си позволи да изглежда страхливец пред истинските ценители на доблестта и суетната гордост идва на помощ на страданието. В такова обкръжение умира като римлянин и оня, който би се държал като баба, ако бяха го очистили незнайно и скришно вдън тъмницата.

Отби седем часът. Смъртната присъда щеше да се изпълни чак в осем. Тъй че, като чу ударите на часовника, Жакмен Лампурд каза на Малартик:

— Виждаш ли, че наистина имахме време да изпием още една бутилка; но ти винаги си припрян и нетърпелив. Какво ще кажеш, да прескочим пак до „Коронясаната репичка“? Отегчавам се, когато чакам толкова дълго и си пилея само времето. Струва ли си да висиш с часове, за да видиш как ще завъртят на колелото някой клетник? Това изтезание е твърде обикновено, блудкаво и еснафско. Виж, друго щеше да бъде, ако беше някое красиво разчекване на четири коня и на всеки от тях възседнал по един стрелец от съдебната стража? Или разкъсване с нагорещени до червено железни клещи, или пък приложение на вряща смола и на разтопено олово, нещо хитроумно мъчително и жестоко болезнено, което да прави чест на съдийското въображение или на умението на палача. О, в такъв случай няма да кажа думичка. Ще остана от любов към изкуството; ала за такова просто нещо, пфу: моля ви се!

— Намирам, че си несправедлив спрямо колелото — отговори поучително Малартик, търкайки носа си, който беше по-тъмночервен отвсякога. — Колелото си е добро.

— Не може да се спори, щом е въпрос на вкус. Всекиго влече собствената му страст, както казва един много прочут латински съчинител, на когото съм забравил името, тъй като моята памет задържа драговолно само имената на великите пълководци. На тебе колелото ти харесва; добре, няма да те пререкавам и ще ти държа дружина до края. Съгласи се все пак, че едно обезглавяване със сабя дамаскиня, която има откъм тъпия си ръб един жлеб, напълнен с живак, за да й придава тежест, изисква вярно око, сила и сръчност и представлява колкото благородно, толкова и развлекателно зрелище.

— Да, разбира се, само че това става твърде бързо, като светкавица; и освен това обезглавяването е запазено за благородниците. Дръвникът, върху който полагат главите си, е едно от техните изключителни права. Измежду простите изтезания ми се струва, че колелото надхвърля с цяла глава просташкото обесване, което е подходящо най-много за третостепенни злосторници. Агостин е повече от обикновен крадец. Той заслужава нещо по-добро от въжето и правосъдието се е отнесло към него с внимание, каквото му се полага.

— Ти винаги си имал някаква слабост към Агостин, бездруго заради Чикита, чиито странности гъделичкаха разюзданото ти въображение; аз не споделям възхищението ти от този разбойник, създаден да върлува по царските друмища и из планинските клисури като salteador^[5], но не и да работи с оная изисканост, която е необходима в сърцето на един високопросветен град. Той и не подозира, че във всичко това има изкуство. Неговата хватка е груба, налудничава и провинциална. При най-малкото препятствие той мята ножове и убива дивашки, който му попадне. Да разрежеш гордиевия възел^[6] още не значи да го развържеш, каквото и да казва по тоя повод Александър. Между впрочем той не си служи с шпагата, в което също липсва благородство.

— Агостиновата специалност е навахата, оръжието на неговия край. Той не е друсал с години като нас подовете на фехтовалните зали. Но в майсторството му има непредвиденост, безстрашие и находчивост. Замахът на неговата наваха събира в едно привлекателността на балистиката^[7] със строгата сигурност на хладното оръжие. Целта е улучена, на двайсет стъпки, безшумно. Аз дълбоко съжалявам, че попрището му се прекъсна тъй скоро. Той се развиваше добре; беше храбър като лъв.

— Аз лично — отговори Жакмен Лампурд — съм привърженик на академическата школа. Всичко се разпада, ако няма форма. Всеки път, когато нападам, аз тупвам моя човек по рамото и му давам време да заеме стойка; ако иска, да се защитава. Това вече е двубой, а не убийство. Аз съм дуелист, не убиец. Вярно е, че дълбоките ми познания във фехтовалната наука ми осигуряват предимства и че шпагата ми е почти непогрешима; но да знаеш добре играта, не означава, че си измамник. Аз задигам кесията, часовника, драгоценностите и плаща на убития; и други биха го сторили на мое място. Щом като съм се трудил, полага ми се и някаква награда. Но каквото и да казваш ти, тази работа с ножа ме отблъсква; тя е добра може би за полето и с хора от простолюдието.

— Е, да, Жакмен Лампурд, ти си се бронирал в твоите основоположни начала и нищо не може да те накара да отстъпиш от тях; но все пак малко въображение не пречи в изкуството.

— Аз бих допуснал едно просветено, сложно и изтънчено въображение; но не мога да приема тази сприхава и жестока грубост. Между другото Агостин се оставя да го опияни кръвта и в червената си лудост удря, където завърне. Това е голяма слабост: когато човек пие от зашеметяващата чаша на убийството, той трябва да има здрава глава. Например в тази къща, където беше влизал напоследък да краде пари, той уби съпруга, който се събудил, и жената, която спяла; убийство излишно, прекалено жестоко и недостойно за мъж. Не бива да се убиват жени, освен когато крещят, но и тогава е по-добре да им се запушват устата; защото, ако те хванат, тия кланета действат върху чувствителните струни на съдиите и на простолюдието и ти им се струваш чудовище.

— Ти говориш като свети Йоан Златоуст^[8] — отговори Малартик, — и то толкова внушително и безпрекословно, че аз не мога да ти възразя с нищо. Но какво ще стане сега с тази клета Чикита?…

Тъй си мъдруваха Жакмен Лампурд и Малартик, когато една каляска, идваща откъм кея, излезе на площада и предизвика сред тълпата раздвижване на вълни и цели водовъртежи. Конете ровеха с предните си крака, без да могат да мръднат напред, и понякога копитата им настъпваха нечии ботуши, което довеждаше до свадливи и изпъстрени с ругатни беседи между скитниците и лакеите.

Посгазените пешеходци на драга воля биха се нахвърлили връз каляската, ако херцогските гербове, изписани по дървените плотове на вратичките, не им вдъхваха някакъв трепет, колкото и да бяха те люде, непривикнали към уважение. Скоро навалицата стана толкова гъста, че екипажът бе принуден да спре насред площада и кочияшът, неподвижно прикован на седалището, отдалеч изглеждаше, че седи върху главите на множеството. За да си пробият път и да излязат отвъд площада, трябваше да изпотъпчат много от тая паплач, която на Гревския площад се чувстваше у дома си, и навярно нямаше да се остави безропотно да я газят.

— Тия дяволи очакват някоя смъртна казън и няма да очистят пътя, преди жертвата да издъхне — рече един красив и великолепно облечен млад човек на приятеля си, също така твърде хубав момък, но по-скромно пременен, който седеше до него в дъното на каляската. — Дяволите да го вземат този глупак, който е намерил да се изтезава върху колелото тъкмо в часа, когато ние пресичаме Гревския площад. Не можа ли да отложи работата за утре?

— Помислете — отговори приятелят, — че той не би искал нищо повече и че случката е още по-неприятна за него, отколкото за нас.

— Най-доброто, което можем да сторим, драги Сигоняк, е да се примирим с положението и да извърнем глави на другата страна, ако зрелището ни отврати, работа твърде мъчна все пак, щом досами тебе става нещо ужасно; най-добрият свидетел е свети Августин^[9], който отворил очи в цирка, макар и да се зарекъл да ги държи затворени, щом тълпата надала страшен вик.

— Във всеки случай няма да чакаме твърде дълго — отвърна Сигоняк, — погледнете нататък, Валомбрьоз; тълпата се отдръпва пред каруцата с осъдения.

И наистина една каруца, теглена от кранта, която отдалеч дъхаше на Монфоконската тъмница, се приближаваше към лобното скеле, съпроводена от неколцина конни стрелци, и като тракаше със старите си железа, пробиваше си път сред купищата любопитни. На една дъска, поставена напряко ритлите, седеше Агостин, а до него стоеше един калугер капуцин с бяла брада, който тикаше под устните му разпятие от жълта мед, излъскано от целувките на люде, умиращи при пълно телесно и душевно здраве. Разбойникът беше завързал косите си с кърпа, чиито краища, стегнати на възел, висяха на тила. Една риза от грубо платно и старовремски широки гащи от охлузена аба съставляваха цялото му облекло. Това бе одеяние на смъртник — немногословно одеяние. Палачът вече бе прибрал по право имуществото на осъдения и беше му оставил само тия дрипи, съвсем достатъчни, за да умре в тях. Една сложна плетеница от въженца, чиито краища държеше Изпълнителят на висшите дела^[10], настанен в задната част на каруцата, за да не го вижда осъденият, свързваше Агостин отвсякъде, като му оставяше някаква привидна свобода. Едно момче, помощник на палача, седнало на страничния капак на каруцата, държеше поводите и шибаше с всички сили измършавялата кранта.

— Ами че това е оня — възкликна Сигоняк, — същият оня разбойник, който ме спря веднъж насред царския друм начело на една шайка от сламени плашила; аз ви разказах тази история по пътя, когато минахме покрай същото място.

— А, спомням си — отвърна Валомбрьоз, — спомням си, че се смях от все сърце; но изглежда, че оттогава хитрецът се е посветил на по-сериозни подвизи. Погубило го е славолюбието; между впрочем той се държи отлично.

Агостин, малко побледнял под естествено обгорелия цвят на лицето си, се взираше в тълпата с тревожен поглед, сякаш търсеше някого. Когато минаха под каменния кръст, той забеляза увисналото момче, за което стана дума в началото на тази глава и което не беше помръднало от мястото си.

И като го видя, радостна светкавица проблесна в очите му и слаба усмивка полуотвори устните му; той кимна почти незабелязано с глава знак за сбогом и завѐт едновременно, и прошепна полугласно:

— Чикита!

— Сине мой, какво име произнесохте ей сега? — намеси се капуцинът, като размаха разпятието си. — Счу ми се като име на жена: някоя египтянка без съмнение или някоя мома, в чието тяло се е вселил бесът. Мислете повече за спасението на душата си; вие сте стъпили вече върху прага на вечността.

— Да, отче, и макар косите ми да са още черни, вие сте по-млад от мен с вашата бяла брада. Всяко завъртане на колелото към лобното място ме състарява с десет години.

— За един провинциален разбойник, който би трябвало да се стряска, дето ще умре пред очите на парижани — рече Жакмен Лампурд, приближил се до лобното скеле, действайки с лакти между зяпльовците и стринките, — този Агостин се държи твърде добре; той не е увесил нос, нито пък предварително прилича на труп, както се случва на някои осъдени на смърт. Главата му не се клатушка; той я държи високо и изправено; ето признак на сърцатост, той погледна колелото, без да трепне. Ако моят опит не ме лъже, той ще свърши порядъчно и пристойно, без да стене, без да се дърпа и без да иска да прави признания, за да печели време.

— О, няма опасност от такова нещо — рече Малартик. — При изтезанията в тъмницата той оставил да му забият осем клина, но не отворил уста да предаде някой другар.

Докато траеха тези къси разговори, каруцата пристигна в подножието на скелето и Агостин бавно се изкачи по стъпалата му, предшестван от помощника и поддържан от монаха, а след него вървеше палачът. За по-малко от минутка помагачите на Изпълнителя го проснаха и здраво го завързаха за колелото. Сам палачът, след като отметна червения си плащ, извезан по раменете с бяла начупена нашивка, запретна ръкави и ги нави нагоре около ръцете, за да бъде по-свободен в движенията си, после се наведе, за да вземе съдбовния лост.

Това беше върховният миг. Мъчително любопитство притискаше гърдите на зрителите. Лампурд и Малартик бяха станали сериозни; дори и Конската ноздра не дърпаше вече пушека от лулата си, а я държеше в ръка. Кривата джука, който усещаше, че му е писано и нему да мине през подобно премеждие, стоеше печален и замечтан. Но изведнъж през тълпата мина някаква тръпка. Детето, покачено на кръста, беше се хлъзнало на земята и като се провираше като смок между навалицата, стигна до лобното скеле, с два скока прехвърли стъпалата му и вирна пред учудения палач, който тъкмо вдигаше боздугана си, своето бледо, искрящо, жертвоготовно лице, озарено от такава решителност, че онзи, без да ще, се сепна и задържа удара, що се готвеше да стовари.

— Махай се оттам, хей! — извика палачът. — Махай се, че лостът ще ти сцепи главата!

Но Чикита въобще не го слушаше. Все едно й беше дали ще я убият. Като се наведе над Агостин, тя го целуна по челото и му рече:

— Обичам те!

После с едно по-бързо от мълния движение тя заби право в сърцето навахата, която беше си прибрала от Изабела. Ударът бе нанесен с такава сигурна ръка, че смъртта беше почти мигновена; Агостин едва има време да прошепне:

— Благодаря!

— Cuando esta vivera pica,

No hay remedio en la botica

— произнесе детето и избухна в див и безумен смях, като тичаше надолу по скелето, където стоеше палачът, слисан от произходящото, и държеше в ръка безполезния вече лост, питайки се дали трябва да троши кокалите на един труп.

— Добре, Чикита, отлично! — не можа да се сдържи да не извика Малартик, който беше я познал и под момчешките дрехи.

Лампурд, Конската ноздра, Таралян-крак, Кривата джука и цялата дружина от „Коронясаната репичка“, въодушевени от тоя подвиг, се наредиха в гъст жив плет, за да попречат на войниците да погнат Чикита. Свадите и блъсканиците, примесени с юмручни удари, които възникваха от това изкуствено задръстване, дадоха на малката време да се добере до каляската на Валомбрьоз, спряла в ъгъла на площада. Тя се покатери на стъпалото, увисна с ръце за вратичката, позна Сигоняк и му рече задъхано:

— Аз спасих Изабела, спаси ме!

Валомбрьоз, когото тази странна сцена беше увлякла силно, извика на кочияша:

— С пълна скорост напред и ако трябва, карай по ребрата на тази паплач!

Но не се наложи кочияшът да стъпче никого. Тълпата с готовност се разтваряше пред каляската и се сключваше веднага зад нея, за да запречи пътя на войскарите, които не твърде усърдно преследваха убийцата. За няколко минути кочията стигна до портата на Свети Антоний и тъй като мълвата за едно тъй скорошно произшествие не можеше да е долетяла дотук, Валомбрьоз заповяда на кочияша да позадържа конете, защото един препускащ с пълна скорост екипаж можеше с право да бъде сметнат за подозрителен. Когато отминаха предградието, той накара Чикита да влезе в колата. Без да каже нито дума, тя седна на една четвъртита възглавница срещу Сигоняк. Под спокойната си външност тя всъщност беше обладана от крайна възбуда. Нито едно мускулче по лицето й не трепваше, но талази кръв обагряха бузите й, обикновено тъй бледи, и придаваха на големите й втренчени очи, които гледаха, без да виждат, някакъв свръхестествен блясък. С Чикита беше станало някакво преображение. Това върховно усилие сякаш бе разкъсало пашкула на детството, където е дремала младата мома. Със същия удар, с който заби ножа си Агостину в сърцето, тя сякаш разтвори своето. От това убийство се роди любовта й; странното, почти безполово същество, наполовина дете, наполовина дявол, каквото беше досега, вече не съществуваше. Тя беше жена занапред и страстта й, разцъфнала в миг, трябваше да бъде вечна. Една целувка, един удар с нож — такава беше любовта на Чикита.

Колата все още препускаше и над дърветата вече се мержелееха широките плочести покриви на замъка. Валомбрьоз рече на Сигоняк:

— Вие ще дойдете в моите покои, за да сложите що-годе в ред облеклото си, преди да ви представя на сестра си, която не знае за моето пътешествие, нито за вашето пристигане; аз нагласих този театрален фокус и се надявам, че той ще има чудесно въздействие. Спуснете завеската откъм вас, за да не ви видят, та изненадата да бъде пълна. Но какво ще правим с този малък дявол.

— Заповядайте — рече Чикита, която сред дълбокия си унес бе чула думите на Валомбрьоз, — заповядайте да ме заведат при мадам Изабела; нека тя стане съдник на съдбата ми.

Каляската влезе със спуснати завеси в почетния двор; Валомбрьоз хвана Сигоняк под ръка и го отведе в покоите си, след като каза на един лакей да заведе Чикита при графиня дьо Линьой.

Като видя Чикита, Изабела остави книгата, която четеше в този миг, и спря върху младото момиче поглед, пълен с неизречени въпроси.

Чикита остана неподвижна и безмълвна, докато лакеят се оттегли. Тогава с някаква особена тържественост тя пристъпи към Изабела, хвана ръката й и рече.

— Ножът е в сърцето на Агостин: аз вече нямам господар и чувствам нужда да се привържа към някого. След него, а той е мъртъв вече, от всичко на света най-много обичам тебе; ти ми даде бисерната огърлица и ме целуна. Искаш ли ме да ти бъда робиня или куче, или гном? Заповядай да ми дадат някакви черни парцали, за да нося жалейка за моята любов; аз ще спя пред прага на стаята ти и никак няма да ти преча. Когато имаш нужда от мен, ти ще свирнеш ей така — и тя изсвири с уста, — и аз тозчас ще се появя. Искаш ли?

Вместо отговор Изабела притегли Чикита към сърцето си, докосна с устни челото й и прие просто тази душа, която й се отдаваше.