Метаданни
Данни
- Серия
- Оръжейните магазини (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Weapon Makers [= One Against Eternity], 1946 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Иван Златарски, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Rinaldo(2016 г.)
- Разпознаване, форматиране и корекция
- NomaD(2016 г.)
- Корекция
- sir_Ivanhoe(2016 г.)
Издание:
Алфред Елтън ван Вогт
Оръжейните майстори
Американска
Първо издание
The Weapon Makers by A.E.van Vogt
Pocket Books, New York, 1979
© L. van Vogt
© Иван Златарски, преводач 1998
© Иван Тотоманов, редактор 1998
© Таня Петрова, дизайн
© ИК „ОФИР“
Превод: Иван Златарски
Редактор: Иван Тотоманов
Коректор: Мария Стоянова
АЯ ДИЗАЙН
Графичен дизайн: Таня Петрова
Формат 54/84/16
Печатни коли 12
ИК „ОФИР“ — Бургас
История
- —Добавяне
8.
Хедрок започна да отстъпва. Бавно, защото мозъкът му отказваше да се съсредоточи, а рефлексите му бяха напълно изключили. Сякаш беше сведен до нивото на някакъв първичен организъм, благодарение на най-високата концентрация на енергия, освобождавана някога срещу цел, в която има човек.
Спускаше се по стълбите с подгъващи се колене. Надолу, надолу… някакво подсъзнателно чувство го предупреждаваше, че може би слиза в гроба си. Не че имаше кой знае къде да се избяга. Вече бе подминал складовите помещения, идваше ред на стаята, в която се бе справил с Гриър, след това ремонтното отделение, после двигателния отсек, след това…
След това…
Появи се лъч надежда. Защото имаше начин. Корабът бе загубен окончателно, разбира се. А заедно с него и надеждите на милиарди човешки същества, които биха могли да отнесат факела на цивилизацията до най-отдалечените звезди на Вселената — шансът им, съдбата им, надеждите им за повече щастие им бяха отнети. Но може би имаше мъничко надежда за него самия. Той стигна до двигателния отсек и изключи съзнанието си за всичко останало, освен работата, която му предстоеше да свърши. Беше му необходима цяла скъпоценна минута, за да открие кои от редицата прекъсвачи управляват осветителната и силовите подсистеми на кораба. В течение на тази минута подът се разтресе още веднъж, вероятно когато вратата, която бе заключил, отстъпи пред усилията на атакуващия отряд. Миг по-късно виковете на мъжете започнаха да се приближават.
Хедрок се зае да изключва прекъсвачите. Искаше да изгаси осветлението в горната половина на кораба. Това вероятно щеше да ги забави още някоя минута. Вече бе забелязал къде се намира пробивната машина, която му бе необходима. Изнесе я на антигравитационна платформа, избута я две нива по-долу от ремонтната работилница, където се намираше, и я вкара в помещението на конверторите, което бе на дъното на кораба. И тук, въпреки волята си, въпреки че всяка секунда бе може би критично ценна, Хедрок спря и се загледа в онова, което сигурно беше самият междузвезден двигател.
Това беше съкровището, заради което се водеше цялата тази битка. Вчера — колко отдавна му се струваше, че е това — не бе намерил време да слезе чак тук долу. Днес — днес времето трябваше да му стигне. Той свали блока за индуциране на прозрачност от гигантската дрелка и фокусира всепроникващия му лъч върху деветметровия цилиндър на двигателя. Видя образуващата се тъмна мъгла и осъзна провала на намерението си. Металът беше прекалено твърд и много дебел. Имаше много извивки и отразяващи плоскости. Никакъв индуктор на прозрачност не би могъл да проникне до сърцевината на този двигател.
Победен, той се извърна и се затича, тласкайки пред себе си платформата с дрелката, която наистина беше безтегловна, но притежаваше маса, а следователно и инерция, и се съпротивляваше на изтощените му мускули. Той мина през първата врата на долния шлюз, после през втората, след това и през третата, и спря като вкаменен. Беше събирал всичките си резерви от сили и енергия, за да пробие под наклон двуметров тунел през земята до повърхността. Оказа се, че е излишно. Дупката и тунелът бяха точно там, където бе смятал да започне. Верига от слаби светлинки очертаваше плавно издигащия се тунел.
Моментът не беше най-удобният да си задава въпроси защо съществува този тунел. Хедрок сграбчи индуктора на прозрачност, промъкна се покрай вече ненужната пробивна машина и се вмъкна в тунела. Оказа се доста дълъг — той едва ли би разполагал с времето, необходимо да свърши цялата тази работа. Ъгълът на изкачване беше не повече от двайсет градуса и слабият наклон означаваше по-дълъг път, но това беше добре дошло. Колкото по-далеч от кораба излезеше, толкова по-големи бяха шансовете да не го забележат.
Стигна до края неочаквано. Тук имаше метална врата и като използва индуктора, той можа да установи, че зад нея има празно подземно помещение. Вратата беше с обикновена ключалка, така че безшумно се отвори пред него и се затвори зад гърба му, запечатвайки тунела без никакви видими следи. Именно майсторството на изработката подтикна Хедрок към прозрението. Досега бе предполагал, че Гриър се е върнал от Центавър преди много време. Но имаше и друго обяснение. Не Гриър, а Кершоу и другите бяха построили всичко това. Съвсем обяснимо и те са били загрижени за контактите си с външния свят. Напълно възможно бе Гриър даже да не е подозирал за съществуването на този тунел. Всъщност — Хедрок беше уверен в това — Гриър едва ли би го оставил сам в двигателния отсек толкова близо до този изход, ако бе знаел за него. Гриър — неспособен да бъде нещо повече от момче за всичко — сигурно е бил зает с контактите по терминала. Двамата гениални учени Кершоу и Нийлан бяха помислили за всяка възможна опасност отвън, но бяха пропуснали да се защитят от собствения си служител.
Потиснат, Хедрок тръгна към стълбите отляво. Някъде по средата стълбището се разклоняваше. Лявата част отвеждаше до украсена врата, зад която — така показа индукторът — имаше кухня. Значи, трябваше да избере дясната.
Хедрок остави индуктора на стълбите — нямаше вече да му трябва. Изправи се, отвори втората врата и излезе под ярките слънчеви лъчи. Намираше се в задния двор на голяма изоставена къща. Видя тучна морава, градина, гараж за аеромобил и висок плет с врата в него. Вратата водеше към улица, излизаща на оживен булевард.
Хедрок забърза към булеварда. Искаше да разбере къде точно е излязъл и на какво разстояние от кораба се намира. Това щеше да му позволи да вземе решение какво да прави по-нататък. Несъмнено трябваше да има охранителен кордон. Отделен въпрос бе колко широка е обхванатата площ и колко наблюдателни са войниците. Може би бяха заградили всичко?
Оказа се точно така. На ъгъла имаше въоръжен, който носеше шлем. Той отдалеч махна с ръка на Хедрок:
— Какво става?
— Проникнахме вътре — извика Хедрок. — Отваряй си очите!
— Не се безпокой. Нагъсто сме.
Хедрок се върна по пътя, по който беше дошъл. Беше попаднал в капан. По всичко личеше, че улиците са блокирани. Само след минути отрядът вътре щеше да разбие и последното препятствие по пътя към вътрешността на кораба и веднага щеше да разбере какво се е случило. И щеше да започне цялостно претърсване.
Той прескочи плета към задния двор на съседната къща. Откъм предната й страна имаше редица войници с шлемове. Тогава тръгна обратно към кораба, обнадежден от внезапно хрумване. Никой не се опита да го спре. Въпреки напрежението Хедрок се усмихна: странна е човешката психология — да пропуснеш човек, отиващ към центъра на събитието, но да спреш всички, които се опитат да се измъкнат. Без никакво колебание той стигна до ъгъла на пряката, откъдето се виждаше хангарът и след няколко секунди вече беше при кораба. Отново никой не понечи да го спре, когато мина през дупката в стената и след секунди се озова в контролната зала.
Осветлението беше включено. Това бе първото, което забеляза. Войниците бяха стигнали до двигателния отсек. Сигурно скоро щяха да се върнат, за да претърсят и останалата част на кораба. Междувременно пред него се разкриваше възможността, за която бе бленувал. Хедрок се огледа. В контролната зала имаше неколцина мъже, всички облечени в стандартни антирадиационни костюми. В очите им нямаше никакво подозрение.
За тях той бе просто член на специалния отряд на тайната полиция, облечен в защитно облекло, както се изисква при влизане в „гореща“ зона. Тези хора не бяха бойци в истинския смисъл на думата. Съществуването на Оръжейните магазини създаваше предпоставки за поддържането на армия, но не само офицерските, а дори и войнишките длъжности се водеха синекурни и бяха достъпни предимно за заскучали непрокопсаници, разполагащи или с пари, или с връзки. Същите хора сега стояха тук, неспособни да си размърдат мозъците, и чакаха тази дивотия най-сетне да приключи, за да могат да се върнат при любовниците си, към прекъснатия хазарт и към своето ежедневие. Хедрок съзнаваше, че те са нежелан страничен продукт на плана му да бъде сложен край на войната, но това бе за предпочитане пред перспективата от милиони жертви, загинали при сражения.
Корабът пак се разтресе. Отекна грохот. Това сигурно бе вратата към отделението на конвертора. След секунди щяха да разкрият как се бе измъкнал. Веднага след това щеше да бъде обявена тревога. Без да бърза, Хедрок се отправи към стълбището, проби си безцеремонно път през неколцината мъже, които се навъртаха там, и започна да се качва нагоре. Нищо по-просто от това. Имаше хора на всяко ниво, но никой не охраняваше нищо. За миг Хедрок си помисли, че са дошли тук, за да се измъкнат от опасните места, където можеха да пострадат. Но всички тези мисли излетяха от главата му, когато се приближи до спасителния модул. Бързо го огледа. В него нямаше никого. Той се намести в многофункционалното кресло пред пулта за управление пое дълбоко дъх и натисна белия лост напред.
Модулът, този малък кораб, се плъзна подобно на топка по наклонена стъклена повърхност и излетя.
Старият прекрасен град блестеше на километър под него, облян от слънчевите лъчи. Хедрок седеше, неспособен да се концентрира. Първоначалната изненада, че бойните кораби не го атакуват веднага, отстъпи на нарастващата увереност, че те са предупредени да следят за появата на по-огромни летателни съдове. Малкият апарат можеше да бъде взет от разстояние за обществен аеромобил или да бъде сбъркан с поне две дузини частни луксозни катери. Сега имаше две възможности: да избяга и да се спотаи в едно от многото си скривалища; ако това се окажеше невъзможно, щеше да използва специалния двигател на спасителния модул, за да се изплъзне от преследвачите.
Надеждата да се спаси по лесния начин бързо угасна, когато видя на екрана на терминала, контролиращ пространството зад него, едно тъмно петно, спускащо се от синевата на небето. Петното бързо се уголеми и прие очертанията на тристаметров боен кораб. Едновременно с това замига приемникът на комуникационния терминал (сега, когато беше на открито, той можеше да се използва по обичайния начин). Един строг глас произнесе:
— Не чухте ли общата заповед да не се излита? Продължете напред, останете на същата височина и ще стигнете военното летище, където трябва да се приземите или ще ви свалим.
Хедрок застина с ръка, протегната към белия лост. Тонът на заповедта не издаваше, че им е известен произходът на модула. Той хвърли втори поглед на терминала и установи, че във въздушното пространство са само той и кръстосвачът. Изглежда целият въздушен трафик наистина беше прекратен. Възможно ли бе досега никой да не е забелязал, че спасителният модул липсва? Хедрок продължи да следва курса, както му беше наредено, и за миг му мина игривата мисъл дали наистина да не кацне на военното летище. Там сигурно имаше маса машини и той би могъл да се опита да се загуби сред тях. Но след малко мрачно се усмихна — подобен план беше истинска лудост. Чак толкова глупави не бяха. В момента, в който се разбереше, че модулът липсва, някой на летището щеше да свърже тази новина със самотния летателен апарат, който е бил заставен да се приземи.
Хедрок хвърли поглед към съпровождащата го бойна машина. Намираше се директно над него и беше притеснително близко. Прекалено близко. Присви очи. Корабът блокираше цял сектор от небето. Но пълната истина лъсна след малко, когато отдясно се залепи втори преследвач, трети — отляво, а две малки ята разрушители изникнаха пред и зад него. Армията може и да бе достойна за съжаление, но въздушната флота си знаеше работата. За втори път ръката му посегна към белия лост. Пръстите му го обгърнаха, но той спря, защото на екрана на централния терминал се появи издълженият патрициански овал на лицето на императрицата.
— Нийлан — започна тя без предисловие, — не те разбирам. Не мога да си представя, че ще проявиш глупостта да се противопоставиш на своето правителство.
Хедрок не отговори. Вместо това съвсем леко измени курса на спасителния модул. Беше се прицелил в късче свободно небе малко над разрушителите пред себе си. Освен това, тези разговори вече не можеха да се водят шепнешком, което означаваше, че трябва да изменя гласа си, нещо, дето не бе правил от много години. Моментът беше крайно неподходящ, за да рискува бъдещите им взаимоотношения с неумела актьорска игра.
— Дан Нийлан… — гласът на императрицата беше нисък и настойчив, — помисли, преди да се обречеш на гибел. Предложението ми остава в сила. Просто се приземи, където ти наредят, и…
Тя продължаваше да говори, но Хедрок вече се бе концентрирал върху бягството. Намесата й в този момент му бе дала възможност още малко да коригира курса си и малкият му кораб беше насочен на юг, най-общо в посока към съзвездието Центавър. „Прицелването“ бе приблизително, разбира се, но той подозираше, че ускорението, към което трябваше да прибегне, за да се изплъзне на преследващата го флотилия, ще го извади от строя за известно време, така че поне искаше да знае накъде отива.
— … ти предлагам един милиард кредита…
Но пръстите му вече стискаха белия лост, на който бяха изписани загадъчните думи „Безконечен двигател“ и най-сетне бе дошъл мигът, в който той просто нямаше право на колебание. Без особено усилие той изтегли лоста докрай.
И върху него се стовари удар като от парен чук.