Алфред ван Вогт
Оръжейните майстори (4)

4.

Хедрок изчака до последния възможен момент. И тогава изрева със сила, от която стаята изкънтя. Плъхът изписка и се сви в ъгъла. Хедрок виждаше как силното му треперене допълнително ускорява вече отприщения в тялото му процес на стареене. Тялото му се наклони бавно и той падна настрани. Замъгленият му поглед проследи Хедрок, който с неуверена походка отиде до нишата на плъха и посегна към редицата прекъсвачи. Миг по-късно вече бе изключил линията, доставяща енергията, необходима за съществуването на това грамадно тяло.

Междувременно Хедрок бе забелязал разбитата в стената дупка, но не спря да я разгледа. Беше му необходима половин минута, за да открие гризача, който вече не беше уголемен физически. Накрая зърна малкото мръснобяло телце, свито под един счупен стол. Плъхът още бе жив, но изглеждаше много стар. Животното трепна, когато Хедрок го хвана и отнесе през специалното отделение в лабораторията от другата страна. Чувството, което изпитваше, нямаше нищо общо с нещастното създание, което положи в апарата на системата за събиране на данни. Това бе жалост наистина, но в голям мащаб, а не по отношение на който и да било отделен индивид. Целият живот имаше нужда от състрадание. Изведнъж се почувства сам в този свят, където хората живееха и умираха с покъртителна скорост, сякаш бяха безплътни сенки, стрелнали се за кратко под ярката слънчева светлина, за да избледнеят и изчезнат завинаги.

С усилие се отърси от мрачното си настроение и се обърна, за да разгледа отделението за животни. И в четирите клетки за плъхове всичко беше наред. Във всяка имаше ново поколение и по големината на малките можеше да прецени, че са се появили на бял свят след измъкването на плъха, предизвикало прекъсване на механичния процес.

Поправката на пораженията щеше трае прекалено дълго, но останалата част от процеса възстанови хода си с проектираната прецизност в мига, в който той отново включи подаването на енергия. Самият процес бе крайно прост. Сложил бе началото му преди около хиляда години, поставяйки по една дузина плъхове (шест мъжки и шест женски) в четири специално построени за тях къщички. Храната се подаваше през равни интервали. Подът се поддържаше чист благодарение на остроумна лостова система. Следвайки естествения ход на нещата, всяко новопоявило се поколение израстваше и увеличаваше натиска върху пода. Когато общото им тегло достигнеше зададена стойност, автоматично се отваряше малка вратичка и рано или късно някой от плъховете излизаше през нея в тясно коридорче. Вратичката се затваряше, а системата имаше грижа да не отваря друга вратичка, докато не бъде приключено с излезлия плъх. В далечния край на коридорчето имаше примамка, а в нея бе скрит малък увеличител на Оръжейните магазини. Веднъж погълнат, увеличителят се задействаше от топлината на тялото и включваше реле, отварящо вратата към специалното отделение с форма на куб с дължина на страната дванайсет метра. Едновременно с това се включваше и движеща се лента по пода на коридора. Доброволно или не плъхът скоро се озоваваше в отделението, а вратата зад него се затваряше.

Храната в центъра на отделението активираше източника на енергия, който на свой ред включваше основната функция на увеличителя. Плъхът мигновено се превръщаше в шестметрово чудовище, чиито жизнени функции биваха ускорени почти пропорционално на разликата в размерите. Самият ход на времето за него се ускоряваше, а това означаваше бърза смърт. Когато температурата на трупа паднеше под определена граница, увеличителят се изключваше, подът се накланяше и малкото бяло телце се плъзваше върху лентов конвейер, за да бъде изсипано в машината за анализ, след което стигаше крайния си пункт, където биваше изпепелено.

После процесът се повтаряше. И пак, и пак, и пак… Това бе продължавало вече цяло хилядолетие, но крайната цел бе грандиозна. Някога увеличаващите лъчи на резонансното устройство щяха да сторят по научно контролиран начин с поредния плъх онова, което бяха сторили случайно с Хедрок преди петдесет и пет столетия. Плъхът щеше да стане безсмъртен и да се превърне в безценен обект за изследвания. Някой ден, ако разбира се, начинанието му се увенчаеше с успех, всички хора щяха да станат безсмъртни.

В този момент от машината изпълзя картичката с данни за плъха, който едва не го бе убил. Заедно с нея имаше и три други картончета, според които някои органи бяха продължили да функционират и след смъртта. Още преди много години Хедрок бе изследвал това странно явление до изтощение. Но четвъртата картичка възбуди въображението му. Атакувалият го плъх бе преживял еквивалента на деветдесет и пет години. Нищо чудно, че бе имал време да се измъкне на свобода — бе просъществувал в гигантското си тяло цели няколко часа.

Хедрок си наложи спокойствие — той просто не разполагаше с време за изследователска работа сега. Освен това системата щеше да отдели плъха и да го изпрати не за унищожение, а в камерата за съхранение, където малкото телце щеше да изчака по-удобен ден за проучване. Защото в момента имаше по-важни неща, жизненоважни, засягащи самото съществуване на човешката раса, а той, който толкова упорито и дълго бе работил в името на бъдещето, се придържаше към принципа никога да не допуска намесата на незначителни фактори в решителни моменти като този.

Моментът изискваше бърза реакция, защото някои действия можеха да бъдат предприети само докато Съветът още не му бе отнел властта и пълномощията в рамките на организацията на Оръжейните магазини. Хедрок бързо се преоблече в един от „работните“ си костюми и стъпи в кабинката на телепортатора.

Пренесе се в един от тайните си апартаменти в Имперския град и бърза справка с часовника му показа, че са изминали само десет минути, откакто бе избягал от заседателната зала в „Роял Ганиел“. Едва ли всичките десетки хиляди членове на Оръжейните магазини вече бяха информирани, че той трябва да бъде смятан за предател. Хедрок седна пред апарата за свръзка и набра номера на Информационния център на Магазините.

— Тук е Хедрок — каза той, когато операторката се обади. — Трябва ми адресът на Дърд Кершоу.

— Да, господин Хедрок. — Отговорът бе бърз и вежлив, без никакъв намек, че името му е станало анатема за Магазините. След малка пауза се чу очакваното леко щракване.

Разнесе се глас на друга жена:

— Разполагам с досието на господин Кершоу. Да ви го изпратя ли или ще пожелаете да ви го прочета?

— Вдигнете го — нареди Хедрок. — Ще си копирам онова, което ми е нужно.

Досието се появи на екрана пред него. Той откри с поглед последния адрес на Кершоу: „Трелис Майнър Билдинг 1874“. Останалата част от страницата бе запълнена с предишните адреси на Кершоу, информация за неговото месторождение, родителите му и обучението, което бе получил в детските си години.

В долния десен ъгъл имаше златна звезда. Това бе знак за заслуги, използван от Оръжейните магазини, и показваше, че Кершоу е считан от учените на Магазините за един от двамата или най-много тримата най-велики физици.

— Добре — каза Хедрок, — сега следващата страница. Страница втора подхващаше историята на живота на Кершоу от мястото, където бе свършила страница първа. Образование през юношеските години, колеж, изпити за оценка на личностните характеристики и интелектуалното ниво, първи научни постижения и накрая списък на научните му открития и изобретения.

Хедрок не се задържа върху списъка. Можеше да провери подробностите и по-късно. Сега трябваше да се възползва от това, че бе научил името на Кершоу от И-човека Едуард Гониш, а това бе късмет, който не биваше да се пропилява с мудни действия. Случайният характер на срещата им го караше да вярва, че разполага с информация, по която засега не работи никой. Вярно, че Гониш не смяташе интуитивната си оценка за Кершоу и междузвездните пътешествия за окончателна. Но думите му бяха достатъчно солидно основание за действие. Именно заради това Робърт Хедрок бе готов да посвети час, дори цял ден от времето си, в търсене на повече информация, преди Магазините да му попречат.

— Обърнете на последната страница — каза той бързо.

След малко се появи и тя. Хедрок плъзна поглед по списъка имена от дясната страна. Това бяха хората, които последни бяха правили справки с досието. Бяха само двама: Едуард Гониш и под него — Дан Нийлан. Той изгледа второто име с присвити очи и само фактът, че сетивата му бяха особено изострени, му помогна да забележи нещо, което при нормални обстоятелства би пропуснал. Зад името на Гониш имаше малък символ. Той означаваше, че И-човекът е поискал досието, което след това е било върнато на мястото му. Но след името на Нийлан нямаше подобен символ. Хедрок бързо попита:

— Кога е чел това досие Нийлан и кой е той?

Момичето от другата страна спокойно отговори:

— Господин Нийлан в момента е на линия, сър. Когато поискахте това досие, ние го изтеглихме от онази секция и го прехвърлихме тук. Задръжте така за момент, моля. Ще ви свържа с другата операторка.

Тя заговори с някой, когото Хедрок не можеше да види, а и гласът й не се разбираше. За кратко настъпи тишина и после на екрана се появи лицето на ново момиче. То кимна, когато разбра какво го интересува и обясни:

— Господин Нийлан в момента чака в Оръжейния магазин на „Линууд Авеню“. Първото му запитване беше за неговия брат Джил Нийлан, изчезнал преди година. Когато разбра, че последният известен адрес е същият като на Дърд Кершоу, той поиска информация за Кершоу. Бяхме започнали да търсим тази информация, когато се обадихте и вие, а вашият приоритет е по-висок.

— Значи Нийлан чака в магазина на „Линууд“?

— Да.

— Задръжте го там, докато успея да се добера до него — нареди Хедрок. — Понеже нямам телепортатор под ръка, ще ми трябват около петнайсет минути.

— Ще го накараме да почака, докато му доставим досието — отговори момичето.

— Благодаря. — И Хедрок прекъсна връзката.

С известно съжаление, но без да се бави, той съблече „работния“ си костюм. Върна се заедно с него през телепортатора в лабораторията и оттам в апартамента. Облече се в нормални дрехи и се отправи към покрива на блока, където държеше в хангар частния си аеромобил.

Беше стар модел, който не бе използвал от няколко години, така че му трябваха няколко скъпоценни минути да провери двигателя и пулта за управление. Излетя във въздуха и обмисли ситуацията. Най-силно го безпокоеше изоставянето на „работния“ костюм. От друга страна, нямаше избор. Костюмът, използващ същия енергиен принцип като материала, от който бяха построени всички оръжейни магазини, беше достатъчно голям, за да предизвика смущения, ако се появеше с него вътре, и на свой ред изпитваше подобно въздействие от страна на магазина. Само по себе си дори това не бе повод за тревога, но „въздействието“ можеше да бъде опасно, ако се проявеше близко до кожата. Беше напълно възможно да внесе в магазина личното си оръжие и активиращите пръстени без никакви странични ефекти, но „работният“ костюм бе прекалено голям. Имаше и още едно неудобство — беше вградил в костюма устройства и изобретения, още неизвестни за Оръжейните магазини. Дори само възможността някоя от неговите тайни да бъде анализирана от детекторите, с които магазините по правило бяха оборудвани, бе достатъчна причина да го остави.

Спусна се над магазина и не забеляза признаци на необичайна активност. Аеромобилът му бе съоръжен с изключително чувствителни датчици, които с лекота щяха да засекат присъствието на боен кораб на Оръжейните магазини, криещ се някъде из синевата над града. Това обстоятелство му даваше резерв от приблизително пет минути — времето, необходимо на кораба да ускори и забави в атмосферата в близост до земната повърхност.

Кацна непосредствено до магазина и погледна часовника си. Бяха изминали двайсет и три минути, откакто бе прекъснал връзката с Информационния център. Това означаваше три четвърти час след бягството му от залата на Съвета. Без никакво съмнение точно в момента навсякъде се разпращаха предупреждения за него и информацията постепенно се разпростираше в рамките на огромната организация. В един момент щяха да бъдат известени и продавачите на този магазин. Въпреки че съзнаваше колко е важно да действа светкавично и решително, Хедрок си наложи да слезе от аеромобила без да бърза и дори си позволи да поспре за миг, разглеждайки го отвън. Отгоре светеше обичайният надпис:

Като всички подобни надписи и този сякаш се извъртя към него в мига, в който той се насочи към магазина. Тази илюзия бе обичаен ефект, използван по големите търговски улици, но въздействието бе толкова силно, че бяха известни случаи на хора, получили светлинно опиянение вследствие атаката на неколкостотин подобни реклами. Усещането бе много приятно, защото цветовете се рееха във въздуха. Не можеше да става и дума за опасни последици от въздействието им. Съществуваше дори хапче, подпомагащо бързото възстановяване на зрението.

Магазинът беше потънал в зеленина и представляваше една прекрасна идилична картина, приканваща за отдих. Всичко изглеждаше точно както би трябвало да е. Дори надписът на витрината бе такъв, какъвто би следвало да бъде. Буквите бяха подобни на рекламата отвън, а думите бяха също толкова окуражаващи:

Хедрок знаеше, че това е самата истина. Хвърли поглед върху изложените револвери и карабини и с изненада осъзна, че са изминали повече от сто години, откакто за последен път бе влизал в такова място. Магазинът му се стори по-интересен от обичайно. Хедрок осъзна в каква могъща организация се бяха превърнали Оръжейниците, пръснали магазините си в десетки хиляди големи и малки градове из необятната Ишерска империя, представляващи независима, намираща се извън закона, неунищожима и алтруистична опозиция на тиранията. Макар да знаеше толкова много, в този момент му бе трудно да повярва, че всеки магазин е по същество непревземаема крепост и че всички опити на ишерската администрация в миналото организацията да бъде унищожена, се бяха провалили.

Бързо се насочи към вратата. Посегна да я отвори, но не успя. Пусна дръжката и я изгледа изненадан. И мигом осъзна каква е грешката му. Интелигентната врата отказваше да го допусне вътре, понеже мислите му бяха ангажирани с действията, предприети срещу него от страна на Съвета. Датчиците във вратата правеха невъзможно през нея да премине нито враг на Магазините, нито слуга на императрицата.

Той затвори очи и си наложи да се отпусне, изгонвайки от съзнанието си всякакви следи от напрежението на последните часове. След малко отново опита.

Тя леко се отвори, подобно на цвете, разгръщащо венчелистчетата си. Пръстите му не усетиха никаква съпротива, сякаш под тях имаше нещо нематериално, а когато пристъпи вътре, вратата безшумно се затвори зад гърба му и въздушната струя едва доловимо го подтласна напред.

Хедрок мина през малкото антре се озова в голямо помещение.