Хаим Оливер
Великият поход на династронавтите (42)

13. Експедицията на Втора африканска бригада продължава

След като изпревари немощния товарен влак, електрическият локомотив продължи да лети в нощта…

Притиснал Никиж-ем към гърдите си, Рони Дато не преставаше да наблюдава Очилатия. Разбира се, той не долепваше нос на стъклото на купето, а като всеки разумен детектив стоеше назад в коридора на вагона и си даваше вид, че уж гледа наведен навън. Малко го гъделичкаха мустаците, та непрекъснато трябваше да ги засуква нагоре.

Влакът спря. Беше някаква малка гаричка с островърха куличка, загубена сред тъмното поле, от тия, дето имат много пчелни кошери и един чиновник. Рони Дато прочете: „Ябълково“. От влака слезе една бабичка с вързоп, после чиновникът вдигна сигнала, локомотивът изсвири и колелетата се завъртяха.

И както се беше улисал по интересната куличка, Рони Дато усети подозрителен шум. Обърна се и едва успя да види Очилатия, който тичаше с куфар в ръка към изходната врата на вагона. Докато Рони Дато се съвземе от изненадата, Очилатия отвори, пусна куфара си навън и скочи. Секунда след това Рони Дато беше при стълбичката, но пътника и куфара ги нямаше вече. Стори му се само, че от съседния вагон скача и друг човек…

Влакът бързо засилваше своя ход. Рони се поколеба един миг — да скочи или не? Реши да не рискува (не се уплаши, не, само благоразумието проговори в него) и изтича към своя вагон. Викът му стресна мустакатите:

— Избяга! Хвърли куфара в движение и избяга!

— Ех, че си баба! — изкрещя му Наско Нето. — Ами сега? Ако в куфара му има водородна бомба? Ще вдигне Кремиковци във въздуха! Трябва да го хванем! Аз ще скоча…

Свали прозореца, погледна навън: беше тъмно, пък и беше страшничко за скачане. И тогава, без много да му мисли, Наско Нето направи това, което следваше да направи: дръпна внезапната спирачка.

Всичко заскърца, зарева, затрещя. Мустакатите полетяха напред и изпопадаха заедно с раниците. Влакът спря.

— Хайде! — извика Наско и пръв грабна багажа си.

И докато другите пътници сънно поглеждаха през прозорците и един други се питаха какво се е случило, Втора африканска бригада се измъкна от вагона и потъна в близките ябълкови градини.

Притаени зад дърветата, те видяха някакъв товарен влак да се задава от мрака, навярно същият, дето бяха задминали преди малко. Кондукторката тревожно замаха с фенера насреща му и той бавно спря само на стотина крачки зад първия. От парния локомотив слезе машинистът и оживено заприказва с кондукторката…

— Ако ни бяха хванали — продума Рони Дато в тишината, — щяхме да платим двайсет лева глоба за непозволено спиране.

Никой не обърна внимание на тази разумна, но малодушна забележка, защото всички мислеха за човека с куфара, който в този момент може би вече зареждаше водородната бомба под Кремиковци.

Наско Нето приклекна до кучето и заговори право в лицето му:

— Никиж-ем! Чуй ме добре! Въпросът е на живот и смърт! Разбра ли? На живот и смърт! Трябва да намерим онзи човек, дето те ритна, помниш ли? Оня с куфара от купето! Той е някъде насам. Търси го!

„Ех, че са глупави хората — си помисли Никиж-ем. — По сто пъти повтарят едно и също нещо. Та краката на онзи човек миришат така отвратително, че аз ще го позная и сред милион хора. Освен това аз имам да разчиствам и лични сметки с него. Ей сега ще го открия!“

И се втурна под ябълките.

Тичайки зад кучето, Сашо Кобалт Болокуду извади стрелите си и опна лъка, Наско Нето приготви ласото, Рони Дато — фенерчето…