Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Федерация на династронавтите (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4гласа)

Информация

Сканиране
sivkomar(2016)
Корекция и форматиране
ventcis(2016)

Издание:

Хаим Оливер

Великият поход на династронавтите

 

Роман

За средна училищна възраст

 

Редактор: Емилиян Станев

Художник: Борис Димовски

Художествен редактор: Тончо Тончев

Технически редактор: Лазар Христов

Коректор: Райна Иванова

 

Дадена за набор на 15.VIII.1964 г.

Излязла от печат на 20.XII.1964 г.

Поръчка 158. Тираж 16 000. Формат 1/16 65/92

Печатни коли 12,75. Изд. коли 12,75.

Цена 0,77 лв.

 

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС, София, 1964

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. —Добавяне

На моите деца и на децата на моите чудесни приятели.

С обич,

Х. Оливер

k_0_momche_nosi_zname.png

Пролог, който може да бъде и епилог, но без които този разказ нямаше да съществува

Ако искате, вярвайте, но всичко започна с един яростен телефонен звън:

— Грр…! Гррр…!

Аз спях и виждах мъчителен сън:        редакторът на издателството ме гледа строго през дебелите стъкла на очилата си и за последен път ме пита кога ще предам обещаното продължение на „Династронавтите“. Облива ме студена пот, не мога да отговоря нищо…

— Грр…! Гррр…!

Събудих се с разтуптяно сърце. Беше дълбока нощ. Замаян, посегнах към слушалката:

— Слушайте вие там — започнах аз ядосано, — нямате ли капка съвест, та будите хората посред нощ?

— Тук е Управлението на граничните войски — отговори един тих глас.

— Навярно имате грешка. Тук е частен дом — казах аз.

— Нямаме грешка. Нали вие сте авторът на „Федерацията на династронавтите“?

— Да… Какво обичате?

— Бихте ли могли да наминете при нас по важна справка?

— Кога?

— Веднага.

— Но сега е три часа!

— Знам. Обаче работата не търпи отлагане.

— Добре — промърморих аз. — След двайсет минути съм при вас.

— Трети етаж, отдел „Борба с диверсанти“, капитан Боянов. Чакаме ви — каза гласът.

Оставих слушалката и както се полага при такива случаи, озадачено се почесах по тила… „Борба с диверсанти“… хм! Тук има нещо неясно. Прехвърлих в главата си цялото си житие-битие: връзки с диверсанти нямам; за първи път съм бил на границата преди дванадесет години, когато написах един репортаж за граничарите; за последен път — миналата година, когато се завърнах от чужбина с влак и успях да прокарам под носа на митничарите ски за моя син. Както виждате, особени нарушения нямам, но все пак бях малко неспокоен.

Облякох се и тръгнах, но като стигнах пред масивната врата на Гранични войски, спрях се разколебан. Ами ако всичко това е игра? Няма ли да ме вземат за луд? Не е ли по-добре да се прибера? И тъкмо когато се разкъсвах от тия противоречиви мисли, голямата врата скръцна и зад нея се показа един капитан. Беше много тайнствен: устните му бяха тънки, очите му — остри, с полуспуснати клепачи. Измери ме изпитателно от обувките до вратовръзката и кратко рече:

— Капитан Боянов. Моля, последвайте ме!

Последвах го. Той вървеше пред мен, без да се обръща. Коридорите бяха дълги, студени: тук-таме мъждукаха лампи; встрани мълчаха безброй врати; дъските под нас мъчително пъшкаха.

— Влезте! — каза капитанът.

Влязох. Беше обикновен кабинет с маса, две кресла и на стената карта.

Капитан Боянов втренчи в мен острите си, всевиждащи очи:

— Сега ще направим очна ставка — каза той с тихия си глас.

— Тъй ли? — промърморих аз тъпо. — Между кого и кого?

— Между вас и една група… диверсанти…

— Диверсанти? — гласът ми стана смешно писклив. — Но аз не познавам никакви диверсанти!

— Трябва да докажете това ваше твърдение, защото те поддържат обратното.

Въпреки прохладната нощ почувствувах как по челото ми избива пот. Престраших се и казах:

— Ама вижте какво, другарю капитан, навярно има някакво недоразумение. Аз никога не съм…

Съвсем неочаквано той прихна в кратък смях, но веднага се овладя, очите му отново ме пронизаха и отнеха всякакво желание за приказки. Недоумението ми растеше…

— След малко ще ви въведем при тях — рече той важно. — Ще ги разгледате добре, ако потрябва, поприказвайте с тях, но от вас се иска да удостоверите тяхната самоличност. Всъщност това са две различни групи. Едната тръгнала към южната граница, другата към западната. Почти по едно и също време… Мълчат, устата си не отварят. Само един от тях проговори, струва ми се, техният ръководител, и спомена вашето име…

Погледът на капитана поомекна и в него се появи странен израз — смес на удивление, нежност и смях.

— Много ли са? — попитах из, вече съвсем объркан.

— Дванайсет. Има и един тринайсети, но това е вече друга работа…

— Готов съм — казах аз и решително пристъпих напред.

Минахме през още два мрачни коридори, спуснахме се по някакви криви стълби и най-после се спряхме пред една висока тясна врата, край която караулеше войник.

— Какво правят? — попита капитанът.

— Спят — отвърна войникът и в очите му се появи същият израз на удивление, нежност и закачливост, какъвто имаше преди малко у офицера.

— А тринайсетият? — попита капитан Боянов.

— Откакто се събуди, не се сдържа на едно място. Ръмжи, изхапа си юмруците. Май че е голяма птица.

— Проговори ли?

— Още не. Но ще проговори.

— Какво прави сержант Марко?

— Още спи.

— А те?

— Мълчат, другарю капитан. По едно време, като се събудиха, какво ли не им казах, предложих им бонбони, мълчат! После, замалко не се сбиха, та едва ги разтървах. Теглиха черта помежду си. Сега пак си спят.

— Ще трябва да ги събудим — каза със съжаление капитанът. — Но преди това — обърна се той към мене — елате да ви покажа какво намерихме у тях.

Влязохме в съседната стая. Нещата бяха подредени върху две продълговати маси. Капитанът посочи към левия ъгъл:

— Това намерихме у тринайсетия.

Всъщност не беше нищо особено: куфар, дрехи и десетина бутилки коняк.

— В бутилките има розово масло — поясни капитанът. — Опасен контрабандист… Правил го е редовно… А ето това намерихме у останалите дванайсет.

Предметите бяха много и най-разнообразни. Най-напред имаше дванайсет раници: шест червени и шест черни; после — дванайсет торбички, пълни със сухари; дванайсет манерки, дванайсет фенерчета, дванайсет кутийки конфитюр — шест от сливи и шест от череши; шест кутийки аспирин и шест кутийки аскофен… Имаше две твърде особени радиостанции: в картонени кутии, доста примитивни. На едната беше изрисувана червена глава с разкошна брада, на другата — черно лице с още по-разкошни мустаци…

Имаше два компаса: единият — огромен, моряшки, другият — съвсем мъничък, от тия, дето се продават по книжарниците. Имаше два пистолета, но какви! Единият от времето на Хаджи Димитър, барабанлия, със седефена дръжка, другият беше истински броунинг, но без пълнител. До тях лежаха едно тапешко револверче и един сигнален пистолет.

Към принадлежностите можеха да се видят още и следните неща: маска за подводно плуване, лъкове от чадърени ребра, сноп дървени стрели, кутия мъниста, връзка бакелитени гривни, шест учебника по испански език и шест тетрадки, изписани на неизвестен на мене език… Имаше куп найлонови чорапи в прозрачни пликове, дузина парижки парфюми в луксозни кутийки; нескафе, американски цигари и някакви стъклени тубички, пълни с бял прах…

Пред червените раници имаше по една машинка за стрижене, а пред черните — самобръсначки и огромно количество ножчета за бръснене от всички възможни марки.

Да ви призная, не можах да изброя всичко, толкова много бяха нещата. Имаше например още куп стъклени топчета, блокче за рисуване, две географски карти: едната на Южна Америка, другата на Южна Африка. Имаше и един ятаган с издълбани на дръжката цифри: 1874.

Накрая трябва да отбележа нещо, което съвсем ме обърка:        на масата бяха струпани дванайсет пионерски връзки.