Джулия Куин
Виконтът, който ме обикна (23)

Глава 22

„Обратно на разпространеното мнение, настоящият автор е наясно, че е смятан за циник.

Но това, скъпи ми читателю, не би могло да е по-далеч от истината. Няма нещо, което настоящият автор да харесва повече от един щастлив край. И ако това го превръща в романтичен глупак, така да е.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 15 юни 1814

 

Докато Антъни стигне до преобърнатата карета, Едуина бе успяла да изпълзи от останките и се опитваше да премести едно парче дърво, за да направи отвор от другата страна. Ръкавът на роклята й бе разкъсан, а подгъвът й бе мръсен и раздран, но тя като че ли не забелязваше и бясно дърпаше вратата. Нютон подскачаше и се извиваше в краката й и лаеше остро и пронизително.

— Какво се случи? — попита Антъни рязко и паникьосано, докато скачаше от коня си.

— Не зная — задавено изрече Едуина и избърса сълзите, които се стичаха по лицето й. — Мисля, че мистър Багуел не е много опитен с юздите, а Нютон се измъкна и след това не знам какво стана. В един момент се движехме, а после…

— Къде е Багуел?

Тя посочи към другата страна на каретата.

— Беше изхвърлен на пътя. Удари си главата, но ще се оправи, а Кейт…

— Какво за Кейт? — Антъни падна на колене и се опита да надникне вътре. Цялата карета бе обърната и лежеше сгромолясана на дясната си страна. — Къде е тя?

Едуина конвулсивно преглътна, а гласът й прозвуча като шепот, когато отговори:

— Мисля, че е под каретата.

В този момент Антъни усети вкуса на смъртта. Беше горчив, метален и го задави. Режеше плътта му като нож, душеше го и го притискаше, изкарваше дъха от дробовете му.

Той яростно дръпна част от останките, в опит да направи по-голям отвор. Нещата не бяха толкова зле, колкото изглеждаше по време на падането, но това не успокои особено препускащото му сърце.

— Кейт! — изкрещя, макар да се опитваше да звучи спокоен, а не разтревожен. — Кейт, чуваш ли ме?

Единственият звук, който стигна до него в отговор, бе пронизителното цвилене на конете. По дяволите! Трябваше да ги разседлаят и да ги преместят, преди в паниката си да започнат да влачат каретата.

— Едуина? — остро извика Антъни и погледна през рамо.

Тя забърза към него, кършейки ръце.

— Да?

— Знаеш ли как се разседлават конете?

Тя кимна.

— Не съм много бърза, но мога да се справя.

Антъни обърна глава към тълпата, която бързо се събираше наоколо.

— Виж дали можеш да намериш някой, който да ти помогне.

Тя отново кимна и бързо се захвана за работа.

— Кейт? — извика отново Антъни. Не виждаше никого, защото разкованата седалка блокираше входа. — Чуваш ли ме?

Отново не получи отговор.

— Опитай от другата страна — достигна до него тревожният глас на Едуина. — Вратата не е толкова разбита.

Антъни скочи на крака и се втурна към другата страна на каретата. Вратата вече се бе отделила от пантите и там зееше отвор, достатъчно голям, за да се вмъкне вътре от кръста нагоре.

— Кейт? — извика, без да обръща внимание на паниката в гласа си. Всеки дъх, който си поемаше му се струваше твърде силен, ехтеше в тясното пространство и му напомняше, че не чува същите звуци да идват и от Кейт.

И тогава, след като премести една от възглавниците, я видя. Тя беше ужасяващо неподвижна, но главата й не изглеждаше да е застанала в някакво неестествено положение, а и не се виждаше кръв.

Това трябваше да е добър знак. Той не разбираше много от медицина, но се беше вкопчил в тази мисъл като към някакво чудо.

— Не можеш да умреш, Кейт — каза, докато уплашените му пръсти отчаяно дърпаха останките, за да разширят отвора достатъчно, за да може да я измъкне. — Чуваш ли ме? Не можеш да умреш.

Едно назъбено парче дърво раздра опакото на ръката му, но Антъни не забеляза кръвта, която започна да се стича по кожата му, а дръпна още една счупена греда.

— По-добре дишай! — предупреди я с треперещ глас, който беше опасно близо до хлипане. — Не трябваше да си ти. Никога не е трябвало да си ти. Не ти е време. Разбираш ли ме?

Той отчупи още едно парче дърво и се протегна през разширената дупка, за да сграбчи ръката й. Пръстите му напипаха пулса й, който му се стори достатъчно стабилен, но не можеше да разбере дали кърви, или е счупила гръбнака си, или си е ударила главата, или…

Сърцето му подскочи. Имаше толкова много начини човек да умре. Ако една пчела можеше да те убие в разцвета на силите, то един инцидент с карета със сигурност можеше да отнеме живота на една дребна жена.

Антъни грабна едно парче дърво, което стоеше на пътя му и дръпна, но то не поддаде.

— Не ми причинявай това — измърмори. — Не сега. Не й е време. Чуваш ли ме? Не й е време — усети как нещо мокри бузите му и смътно осъзна, че това са сълзи. — Трябваше да съм аз — каза, давейки се с думите. — Винаги е трябвало да съм аз.

И точно когато се канеше отново отчаяно да дръпне последното парче дърво, пръстите на Кейт се стегнаха около китката му. Погледът му литна към лицето й точно навреме, за да види как очите й се отварят широко и ясно, без да мигат.

— За какво, по дяволите — попита тя напълно будна, — говориш?

Облекчението го обхвана толкова бързо, че бе почти болезнено.

— Добре ли си? — попита той, а гласът му потреперваше при всяка сричка.

Тя направи физиономия и каза:

— Ще се оправя.

Антъни спря за секунда, за да осмисли подбора на думите й.

— Но сега добре ли си?

Тя леко се прокашля и на него му се стори, че я чува да трепва от болка.

— Направила съм нещо с крака си — призна. — Но не мисля, че кървя.

— Чувстваш ли се изтощена? Замаяна? Слаба?

Кейт поклати глава.

— Само ме боли. Ти какво правиш тук?

Антъни се усмихна през сълзи.

— Дойдох да те намеря.

— Така ли? — прошепна тя.

Той кимна.

— Дойдох, за да… тоест, осъзнах… — конвулсивно преглътна. Никога не бе и сънувал, че ще дойде ден, в който ще каже тези думи на жена, а те така бяха изпълнили сърцето му, че едва можеше да ги изрече на глас. — Обичам те, Кейт — каза задавено. — Отне ми известно време, за да го осъзная, но е вярно и трябваше да ти го кажа. Днес.

Устните й се извиха в несигурна усмивка и тя посочи с брадичка останалата част от тялото си.

— Невероятен момент си избрал.

За своя изненада той усети, че се усмихва в отговор.

— Кара те направо да се радваш, че съм чакал толкова дълго, а? Ако ти бях казал миналата седмица, днес нямаше да те последвам в парка.

Тя му се изплези, което, имайки предвид обстоятелствата, го накара да я обича още повече.

— Просто ме измъкни оттук — каза.

— И тогава ще ми кажеш, че ме обичаш? — подразни я той.

Тя му подари една замечтана и топла усмивка и кимна.

Това, разбира се, бе точно толкова хубаво, колкото и думите и макар да се промъкваше в остатъците от една преобърната карета, макар Кейт да бе заседнала в тази проклета карета, той внезапно бе обзет от невероятно чувство на доволство и мир.

И осъзна, че не се е чувствал по този начин от почти дванадесет години, след онзи съдбоносен следобед, когато бе влязъл в спалнята на родителите си и бе видял баща си, положен на леглото, студен и неподвижен.

— Сега ще те измъкна — каза и плъзна ръце зад гърба й. — Кракът ще те заболи, но няма как да го избегнем.

— Кракът вече ме боли — каза тя и смело му се усмихна. — Просто искам да изляза.

Антъни кимна сериозно, обви ръце около нея и я започна да я дърпа.

— Сега как е? — попита, а сърцето му спираше всеки път, като я видеше да потрепва от болка.

— Добре — изрече тя задавено, но си личеше, че просто се опитва да изглежда смела.

— Ще трябва да те обърна — каза той и погледна счупеното, назъбено парче дърво, което висеше над тях. Щеше да е трудно да я мести. Не го интересуваше дали ще скъса дрехите й, по дяволите, щеше да й купи сто нови рокли, само ако му обещаеше, че повече няма да стъпи в карета, карана от друг, а не от него. Но не можеше да понесе мисълта да одраска и сантиметър от кожата й. Вече бе минала през достатъчно болка. Нямаше нужда от повече.

— Трябва да те издърпам с главата напред — каза й. — Мислиш ли, че можеш да се извъртиш? Колкото да те хвана под мишниците.

Тя кимна и стисна зъби, докато болезнено се извърташе инч след инч, след това се подпря на ръце и извъртя бедрата си.

— Готово — окуражително каза Антъни. — Сега ще…

— Просто го направи — процеди Кейт. — Няма нужда да обясняваш.

— Много добре — отвърна той и леко се дръпна назад, докато коленете му не се опряха на тревата. Преброи наум до три, стисна зъби и започна да я дърпа навън.

И спря само секунда по-късно, тъй като Кейт изпищя пронизително. Ако не бе толкова сигурен, че ще умре в рамките на следващите девет години, би се заклел, че току-що е скъсила живота му с поне десет.

— Добре ли си? — попита напрегнато.

— Добре съм — настоя тя, но дишаше тежко през стиснати устни, а лицето й бе напрегнато от болка.

— Какво стана? — чу се глас извън каретата. Беше Едуина, която бе приключила с конете и звучеше обезумяла. — Чух Кейт да пищи.

— Едуина? — попита Кейт и изви врат, за да се опита да я види. — Добре ли си? — подръпна ръкава на Антъни. — Едуина добре ли е? Ранена ли е? Има ли нужда от лекар?

— Едуина е добре — отвърна той. — Ти имаш нужда от лекар.

— А мистър Багуел?

— Как е Багуел? — Антъни попита рязко Едуина, тъй като бе съсредоточен върху това да измъкне Кейт от останките.

— Има цицина на главата, но е отново на крака.

— Нищо ми няма. Мога ли да помогна? — дочу се разтревожен мъжки глас.

Антъни имаше чувството, че инцидентът е бил точно толкова по вина на Нютон, колкото и на Багуел, но все пак младият мъж бе този с юздите в ръце и Антъни не бе склонен точно сега да покаже особено великодушие към него.

— Ще ви уведомя — каза рязко, преди да се обърне към Кейт. — Багуел е добре.

— Не мога да повярвам, че забравих да попитам за тях.

— Сигурен съм, че пропускът ти ще бъде простен предвид обстоятелствата — каза Антъни и се отдръпна още малко назад, докато почти изцяло излезе от каретата. Кейт бе сега до отвора и щеше да отнеме само едно, макар и дълго, и почти сигурно, болезнено дръпване, за да я измъкне.

— Едуина? Едуина? — извика Кейт. — Сигурна ли си, че не си ранена?

Едуина притисна лице към отвора.

— Добре съм — увери я тя. — Мистър Багуел е добре и аз успях…

Антъни я избута с лакът от пътя си.

— Стисни зъби, Кейт — нареди той.

— Какво? Аз… ааааааааааааа.

С едно-единствено дръпване той напълно я измъкна от останките и двамата се приземиха на земята като дишаха тежко. Докато при Антъни това бе резултат от напрежението, при Кейт бе от силна болка.

— Мили Боже! — почти изкрещя Едуина. — Виж крака й!

Антъни погледна към Кейт и усети как сърцето му се качва в гърлото. Долната част на крака й бе прегъната и извита и повече от очевидно счупена. Той конвулсивно преглътна, като се опитваше да не показва тревогата си. Краката заздравяваха, макар да бе чувал за мъже, които губеха крайници поради инфекция или лоши медицински грижи.

— Какво му има на крака ми? — попита Кейт. — Боли, но… о, Боже!

— Най-добре не гледай — каза Антъни и се опита да обърне брадичката й в друга посока.

Дишането й, което вече се бе ускорило от опита й да контролира болката, стана накъсано и паникьосано.

— О, мили Боже — каза задавено тя. — Боли. Не знаех колко много, докато не видях…

— Не гледай — нареди Антъни.

— О, мили Боже! О, мили Боже!

— Кейт? — загрижено попита Едуина и се наведе напред. — Добре ли си?

— Погледни крака ми! — почти изкрещя Кейт. — Изглежда ли добре?

— Всъщност имах предвид лицето ти. Изглеждаш леко позеленяла.

Само че Кейт не можа да отговори. Дишаше твърде тежко. И след това, пред погледите на Антъни, Едуина, мистър Багуел и Нютон, очите й се извъртяха и тя припадна.

* * *

Три часа по-късно Кейт бе сложена в леглото, не се чувстваше особено удобно, но поне не я болеше толкова, благодарение на лауданума, който Антъни бе изсипал в гърлото й, в минутата, в която се бяха прибрали вкъщи. Кракът й бе наместен от тримата хирурзи, които бе извикал, не че имаше нужда от повече от един, за да намести една кост, както и тримата подчертаха, но той неумолимо бе скръстил ръце и се бе втренчил в тях, докато не млъкнаха. Още един лекар бе дошъл, за да остави няколко рецепти, които се кълнеше, че предписаните лекарства ще ускорят процеса на зарастване на крака.

Антъни се суетеше около нея като квачка и подлагаше на въпрос всяко действие на лекарите, докато един от тях не прояви дързостта да го попита кога е получил дипломата си от Кралския Лекарски Колеж.

Това не му се стори забавно.

След дълги речи кракът на Кейт бе наместен и сложен в шина, а на нея казаха да очаква поне месец почивка в леглото.

— Да очаквам? — простена тя към Антъни, след като и последният хирург си тръгна. — Как може да очаквам това?

— Ще си наваксаш с четенето — предложи той.

Тя нетърпеливо въздъхна през носа си, защото й бе трудно да диша през стиснати зъби.

— Не знаех, че съм изостанала.

Дори да му се искаше да се засмее, той го прикри добре.

— Може би трябва да си вземеш ръкоделие — предложи й.

Тя само го изгледа гневно. Сякаш перспективата да се занимава с ръкоделие би могла да я накара да се чувства по-добре.

Той внимателно седна на ръба на леглото й и я потупа по ръката.

— Ще ти правя компания — каза с окуражителна усмивка. — Вече бях решил да прекарвам по-малко време в клуба.

Кейт въздъхна. Чувстваше се уморена и я болеше и си го изкарваше на съпруга си, което не бе много честно. Обърна ръка, за да се срещнат дланите им и вплете пръсти в неговите.

— Обичам те, нали знаеш — изрече меко.

Той стисна ръката й и кимна, а топлината в очите му й казваше много повече, отколкото биха го направили думите.

— Каза ми да не те обичам — изрече Кейт.

— Бях задник.

Тя не оспори това, а потрепването на устните му й показа, че е забелязал липсата на възражение от нейна страна. След моментно мълчание тя каза:

— В парка говореше странни неща.

Ръката на Антъни остана в нейната, но тялото му леко се отдръпна назад.

— Не знам за какво говориш — отвърна той.

— Мисля, че знаеш — каза тя меко.

Антъни затвори очи за момент, след това се изправи, а пръстите му се изплъзнаха от нейните, докато накрая изобщо не я докосваха. В продължение на много години бе пазил странните си страхове скрити в себе си. Хората или щяха да му повярват и да се тревожат, или нямаше да му повярват и след това да го помислят за луд.

Нито един от вариантите не му изглеждаше особено привлекателен.

А сега, в разгара на този ужасен инцидент, го бе казал на жена си. Дори не можеше да си спомни какво точно е казал, но явно е било достатъчно, за да събуди любопитството й. А Кейт не бе човек, който би оставил нещата така. Можеше да избягва темата колкото си искаше, но тя накрая щеше да измъкне истината от него. По-упорита жена не се бе раждала.

Той отиде до прозореца и се облегна на рамката, взирайки се невиждащо пред себе си сякаш можеше да види улицата през тежките завеси, които отдавна бе дръпнал пред прозорците.

— Има нещо, което трябва да знаеш за мен — прошепна.

Тя не отговори, но той знаеше, че го е чула. Може би, защото я чу, че се размърда в леглото или просто заради електричеството във въздуха. Просто знаеше.

Обърна се. Щеше да му е по-лесно да говори с лице към завесите, но тя заслужаваше повече. Беше седнала в леглото с крак, вдигнат върху възглавниците, а очите й се взираха в него — широко отворени и изпълнени със сърцераздирателна смесица от любопитство и загриженост.

— Не зная как да ти го кажа, без да прозвуча абсурдно — изрече той.

— Понякога най-лесният начин е просто да го кажеш — измърмори тя. Потупа свободното място на леглото. — Искаш ли да седнеш до мен?

Антъни поклати глава. Близостта им само щеше да направи нещата още по-трудни.

— Нещо се случи с мен, когато баща ми почина — каза.

— Бил си много близък с него, нали?

Той кимна.

— По-близък, отколкото с всеки друг, докато не те срещнах.

Очите й заблестяха.

— Какво се случи?

— Беше толкова неочаквано — каза той. Гласът му звучеше равно, сякаш говореше за някоя мрачна новина от вестника, а не за най-ужасното събитие в живота си. — Пчела, казах ти.

Тя кимна.

— Кой би помислил, че една пчела може да убие човек? — каза Антъни и глухо се изсмя. — Щеше да е забавно, ако не беше толкова трагично.

Тя не каза нищо, само го погледна със съчувствие, което разби сърцето му.

— Останах с него през нощта — продължи той и леко се извърна, за да не се налага да я гледа в очите. — Той, разбира се, беше мъртъв, но аз имах нужда от още малко време. Просто седях до него и гледах лицето му — още един изблик на гневен смях се откъсна от устните му. — Боже, какъв глупак съм бил. Мисля, че почти очаквах той всеки момент да отвори очи.

— Не мисля, че това е глупаво — меко каза Кейт. — И аз съм виждала смъртта. Трудно е да повярваш, че някой си е отишъл, когато изглежда толкова нормален и спокоен.

— Не знам точно кога се случи — каза Антъни, — но на сутринта бях сигурен.

— Че е мъртъв? — попита тя.

— Не — дрезгаво изрече той, — че и аз ще бъда.

Той изчака тя да каже нещо, да заплаче, да направи каквото и да е, но тя само се взираше в него, без да промени изражението си, докато накрая той каза:

— Аз не съм толкова велик човек като баща ми.

— Той може и да не съгласи — тихо каза тя.

— Е, не е тук да го стори, нали? — тросна се Антъни.

Тя отново премълча. И той отново се почувства като мръсник.

Тихо изруга и притисна пръсти към слепоочията си. Главата му започваше да пулсира. Чувстваше се замаян и осъзна, че не може да си спомни кога за последен път е ял.

— Аз мога да преценя това — каза тихо. — Ти не го познаваше. — Той се облегна на стената с дълга и уморена въздишка и продължи: — Просто ме остави да ти разкажа. Не говори, не ме прекъсвай, не ме съди. И така ми е достатъчно трудно да го споделя. Можеш ли да го направиш за мен?

Тя кимна.

Антъни колебливо си пое дъх.

— Баща ми беше най-великият човек, когото съм познавал. Не минава и ден, без да осъзная, че не достигам неговото ниво. Знаех, че той е всичко, към което бих могъл да се стремя. Може никога да не го достигна, но ако поне се приближа, ще съм доволен. Това е всичко, което съм искал. Да го доближа.

Той погледна към Кейт. Може би за подкрепа или за съчувствие. А може би просто, за да види лицето й.

— Ако има нещо, което знам със сигурност — прошепна, като някак намери кураж да я погледне в очите, — то е, че никога не бих могъл да го задмина. Дори на години.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — промълви тя.

Той безпомощно сви рамене.

— Зная, че няма смисъл. Зная, че не мога да предложа рационално обяснение, но от онази нощ, в която седях до мъртвото тяло на баща ми, знаех, че не е възможно да живея по-дълго от него.

— Разбирам — каза тя тихо.

— Така ли? — и тогава, сякаш се бе отприщил някакъв бент, думите започнаха да излизат. Всичко сякаш се изливаше навън… защо толкова твърдо бе решил да не се жени по любов, ревността, която бе изпитал, когато тя успя да се изправи срещу демоните си и да ги победи.

Гледаше я как вдига ръка към устата си и захапва върха на палеца си. Беше я виждал да го прави и преди, осъзна той — когато бе разстроена или дълбоко замислена.

— На колко години бе баща ти, когато почина? — попита.

— Тридесет и осем.

— Ти на колко си сега?

Той я изгледа с любопитство — тя знаеше възрастта му, но въпреки това каза:

— Двадесет и девет.

— Значи, по твоя преценка, ти остават девет години.

— Най-много.

— И наистина го вярваш.

Той кимна.

Тя прехапа устни и продължително издиша през носа. Накрая, след почти безкрайно мълчание, отново вдигна поглед към него и прямо каза:

— Е, грешиш.

Странно, но откровеният й тон бе доста успокоителен. Антъни дори усети как едното ъгълче на устата му се повдига в едва забележима усмивка.

— Мислиш ли, че не осъзнавам колко абсурдно звучи?

— Изобщо не мисля, че звучи абсурдно. Всъщност звучи като абсолютно нормална реакция, особено, като се има предвид колко си обичал баща си. — Тя леко повдигна рамене и наклони глава настрани. — Но все пак грешиш.

Антъни не отговори.

— Смъртта на баща ти е била случайност — каза Кейт. — Случайност. Ужасна, страшна случайност на съдбата, която никой не би могъл да предвиди.

Антъни сви рамене.

— Вероятно и аз ще си отида по същия начин.

— О, по… — Кейт успя да си прехапе езика, секунда преди да изругае. — Антъни и аз може да умра утре. Можех да умра и днес, когато каретата се стовари отгоре ми.

Той пребледня.

— Не ми го напомняй повече.

— Майка ми е умряла, когато е била на моята възраст — остро му напомни Кейт. — Замислял ли си се за това? Според твоите разбирания, аз трябва да умра преди следващия си рожден ден.

— Не бъди…

— Глупава? — довърши тя вместо него.

Възцари се мълчание.

Накрая Антъни тихо каза:

— Не знам дали мога да го преодолея.

— Няма нужда да го преодоляваш — каза Кейт. Прехапа долната си устна, която бе започнала да трепери и положи ръка на празното място на леглото. — Би ли дошъл тук, за да мога да те хвана за ръка?

Антъни мигновено реагира, топлината на докосването й го обхвана, плъзна се по тялото му и погали душата му. В този момент осъзна, че това е много повече от любов. Тази жена го правеше по-добър човек. И преди бе добър и силен, и мил, но с нея до себе си беше нещо повече.

А заедно — двамата можеха да направят всичко.

Това почти го накара да мисли, че четиридесет години не са непостижима мечта.

— Няма нужда да го преодоляваш — повтори тя и думите й меко литнаха помежду им. — Ако трябва да съм честна, не виждам как би могъл напълно да го преодолееш, докато не станеш на тридесет и девет, но това, което можеш да направиш — леко стисна ръката му и Антъни някак си се почувства още по-силен, отколкото преди секунди, — е да не позволиш на това да ръководи живота ти.

— Осъзнах го тази сутрин — прошепна той, — когато разбрах, че трябва да ти кажа, че те обичам. Но сега някак си… сега го знам.

Тя кимна и той видя как очите й се изпълват със сълзи.

— Човек трябва да живее така, сякаш всеки час му е последен — каза тя, — и всеки ден сякаш е безсмъртен. Когато баща ми се разболя, съжаляваше за много неща. Каза ми, че е имало толкова неща, които е искал да направи. Но си мислел, че има още време. Това е нещо, което постоянно нося със себе си. Защо, за Бога, мислиш, че реших да вземам уроци по флейта на тази възраст? Всички ми казваха, че съм твърде възрастна и че за да стана наистина добра е трябвало да започна като дете. Само че не в това е смисълът. Не искам да бъда наистина добра. Просто искам да ми бъде приятно. И искам да знам, че съм опитала.

Антъни се усмихна. Тя бе ужасна флейтистка. Дори Нютон не можеше да понася да я слуша.

— Но обратното също е вярно — меко добави Кейт. — Не можеш да загърбваш новите предизвикателства или да се криеш от любовта, само защото мислиш, че може да не си тук, за да видиш как мечтите ти се сбъдват. Накрая ще съжаляваш, точно колкото и баща ми.

— Не исках да те обичам — промълви Антъни. — Това беше единственото, от което най-много се страхувах. Бях свикнал със странния си поглед към живота. Беше почти удобно всъщност. Но любовта… — Гласът му пресекна, това не изглеждаше мъжествено, правеше го уязвим, но той не се интересуваше, защото това бе Кейт.

И нямаше значение дали тя вижда най-дълбоките му страхове, защото знаеше, че ще го обича въпреки всичко. Това усещане го караше да се чувства невероятно свободен.

— Виждал съм истинска любов — продължи той. — Не съм циникът, за когото обществото ме смята. Знаех, че любовта съществува. Майка ми и баща ми… — Той спря и накъсано си пое въздух. Това бе най-трудното нещо, което някога бе правил, и все пак знаеше, че думите трябва да бъдат изречени. Знаеше, че независимо колко му бе трудно да ги каже, това накрая ще освободи сърцето му.

— Толкова бях сигурен, че това е единственото, което би могло да направи това… наистина не знам как да го нарека… чувство за тленност… — прокара ръка през косата си в търсене на точните думи. — Любовта бе единственото, което би направило нещата непоносими. Как бих могъл да обичам някого, дълбоко и истински, и да знам, че всичко е обречено?

— Но то не е обречено — каза Кейт и стисна ръката му.

— Зная. Влюбих се в теб и разбрах. Дори да съм прав, дори да ми е писано да живея само колкото живя баща ми, не съм обречен. — Той се наведе напред и целуна устните й съвсем леко. — Имам теб — прошепна — и няма да губя и миг от времето ни заедно.

Устните на Кейт се разтегнаха в усмивка.

— Какво означава това?

— Означава, че в любовта не трябва да се страхуваш, че всичко може да ти бъде отнето. Любовта означава да намериш човека, който кара сърцето ти да се чувства завършено, който те прави по-добър, отколкото си мечтал, че можеш да бъдеш. Любовта е да погледнеш в очите на жена си и да знаеш с абсолютна сигурност, че тя е най-добрият човек, когото някога си познавал.

— О, Антъни — прошепна Кейт и сълзи се затъркаляха по бузите й. — Това изпитвам към теб.

— Когато си помислих, че си умряла…

— Не го казвай — изрече тя задавено. — Няма нужда да се връщаш към това.

— Не — каза той. — Трябва. Трябва да ти кажа. За първи път, дори след всички тези години, в които очаквах собствената си смърт, за първи път разбрах какво означава да умреш. Защото ако теб те няма… няма за какво да живея. Не знам как майка ми е успяла.

— Тя е имала децата си — каза Кейт. — Не е могла да ви остави.

— Знам — промълви той, — но болката, която е изпитала…

— Мисля, че човешкото сърце е по-силно, отколкото можем да си представим.

Антъни продължително се взря в нея, приковал очи в нейните, докато не почувства, че сякаш са едно цяло. След това с трепереща ръка обхвана тила й и се наведе, за да я целуне. Устните му боготворяха нейните, предлагаха й всяка частица любов и преданост и уважение, които чувстваше в душата си.

— Обичам те, Кейт — прошепна срещу устните й. — Толкова те обичам.

Тя кимна, неспособна да издаде и звук.

— И точно сега искам… искам…

И тогава се случи най-странното възможно нещо. В него заклокочи смях. Завладя го чистата радост от момента и едва се сдържа да не я вдигне на ръце и да я завърти във въздуха.

— Антъни? — попита тя полуобъркано, полуразвеселено.

— Знаеш ли какво още означава любовта? — измърмори той и положи ръце от двете страни на тялото й, опирайки нос в нейния.

Тя поклати глава.

— Не бих могла дори да предположа.

— Означава — изръмжа той, — че намирам счупения ти крак за адско неудобство.

— Не и колкото аз, милорд — каза тя и печално погледна шината на крака си.

Антъни се намръщи.

— Никакви тежки упражнения за два месеца, а?

— Поне.

Той се ухили и в този момент заприлича съвсем точно на развратника, за какъвто го бе обявила някога.

— Очевидно — измърмори той, — ще трябва да бъда много, много нежен.

— Тази вечер? — попита тя прегракнало.

Той поклати глава.

— Дори и аз нямам таланта да изразявам себе си с чак толкова леко докосване.

Кейт се изкиска. Не можа да се сдържи. Обичаше този мъж и той я обичаше и независимо дали той го знаеше, двамата щяха да остареят заедно. Това бе достатъчно, за да накара едно момиче, дори и момиче със счупен крак, да се почувства замаяно от щастие.

— На мен ли се смееш? — попита той и арогантно вдигна вежди, докато лягаше до нея.

— Не бих си го и помислила.

— Добре. Защото имам да ти казвам някои много важни неща.

— Наистина ли?

Той сериозно кимна.

— Може и да не мога тази вечер да ти покажа колко много те обичам, но мога да ти го кажа.

— Никога няма да се уморя да го чувам — измърмори тя.

— Чудесно. Защото когато приключа с това, ще ти кажа как бих искал да ти го покажа.

— Антъни! — изписка тя.

— Мисля, че ще започна с ухото ти — каза той замислено. — Да, определено с ухото. Ще го целуна, след това ще го гризна, а после…

Кейт ахна. След това започна неспокойно да се върти. А после отново се влюби в него.

Докато той мълвеше нежности в ухото й, тя имаше странното чувство, че почти може да види цялото им бъдеще пред себе си. Всеки ден — все по-хубав и вълнуващ и тя щеше да се влюбва, влюбва, влюбва…

Беше ли възможно да се влюбва в един и същи мъж отново и отново, всеки следващ ден?

Кейт въздъхна, намести се на възглавниците и остави вълнуващите му думи да я залеят.

О, Боже, щеше да опита.