Джулия Куин
Виконтът, който ме обикна (9)

Глава 8

„Както знае всеки редовен читател на настоящата рубрика, в Лондон има две групи, които завинаги ще останат върли противници: Амбициозните Мамички и Заклетите Ергени.

Амбициозната Мамичка има дъщеря на възраст за женене, а Заклетият Ерген не желае съпруга. Същината на конфликта би трябвало да е очевидна за всеки с половин мозък или с други думи около петдесет процента от читателската аудитория на настоящия автор.

Настоящият автор все още не е виждал списъка с гости за партито в провинцията, организирано от лейди Бриджъртън, но информирани източници твърдят, че всяка благородна млада дама на възраст за женене ще присъства в Кент следващата седмица.

Това не е изненада за никого. Лейди Бриджъртън никога не е крила желанието си да види синовете си подходящо оженени. Това чувство я прави любимка на групата на Амбициозните Мамички, които отчаяно гледат на братята Бриджъртън като на Заклети Ергени от най-лошия вид.

Ако човек може да има доверие на книгите за залози, то поне един от братята Бриджъртън ще чуе сватбените камбани преди края на годината.

Колкото и да е трудно за настоящия автор да се съгласи с книгите за залози, които все пак се пишат от мъже и следователно са изначално погрешни, все пак трябва да се присъедини към това предсказание.

Лейди Бриджъртън скоро ще има снаха, но коя ще бъде тя и за кой брат ще се окаже омъжена, о, любезни читателю, това все още е неизвестно.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 29 април 1814

 

Седмица по-късно Антъни бе в Кент, по-точно в личния си кабинет, и очакваше началото на партито, което майка му организираше.

Беше видял списъка с гости. Не можеше да има и съмнение, че майка му е решила да се заеме с това по една-единствена причина: да ожени един от синовете си, по възможност него. Обри Хол, наследственото имение на семейство Бриджъртън, щеше да се изпълни до максимум с благородни млади дами, коя от коя по-прекрасни и по-празноглави. За да изравни резултата, лейди Бриджъртън със сигурност трябваше да покани и известен брой джентълмени, но никой от тях нямаше да бъде с по-голямо богатство или по-добро положение от синовете й, с изключение на малкото от тях, които бяха женени.

Майка му, печално си помисли Антъни, никога не е била известна с деликатността си. Поне що се отнася до добруването на децата й, по-точно според нейното определение за добруване.

Не бе изненадан да види, че покана е била изпратена и на госпожиците Шефийлд. Майка му бе споменала, и то няколко пъти, колко много харесва мисис Шефийлд и той бе принуждаван да изслуша теорията й на тема „Добрите родители имат добри деца“ твърде често в миналото, за да знае точно какво означава това.

Всъщност почувства примирено доволство при вида на името на Едуина в списъка. Нямаше търпение да й предложи и да приключи с това. Изпитваше известно безпокойство, заради онова, което се бе случило с Кейт, но като че ли нямаше кой знае какво да се направи по въпроса, освен ако не искаше да си прави труда да търси друга кандидат-булка.

Което той не желаеше. Щом веднъж вземеше решение, което в този случай бе да се ожени, не виждаше причина да се бави с изпълнението му. Отлагаха хора, които имаха по-дълъг живот пред себе си. Антъни може и да успяваше да избегне капана на брака почти цяло десетилетие, но след като вече бе решил, че е време за булка, не виждаше особен смисъл да протака.

Ожени се, създай поколение и умри. Такъв бе животът на английските благородници, дори на тези, на които бащите и чичовците им не се бяха споминали внезапно, съответно на тридесет и осем и тридесет и четири.

Очевидно единственото, което можеше да стори на този етап, бе да избягва Кейт Шефийлд. Вероятно трябваше и да се извини. Нямаше да е лесно, тъй като последното, което искаше, бе да показва смирение пред тази жена, но шепотът на съвестта му се бе надигнал до мрачен рев и знаеше, че тя заслужава думата „Съжалявам“.

Вероятно заслужаваше и повече, но Антъни не желаеше да се замисля какво може да е това повече.

Без да се брои, че ако не отидеше да разговаря с нея, тя щеше да се противопоставя на брака между него и Едуина до последния си дъх.

Очевидно бе време да предприеме нещо. Ако изобщо съществуваше такова нещо като романтично място за предложение за женитба, то това бе Обри Хол. Построен през ранния осемнадесети век от топъл жълт камък, той бе удобно разположен сред голяма зелена поляна, заобиколен от шестдесет акра паркове, цели десет, от които представляваха цветни градини. По-късно през лятото розите щяха да разцъфнат, но сега лехите бяха покрити с лилави зюмбюли и прекрасни лалета, които майка му бе внесла от Холандия.

Антъни се втренчи през прозореца, където древни брястове величествено издигаха снага около къщата. Те хвърляха сянка върху алеята и на него му харесваше да си мисли, че карат имението да изглежда по-скоро част от природата, отколкото да прилича на другите провинциални домове на аристокрацията — сътворени от човешка ръка паметници на богатство, положение и власт. Имаше няколко езера, поточе и безброй хълмове и падини, всяка част от които криеше специални спомени от детството му.

И от баща му.

Антъни затвори очи и въздъхна. Обичаше да се връща у дома в Обри Хол, но познатите гледки и ухания му напомняха за баща му толкова ясно, че бе направо болезнено. Дори сега, почти дванадесет години след смъртта на Едмънд Бриджъртън, Антъни все още очакваше да го види как се показва иззад ъгъла, а най-малкото дете на семейство Бриджъртън крещи от удоволствие на раменете му.

Този образ накара Антъни да се ухили. Детето на раменете му можеше да е момче или момиче — Едмънд никога не пренебрегваше, което и да е от децата си, що се отнася до носенето на конче. Но независимо кой бе застанал на желаното място на върха на света, те винаги бяха преследвани от някоя бавачка, настояваща тези глупости да престанат веднага, защото мястото на детето е в детската стая, а не на раменете на баща му.

— О, татко — промълви Антъни и вдигна поглед към портрета на Едмънд, който бе поставен над камината, — как, за бога, бих могъл да бъда достоен за постиженията ти?

А това със сигурност бе най-голямото постижение на Едмънд Бриджъртън — да създаде семейство, изпълнено с любов и смях и всичко останало, което толкова често липсваше в живота на аристокрацията.

Антъни се извърна от портрета на баща си и отиде до прозореца, за да наблюдава пристигащите екипажи. Следобедът бе изпълнен с постоянно прииждащи карети и всяка от тях сякаш водеше нова млада дама с очи, светнали от щастие, заради получената покана за партито на Бриджъртън.

Лейди Бриджъртън не решаваше често да изпълни дома си в провинцията с гости, затова когато го правеше, това бе събитието на сезона.

Макар, в интерес на истината, никой от семейство Бриджъртън да не прекарваше вече много време в Обри Хол, Антъни подозираше, че майка му страда от същата болест като него — спомени за Едмънд иззад всеки ъгъл. По-малките деца имаха малко спомени от мястото, тъй като бяха отгледани предимно в Лондон. Те със сигурност не си спомняха дългите разходки през полето или ходенето за риба, или къщичката на дървото.

Хаясинт, която сега бе само на единадесет, никога не бе лежала в прегръдките на баща си. Антъни се бе опитал да запълни празнината, доколкото можа, но знаеше, че е само бледа сянка.

С уморена въздишка той се облегна на рамката на прозореца и се опита да реши дали иска да си налее питие, или не. Стоеше загледан в поляната, с поглед в нищото, когато една карета, определено по-скромна от останалите, се зададе по алеята. Не че в нея имаше нещо лошо, очевидно бе стабилна и добре изработена, но й липсваха позлатените гербове, които красяха всички останали екипажи и сякаш се друсаше малко повече от останалите.

Това бяха семейство Шефийлд, осъзна Антъни. Всички други от списъка с гости притежаваха значително състояние. Само на семейство Шефийлд би се наложило да наемат карета за сезона.

Когато един от прислужниците на семейство Бриджъртън, облечен в стилна синя ливрея, скочи да отвори вратата, навън излезе Едуина Шефийлд — истинско видение в бледожълта рокля за път и подходяща шапка. Антъни не бе достатъчно близо, за да види ясно лицето й, но бе лесно да си го представи. Вероятно бузите й бяха меки и розови, а изключителните й очи отразяваха цвета на безоблачното небе.

Следващата, която се показа, бе мисис Шефийлд. Едва когато тя застана до Едуина, той осъзна колко много си приличат. И двете бяха чаровно грациозни и дребнички, а когато говореха, можеше да се види, че се държат еднакво. Извивката на главата им бе същата, както и стойката и изражението.

Едуина нямаше да изгуби красотата си с времето. Това определено бе добро качество за една съпруга, макар да не бе вероятно — Антъни печално хвърли поглед към портрета — да бъде наоколо, за да я види.

Накрая излезе Кейт.

И Антъни осъзна, че досега е сдържал дъха си.

Тя не се движеше като другите две Шефийлд. Те бяха изящни, облягаха се на прислужника и поставяха ръка в неговата с грациозно извиване на китката.

Кейт от друга страна, почти скочи долу. Пое предложената ръка на лакея, но не изглеждаше да има нужда от неговата помощ. Веднага щом краката й докоснаха земята, тя изпъна гръб и вдигна лице, за да огледа фасадата на Обри Хол. Всичко в нея бе прямо и директно и Антъни не се и съмняваше, че ако бе достатъчно близо, за да се вгледа в очите й, те щяха да са абсолютно откровени.

Но когато го видеше, щяха да се изпълнят с презрение и може би малко омраза.

И това всъщност бе единственото, което той заслужаваше. Един джентълмен не можеше да се отнесе с дама, както той се бе отнесъл с Кейт Шефийлд, и да очаква тя да запази добро отношение към него.

Кейт се извърна към майка си и сестра си и каза нещо, което разсмя Едуина, а Мери снизходително се усмихна. Антъни осъзна, че не е имал голяма възможност да наблюдава трите заедно. Те бяха истинско семейство, всяка се чувстваше удобно в присъствието на останалите. Между тях имаше топлина, която човек можеше да види по лицата им, докато разговаряха. Беше наистина впечатляващо, особено след като знаеше, че Мери и Кейт не са кръвни роднини.

Той започваше да осъзнава, че има връзки, които са по-силни от кръвните. За тези връзки той нямаше място в живота си. Затова, когато се женеше, лицето зад воала трябваше да бъде това на Едуина Шефийлд.

* * *

Кейт очакваше да бъде впечатлена от Обри Хол, но не и да бъде очарована.

Къщата бе по-малка от представите й. О, беше много, много по-голяма от всичко, което някога бе имала честта да нарече свой дом, но провинциалното имение не бе тромаво чудовище, издигащо се над околността като някой поставен по погрешка средновековен замък.

Напротив, Обри Хол изглеждаше почти уютно. Думата сякаш бе странна, за да се опише къща с поне петдесет стаи, но чаровните му кули и амбразури го караха да изглежда като излязло от приказка, особено на фона на следобедното слънце, което караше жълтия камък да сияе с почти червен блясък. В Обри Хол нямаше нищо строго и помпозно и Кейт моментално го хареса.

— Не е ли прекрасно? — прошепна Едуина.

Кейт кимна.

— Достатъчно прекрасно, че да накара една седмица, прекарана в компанията на онзи ужасен човек, да изглежда почти поносима.

Едуина се разсмя, а Мери се смръщи, но дори тя не успя да се сдържи да не се усмихне. Все пак каза, хвърляйки поглед към прислужника, който бе заобиколил каретата, за да свали багажа им:

— Не бива да говориш подобни неща, Кейт. Човек никога не знае кой го слуша, а и не подобава да приказваш така за нашия домакин.

— Не се бой, не ме е чул — отвърна Кейт. — А и мислех, че лейди Бриджъртън е домакинята ни. Все пак тя отправи поканата.

— Но домът е на виконта — отговори Мери.

— Много добре — съгласи се Кейт и посочи Обри Хол с драматичен жест. — От момента, в който прекрача в тези свещени помещения, ще бъда цялата изтъкана от сладост и светлина.

Едуина изсумтя.

— Тази гледка определено ще си струва да се види.

Мери изгледа Кейт знаещо.

— „Сладост и светлина“ важи и за градините — каза.

Кейт само се усмихна.

— Наистина, Мери, ще се държа по най-добрия възможен начин, обещавам.

— Просто направи всичко възможно да избягваш виконта.

— Ще го сторя — обеща Кейт. Докато той прави всичко възможно да избягва Едуина.

До тях се появи един прислужник и посочи с ръка към преддверието.

— Ако обичате, заповядайте вътре — каза той. — Лейди Бриджъртън няма търпение да посрещне гостите си.

Трите Шефийлд веднага се обърнаха и се отправиха към входната врата. Докато изкачваха стълбите, Едуина се наклони към Кейт с дяволита усмивка и прошепна:

— Тук започват сладостта и светлината, сестричке.

— Ако не бяхме на публично място — отвърна Кейт също толкова тихо, — можеше да се наложи да те ударя.

Лейди Бриджъртън бе в главното фоайе, когато влязоха и Кейт видя украсени с панделки подгъви на рокли да изчезват нагоре по стълбите, докато пристигналите с предходната карета се качваха към стаите си.

— Мисис Шефийлд! — извика лейди Бриджъртън и тръгна към тях. — Колко е чудесно да ви видя. И мис Шефийлд — добави като се обърна към Кейт. — Толкова се радвам, че успяхте да се присъедините към нас.

— Беше мило от ваша страна да ни поканите — отвърна Кейт. — А и наистина е удоволствие да напуснем града за седмица.

Лейди Бриджъртън се усмихна.

— По сърце сте момиче от провинцията, нали?

— Боя се, че е така. Лондон е вълнуващ и винаги си заслужава да бъде посетен, но предпочитам зелените поля и свежия въздух на провинцията.

— Синът ми е същият — каза лейди Бриджъртън. — О, прекарва времето си в града, но една майка знае истината.

— Виконтът? — попита Кейт със съмнение в гласа. Той изглеждаше такъв абсолютен развратник, а всеки знаеше, че естествената среда на всеки развратник бе градът.

— Да, Антъни. Живеехме предимно тук, когато бе дете. Отивахме в Лондон за сезона, разбира се, тъй като обичам да посещавам партита и балове, но никога за повече от няколко седмици. Едва след смъртта на съпруга ми заживяхме предимно в града.

— Съжалявам за загубата ви — промълви Кейт.

Виконтесата се обърна към нея с тъжни очи.

— Много мило от ваша страна. Няма го вече от много години, но все още усещам липсата му всеки ден.

Кейт усети как една бучка засяда в гърлото й. Спомняше си колко много се обичаха Мери и баща й и разбра, че се намира в присъствието на жена, която е познала истинската любов. Внезапно се натъжи. Защото Мери бе загубила съпруга си, а виконтесата също бе загубила нейния и…

И може би най-вече, защото тя самата вероятно никога нямаше да познае блаженството на истинската любов.

— О, станахме толкова сантиментални — внезапно каза лейди Бриджъртън и се усмихна прекалено жизнерадостно, докато се обръщаше към Мери, — а аз дори още не съм се запознала с другата ви дъщеря.

— Не сте ли? — попита Мери и сбърчи вежди. — Предполагам, че е вярно. Едуина нямаше възможност да посети музикалната ви вечеринка.

— Разбира се, виждала съм ви отдалеч — каза лейди Бриджъртън на Едуина и й подари една ослепителна усмивка.

Мери ги представи и Кейт не можа да не забележи оценяващия начин, по който лейди Бриджъртън огледа Едуина. Нямаше никакво съмнение. Бе решила, че тя щеше да е чудесна добавка към семейството й.

След още малко лейди Бриджъртън им предложи чай, докато багажът им бъде пренесен до стаите, но те отклониха поканата, тъй като Мери бе уморена и искаше да си почине.

— Както желаете — рече лейди Бриджъртън и направи знак на една камериерка. — Роуз ще ви покаже стаите. Има ли нещо друго, което бих могла да направя за вас, преди да се оттеглите?

Мери и Едуина поклатиха отрицателно глава и Кейт понечи да ги последва, но в последния момент избъбри:

— Всъщност, бих искала да ви попитам нещо.

Лейди Бриджъртън топло се усмихна.

— Разбира се.

— Когато пристигахме, забелязах, че имате изключителни цветни градини. Може ли да ги разгледам?

— Значи сте и градинар? — запита лейди Бриджъртън.

— Не много добър — призна Кейт, — но мога да оценя един експерт.

Виконтесата се изчерви.

— За мен ще е чест да разгледате градините. Те са моята гордост и радост. Сега нямам голямо участие в тях, но когато Едмънд бе ж… — спря и прочисти гърлото си. — Тоест, когато прекарвахме повече време тук, винаги бях в пръст до лактите. Това абсолютно подлудяваше майка ми.

— Както и градинаря, предполагам — каза Кейт.

Усмивката на лейди Бриджъртън премина в смях.

— О, наистина! Той бе ужасен. Постоянно повтаряше, че единственото, което жените знаели за цветята, било как да ги приемат като подарък. Само че той имаше най-зеления палец, който можете да си представите, затова се научих да се примирявам с него?

— И той се научи да се примирява с вас?

Лейди Бриджъртън се усмихна дяволито.

— Не, всъщност никога не свикна, но аз не позволих това да ме спре.

Кейт се ухили и инстинктивно изпита нежност към по-възрастната жена.

— Но не ме оставяйте да ви задържам повече — каза лейди Бриджъртън. — Позволете на Роуз да ви заведе горе, за да се настаните. А, мис Шефийлд — каза тя на Кейт, — ако желаете, бих се радвала да ви разведа из градините по-късно тази седмица. Боя се, че точно сега съм твърде заета да посрещам гости, но с удоволствие ще ви отделя време при друг случай.

— Бих се радвала, благодаря ви — каза Кейт и тя, Едуина и Мери последваха камериерката по стълбите.

Антъни се показа от позицията си зад съвсем леко открехнатата врата и се отправи към майка си.

— Семейство Шефийлд ли те видях да поздравяваш? — попита, макар много добре да знаеше отговора. Все пак кабинетът му беше твърде далеч, за да може да чуе разговора, затова реши, че един бърз въпрос ще е на място.

— Точно така — отвърна Вайълет. — Такова чудесно семейство, не мислиш ли?

Антъни само изсумтя.

— Толкова се радвам, че ги поканих.

Антъни не каза нищо, макар да имаше намерение пак да изсумти.

— Те бяха добавени в последния момент в списъка за гости.

— Не го знаех — измърмори той.

Вайълет кимна.

— Трябваше да добавя още трима джентълмени от селото, за да изравня бройките.

— Значи тази вечер можем да очакваме викария на вечеря?

— Както и брат му, който е на посещение тук, а също и сина му.

— Младият Джон не е ли само на шестнадесет?

Вайълет сви рамене.

— Бях отчаяна.

Антъни се замисли над това. Майка му наистина отчаяно искаше семейство Шефийлд да се присъедини към партито, щом това означаваше да покани пъпчив шестнадесетгодишен младеж на вечеря. Не че не би го поканила на семейна вечеря; когато не даваха официални приеми, семейство Бриджъртън нарушаваха общоприетите стандарти и всички деца се хранеха в трапезарията, независимо от тяхната възраст. Всъщност, първия път, когато Антъни бе посетил свой приятел, бе шокиран, че от него се очаква да се храни в детската стая.

И все пак едно парти си беше парти и дори Вайълет Бриджъртън не позволяваше да има деца на масата.

— Разбрах, че си се запознал и с двете госпожици Шефийлд — каза Вайълет.

Антъни кимна.

— Аз лично намирам, че са прекрасни — продължи тя. — Не са имали голям късмет, що се отнася до богатство, но винаги съм била на мнение, че когато човек си избира съпруга, това не е толкова важно, колкото характера, освен ако, разбира се, човек не е отчаян.

— Какъвто аз — провлече Антъни, — както сигурно ще изтъкнеш, не съм.

Вайълет подсмръкна и го изгледа високомерно.

— Няма нужда толкова да бързаш да ми се подиграваш, сине мой. Просто изтъкнах истината. Трябва всеки ден да падаш на колене и да благодариш на създателя си, че не се налага да се жениш за наследница. Повечето мъже нямат лукса на свободната воля, когато става въпрос за брак, знаеш го.

Антъни само се усмихна.

— Трябва да благодаря на създателя си? Или на майка си?

— Ти си чудовище.

Той леко я погали по брадичката.

— Чудовище, което ти си отгледала.

— А това не бе лесна задача — измърмори тя. — Уверявам те.

Той се наведе напред и я целуна по бузата.

— Забавлявай се с посрещането на гостите, майко.

Тя му се намръщи, но очевидно не бе сериозна.

— Къде отиваш? — запита, когато той понечи да се отдалечи.

— Да се разходя.

— Наистина ли?

Той се извърна, малко объркан от интереса й.

— Да, наистина. Това проблем ли е?

— Изобщо — отвърна тя. — Просто не си се разхождал, заради самата разходка… от векове.

— Не съм бил в провинцията от векове — коментира той.

— Вярно е — съгласи се майка му. — В такъв случай определено трябва да се насочиш към цветните градини. Ранните видове точно започват да цъфтят и са направо великолепна гледка. Не би могъл да видиш подобно нещо в Лондон.

Антъни кимна.

— Ще се видим на вечеря — Вайълет засия и му махна с ръка, докато изчезваше обратно към кабинета си, който беше в ъгъла на Обри Хол и имаше френски прозорци, водещи към поляната.

Интересът на сина й към семейство Шефийлд бе изключително интригуващ. Сега, ако можеше само да разбере от коя Шефийлд се интересува…

* * *

Около четвърт час по-късно Антъни се разхождаше из цветните градини на майка си и се наслаждаваше на противоборството между топлото слънце и хладния бриз, когато чу лекия звук от чужди стъпки по една от близките пътеки. Това предизвика любопитството му. Всички гости се настаняваха по стаите си, а градинарят имаше свободен ден. Честно казано, очакваше да е сам.

Обърна се по посока на звука и тихо се отправи към края на пътеката. Погледна надясно, след това наляво и видя…

Нея.

Защо ли, зачуди се, не бе изненадан?

Кейт Шефийлд бе облечена в бледолилава рокля, която чаровно се преливаше в цветовете на ирисите и лилавите зюмбюли. Бе застанала до една декоративна дървена арка, която през годината щеше да се покрие с виещи се розови и бели рози.

За момент погледа как тя прекарва пръсти по някакво мъхесто растение, чието име не можеше да си спомни, след това се наведе, за да помирише едно холандско лале.

— Те нямат аромат — извика и бавно тръгна към нея.

Тя рязко се изправи и цялото й тяло се стегна, преди да се извърне към него. Личеше, че е разпознала гласа му, което странно защо, го накара да се чувства доволен.

Докато се приближаваше посочи изящния червен цвят и каза:

— Чудесни са и донякъде редки за една английска градина, но за съжаление, не ухаят.

Тя се забави с отговора повече отколкото той очакваше, след това каза:

— Никога преди не съм виждала лале.

Нещо в думите й го накара да се усмихне.

— Никога?

— Е, не и в земята — обясни тя. — Едуина е получавала много букети, а лалетата са на мода по това време на годината. Но никога не съм виждала лале, което расте.

— Те са любимите на майка ми — каза Антъни, протегна се и откъсна едно. — Те и зюмбюлите^[1], разбира се.

Тя любопитно се усмихна.

— Разбира се? — повтори.

— Най-малката ми сестра се казва Хаясинт — каза и й подаде цветето. — Не го ли знаехте?

Тя поклати глава.

— Не, не знаех.

— Разбирам — измърмори той. — Както е доста известно, ние сме кръщавани в азбучен ред — от Антъни до Хаясинт. Но вероятно аз знам за вас доста повече, отколкото вие за мен.

Очите на Кейт се разшириха от изненада при това загадъчно изявление, но каза само:

— Това може и да се окаже вярно.

Антъни изви вежди.

— Шокиран съм, мис Шефийлд. Бях свалил бронята си в очакване да отвърнете „знам достатъчно“.

Кейт се опита да не прави физиономия при неговата имитация на гласа й, но изражението й бе доста кисело, когато отвърна:

— Обещах на Мери и Едуина, че ще се държа по най-добрия възможен начин.

Антъни силно се изсмя.

— Странно — измърмори Кейт, — но и Едуина реагира по същия начин.

Той подпря ръка на арката, като внимателно избягваше бодлите на виещите се рози.

— Откривам, че съм невероятно любопитен относно параметрите на това добро държание.

Тя сви рамене и се заигра с лалето в ръката си.

— Предполагам, че ще разбера с времето.

— Но не се предполага, че ще спорите с домакина, прав ли съм?

Кейт му хвърли остър поглед.

— Имаше дискусия дали вие може да бъдете квалифициран като домакин, милорд. Все пак поканата бе отправена от майка ви.

— Вярно е — съгласи се той, — но къщата е моя.

— Да — промърмори тя. — И Мери го каза.

Той се ухили.

— Това ви убива, нали?

— Да съм мила с вас?

Той кимна.

— Не е най-лесното нещо, което съм правила.

Изражението му леко се промени, сякаш щеше да престане да я дразни. Сякаш в ума му се въртеше нещо съвсем различно.

— Но не е и най-трудното, нали? — промълви.

— Не ви харесвам, милорд — избъбри тя.

— Не — каза той с развеселена усмивка. — Не съм си го и мислил.

Кейт започна да се чувства много странно, почти както в кабинета му точно преди да я целуне. Гърлото й изведнъж се стегна, а дланите й се сгорещиха. А вътре в нея — наистина нищо не можеше да опише напрегнатото, гъделичкащо усещане, което стягаше корема й. Инстинктивно или може би от чувство за самосъхранение, тя направи стъпка назад.

Той изглеждаше развеселен, сякаш знаеше точно какво минава през ума й.

Продължи да си играе с цветето след това каза:

— Не трябваше да го късате.

— Трябва да имате лале — каза той равнодушно. — Не е честно Едуина да получава всички цветя.

Стомахът на Кейт, който вече бе напрегнат, направи едно малко салто.

— Все пак — успя да каже, — градинарят сигурно няма да се радва, че разваляте работата му.

Той дяволито се усмихна.

— Ще обвини някой от по-малките ми братя и сестри.

Тя не можа да сдържи усмивката си.

— Би трябвало това да развали мнението ми за вас — каза.

— Но не е така?

Тя поклати глава.

— Но пък, не мисля, че мнението ми за вас би могло да стане по-лошо, отколкото вече е.

— О! — той размаха пръст към нея. — Мислех, че ще се държите по най-добрия начин.

Кейт се огледа.

— Не се брои, когато наоколо няма кой да ме чуе, нали?

— Аз мога да ви чуя.

— Вие определено не се броите.

Той се бе приближил неусетно към нея.

— Мислех, че аз съм единственият, който се брои.

Кейт не отговори, не желаеше дори да среща очите му. Всеки път, когато си позволеше да надникне в тези кадифени дълбини, стомахът й отново подскачаше.

— Мис Шефийлд? — измърмори той.

Тя вдигна поглед. Голяма грешка. Стомахът й отново подскочи.

— Защо ме търсехте? — попита.

Антъни се оттласна от дървения стълб и се изправи.

— Не съм, наистина. Бях точно толкова изненадан да ви видя тук, колкото и вие мен. — Макар, помисли си саркастично, да не трябваше да бъде. Трябваше да предположи, че майка му е намислила нещо в момента, в който му предложи къде да се разхожда.

Но възможно ли бе тя да го подтиква към грешната мис Шефийлд? Със сигурност не би избрала Кейт пред Едуина за бъдеща снаха.

— Но сега, след като ви открих — каза, — има нещо, което бих искал да ви кажа.

— Нещо, което все още не сте казали? — отбеляза тя язвително. — Не мога да си го представя.

Той не обърна внимание на остроумието й.

— Исках да се извиня.

Това привлече вниманието й. Устните й шокирано се разтвориха, а очите й се разшириха.

— Моля? — каза тя.

Антъни си помисли, че гласът й напомня крякане.

— Дължа ви извинение за поведението си през онази вечер — изрече той. — Държах се с вас изключително грубо.

— Извинявате се за целувката? — попита тя, все още доста объркана.

Целувката? Не бе възнамерявал да се извинява за целувката. Никога не се бе извинявал за целувка, никога преди не бе целувал никого, комуто да е необходимо да се извинява. Всъщност мислеше по-скоро за неприятните неща, които бе изрекъл след целувката.

— Аз… да — излъга, — целувката. Както и за това, което казах.

— Разбирам — измърмори тя. — Не мислех, че развратниците се извиняват.

Ръката му трепна и се сви в юмрук. Това беше адски дразнещо, този неин навик винаги да прибързва със заключенията по негов адрес.

— Този развратник го прави — каза рязко.

Тя си пое дълбоко въздух и бавно въздъхна.

— В такъв случай приемам извинението ви.

— Чудесно — произнесе той и се усмихна тържествуващо. — Мога ли да ви придружа обратно до къщата?

Тя кимна.

— Не мислете, че изведнъж ще си променя мнението за вас и Едуина.

— И през ум не би ми минало, че толкова лесно променяте мнението си — изрече той искрено.

Тя се извърна към него, а очите й бяха стряскащо директни, дори по нейните стандарти.

— Остава фактът, че ме целунахте — каза без заобикалки.

— Вие също ме целунахте — не можа да се сдържи той.

Бузите й очарователно порозовяха.

— Остава фактът — повтори тя решително, — че това се случи. И ако се ожените за Едуина, независимо от вашата репутация, която не смятам за маловажна…

— Не — измърмори той и я прекъсна с кадифено мек глас. — Не съм си и мислел.

Тя го изгледа гневно.

— Независимо от вашата репутация, това винаги ще стои между нас. Щом веднъж нещо се случи, не можете да го промените.

Дяволът в Антъни почти го убеди да провлече „Го?“, за да я накара да повтори думата „Целувката“, но вместо това се съжали над нея и не го стори. А и тя беше права. Целувката винаги щеше да стои между тях. Дори сега, когато бузите й руменееха от притеснение, а устните й бяха стиснати раздразнено, той откриваше, че се чуди как би се почувствала, ако я придърпа в прегръдките си, каква би била на вкус, ако проследи очертанията на устните й с език.

Дали щеше да ухае като градината? Или онзи опияняващ аромат на лилии и сапун все още щеше да се усеща по кожата й?

Дали щеше да се разтопи в обятията му? Или да го отблъсне и да избяга към къщата?

Имаше само един начин да разбере, но ако го стореше, щеше завинаги да разруши шансовете си с Едуина.

Само че, както бе изтъкнала Кейт, може би една сватба с Едуина щеше да донесе твърде много усложнения. Все пак не бе добре човек да желае сестрата на съпругата си.

Може би беше време да си потърси нова булка, колкото и тягостна да изглеждаше тази възможност.

Може би беше време да целуне Кейт Шефийлд отново, тук, сред съвършената красота на градините на Обри Хол, където около краката им се виеха цветя, а във въздуха се носеше ухание на люляк.

Може би…

Може би…