Джулия Куин
Виконтът, който ме обикна (7)

Глава 6

„Музикалната вечеринка на лейди Бриджъртън определено се оказа музикално събитие, което, както може да ви увери настоящият автор, не важи за всички музикални вечеринки. Гост изпълнителката бе не друга, а Мария Росо — италианско сопрано, която направи дебюта си в Лондон преди две години и се завърна след кратък престой на сцената във Виена.

С гъстата си черна коса и блестящи тъмни очи, външността на мис Росо се оказа толкова прекрасна, колкото и гласът й и не един (всъщност повече от дузина) от така наречените джентълмени на висшето общество с мъка отделяха очи от нейната персона, дори след края на изпълнението й.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 27 април 1814

 

Кейт разбра точно в кой момент той влезе в стаята.

Опита се да си каже, че това няма нищо общо с повишената й чувствителност към този мъж. Той бе мъчително красив, това безспорно бе вярно. Не можеше да си представи, че някоя жена би пропуснала да го забележи.

Той закъсня. Не много — сопраното бе взела не повече от дузина такта от изпълнението си. Все пак бе достатъчно късно, затова той се опита да бъде тих, докато сядаше в един стол до семейството си. Кейт остана неподвижна на мястото си отзад, сигурна, че не я е видял, докато се настаняваше. Не погледна към нея, а и някои свещи бяха угасени и стаята бе окъпана от романтична, слаба светлина. Сенките, със сигурност, прикриваха лицето й.

Кейт се опита да задържи погледа си върху мис Росо по време на изпълнението й, но настроението й не се подобри от факта, че певицата не отделяше очи от лорд Бриджъртън. Отначало Кейт помисли, че си въобразява вниманието на мис Росо към виконта, но към средата на изпълнението й вече нямаше съмнение. Мис Росо отправяше с очи огнена покана към него.

Кейт не знаеше защо това я дразни толкова много. Все пак, това бе само още едно доказателство, че той наистина е безнравственият развратник, за какъвто го бе считала. Би трябвало да се чувства самодоволна. Би трябвало да се чувства отмъстена.

Вместо това усещаше само разочарование. Чувството силно и неприятно се бе промъкнало около сърцето й и тя леко се сниши в стола си.

Когато изпълнението приключи, не можа да не забележи, че певицата, след като грациозно прие аплодисментите, безсрамно се отправи към виконта и му предложи една от прелъстителните си усмивки — усмивка, която Кейт така и нямаше да усвои дори една дузина оперни певици да се опитваха да я научат. Тази усмивка бе достатъчно красноречива, за да се сбърка.

Мили Боже, на този мъж не му се налагаше да преследва жените. Те направо падаха в краката му.

Беше направо отвратително. Наистина, абсолютно отвратително.

И все пак, Кейт не можеше да спре да гледа.

Лорд Бриджъртън предложи на оперната певица мистериозна полуусмивка. След това се протегна и прибра една къдрица от гарвановочерната й коса зад ухото.

Кейт потръпна.

Сега пък се беше навел напред и шепнеше нещо в ухото й. Кейт усети как собствените й уши се напрягат в тази посока, но бе очевидно, че е невъзможно да чуе нещо от това разстояние.

И все пак, наистина ли бе престъпление човек да е малко по-любопитен? И…

Мили Боже, врата й ли целуваше? Със сигурност не би го направил в дома на майка си. Е, технически Бриджъртън Хаус вероятно бе негов дом, но майка му живееше тук, както и много от братята и сестрите му. Наистина, би трябвало да знае по-добре. Малко благоприличие в присъствието на семейството му не би било излишно.

— Кейт? Кейт?

— Аха! Да? — Кейт направо подскочи и се обърна с лице към Мери, която я наблюдаваше с определено раздразнено изражение.

— Престани да гледаш виконта — изсъска Мери.

— Аз не… е, добре, гледах, но ти видя ли го? — прошепна напрегнато Кейт. — Той е безсрамен.

Отново хвърли поглед към него. Все още флиртуваше с Мария Росо и очевидно не се интересуваше кой ги вижда…

Устните на Мери се стиснаха в линия, преди да каже:

— Сигурна съм, че поведението му не е наша работа.

— Разбира се, че е наша работа. Той иска да се ожени за Едуина.

— Не знаем това със сигурност.

Кейт отново премисли всички разговори с лорд Бриджъртън.

— Бих казала, че шансовете са много, много големи.

— Е, спри да го гледаш. Сигурна съм, че не иска да има нищо общо с теб след фиаското в Хайд Парк. А и тук има много благородни господа. Добре ще е да спреш да мислиш през цялото време за Едуина и да започнеш самата ти да се оглеждаш наоколо.

Кейт усети как раменете й увисват. Самата мисъл да опита да привлече ухажор бе изтощителна. А и всички се интересуваха от Едуина. И макар да не искаше да има нищо общо с виконта, все пак я заболя, когато Мери каза, че е сигурна, че той не иска да има нищо общо с нея.

Мери сграбчи ръката й и я стисна по начин, който не предполагаше протести.

— Хайде, Кейт — изрече тихо. — Да вървим да поздравим домакинята.

Кейт преглътна. Лейди Бриджъртън? Трябваше да се срещне с лейди Бриджъртън? Майката на виконта? Сякаш не бе достатъчно трудно да повярва, че същество като него изобщо има майка.

Само че възпитанието си бе възпитание и без значение колко й се искаше на Кейт да се измъкне в коридора и да си отиде, знаеше, че трябва да благодари на домакинята за организирането на подобно чудесно изпълнение.

И то наистина бе чудесно. Колкото и да не й се искаше да го признае, особено след като въпросната жена се бе облегнала на виконта, Мария Росо имаше глас на ангел.

Ръката на Мери твърдо направляваше Кейт, докато достигне предната част на салона и изчака реда си да се запознае с виконтесата. Беше прекрасна жена с руса коса и светли очи и доста дребна, за да е създала такива едри синове. Покойният виконт сигурно е бил висок мъж, реши Кейт.

Накрая достигнаха началото на малката тълпа и виконтесата хвана ръката на Мери.

— Мисис Шефийлд — изрече топло, — какво удоволствие е да ви видя отново. Толкова беше приятна срещата ни на бала на Хартсайд миналата седмица. Много съм доволна, че сте решили да приемете поканата ми.

— Не бихме и мечтали да прекараме вечерта някъде другаде — отвърна Мери. — Мога ли да ви представя дъщеря си? — посочи към Кейт, която пристъпи напред и направи реверанс.

— Удоволствие е да се запозная с вас, мис Шефийлд — каза лейди Бриджъртън.

— И за мен е чест — отговори Кейт.

Лейди Бриджъртън посочи младата дама, застанала до нея.

— А това е дъщеря ми, Елоиз.

Кейт топло се усмихна на момичето, което изглеждаше на същата възраст като Едуина. Елоиз Бриджъртън имаше същия цвят на косата като по-големите си братя, но лицето й бе огряно от широка, приятелска усмивка.

— Как сте, мис Бриджъртън? — каза Кейт. — Това първия ви сезон ли е?

Елоиз кимна.

— Ще бъда представена в обществото чак догодина, но майка вече ми позволява да присъствам на подобни събития, когато се състоят в Бриджъртън Хаус.

— Какъв късмет — отвърна Кейт. — Щеше да е хубаво ако бях посетила няколко бала миналата година. Всичко бе толкова ново за мен, когато пристигнахме през пролетта. Мозъкът ми се обърква само при опита да запомня имената на всички.

Елоиз се ухили.

— Всъщност сестра ми Дафни направи своя дебют преди две години и винаги ми описваше всичко и всички в такива детайли, че имам чувството, че вече познавам почти всеки.

— Дафни най-голямата ви дъщеря ли е? — обърна се Мери към лейди Бриджъртън.

Виконтесата кимна.

— Омъжи се за херцога на Хейстингс миналата година.

Мери се усмихна.

— Сигурно сте била доволна.

— Наистина. Той е херцог, но, което е по-важно, е добър човек и обича дъщеря ми. Надявам се само и останалите ми деца да си намерят толкова добри партньори. — Лейди Бриджъртън изви глава леко настрани и отново се обърна към Кейт. — Разбирам, мис Шефийлд, че сестра ви не е била в състояние да присъства тази вечер.

Кейт успя да сдържи един стон. Очевидно Лейди Бриджъртън вече подготвяше Антъни и Едуина за пътя към олтара.

— Боя се, че миналата седмица хвана настинка.

— Нищо сериозно, надявам се? — каза виконтесата на Мери, както би се обърнала една майка към друга.

— Не, изобщо — отвърна Мери. — Всъщност тя почти оздравя, но реших, че трябва да си почине още ден, преди да започне да излиза. Няма да й е от полза да се разболее отново.

— Разбира се, че няма — лейди Бриджъртън замлъкна и после се усмихна. — Е, това е твърде зле. Така очаквах да се запозная с нея. Казва се Едуина, нали?

Кейт и Мери кимнаха едновременно.

— Чух, че е прекрасна — още докато произнасяше думите, лейди Бриджъртън се обърна към сина си, който флиртуваше като луд с италианската оперна певица, и се намръщи.

Кейт усети нещо да се бунтува в стомаха й. Според последните издания на Уисълдаун, лейди Бриджъртън бе тръгнала на мисия да ожени сина си. И макар виконтът да не изглеждаше като човек, който би се пречупил пред желанието на майка си, или на когото и да било другиго, Кейт имаше чувството, че лейди Бриджъртън би могла да упражни сериозен натиск, ако пожелае.

След още няколко минути, проведени в любезен разговор, Мери и Кейт оставиха лейди Бриджъртън да обърне внимание на останалите си гости. Скоро ги заговори мисис Федърингтън, която, като майка на три неомъжени дъщери, винаги имаше достатъчно много неща за разказване. През цялото време, докато набитата жена им досаждаше, погледът й не напусна лицето на Кейт.

Тя веднага започна да обмисля възможностите за бягство.

— Кейт! — избумтя мисис Федърингтън. Отдавна бе започнала да се обръща на малки имена към семейство Шефийлд. — Каква изненада е да те видя тук.

— И защо, мисис Федърингтън? — изненадано попита тя.

— Със сигурност си прочела Уисълдаун тази сутрин.

Кейт слабо се усмихна. Трябваше или да направи това, или да потрепери.

— О, имате предвид дребния инцидент с кучето ми?

Веждите на мисис Федърингтън подскочиха с половин инч нагоре.

— От това, което чувам, е било повече от „дребен инцидент“.

— Беше маловажно — твърдо каза Кейт, макар, в интерес на истината, да й бе трудно да не изръмжи на любопитната жена. — И трябва да кажа, че не ми е приятно, че лейди Уисълдаун нарича Нютон куче от неопределена порода. Той е чистокръвно корги.

— Наистина не беше важно — каза Мери, притекла се на помощ на Кейт най-накрая. — Изненадана съм, че дори е заслужило да бъде споменато в рубриката.

Кейт се усмихна възможно най-любезно на мисис Федърингтън, макар да беше наясно, че и тя, и Мери лъжат през зъби. Потапянето на Едуина и на лорд Бриджъртън — почти — в Серпентината не бе „маловажен“ инцидент, но след като лейди Уисълдаун не бе намерила за необходимо да описва всички детайли, Кейт нямаше намерение да запълва пропуските.

Мисис Федърингтън отвори уста и рязко си пое въздух, което подсказа на Кейт, че се подготвя за дълъг монолог относно важността на доброто държание — или добрите обноски, или доброто възпитание, или доброто нещо си, каквато и да беше темата за деня — затова бързо избъбри:

— Искате ли да ви донеса лимонада?

Двете матрони се съгласиха и й благодариха и Кейт се измъкна. Когато се върна, им се усмихна невинно и каза:

— Имам само две ръце затова ще трябва да отида да взема чаша и за себе си.

С тези думи си тръгна.

Спря за кратко до масата за лимонада, в случай, че Мери я гледа и после бързо излезе от стаята към коридора, където се отпусна на една тапицирана пейка на около десет ярда от музикалния салон, нетърпелива да си поеме въздух. Лейди Бриджъртън бе оставила френските прозорци на музикалния салон отворени към малката градина зад къщата, но тълпата бе толкова голяма, че бе задушно въпреки лекия бриз отвън.

Остана на мястото си няколко минути, доволна, че останалите гости не бяха решили да се пръснат из коридора. Чу един определен глас леко да се издига над бърборенето на тълпата, последван от музикален смях и с ужас осъзна, че лорд Бриджъртън и бъдещата му любовница излизат от салона и идват в коридора.

— О, не — простена тихо. Последното, което желаеше, бе виконтът да я открие седнала сама в коридора. Знаеше, че е сама, защото така иска, но той вероятно щеше да реши, че е избягала от сбирката, заради някакъв светски провал и цялото висше общество споделя мнението му за нея — че е нахална и непривлекателна заплаха за обществото.

Заплаха за обществото? Кейт стисна зъби. Щеше да мине много, много дълго време, преди да му прости тази обида.

И все пак — бе уморена и не искаше да се изправя срещу него точно сега, затова вдигна полите си с няколко инча, за да не се спъне и се вмъкна през вратата, която бе точно до пейката. Ако имаше късмет, той и любовницата му, щяха да отминат и тя можеше да се върне в музикалния салон — този път нямаше да има победител.

Кейт бързо се огледа, след като затвори вратата. На бюрото имаше запален свещник и когато очите й привикнаха с полумрака, осъзна, че това е някакъв кабинет. По стените имаше лавици отрупани с книги, но не толкова, че да си помисли, че е в библиотеката на Бриджъртън. В стаята изпъкваше присъствието на масивно дъбово бюро. Върху него на спретнати купчинки лежаха документи, а на попивателната имаше перо и мастилница.

Очевидно кабинетът не бе просто за красота. Някой наистина работеше тук.

Кейт се отправи към бюрото, победена от любопитството си, и леко прокара пръсти по дървения ръб. Въздухът носеше лек мирис на мастило и може би едва доловим аромат на изпушена лула.

И все пак, реши тя, стаята бе чудесна. Удобна и практична. Човек би могъл да прекарва тук часове в мързеливо размишление.

Точно когато се облягаше на бюрото, наслаждавайки се на самотата, чу ужасен звук.

Чу завъртането на дръжката на вратата.

Отчаяно ахна и се вмъкна под бюрото. Сви се в празното пространство и благодари на Бога, че бюрото е солидно, а не почива само на четири самотни крака.

Заслуша се, като едва дишаше.

— Но аз чух, че тази година най-накрая ще видим как прочутия лорд Бриджъртън ще попадне в брачния капан — достигна до нея изкусителен женски глас.

Кейт прехапа устни. Изкусителният женски глас имаше италиански акцент.

— И къде чухте това? — долови гласа на виконта, последван от още едно завъртане на дръжката.

Кейт затвори очи в агония. Беше уловена в капан в кабинета с двама любовници. Животът просто нямаше как да стане по-лош от това.

Е, можеше да я открият. Това би било по-лошо. Странно, че това не я накара да се почувства по-добре в сегашното си положение.

— Целият град говори, милорд — отвърна Мария. — Всички казват, че сте решил да се установите и да си изберете булка.

Последва тишина, но Кейт можеше да се закълне, че го чува да свива рамене.

Долови стъпки, навярно любовниците се приближиха един до друг, а след това Бриджъртън измърмори:

— Вероятно е крайно време.

— Разбивате сърцето ми, знаете ли?

Кейт помисли, че ще повърне.

— Хайде, хайде, скъпа ми синьорина — звук от устни върху кожа, — и двамата знаем, че сърцето ви е невъзможно да бъде засегнато, от което и да е мое действие.

Чу се шумолене, което Кейт реши, че е от престорено свенливото отдръпване на Мария, последвано от:

— Не съм склонна да си играя игрички, милорд. Не търся брак, разбира се — това би било глупаво, но следващият път, когато си избера покровител, ще бъде — как да се изразя — дългосрочно.

Още стъпки. Може би Бриджъртън отново скъсяваше дистанцията помежду им?

Гласът му бе нисък и дрезгав, когато каза:

— Опасявам се, че не виждам къде е проблемът.

— Съпругата ви може да види проблем.

Бриджъртън се засмя.

— Единствената причина човек да се откаже от любовницата си, е, ако обича жена си. Тъй като не възнамерявам да си избирам съпруга, в която може да се влюбя, не виждам причина да се отказвам от удоволствието, което носи една прекрасна жена като вас.

„И вие искате да се ожените за Едуина?“ Кейт едва не изкрещя. Наистина, ако не се бе свила като жаба, с ръце, обвити около глезените, вероятно щеше да изскочи като Фурия^[1] и да се опита да го убие.

Последваха неразбираеми звуци, които Кейт искрено се молеше да не представляват прелюдия към нещо значително по-интимно. След момент обаче гласът на виконта се чу ясно:

— Искате ли нещо за пиене?

Мария измърмори нещо в знак на съгласие и решителните стъпки на Бриджъртън проехтяха по пода все по-близо и по-близо докато…

О, не.

Кейт видя гарафата на перваза точно срещу скривалището й. Ако задържеше лицето си обърнато към прозореца, докато наливаше, можеше да не я забележи, но ако се обърнеше дори наполовина…

Тя замръзна. Напълно се вкамени. Абсолютно спря да диша.

С широко отворени и немигащи очи — клепачите издаваха ли някакъв звук? — наблюдаваше с абсолютен и неподправен ужас как Бриджъртън се появява в полезрението й. Атлетичната му фигура изглеждаше изненадващо добре, погледната от пода.

Чашите леко се чукнаха, когато ги остави и дръпна запушалката на гарафата, за да налее по два пръста от кехлибарената течност във всяка от тях.

Не се обръщай. Не се обръщай.

— Всичко наред ли е? — извика Мария.

— Чудесно — отвърна Бриджъртън, макар да изглеждаше леко разсеян. Вдигна чашите, измърмори си нещо и тялото му леко започна да се обръща.

Продължавай да вървиш. Продължавай да вървиш.

Ако се отдалечаваше, докато се обръща, за да стигне до Мария, тя щеше да е в безопасност. Само че, ако се обърне и тръгне след това, Кейт можеше да се счита за мъртва.

Не се съмняваше, че той щеше да я убие. Честно казано бе изненадана, че не се бе опитал да го стори миналата седмица при Серпентината.

Той бавно започна да се обръща. И продължи. Но не тръгна.

Кейт се опита да се сети за всички причини, поради които да умреш на двадесет и една, не бе чак толкова лошо.

* * *

Антъни бе съвсем наясно защо доведе Мария Росо в кабинета си. Със сигурност никой пълнокръвен мъж не можеше да остане безчувствен към прелестите на Мария. Тя имаше сочно тяло, опияняващ глас и той от опит знаеше, че ласките й имаха същия невероятен ефект.

Само че, още в момента, в който докосна копринената гарвановочерна коса, пое пълните й, нацупени устни и усети как мускулите му се стягат при спомена за други пълни части на тялото й, още в този момент знаеше, че я използва.

Не изпитваше вина, че ще я използва заради собственото си удоволствие. В това отношение тя правеше същото. Но поне биваше компенсирана за това — дали с няколко бижута, месечна издръжка или наем на модерна градска къща в модерна, но не прекалено, част на града.

Не, ако се чувстваше неспокоен и объркан, ако му се искаше да пробие с юмрук някоя тухлена стена, то беше, защото чрез Мария искаше да прогони кошмара за Кейт Шефийлд от ума си. Не искаше никога повече да се събужда толкова възбуден и измъчен, знаейки, че причината е Кейт Шефийлд. Искаше да потъне в някоя друга жена, докато споменът за онзи сън не се разпръсне и не изчезне напълно.

Тъй като, Бог му бе свидетел, никога нямаше да осъществи точно тази еротична фантазия. Дори не харесваше Кейт Шефийлд. Мисълта да я отведе в леглото го караше да се облива в студена пот, макар в същото време да го пронизваше желание.

Не, единственият начин този сън да стане реалност, бе, ако не е на себе си от треска… а вероятно и тя трябваше да не е на себе си… или може би ако и двамата бяха изоставени на пуст остров или бяха осъдени и ги очакваше екзекуция на сутринта или…

Антъни потръпна. Това просто нямаше да се случи.

Но, по дяволите, тази жена го бе омагьосала. Не можеше да има друго обяснение за този сън, по-точно кошмар, а и дори сега можеше да се закълне, че долавя уханието й. Тази подлудяваща комбинация от лилии и сапун, примамливият аромат, който незабелязано го бе обгърнал, докато бяха на разходка в Хайд Парк миналата седмица.

Сега стоеше и наливаше чаша от най-хубавото уиски на Мария Росо — една от малкото му познати жени, които умееха да ценят както хубавото уиски, така и дяволското опиянение, което го следваше, а единственото, което усещаше, бе проклетият аромат на Кейт Шефийлд. Знаеше, че тя е в къщата и беше почти готов да убие майка си заради това, но това вече бе абсурдно.

— Всичко наред ли е? — извика Мария.

— Чудесно — отвърна Антъни, а гласът му прозвуча напрегнато дори в неговите уши. Започна да си тананика — винаги го правеше, за да се успокои.

Обърна се и понечи да направи стъпка напред. Все пак Мария го чакаше.

Само че отново усети този проклет аромат. Лилии. Можеше да се закълне, че са лилии. И сапун. Лилиите бяха интригуващи, но сапунът имаше смисъл. Практична жена като Кейт Шефийлд би се търкала редовно със сапун.

Кракът му се поколеба във въздуха и стъпката напред се оказа малка, вместо обичайната му широка крачка. Не можеше да избяга от уханието, затова продължи да се обръща, като носът му инстинктивно насочваше очите към място, на което нямаше как да има лилии и все пак уханието идваше оттам.

И тогава я видя.

Под бюрото му.

Това беше невъзможно.

Със сигурност бе кошмар. Ако затвореше очи и отново ги отвореше, тя определено щеше да изчезне.

Той примигна. Тя все още бе там.

Кейт Шефийлд, най-подлудяващата, дразнеща, дяволска жена в цяла Англия, се бе свила като жаба под бюрото му.

Цяло чудо бе, че не изпусна уискито.

Очите им се срещнаха и той видя как нейните се разширяват от паника и страх. Добре, помисли си зловещо. Трябваше да се страхува. Щеше да й смъкне проклетата кожа от бой.

Какво, по дяволите, правеше там? Потапянето в мръсната вода на Серпентината не беше ли достатъчно за кръвожадната й душа? Не беше ли доволна от опитите си да осуети ухажването на сестра й? Трябваше ли и да го шпионира?

— Мария — каза спокойно той и тръгна към бюрото, докато не настъпи ръката на Кейт. Не я настъпи силно, но чу как изписка.

Това му достави неизмеримо удовлетворение.

— Мария — повтори. — Внезапно си спомних, че има някои спешни дела, с които трябва да се заема незабавно.

— Точно тази вечер? — попита тя подозрително.

— Боя се, че да. Оох!

Мария примигна.

— Извика ли?

— Не — излъга Антъни, опитвайки се да не се задави с думата. Кейт си бе свалила ръкавицата и бе обвила ръка около коляното му, забивайки нокти в кожата му през панталоните. И то силно.

Поне се надяваше да са ноктите й. Можеше да са зъбите.

— Сигурен ли си, че всичко е наред? — попита Мария.

— Да… съв… — каквато и част на тялото си да забиваше Кейт в крака му, то тя потъна още по-дълбоко. — … сем. — Последната част прозвуча по-скоро като вой и той ритна с крак напред, удряйки нещо, което като че ли бе стомахът й.

Обикновено Антъни би умрял, преди да удари жена, но това изглежда наистина бе извънредна ситуация. Всъщност му достави немалко удоволствие да я ритне, докато бе на земята.

Все пак хапеше крака му.

— Позволи ми да те изпратя до вратата — обърна се той към Мария и освободи глезена си от Кейт.

Само че очите на Мария бяха любопитни и тя направи няколко крачки напред.

— Антъни, под бюрото ти някакво животно ли има?

Антъни се изсмя.

— Би могло да се каже.

Юмрукът на Кейт се стовари върху крака му.

— Куче ли е?

Антъни сериозно се замисли дали да не отговори утвърдително, но дори той не бе толкова жесток. Кейт очевидно оцени неприсъщия за него такт и пусна крака му.

Той се възползва от това, за да се измъкне бързо иззад бюрото.

— Дали ще проявя непростима грубост — попита, като отиде до Мария и хвана ръката й, — ако те изпратя само до вратата, а не до музикалния салон?

Тя се засмя — нисък, зноен звук, който трябваше да го прелъсти.

— Аз съм голямо момиче, милорд. Мисля, че мога да се справя с краткото разстояние.

— Прощавате ли ми?

Тя прекрачи през вратата, която той държеше отворена.

— Подозирам, че няма жена, която би отказала прошка на тази усмивка.

— Вие сте рядко срещана жена, Мария Росо.

Тя отново се засмя.

— Очевидно не достатъчно рядко.

Тя грациозно се понесе по коридора и Антъни решително затвори вратата. След това, сякаш някакъв дявол го подтикна, завъртя ключа и го сложи в джоба си.

— Вие — прогърмя гласът му, докато вземаше разстоянието до бюрото с няколко дълги крачки. — Покажете се.

Тъй като Кейт не се измъкна достатъчно бързо, той се наведе хвана я за подмишницата и я изправи на крака.

— Обяснете — изсъска той.

Краката на Кейт почти се огънаха, когато кръвта отново нахлу в коленете й, които бяха сгънати почти четвърт час.

— Беше случайно — каза и се вкопчи в ръба на бюрото за опора.

— Странно как тези думи излизат от устата ви все по-често.

— Вярно е — възрази тя. — Седях в коридора и… — тя се задави. Той бе пристъпил напред и бе много, много близо. — Бях седнала в коридора — повтори с треперлив и дрезгав глас, — и чух, че идвате. Просто се опитвах да избегна срещата с вас.

— И затова нахлухте в личния ми кабинет?

— Не знаех, че е вашият кабинет. Аз… — Кейт затаи дъх. Беше се приближил още повече — широките му ревери вече бяха само на няколко инча от корсажа на роклята й. Знаеше, че тази близост е целенасочена, че той иска да я сплаши, а не да я прелъсти, но това изобщо не успокои бесния ритъм на сърцето й.

— Мисля, че може би сте знаели, че това е моят кабинет — измърмори той и прокара показалеца си по бузата й. — Може би изобщо не сте искала да ме избегнете. — Кейт конвулсивно преглътна, отдавна бе пропуснала момента, в който можеше да възстанови спокойствието си.

— Ммммм? — пръстът му се спусна към линията на челюстта й. — Какво ще отговорите на това?

Устните на Кейт се разтвориха, но не можеше да каже и дума, дори животът й да зависеше от това. Той не носеше ръкавици — вероятно ги бе свалил по време на рандевуто си с Мария — и докосването на голата му кожа до нейната й оказваше такова въздействие, сякаш контролираше цялото й тяло. Поемаше си въздух, когато той спираше и забравяше да го прави, когато се движеше. Не се съмняваше, че сърцето й бие в унисон с пулса му.

— Може би — прошепна той толкова близо, че дъхът му помилва устните й, — сте искали нещо съвсем друго.

Кейт се опита да поклати глава, но мускулите й отказаха да се подчинят.

— Сигурна ли сте?

Този път главата й я предаде и леко се поклати. Той се усмихна и двамата разбраха, че бе спечелил.