Джулия Куин
Виконтът, който ме обикна (6)

Глава 5

„До вниманието на настоящия автор достигна информацията, че мис Катрин Шефийлд се е обидила от факта, че нейният любимец е бил наречен «безименно куче от неопределена порода». Настоящият автор определено е смазан от срам, заради тази колосална и непростима грешка и моли вас, скъпи читателю, да приемете скромното му извинение и да обърнете внимание на първата корекция в историята на настоящата рубрика.

Кучето на мис Катрин Шефийлд е корги. Името му е Нютон, макар да е трудно човек да си представи, че великият изобретател и физик на Англия би оценил обезсмъртяването си под формата на ниско, дебело куче с лоши маниери.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 27 април 1814

 

До вечерта стана ясно, че Едуина не е преминала незасегната през изпитанието си, колкото и кратко да бе то. Носът й почервеня, очите й започнаха да сълзят и за всеки, видял подпухналото й лице дори за секунда, ставаше ясно, че макар да не е сериозно болна, определено има лоша настинка.

Въпреки че тя бе завита в леглото с бутилка гореща вода до краката и лечебна отвара, приготвена от готвачката и поставена на нощното й шкафче, Кейт бе твърдо решена да говори с нея.

— Какво ти каза той на път за вкъщи? — попита тя, седнала на ръба на леглото на сестра си.

— Кой? — отвърна Едуина и със страх подуши лекарството. — Погледни това — каза и го подаде напред. — То пуши.

— Виконтът — изръмжа Кейт. — Кой друг може да е говорил с теб по пътя за вкъщи? И не бъди пъзла. Не пуши, това е просто пара.

— О — Едуина отново го подуши и направи физиономия. — Не мирише като пара.

— Пара е — процеди Кейт и стисна матрака, докато не я заболяха кокалчетата на ръцете. — Какво каза?

— Лорд Бриджъртън? — нехайно попита Едуина. — О, обикновените неща. Знаеш какво имам предвид. Учтив разговор и така нататък.

— Водил е учтив разговор с теб, докато си била вир-вода? — попита Кейт със съмнение.

Едуина колебливо отпи и почти повърна.

— Какво има тук вътре?

Кейт се наведе и помириса съдържанието.

— Мирише малко на женско биле. Струва ми се, че виждам и малко стафиди на дъното — докато душеше, й се стори, че чува дъжд да чука по стъклата на прозорците. — Вали ли?

— Не знам — отвърна Едуина. — Възможно е. Беше доста мрачно, когато слънцето залезе. — Отново погледна колебливо чашата и я остави на масата. — Ако изпия това, знам, че ще ми стане още по-зле — заяви.

— Но какво друго каза? — настоя Кейт и стана, за да погледне през прозореца. Дръпна пердето и надникна навън. Валеше, но слабо и бе прекалено рано да се каже дали дъждът ще бъде придружен от гръмотевици, или от светкавици.

— Кой, виконтът?

Кейт реши, че сигурно е светица, щом се въздържа да не разтърси силно сестра си.

— Да, виконтът.

Едуина сви рамене, очевидно, без да изпитва същия интерес към разговора като Кейт.

— Нищо особено. Пита как съм, разбира се. Което бе съвсем в реда на нещата, имайки предвид, че току-що бях потопена в Серпентината. А това, ако смея да добавя, бе абсолютно отвратително. Освен, че беше студена, водата определено не бе и особено чиста.

Кейт прочисти гърлото си и отново седна, подготвяйки се да зададе един много скандален въпрос, който обаче по нейно мнение трябваше да бъде зададен. Опита се да не показва силния интерес, който бушуваше във вените й и каза:

— Позволи ли си някакво своеволие?

Едуина се облегна назад, а очите се разшириха от изненада.

— Разбира се, че не! — възкликна тя. — Беше съвършеният джентълмен. Наистина, не виждам защо си толкова развълнувана. Разговорът не беше особено интересен. Не мога да си спомня дори половината от онова, което каза.

Кейт само се взря в сестра си, неспособна да повярва, че тя може да е прекарала цели десет минути в разговор с този омразен развратник и това да не е оставило у нея неизличими впечатления. За още по-голяма своя изненада откри, че всяка една ужасна дума, която той й бе казал, бе трайно запечатана в ума й.

— Между другото — добави Едуина, — как прекара с мистър Бърбрук? Отне ти почти час да се върнеш.

Кейт видимо потръпна.

— Толкова зле?

— Сигурна съм, че ще стане добър съпруг на някоя жена — каза Кейт. — Само че не на жена с мозък.

Едуина леко се изкиска.

— О, Кейт, ужасна си.

Кейт въздъхна.

— Зная. Зная. Това бе наистина жестоко от моя страна. Бедният човек е преизпълнен с добри чувства. Просто…

— Не е особено преизпълнен с мозък — довърши Едуина.

Кейт вдигна вежди. Подобен осъдителен коментар не бе типичен за Едуина.

— Зная. — Тя се усмихна смутено. — Сега аз не съм особено мила. Наистина не трябваше да го казвам, но честно казано, мислех, че ще си умра по време на разходката.

Кейт загрижено се стегна.

— Опасно ли караше?

— Не, изобщо. Причината бе в разговора.

— Скучен?

Едуина кимна, а сините й очи бяха леко озадачени.

— Толкова бе трудно да следвам мисълта му, че бе направо вълнуващо да се опитвам да гадая как работи мозъкът му — закашля се и добави. — Само че мозъкът ме заболя.

— Значи той няма да е съвършения ти съпруг учен — изрече Кейт със снизходителна усмивка.

Едуина продължи да кашля.

— Боя се, че не.

— Може би трябва да пийнеш още малко от онази отвара — предложи Кейт и посочи самотната чаша върху нощната масичка. — Готвачката се кълне, че помага.

Едуина силно поклати глава.

— Има смъртоносен вкус.

Кейт изчака няколко секунди, след това просто трябваше да попита:

— Виконтът каза ли нещо за мен?

— За теб?

— Не, за някое друго мен — направо се тросна Кейт. — Разбира се, че за мен. Колко други хора познаваш, за които бих могла да кажа „мен“?

— Няма нужда да се разстройваш.

— Не съм разстроена…

— Всъщност не, не те спомена.

Кейт внезапно се разстрои.

— Макар да имаше много да каже по адрес на Нютон.

Устните на Кейт леко се разтвориха от изненада. Не бе особено ласкателно да бъдеш пренебрегнат, заради едно куче.

— Уверих го, че Нютон наистина е идеалният любимец и че аз изобщо не съм му ядосана, но той бе достатъчно ядосан вместо мен.

— Колко очарователно — измърмори Кейт.

Едуина грабна една кърпичка и си издуха носа.

— Бих казала, Кейт, че проявяваш доста голям интерес към виконта.

— На практика бях принудена да разговарям с него цял следобед — отвърна Кейт, сякаш това обясняваше всичко.

— Чудесно. Значи си имала възможност да разбереш колко любезен и чаровен може да бъде. Освен това е много богат — Едуина силно подсмръкна и затърси наоколо нова кърпичка. — И макар да мисля, че човек не може да си избере съпруг само заради парите, имайки предвид липсата ни на средства, би било нехайство да не го взема под внимание, не мислиш ли?

— Ами… — поколеба се Кейт със съзнанието, че Едуина е абсолютно права, придружено от нежелание да каже каквото и да било, което би могло да бъде счетено за одобрение към лорд Бриджъртън.

Едуина вдигна кърпичката към лицето си и доста неженствено издуха носа си.

— Мисля, че трябва да го добавим към нашия списък — каза през запушения си нос.

— Нашият списък — повтори Кейт задавено.

— Да, списъкът с възможни кандидати. Мисля, че той и аз доста си подхождаме.

— Но аз мислех, че искаш учен!

— Исках. Искам. Но ти самата изтъкна малката вероятност да открия истински учен. Лорд Бриджъртън изглежда достатъчно интелигентен. Просто трябва да намеря начин да разбера дали обича да чете.

— Бих се изненадала, ако този грубиян изобщо може да чете — измърмори Кейт.

— Кейт Шефийлд! — възкликна Едуина през смях. — Наистина ли каза това, което ми се стори, че чух?

— Не — дръзко отговори Кейт, тъй като бе ясно, че виконтът може да чете. Но беше абсолютно ужасен във всяко друго отношение.

— Каза го — обвини я Едуина. — Много си лоша, Кейт — усмихна се тя. — Но ме караш да се смея.

Далечен гръм отекна в нощта и Кейт се насили да изобрази усмивка, без да потреперва. Обикновено всичко бе наред, когато гръмотевицата и светкавицата бяха надалеч. Само когато идваха едновременно и то точно над нея, се чувстваше, сякаш ще изскочи от кожата си.

— Едуина — каза Кейт, тъй като трябваше да проведе този разговор със сестра си, а и имаше нужда от нещо, което да отвлича вниманието й от наближаващата буря, — трябва да пропъдиш виконта от ума си. Той определено не е съпруг, който би те направил щастлива. Освен факта, че е ужасен развратник и вероятно ще се перчи с дузина любовници пред лицето ти…

Едуина се намръщи и Кейт реши да преглътне остатъка от изречението и да подчертае тази част.

— Ще го прави! — изрече драматично. — Не четеш ли Уисълдаун? Не слушаш ли това, което говорят майките на останалите млади дами? Тези, които са в обществото вече от няколко години и знаят как стоят нещата. Всички казват, че е ужасен женкар и че единственото му положително качество е доброто отношение към семейството му.

— Е, това е точка в негова полза — изтъкна Едуина, — тъй като съпругата ще бъде част от семейството му, нали?

Кейт почти простена.

— Съпругата не е като кръвните роднини. Мъже, които никога не биха си и помислили да противоречат на майките си, потъпкват чувствата на съпругите си всеки ден.

— А ти откъде знаеш? — попита Едуина.

Кейт зяпна. Не можеше да си спомни кога за последно Едуина бе поставяла под въпрос преценката й за нещо важно, а за съжаление единственият отговор, който й хрумваше, бе:

— Просто знам.

Което, сама трябваше да признае, не беше особено сериозно.

— Едуина — произнесе успокоително тя, решена да насочи разговора в друга посока, — като оставим всичко това настрана, не мисля, че дори би харесала виконта, ако го опознаеш.

— Изглеждаше достатъчно приятен, когато ме доведе вкъщи.

— Защото се е държал по най-добрия възможен за него начин — настоя Кейт. — Разбира се, че е изглеждал приятен. Иска да се влюбиш в него.

Едуина примигна.

— Значи мислиш, че е било преструвка.

— Точно така! — възкликна Кейт, вкопчвайки се в думата. — Едуина, от снощи до този следобед прекарах няколко часа в неговата компания и мога да те убедя, че с мен не се държа по най-добрия възможен начин.

Едуина ахна от ужас и може би съвсем мъничко вълнение.

— Целуна ли те? — промълви.

— Не! — извика Кейт. — Разбира се, че не! Откъде, за бога, ти хрумна тази идея?

— Ти каза, че не се е държал по най-добрия начин.

— Това, което имах предвид — изръмжа Кейт, — бе, че не бе учтив. Нито пък бе приятен. Всъщност бе непоносимо арогантен, ужасно груб и се държеше обидно.

— Това е интересно — измърмори Едуина.

— Изобщо не беше интересно. Беше ужасно!

— Не, не това имах предвид — каза Едуина и замислено се почеса по брадичката. — Много е странно, че се е държал грубо с теб. Трябва да е чул, че ще разчитам на преценката ти, когато си избирам съпруг. Човек би си помислил, че ще е мил с теб. Защо — замисли се, — би се държал противно?

Лицето на Кейт стана тъмночервено, което за щастие не се забелязваше на светлината на свещите, и тя промърмори:

— Каза, че не може да се сдържи.

Устата на Едуина зяпна и за секунда тя остана напълно неподвижна, сякаш времето спря. След това се отпусна на възглавниците и избухна в смях:

— О, Кейт! — произнесе задавено. — Това е чудесно! О, каква бъркотия. О, прекрасно!

Кейт я изгледа ядосано.

— Не е забавно.

Едуина избърса очите си.

— Вероятно е най-забавното нещо, което съм чувала от месец. Или от година! О, мили Боже — закашля се от новия пристъп на смях. — О, Кейт, мисля, че ти, като че ли ми прочисти носа.

— Едуина, това е отвратително.

Едуина вдигна кърпичката към лицето си и си издуха носа.

— Но е вярно — каза триумфално.

— Няма да е за дълго — измърмори Кейт. — На сутринта ще си болна като куче.

— Вероятно си права — съгласи се сестра й, — но, о, колко е забавно! Казал е, че не може да се сдържи? О, Кейт, направо е великолепно.

— Няма нужда да го повтаряш — изръмжа Кейт.

— Знаеш ли, той сигурно е първият срещнат джентълмен от началото на сезона, когото не си успяла да манипулираш.

Кейт стисна силно устни. Виконтът бе използвал същата дума. И двамата бяха прави. Наистина прекарваше сезона в манипулиране на мъже — манипулиране, заради Едуина. И изведнъж не бе съвсем сигурна, че харесва тази майчинска роля, в която се бе оказала.

В която може би сама се бе поставила.

Едуина забеляза смяната на емоциите по лицето на сестра си и веднага започна да се извинява.

— О, Боже — измърмори. — Съжалявам, Кейт! Не исках да те дразня.

Кейт изви вежди.

— Е, добре де, исках да те подразня, но не и да нараня чувствата ти. Нямах представа, че лорд Бриджъртън толкова те е разстроил.

— Едуина, просто не харесвам този мъж. И не смятам, че дори трябва да обмисляш брак с него. Не ме интересува колко пламенно и настоятелно те преследва. От него няма да излезе добър съпруг.

Едуина замълча за момент и след това каза:

— Е, щом ти го казваш, трябва да е вярно. Преценката ти със сигурност никога досега не ме е подвеждала. А и, както каза, си прекарала в компанията му повече време от мен, така че би трябвало да знаеш по-добре.

Кейт изпусна една дълга и зле прикрита въздишка на облекчение.

— Хубаво — каза тя твърдо. — А когато се почувстваш по-добре, ще потърсим по-добър кандидат измежду обожателите ти.

— А може би и ти би могла да си потърсиш съпруг — предложи Едуина.

— Разбира се, аз винаги търся — настоя Кейт. — Какъв е смисълът от сезон в Лондон, ако не търся?

Едуина не изглеждаше сигурна.

— Не мисля, че търсиш, Кейт. Мисля, че само проучваш моите кандидати, а няма причина и ти да не си намериш съпруг. Имаш нужда от собствено семейство. Определено не мога да си представя друга, по-подходяща да бъде майка от теб.

Кейт прехапа устната си, тъй като не искаше да отговаря прямо на изявлението на Едуина. Зад прекрасните сини очи и съвършено лице, сестра й бе най-схватливия човек, когото познаваше. И беше права. Кейт не си търсеше съпруг. И защо да го прави? Никой не гледаше на самата нея като на кандидатка за брак.

Въздъхна и насочи поглед към прозореца. Бурята изглежда бе преминала, без да се развихри около Лондон. Вероятно трябваше да бъде благодарна и за малките подаръци.

— Защо не се погрижим първо за теб — каза тя накрая, — тъй като и двете сме съгласни, че е по-вероятно да получиш предложение преди мен, и след това ще помислим за моите възможности?

Едуина сви рамене и Кейт разбра, че целенасоченото й мълчание означава, че не е съгласна.

— Много добре — изрече Кейт и се изправи. — Ще те оставя да почиваш. Сигурна съм, че имаш нужда.

Едуина се закашля в отговор.

— И изпий това лекарство! — каза Кейт през смях и се отправи към вратата.

Докато затваряше след себе си, чу Едуина да мърмори:

— Предпочитам да умра.

* * *

Четири дни по-късно Едуина надлежно пиеше лекарството на готвачката, макар не и без мърморене и оплаквания. Здравето й се бе подобрило, но само дотам, че беше почти добре. Все още пазеше леглото, кашляше и бе много раздразнителна.

Мери бе заявила, че Едуина не може да посещава светски събития най-рано до вторник. Кейт прие, че това означава всички да си вземат почивка, тъй като какъв бе смисълът да посещават бал без Едуина, но след като прекара блажено скучни петък, събота и неделя без други занимания, освен четенето и разходките на Нютон, Мери внезапно заяви, че те двете ще посетят музикалната вечеринка на лейди Бриджъртън в понеделник вечер и… — Кейт се опита да я прекъсне с разпалени аргументи защо идеята не е добра — … решението й е окончателно.

Кейт се предаде сравнително бързо. Наистина нямаше смисъл да продължава да спори, особено след като Мери се завъртя на пети и отмина, веднага след като каза „точка“.

Кейт си имаше някакви стандарти, все пак, и те не включваха водене на спор със затворена врата.

И така в понеделник вечер се оказа облечена в синя коприна, с ветрило в ръка и тя и Мери пътуваха по улиците на Лондон в карета, на път за Бриджъртън Хаус на Гросвенър Скуеър.

— Всички ще се изненадат, когато ни видят без Едуина — каза Кейт, а лявата й ръка си играеше с дантелата на пелерината.

— Ти също си търсиш съпруг — отвърна Мери.

Кейт замълча за момент. Не можеше да спори за това, тъй като, все пак се предполагаше, че е вярно.

— И спри да си мачкаш пелерината — добави Мери. — Цяла вечер ще е сбръчкана.

Ръката на Кейт застина. След това дясната започна ритмично да потупва по седалката, докато Мери не избъбри след няколко секунди:

— Мили Боже, Кейт, не можеш ли да стоиш мирно?

— Знаеш, че не мога.

Мери само въздъхна.

След още едно продължително мълчание, прекъсвано само от потропването на крака й, Кейт добави:

— Едуина ще бъде самотна без нас.

Мери дори не си направи труда да я погледне, докато й отговаряше:

— Едуина има роман за четене. Последният на онази жена, Остин. Дори няма да забележи, че ни няма.

Това също бе вярно. Едуина вероятно нямаше да забележи дори леглото й да се подпалеше, докато бе погълната от четивото.

Затова Кейт каза:

— Музиката вероятно ще е ужасна. След онази работа със Смайт-Смит…

— На музикалната вечеринка на Смайт-Смит свирят дъщерите им — отвърна Мери, а в гласа й започна да се долавя нетърпение. — Лейди Бриджъртън е наела професионална оперна певица, пристигнала от Италия. За нас е чест самият факт, че получихме покана.

Кейт знаеше, без съмнение, че поканата бе за Едуина — тя и Мери бяха включени само от учтивост. Само че Мери започваше да стиска зъби, затова Кейт се зарече да запази мълчание до края на пътуването им.

Което нямаше да е много трудно, тъй като точно в този момент спряха пред Бриджъртън Хаус.

Устата на Кейт зяпна, когато погледна през прозореца.

— Огромна е — едва произнесе.

— Нали? — отвърна Мери и си събра нещата. — Разбрах, че лорд Бриджъртън не живее тук. Макар къщата да му принадлежи, е останал в ергенското си жилище, за да може майка му заедно с братята и сестрите му да живеят в Бриджъртън Хаус. Не е ли внимателно от негова страна?

Внимателен и лорд Бриджъртън не бяха думи, които Кейт би използвала в едно изречение, но въпреки това кимна, прекалено впечатлена от размера и красотата на каменната сграда, за да отправи интелигентен коментар.

Каретата спря и един от прислужниците на Бриджъртън помогна на Мери и Кейт да слязат. Иконом взе поканата им и ги въведе, като пое нещата им и ги насочи към музикалния салон, който беше в края на коридора.

Кейт бе посетила достатъчно внушителни Лондонски къщи, за да не се вторачва открито в скъпата и красива мебелировка, но даже тя бе впечатлена от обстановката, подредена с елегантност и умереност, в стил Адам. Дори таваните бяха произведения на изкуството — бледи нюанси на зелено и синьо, разделени от бяла скулптура, толкова детайлна, че приличаше по-скоро на твърда дантела.

Музикалният салон изглеждаше също толкова прекрасен — стените бяха боядисани в приятно лимонено жълто. Няколко редици кресла бяха подготвени за посетителите и Кейт бързо избута мащехата си по-назад. Наистина нямаше причина да застава така, че да бъде забелязана. Лорд Бриджъртън със сигурност щеше да присъства, ако всички приказки за отдадеността му към семейството бяха верни и, ако Кейт имаше късмет, може би, дори нямаше да забележи присъствието й.

* * *

Точно обратното, Антъни веднага разбра кога Кейт излезе от каретата и влезе в семейния му дом. Беше в кабинета си, сам и с питие в ръка, преди да се отправи надолу към годишната музикална вечеринка на майка си. В търсене на усамотение, бе избрал да не живее в Бриджъртън Хаус, докато бе ерген, но все пак имаше кабинет тук. Положението му на глава на семейство Бриджъртън вървеше ръка за ръка със сериозни отговорности, а Антъни обикновено намираше за по-лесно да се справя с тях, когато бе възможно най-близо до семейството си.

Прозорците на кабинета гледаха към Гросвенър Скуеър, затова се забавляваше да наблюдава как пристигат каретите с гости. Когато Кейт Шефийлд пристъпи, вдигна поглед нагоре към Бриджъртън Хаус, показвайки лицето си, както когато се наслаждаваше на топлината на слънцето в Хайд Парк. Светлината от аплиците от двете страни на входната врата проникваше през кожата й и я караше да блести.

А дъхът на Антъни направо спря.

Чашата му се удари в перваза на прозореца с глухо тупване. Това ставаше абсурдно. Не беше склонен да се самозаблуждава дотам, че да вземе присвиването на мускулите си за нещо друго, а не за желание.

По дяволите! Дори не харесваше тази жена. Бе настроена прекалено наставнически, прекалено бе упорита, твърде бързо си правеше заключение. Дори не бе красива — поне в сравнение с някои от дамите в Лондон през този сезон, особено сестра й.

Лицето на Кейт бе твърде издължено, брадичката — твърде издадена, а очите — съвсем малко прекалено големи. Всичко в нея бе твърде нещо си. Дори устата, която постоянно го измъчваше с безкраен поток от обиди и собствени мнения, бе твърде широка. Рядко се случваше да я затвори и да го дари с момент на блажена тишина, но ако се случеше да я погледне точно в тази частица от секундата, тъй като тя не можеше да мълчи по-дълго от това, виждаше само устните й — пълни и нацупени. А ако ги държеше затворени и наистина не говореше, изглеждаха крайно подходящи за целувка.

Подходящи за целувка?

Антъни потръпна. Мисълта да целуне Кейт Шефийлд бе ужасяваща. Всъщност самият факт, че дори си го бе помислил трябваше да е достатъчен, за да го затворят в лудница.

И все пак…

Той се отпусна в един стол.

И все пак я сънуваше.

Случи се след фиаското със Серпентината. Беше й толкова бесен, че едва можеше да говори. Бе цяло чудо, че изобщо успя да каже нещо на Едуина по време на краткия им път до дома й. Успя само да проведе учтив разговор — безсмислени думи, с които толкова бе свикнал, че механично се лееха от устата му.

Това бе истинска благословия, тъй като умът му определено не бе там, където трябваше: концентриран върху Едуина, бъдещата му съпруга.

О, не се бе съгласила да се омъжи за него. Дори не бе попитал, но отговаряше на всички изисквания за съпруга и той вече бе решил, че тя ще е тази, на която накрая ще предложи брак. Беше красива, интелигентна и със спокоен характер. Привлекателна, без да кара кръвта му да кипи. Щяха да прекарат приятни години заедно, но никога нямаше да се влюби в нея. Точно от нея имаше нужда. И все пак…

Антъни се пресегна към питието си и изпи остатъка на веднъж. И все пак сънуваше сестра й. Опита се да не си спомня. Опита се да не си спомня подробностите от съня — топлината и потта — но това бе първото му питие за вечерта и не бе достатъчно, за да отслаби паметта му. И макар да нямаше намерение да пие повече, мисълта да се отпусне в безпаметно забвение му изглеждаше привлекателна.

Всичко би било привлекателно, ако означаваше да не си спомня.

Само че не искаше да пие. Никога не бе прекалявал. Това изглеждаше като игра за младежи и не бе толкова изкусителна, когато човек наближаваше тридесетте. А и дори да решеше да потърси временна забрава в бутилката, тя нямаше да дойде достатъчно бързо, за да прогони спомена за нея.

Спомен? Ха. Дори не беше истински спомен. Просто сън, напомни си. Просто сън.

Заспа бързо, когато се върна у дома онази вечер. Съблече се и се кисна в горещата вана почти час, опитвайки се да прогони студа от костите си. Не беше паднал напълно в Серпентината като Едуина, но краката му бяха подгизнали, както и един от ръкавите, а стратегическото изтърсване на Нютон се погрижи нито един инч от тялото му да не остане топъл по време на ветровитото пътуване във взетата назаем карета.

След ваната се промъкна в леглото, без особено да се интересува, че навън е светло и поне още час ще е така. Бе изтощен и имаше намерение да спи дълбоко и без да сънува, както и да не се буди до първите лъчи на зората.

Само че по някое време през нощта тялото му стана неспокойно и изпълнено с копнеж. А предателският му мозък бе завладян от един ужасен образ. Наблюдаваше го сякаш се носеше нависоко и все пак усещаше всичко — как голото му тяло се движи над гъвкаво женско тяло, а ръцете му галят и притискат топла плът. Прекрасната плетеница от ръце и крака, мускусния аромат на две тела, които правят любов — всичко бе там, ярко и страстно, в съзнанието му.

И тогава той се премести. Съвсем малко, може би колкото да целуне безликата жена по ухото. Само че, когато се премести встрани, тя престана да е безлика. Първо се появи гъста къдрица тъмнокестенява коса, която меко се виеше и гъделичкаше рамото му. Той се премести още по-напред…

И я видя.

Кейт Шефийлд.

Събуди се в същата секунда и седна в леглото, разтърсен от ужас. Това бе най-живият еротичен сън, който някога бе имал.

Както и най-лошият му кошмар.

Бясно бе започнал да опипва чаршафите с ръце, уплашен, че може да намери доказателство за страстта, която бе изпитал. Бог да му е на помощ, ако наистина бе стигнал до края, докато сънуваше най-ужасната жена, която познава.

За щастие чаршафите бяха чисти и така, с разтуптяно сърце и тежко дишане, той отново се отпусна на възглавниците — бавно и внимателно, сякаш това би предотвратило повторението на съня.

С часове гледа втренчено тавана — първо спрягаше латински глаголи, а после започна да брои до хиляда, само и само да държи ума си зает с всичко друго, но не и с Кейт Шефийлд.

И изненадващо успя да прогони образа й от съзнанието си и заспа.

Но сега тя се бе върнала. Тук. В дома му.

Мисълта бе плашеща.

И къде, по дяволите, беше Едуина? Защо не придружаваше майка си и сестра си?

Първите звуци от струнния квартет достигнаха до него нехармонични и фалшиви — без съмнение музикантите, които майка му бе наела да акомпанират на Мария Росо, последната певица покорила Лондон, започваха да настройват инструментите си.

Антъни определено не бе казал на майка си, но той и Мария се бяха насладили на една приятна интерлюдия предишния път, когато тя бе в града. Може би трябваше да обмисли дали да не поднови приятелството им. Ако знойната италианка не успееше да излекува болката му, значи нищо нямаше да успее.

Антъни се изправи и изпъна рамене със съзнанието, че изглежда така, сякаш се готви за битка. По дяволите, така се чувстваше. Може би, ако имаше късмет, щеше да успее напълно да избегне Кейт Шефийлд. Не можеше да си представи, че тя би дошла да го заговори. Беше дала ясно да се разбере, че го уважава точно толкова, колкото и той нея.

Да, точно това щеше да направи. Щеше да я избягва. Колко трудно би могло да бъде?