Джулия Куин
Виконтът, който ме обикна (24)

Епилог

„Лорд Бриджъртън отпразнува рождения си ден — настоящият автор смята, че това е неговият тридесет и девети такъв — у дома със семейството си.

Настоящият автор не бе поканен.

И все пак, подробности от празненството достигнаха до винаги наострените уши на настоящия автор и изглежда празникът е бил много забавен. Денят е започнал с кратък концерт: Лорд Бриджъртън на тромпета и лейди Бриджъртън на флейтата. Мисис Багуел — сестрата на лейди Бриджъртън — очевидно е предложила да ги съпровожда на пианото, но предложението е било отклонено.

Според вдовстващата виконтеса, по-нехармоничен концерт никога не се е състоял, а чухме, че и младият Майлс Бриджъртън се е изправил на стола си и е умолявал родителите си да спрат.

Освен това разбрахме, че никой не е смъмрил момчето за грубостта му, и резултатът по-скоро се е изразявал в тежки въздишки на облекчение, когато лорд и лейди Бриджъртън са оставили инструментите си.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 17 септември 1823

 

— Сигурно има шпионин в семейството — каза Антъни на Кейт и поклати глава. Тя се засмя, докато решеше косата си, преди да си легне.

— Не е разбрала, че рождения ти ден е днес, а не вчера.

— Дребна работа — изръмжа той. — Трябва да има шпионин. Няма друго обяснение.

— Всичко друго е точно — не можа да не отбележи Кейт. — Казвам ти, винаги съм се възхищавала на тази жена.

— Не бяхме толкова зле — възрази Антъни.

— Бяхме ужасни. — Тя остави четката и отиде до него. — Винаги сме ужасни. Но поне опитваме.

Антъни обви ръце около кръста на жена си и опря брадичка на главата й. Малко неща го успокояваха, както това да я държи в прегръдките си. Не знаеше как един мъж може да оцелее без жена, която да обича.

— Наближава полунощ — измърмори Кейт. — Рожденият ти ден почти отмина.

Антъни кимна. Тридесет и девет. Никога не бе мислил, че ще доживее този ден.

Не, не беше вярно. От момента, в който бе допуснал Кейт в сърцето си, страховете му бавно се стопяваха. И все пак бе хубаво да е на тридесет и девет. Улегнал. Бе прекарал голяма част от деня в кабинета си, взрян в портрета на баща си. И откри, че бе започнал да говори. Бе говорил на баща си с часове, без да спира. Разказа му за трите си деца, за браковете на близките си и за техните деца. Разказа му за майка си и как наскоро е започнала да рисува с маслени бои и се справя доста добре. Разказа му за Кейт и как тя е освободила душата му и колко безкрайно много я обича.

Антъни осъзна, че това бе, което баща му е искал за него.

Часовникът на камината започна да бие и нито Антъни, нито Кейт проговориха, докато не удари дванадесетият час.

— Това е — прошепна Кейт.

Той кимна.

— Да си лягаме.

Тя се отдръпна и той видя, че се усмихва.

— Така ли искаш да празнуваш?

Той взе ръката й и я вдигна към устните си.

— Не мога да измисля по-добър начин. А ти?

Кейт поклати глава и се изкиска, докато тичаше към леглото.

— Прочете ли какво друго е написала в рубриката си?

— Онази Уисълдаун ли?

Тя кимна.

Антъни опря ръце от двете страни на жена си и се надвеси над нея.

— За нас ли беше?

Кейт поклати глава.

— Тогава не ме интересува.

— Беше за Колин.

Антъни леко въздъхна.

— Изглежда доста пише за Колин.

— Може би има слабост към него — предположи Кейт.

— Лейди Уисълдаун? — Антъни завъртя очи. — Тази старица?

— Може и да не е стара.

Антъни подигравателно изсумтя.

— Тя е една сбръчкана стара вещица и ти го знаеш.

— Не знам — каза Кейт, измъкна се от хватката му и пропълзя под завивките. — Мисля, че може и да е млада.

— А аз мисля — обяви Антъни, — че точно в момента не ми се говори много за лейди Уисълдаун.

Кейт се усмихна.

— Наистина ли?

Той се плъзна до нея, а пръстите му намериха извивката на бедрото й.

— Имам много по-приятни неща за вършене.

— Така ли?

— Да — устните му намериха ухото й. — Много, много, много по-приятни.

* * *

В една малка, елегантно обзаведена стая, не много далеч от Бриджъртън Хаус, една жена, вече не в първа младост, но определено не и сбръчкана старица, бе седнала на бюрото си с перо и мастилница и вадеше лист хартия.

Тя раздвижи врата си наляво и надясно, потопи перото в мастилото и написа:

„Хроники на висшето общество

Лейди Уисълдаун, 19 септември 1823

О, скъпи ми читателю, до вниманието на настоящия автор достигна…“