Джулия Куин
Виконтът, който ме обикна (21)

Глава 20

„Никой, освен настоящия автор, ли не е забелязал колко разсеяна е мис Едуина Шефийлд напоследък? Според слуховете е влюбена, макар изглежда никой да не знае кой е щастливият джентълмен.

Съдейки по поведението на мис Шефийлд на баловете, настоящият автор смята, че спокойно може да се каже, че мистериозният господин в момента не е тук, в Лондон. Мис Шефийлд не е показала подчертан интерес към никого и дори пропусна танците на бала на лейди Мотрам, миналия петък.

Възможно ли е да става въпрос за някого, когото е срещнала на партито в провинцията предишния месец? Ще се наложи настоящият автор да проведе малко разследване, за да разкрие истината.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 13 юни 1814

 

— Знаеш ли какво си мисля? — попита Кейт, седнала пред тоалетката си по-късно същата вечер, докато разресваше косата си.

Антъни бе застанал до прозореца с ръка, подпряна на рамката и се взираше навън.

— Ммм? — бе отговорът му, най-вече, защото бе твърде разсеян от собствените си размишления, за да формулира нещо по-смислено.

— Мисля — продължи тя жизнерадостно, — че следващия път, когато има буря, всичко ще бъде наред.

Той бавно се обърна.

— Наистина ли? — попита.

Тя кимна.

— Не зная защо. Просто предчувствие, предполагам.

— Предчувствията — каза той с глас, който се стори странен и на него самия, — често са най-точното нещо.

— Изпитвам странен оптимизъм — изрече тя и размаха сребърната си четка за коса във въздуха. — През целия ми живот това ужасно нещо ми е тежало. Не ти казах, не съм казвала на никого, но всеки път, когато имаше буря и се разпадах на парчета, мислех… е, не точно мислех, някак си знаех…

— Какво, Кейт? — попита той, ужасен от отговора, без дори да знае защо.

— Някак си — замислено каза тя, — докато се тресях и хлипах, просто знаех, че ще умра. Знаех го. Нямаше начин да се чувствам толкова ужасно и да доживея следващия ден — главата й леко се извърна настрани и лицето й се напрегна, сякаш не бе сигурна как точно да каже това, което иска.

Но Антъни я разбра въпреки това. И кръвта му се вледени.

— Сигурно ще си помислиш, че това е възможно най-глупавото нещо на света — каза тя и смутено сви рамене. — Ти си толкова рационален, толкова спокоен и практичен. Не мисля, че би могъл да разбереш нещо подобно.

Само ако знаеше. Антъни потърка очи и се почувства странно замаян. Заклатушка се към стола с надеждата, че тя няма да забележи как се олюлява и седна.

За щастие вниманието й се бе върнало към многобройните шишенца и дрънкулки върху тоалетката. Или може би бе твърде притеснена, за да го погледне, защото мислеше, че той ще се надсмее над необяснимите й страхове.

— Когато бурята отминеше — продължи тя, говорейки сякаш на масичката, — разбирах колко съм била глупава и колко абсурдна е била тази мисъл. Все пак и преди съм преживявала бури и никоя от тях не ме е убила. Само че фактът, че разумната част от мозъка ми го знае, изглежда не помагаше. Разбираш ли какво имам предвид?

Антъни се опита да кимне. Не бе сигурен дали успя.

— Когато валеше — каза тя, — нищо не съществуваше, освен бурята. И страхът ми, разбира се. След това се показваше слънцето и отново осъзнавах колко съм била глупава, но при следващата буря всичко се повтаряше. И отново знаех, че ще умра. Просто го знаех.

На Антъни му прилоша. Чувстваше тялото си странно, някак чуждо. Не би могъл да каже нищо, дори да опиташе.

— Всъщност — каза тя и вдигна глава, за да го погледне, — единственият път, когато чувствах, че може и да доживея следващия ден, бе в библиотеката на Обри Хол. — Тя се изправи и отиде до него. Коленичи и положи глава в скута му. — С теб — прошепна.

Той вдигна ръце, за да погали косата й. Движението бе по-скоро резултат на рефлекс, отколкото нещо друго. Определено не осъзнаваше какво прави.

Нямаше представа, че Кейт изобщо има някакво чувство за тленност. Повечето хора нямаха. Това бе нещо, което бе карало Антъни да се чувства странно изолиран през годините, сякаш той разбираше някаква основна, ужасна истина, която убягваше от вниманието на всички останали.

Усещането на Кейт за обреченост бе същото, макар да бе краткотрайно, породено от някакъв временен изблик на вятър, дъжд и гръмотевици, докато неговото винаги го придружаваше и щеше да е така до деня на смъртта му. И все пак, за разлика от него тя го бе победила.

Кейт се бе борила с демоните си и бе спечелила.

И Антъни ужасно й завиждаше.

Това не бе благородна реакция, знаеше го. И тъй като го бе грижа за нея, бе развълнуван, облекчен и радостен, и изпитваше всички други добри и чисти чувства на света, заради това, че тя бе победила страховете си, но все пак й завиждаше. Ужасно й завиждаше.

Кейт бе спечелила.

Докато той, който бе приел демоните си, но бе отказал да се страхува от тях, сега бе вцепенен от ужас. И то само защото единственото нещо, което се бе заклел да не допуска, се бе случило.

Беше се влюбил в собствената си съпруга.

Беше се влюбил в собствената си съпруга и сега мисълта за смъртта и за това, че ще я напусне, съзнанието, че моментите им заедно ще оформят кратка поема, а не дълъг, интересен роман… това бе повече, отколкото можеше да понесе.

И не знаеше кого да вини. Искаше да обвини баща си за това, че е умрял млад и го е оставил да носи това ужасно бреме. Искаше да ругае Кейт, задето се появи в живота му и го накара да се страхува от собствената си смърт. По дяволите, бе готов да обвини и някой непознат на улицата, ако щеше да има някаква полза.

Истината бе, че нямаше кого да вини, освен себе си. Щеше да се почувства толкова по-добре, ако можеше да посочи с пръст някой друг, който и да е, и да каже: „Вината е твоя“. Знаеше, че тази нужда да прехвърли някому вината е детинска, но всеки имаше право на детински емоции от време на време, нали?

— Толкова съм щастлива — промърмори Кейт с глава в скута му.

Антъни също искаше да е щастлив. Ужасно много му се искаше всичко да е просто, щастието да бъде просто щастие и нищо повече. Искаше да се радва на нейните победи, без да мисли за собствените си тревоги. Искаше да се изгуби в момента, да забрави за бъдещето, да я държи в обятията си и…

С рязко и необмислено движение той изправи и двама им.

— Антъни? — попита Кейт и изненадано премигна.

Той я целуна в отговор. Устните му срещнаха нейните в експлозия от страст и копнеж, които замъгляваха ума, докато той започваше да се ръководи само от тялото. Не искаше да мисли, не искаше да е в състояние да мисли. Единственото, което желаеше, бе този момент.

И искаше той да продължи вечно.

Взе съпругата си на ръце и се отправи към леглото, постави я на него, половин секунда преди тялото му да покрие нейното. Тя бе невероятна, мека и силна, и обзета от същия огън, който бушуваше в собственото му тяло. Тя може и да не разбираше какво бе предизвикало внезапната му нужда, но го усещаше и споделяше в същото време.

Кейт вече се бе приготвила за сън и нощницата й лесно се разтвори под опитните му пръсти. Трябваше да я докосне, да я почувства, да се увери, че е там, под него и той е там, за да я люби. Тя бе облечена в копринено леденосиньо бельо, което се връзваше на раменете и обхващаше извивките й. Дрехата бе създадена, за да възпламенява мъжете и Антъни не бе изключение.

Имаше нещо невероятно еротично в усещането на топлата й кожа през коприната и ръцете му безмилостно бродеха по тялото й, докосваха, притискаха, правеха всичко възможно, за да я привържат към него.

Ако можеше да я поеме вътре в себе си, щеше да го стори и да я задържи там завинаги.

— Антъни — ахна Кейт в краткия момент, когато отдели устните си от нейните. — Добре ли си?

— Желая те — изръмжа той и вдигна нощницата й до кръста. — Желая те сега.

Очите й се разшириха от шок и вълнение и той седна и разтвори краката й, опирайки се на колене, за да не й тежи.

— Толкова си красива — промълви. — Толкова невероятно прекрасна.

Кейт засия при думите му и ръцете й се вдигнаха към лицето му, а пръстите й пробягаха по леко наболата му брада. Той хвана една от ръцете й и обърна лице към нея, целуна дланта й, докато другата й ръка се спусна по тила му.

Пръстите му намериха деликатните презрамки на раменете й, завързани на хлабави панделки. Възлите се разпаднаха с едно съвсем леко дръпване и след като коприната се плъзна по гърдите й, Антъни изгуби всяка следа от търпение и дръпна дрехата, докато тя не се приземи на пода, оставяйки Кейт напълно гола пред погледа му.

Той разкъса ризата си с дрезгав стон, копчетата се разхвърчаха и Антъни се освободи от панталоните си само за секунди. Когато върху леглото не остана нищо, освен голата им кожа, той отново се наведе над нея и пъхна бедро между краката й.

— Не мога да чакам — изрече дрезгаво. — Не мога да направя така, че да ти е добре.

Кейт разпалено простена, хвана бедрата му и го дръпна надолу към себе си.

— На мен ми е хубаво — изрече задъхано. — Аз също не искам да чакаш.

В този момент всички думи изчезнаха. Антъни издаде примитивен, гърлен вик и навлезе в нея, зарови се целия с един дълъг и мощен тласък. Очите на Кейт широко се разтвориха, а устата й оформи едно изненадано и шокирано „О!“ при бързата му атака. Беше готова за него, повече от готова. Нещо в безмилостното му темпо будеше страстта й, нуждаеше се от него толкова силно, че не можеше да си поеме дъх.

Не бяха деликатни или нежни. Бяха възбудени, потни и се бяха вкопчили един в друг, сякаш можеха да накарат този миг да продължи вечно само със силата на волята си. Достигнаха върха страстно и едновременно, телата и на двамата се извиха, а виковете им пронизаха нощта.

Когато всичко свърши, се сгушиха един в друг, в опит да успокоят дишането си, а Кейт затвори очи и се предаде на изтощението.

Антъни не.

Взираше се в нея, докато тя се унасяше, след това продължи да я наблюдава, докато спеше. Виждаше как очите й помръдват от време на време под затворените клепачи. Следеше ритъма на дишането й, като броеше повдигането и спускането на гърдите й. Чуваше всяка въздишка, всяко измърморване.

Имаше спомени, които един мъж искаше да запази в паметта си завинаги и този бе един от тях.

Точно, когато бе абсолютно сигурен, че е напълно заспала, тя издаде странен носов звук, сгуши се още повече в прегръдките му и клепачите й бавно се повдигнаха.

— Все още си буден — измърмори с дрезгав и сънен глас.

Той кимна, чудейки се дали не я притиска твърде силно. Не искаше да я пусне. Никога.

— Трябва да поспиш — каза тя.

Отново кимна, но като че ли не можеше да накара очите си да се затворят.

Кейт се прозя.

— Хубаво е.

Той я целуна по челото и измърмори нещо в знак на съгласие.

Тя изви глава, отвърна на целувката му й се отпусна на възглавницата си.

— Надявам се, че винаги ще бъде така — измърмори и отново се прозя, тъй като сънят я надвиваше. — Винаги и завинаги.

Антъни замръзна.

Винаги.

Тя не можеше да знае какво означава тази дума за него. Пет години? Шест? Може би седем или осем?

Завинаги.

Това бе безсмислена дума, нещо, което той просто не можеше да възприеме.

Внезапно не можеше да си поеме въздух.

Завивката му натежа като тухлена стена, въздухът внезапно се сгъсти.

Трябваше да излезе оттук. Трябваше да си тръгне. Трябваше…

Той скочи от леглото, като се давеше и препъваше, протегна се към дрехите си, безразсъдно захвърлени на пода и започна да ги навлича.

— Антъни?

Главата му рязко се извърна. Кейт се бе изправила в леглото и се прозяваше. Дори на слабата светлина можеше да види, че очите й са объркани. И наранени.

— Добре ли си? — попита тя.

Той рязко кимна.

— Тогава защо се опитваш да пъхнеш крака си в ръкава на ризата?

Сведе поглед и избълва една ругатня, която никога не бе смятал, че би си позволил да каже пред жена. Последва още една, когато смачка на топка памучната материя и я захвърли на пода, спирайки за секунда колкото да нахлузи панталоните си.

— Какво правиш? — неспокойно попита Кейт.

— Трябва да изляза — изръмжа той.

— Сега?

Не отговори, тъй като не знаеше какво.

— Антъни? — тя стана от леглото и протегна ръка към него, но той се отдръпна в секундата, преди да докосне бузата му и се запрепъва назад, докато не опря гръб в колоната на леглото. Виждаше страданието по лицето й, болката от отхвърлянето, но знаеше, че ако тя го докосне нежно, щеше да е загубен.

— Всичко да върви по дяволите — процеди той. — Къде, за бога, са ми ризите?

— В дрешника — нервно изрече тя. — Където винаги са били.

Той тръгна да търси чиста риза, неспособен да понесе звука на гласа й. Без значение какво казваше, той продължаваше да чува „винаги и завинаги“.

И това го убиваше.

Когато се показа от дрешника с палто и обувки, Кейт вече бе на крака, крачеше из стаята и нервно подръпваше широкия син шарф на нощницата си.

— Трябва да вървя — изрече той безизразно.

Тя не издаде и звук. Антъни си мислеше, че предпочита така, но вместо това усети, че просто стои на място и я чака да проговори, без да може да помръдне, преди да я чуе.

— Кога ще се върнеш? — попита накрая.

— Утре.

— Това е… добре.

Той кимна.

— Не мога да остана тук — измънка той. — Трябва да вървя.

Тя конвулсивно преглътна.

— Да — каза с болезнено тих глас, — това го каза.

В този момент, без да погледне назад и без да има представа къде отива, той излезе.

Кейт бавно отиде до леглото и се втренчи в него. Изглеждаше й някак грешно да легне там сама, да придърпа завивките и да се сгуши. Мислеше, че вероятно трябва да плаче, но сълзите не идваха. Затова накрая отиде до прозореца, дръпна завесите, взря се навън и за собствена изненада се помоли за буря.

Антъни си бе отишъл и тя бе сигурна, че ще се завърне телом, но не бе толкова уверена, че това ще се случи и с душата му. И осъзна, че има нужда от нещо… имаше нужда от бурята… за да докаже сама на себе си, че може да е силна, сама и заради себе си.

Не искаше да бъде сама, но може би нямаше да има избор по този въпрос. Антъни изглеждаше решен да запази дистанция. В него бушуваха демони и тя се боеше, че той никога няма да се реши да се изправи срещу тях в нейно присъствие.

Но ако й бе съдено да бъде сама, дори когато съпругът й бе до нея, тогава, Бог й бе свидетел, че щеше да бъде сама и силна.

Опря чело на гладкото, студено стъкло на прозореца и си помисли, че слабостта никога не е помогнала на никого.

* * *

Антъни не помнеше как е прекосил, олюлявайки се къщата, но някак си стигна до предните стъпала, които бяха станали хлъзгави от леката мъгла, носеща се из въздуха. Той мина през улицата, без да има представа къде отива, знаеше само, че трябва да е далеч. Когато стигна отсрещния тротоар, някакъв дявол вътре в него го накара да вдигне очи към прозореца на спалнята.

Не трябваше да я вижда бе нелепата му мисъл. Трябваше да е в леглото и завесите да са дръпнати или той вече да е преполовил пътя към клуба си.

Само че я видя и тъпата болка в гърдите му се засили и стана още по-безмилостна. Чувстваше се така сякаш някой е разрязал сърцето му и имаше притеснителното усещане, че ръката, която е държала ножа, е била неговата.

Наблюдава я цяла минута… или може би час. Не мислеше, че тя го вижда, нищо в позата й не показваше, че е усетила присъствието му. Беше прекалено далеч, за да види лицето й, но бе почти сигурен, че очите й са затворени.

Вероятно се надява да няма буря, помисли си и вдигна поглед към навъсеното небе. Но едва ли щеше да има късмет. Мъглата вече образуваше влажни капчици по кожата му и очевидно много скоро щеше да завали.

Знаеше, че трябва да тръгне, но някаква невидима нишка го задържаше на място. Дори след като тя се бе отдръпнала от прозореца, той остана там, втренчен в къщата. Почти бе невъзможно да се пребори с желанието да се върне. Искаше му се да се втурне в къщата, да коленичи пред нея и да моли за прошка. Искаше да я вземе в обятията си и да я люби, докато не се появят първите лъчи на зората, но знаеше, че не може да направи нито едно от тези неща.

Или по-скоро не трябваше да ги прави. Просто вече не знаеше.

Стоя така, замръзнал на място почти час и след като заваля, а вятърът раздвижи хладния въздух на улицата, Антъни най-накрая си тръгна.

Тръгна си, без да чувства студа или дъжда, който бе започнал да вали изненадващо силно.

Тръгна си, без да чувства нищо.