Джулия Куин
Виконтът, който ме обикна (2)

Глава 1

„Въпросът за развратниците, разбира се, е бил обсъждан и преди в тази рубрика, и настоящият автор е достигнал до заключението, че има развратници и Развратници.

Антъни Бриджъртън е Развратник.

Един развратник, от по-нисша категория, е млад и незрял. Той парадира с подвизите си, държи се като абсолютен идиот и смята, че е опасен за жените.

Един Развратник, от по-висока категория знае, че е опасен за жените.

Не парадира с подвизите си, защото няма нужда да го прави. Знае, че за него ще шепнат и мъже, и жени и, всъщност, би предпочел изобщо да не говорят за него. Знае кой е и какво е правил, и по-нататъшни обсъждания са излишни.

Не се държи като идиот по простата причина, че не е такъв (или поне не повече, отколкото би могло да се очаква от представител на мъжкия пол). Не проявява голямо търпение към слабостите на висшето общество и, честно казано, през по-голямата част от времето настоящият автор не може да каже, че го вини.

И ако това не описва виконт Бриджъртън — определено най-изтъкнатия ерген на сезона — до съвършенство, то настоящият автор ще се откаже от перото на момента. Единственият въпрос е: Дали 1814 ще бъде сезонът, в който той най-накрая ще се предаде на изтънчените удоволствия на брака?

Настоящият автор смята, че не.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 20 април 1814

 

— Моля те, не ми казвай — каза Кейт Шефийлд, — че отново пише за виконт Бриджъртън.

Полусестра й Едуина, по-млада от нея с почти четири години, надникна иззад единствената страница на вестника.

— Откъде знаеш?

— Кикотиш се като луда.

Едуина се изкикоти отново и разтресе тапицираното в синьо канапе, на което бяха седнали и двете.

— Виждаш ли? — каза Кейт и леко я мушна по ръката. — Винаги се кикотиш, когато тя пише за някой заслужаващ порицание развратник.

Кейт се ухили. Малко неща й доставяха по-голямо удоволствие от това да дразни сестра си… добронамерено, разбира се.

Мери Шефийлд, майката на Едуина и доведена майка на Кейт от почти осемнадесет години, вдигна поглед от бродерията и бутна очилата по-нагоре на носа си.

— На какво се смеете вие двете?

— Кейт се дразни, защото лейди Уисълдаун отново пише за онзи развратен виконт — обясни Едуина.

— Не се дразня — отвърна Кейт, макар никой да не я слушаше.

— Бриджъртън? — попита Мери разсеяно.

Едуина кимна.

— Да.

— Тя постоянно пише за него.

— Мисля, че просто й харесва да пише за женкари — изкоментира Едуина.

— Разбира се, че й харесва да пише за женкари — отговори Кейт. — Ако пишеше за скучни хора, никой нямаше да купува вестника й.

— Това не е вярно — отвърна Едуина. — Само преди седмица писа за нас, а Бог знае, че не сме най-интересните хора в Лондон.

Кейт се усмихна на наивността на сестра си. Кейт и Мери може и да не бяха най-интересните хора в Лондон, но Едуина, с русата си коса и изумително сините очи, вече бе получила прозвището „Несравнимата“ на 1814. За Кейт, от друга страна, с обикновената си кафява коса и очи, говореха като за „по-голямата сестра на Несравнимата“.

Сигурно имаше и по-лоши прякори. Поне никой не бе започнал да й казва „сестрата на Несравнимата, която е стара мома“. Което си беше доста по-близо до истината, отколкото който и да е Шефийлд би искал да признае. На двадесет, почти двадесет и една, ако трябваше да бъде напълно честна, вече бе малко възрастна за първия си сезон в Лондон.

Само че нямаше никакъв друг избор. Семейство Шефийлд не бяха заможни, дори когато бащата на Кейт бе жив, а откакто почина преди пет години, се принудиха да икономисват още повече. Определено не бяха стигнали до приюта за бедни, но трябваше да обръщат внимание на всяко пени и да внимават с всяка лира.

С ограничените си финанси семейство Шефийлд събра средства, само колкото за едно пътуване до Лондон. Наемането на къща и карета, както и минимален брой прислужници, струваше пари. Не можеха да си позволят да похарчат толкова два пъти. Трябваше да спестяват цели пет години, за да могат да предприемат това пътуване до Лондон и, ако момичетата не сполучеха на брачния пазар… е, никой нямаше да ги вкара в затвора за длъжници, но това, което ги очакваше, бе тих живот на аристократична бедност в някоя чаровна малка къщичка в Съмърсет.

И така, двете момичета бяха принудени да дебютират в една година. Решиха, че най-логичното време за това би било, когато Едуина е на седемнадесет, а Кейт почти на двадесет и една. Мери би предпочела да почака, докато Едуина навърши осемнадесет, но по това време Кейт щеше да е почти на двадесет и две и, мили Боже, кой би се оженил за нея тогава?

Кейт кисело се усмихна. Тя дори не бе искала да има сезон. Знаеше от самото начало, че не е от този тип, който би привлякъл вниманието на висшето общество. Не беше достатъчно красива, за да може този факт да надмогне липсата на зестра и така и не се бе научила да се усмихва и говори превзето, да върви едва-едва и да прави всички онези неща, които другите момичета научаваха, сякаш още в люлката. Дори Едуина, в която нямаше и грам фалш, някак си знаеше как да стои, да върви и въздиша по начин, който докарваше мъжете до размяна на удари, само за да се доберат до честта да я съпроводят, докато пресича улицата.

Кейт, от друга страна, винаги стоеше с изправени рамене и не можеше да стои мирно, дори животът й да зависеше от това; вървеше сякаш бе на състезание, а и се чудеше „Защо не?“. Ако човек отиваше някъде, защо да не стигне там по най-бързия начин?

Що се отнася до сезона й в Лондон… тя дори не харесваше града. О, забавляваше се достатъчно и бе срещнала доста приятни хора, но един сезон в Лондон й изглеждаше ужасна загуба на пари за едно момиче, което би било съвсем доволно да си остане в провинцията и там да намери някой разумен мъж, за когото да се омъжи.

Само че Мери изобщо не приемаше това.

— Когато се омъжих за баща ти — бе казала тя, — дадох обет да те обичам и отгледам с грижовността и любовта, с които бих дарила собственото си дете. — Кейт бе успяла да вмъкне едно „Но…“ — преди Мери да продължи: — Отговорна съм пред бедната ти майка, Бог да се смили над душата й, и част от тази отговорност е да те видя щастливо омъжена.

— Бих могла да бъда щастлива и в провинцията — бе отвърнала Кейт.

Мери обаче продължи:

— В Лондон има повече мъже, сред които да избираш.

След което се бе включила и Едуина, настоявайки, че ще бъде абсолютно нещастна без нея и, тъй като Кейт не можеше да понесе да вижда сестра си нещастна, съдбата й бе подпечатана.

И ето я сега — седнала в леко поизбелял салон в къща под наем в една част на Лондон, която бе почти модерна и…

Дяволито се огледа… и грабна вестника от ръцете на сестра си.

— Кейт! — изписка Едуина с очи, втренчени в малкото триъгълниче от вестника, което остана между палеца и показалеца й. — Не бях го прочела.

— Четеш го цяла вечност — каза Кейт с нахална усмивка. — А и искам да видя какво има да каже днес за виконт Бриджъртън.

Очите на Едуина, които обикновено биваха сравнявани със спокойни шотландски езера, сега заблестяха дяволито.

— Страшно си заинтересувана от виконта, Кейт. Има ли нещо, което не ни казваш?

— Не бъди глупава! Дори не познавам този мъж, а и да го познавах, вероятно щях да бягам в противоположната посока. Той е точно от типа мъже, които и двете трябва да избягваме, на всяка цена. Сигурно би могъл да съблазни и айсберг.

— Кейт! — възкликна Мери.

Тя направи физиономия. Бе забравила, че мащехата й слуша.

— Е, вярно е — добави. — Имал е повече любовници, отколкото аз — рождени дни.

Мери се вгледа в нея за няколко секунди, сякаш се опитваше да реши дали иска да й отговори, или не и накрая каза:

— Не че това е подходяща тема за вашите уши, но много от мъжете имат.

— О — изчерви се Кейт. Малко неща бяха по-притеснителни от това решително да ти противоречат, когато се опитваш да подчертаеш нещо важно. — Е, тогава е имал два пъти повече. Както и да стоят нещата, той е много по-развратен от повечето мъже и не е мъж, на когото Едуина трябва да разрешава да я ухажва.

— Ти също имаш сезон — напомни й Мери.

Кейт я погледна възможно най-саркастично. Всички знаеха, че ако виконтът избере да ухажва някоя Шефийлд, това няма да е Кейт.

— Не мисля, че там ще прочетеш нещо, което да промени мнението ти — каза Едуина, като сви рамене и се наведе към Кейт, за да вижда по-добре вестника. — Не казва много за него самия. Това е по-скоро трактат на тема развратници.

Очите на Кейт пробягаха по напечатаните думи.

— Хмм — каза с любимото си изражение на презрение. — Бас хващам, че е права. Вероятно няма да се обвърже тази година.

— Ти винаги смяташ, че лейди Уисълдаун е права — измърмори Мери с усмивка.

— И обикновено е — отвърна Кейт. — Трябва да признаеш, че за авторка на клюкарска рубрика, проявява забележително здрав разум. Определено бе права в оценката си за всички хора, с които се запознах до момента в Лондон.

— Трябва сама да си съставяш мнение, Кейт — весело каза Мери. — Под нивото ти е да градиш преценките си на една клюкарска колонка.

Кейт знаеше, че мащехата й е права, но не искаше да го признае, затова само пусна още едно „хмм“ и се върна към вестника в ръцете си.

Статиите на Уисълдаун бяха, без съмнение, най-интересното четиво в цял Лондон. Кейт не бе съвсем сигурна кога е започнал да излиза клюкарският вестник — чула бе, че е по някое време миналата година — но едно нещо бе сигурно: Която и да бе лейди Уисълдаун — а никой не знаеше коя е — тя определено бе член на висшето общество с добри позиции. Трябваше да бъде. Никой външен човек не би могъл да се добере до клюките, които тя публикуваше всеки понеделник, сряда и петък.

Лейди Уисълдаун винаги знаеше последните слухове и, за разлика от други автори, не се колебаеше да използва истинските имена на хората. Например, щом миналата седмица реши, че Кейт не изглежда добре в жълто, написа абсолютно директно: „Жълтият цвят кара тъмнокосата мис Кейт Шефийлд да изглежда като опърлен нарцис“.

Кейт не се бе обидила. Чувала бе много пъти, че човек не може да смята, че се е „появил“ на сцената, докато не бъде обиден от лейди Уисълдаун. Дори Едуина, която имаше невероятен успех в обществото, ревнуваше, че Кейт е била удостоена с обида.

И макар Кейт да не таеше особено желание да бъде в Лондон за сезона, реши, че щом трябва да вземе участие в социалната вихрушка, то поне да не бъде пълен и абсолютен провал. Ако обидата от авторка на клюкарска рубрика бе единственият й знак за успех, то така да бъде. Щеше да се наслаждава на триумфа си там, където може.

Сега, когато Пенелопе Федърингтън се хвалеше, че е била оприличена на презрял цитрусов плод в сатенената си рокля с цвят на мандарина, Кейт можеше да й помаха с ръка и драматично да въздъхне: „Да, но аз съм опърлен нарцис“.

— Един ден — внезапно обяви Мери, побутвайки отново очилата си с показалец, — някой ще открие истинската самоличност на тази жена и тя ще се окаже в беда.

Едуина погледна майка си с интерес.

— Наистина ли мислиш, че някой ще я изобличи? Тя успява да запази тайната си вече повече от година.

— Нищо толкова сериозно не може вечно да остане в тайна — отвърна Мери. Заби иглата си в бродерията и прекара през плата дългия жълт конец. — Запомни думите ми. Всичко ще се разкрие рано или късно, и когато това стане, ще избухне невиждан скандал.

— Е, ако аз знаех коя е — обяви Кейт, обръщайки единствената страница на вестника от другата страна, — вероятно щях да я направя своя най-добра приятелка. Тя е невероятно забавна и, независимо какво казват хората, почти винаги е права.

Точно в този момент Нютон, малко понатежалото куче на Кейт, порода корги^[1], пристъпи в стаята.

— Това куче не трябва ли да стои отвън? — попита Мери. — Кейт! — извика тя, когато кучето застана до краката й и изпъхтя, сякаш очакваше целувка.

— Нютон, ела тук веднага! — нареди Кейт.

Кучето се втренчи с копнеж в Мери, след това се дотътри до Кейт, скочи на канапето и постави предните си лапи в скута й.

— Ще те покрие с косми — каза Едуина.

Кейт сви рамене и поглади гъстата му козина с цвят на карамел.

— Нямам нищо против.

Едуина въздъхна, но въпреки това се протегна и леко потупа Нютон.

— Какво друго пише? — попита и се наведе с интерес. — Така и не успях да видя втората страница.

Кейт се усмихна на сарказма на сестра си.

— Не много. Нещичко за херцога и херцогинята на Хейстингс, които очевидно са пристигнали в града по-рано тази седмица, списъка на ястията от бала на лейди Данбъри, които са обявени за „изненадващо вкусни“ и едно не особено ласкателно описание на роклята на мис Федърингтън от бала в понеделник.

Едуина се намръщи.

— Явно доста се заяжда със семейство Федърингтън.

— И нищо чудно — каза Мери, остави бродерията и се изправи. — Тази жена няма да знае как да избере цвят за роклите на момичетата си, дори дъгата да се увие около врата й.

— Майко! — възкликна Едуина.

Кейт притисна с ръка устата си в опит да не се засмее. Мери рядко заявяваше мнението си толкова директно, но когато го правеше, звучеше направо великолепно.

— Е, вярно е. Продължава да облича най-малката в оранжево. Всеки може да види, че бедното момиче се нуждае от синьо или ментовозелено.

— Ти ме облече в жълто — напомни й Кейт.

— За което съжалявам. Това ще ме научи да не се вслушвам в продавачките. Никога не трябваше да се съмнявам в собствената си преценка. Просто ще трябва да преправим тази рокля за Едуина.

Тъй като Едуина бе с цяла глава по-ниска от Кейт и малко по-слаба, това нямаше да е проблем.

— Когато го направите — каза Кейт, обръщайки се към сестра си, — се увери, че ще махнете набора на ръкава. Ужасно е дразнещ. И гъделичка. Почти бях решила да го откъсна на бала на Ашбърн.

Мери завъртя очи.

— Едновременно съм изненадана и благодарна, че си решила да се въздържиш.

— Аз съм изненадана, но не и благодарна — каза Едуина с лукава усмивка. — Само си помисли колко би се забавлявала лейди Уисълдаун с това.

— О, да — отвърна Кейт на усмивката й. — Представям си го „Опърления нарцис къса цветчетата си“.

— Качвам се горе — обяви Мери и поклати глава на лудориите на дъщерите си. — Опитайте се да не забравяте, че довечера ни очаква парти. По-добре си починете малко, преди да излезем. Сигурно отново ще се приберем късно.

Кейт и Едуина кимнаха и измърмориха някакво обещание, докато Мери събираше бродерията си и излизаше от стаята. Щом вратата се затвори зад нея, Едуина се обърна към Кейт и попита:

— Реши ли какво ще облечеш довечера?

— Мисля за зелената рокля. Знам, че би трябвало да нося бяло, но се боя, че не ми отива.

— Ако не носиш бяло — лоялно изрече Едуина, — и аз няма да нося. Ще облека синия муселин.

Кейт кимна в знак на одобрение и отново върна поглед към вестника в ръката си, опитвайки се да удържи Нютон, който се бе обърнал по гръб и се наместваше, за да го почешат по корема.

— Миналата седмица мистър Бърбрук заяви, че си ангел в синьо, тъй като цветът толкова отива на очите ти.

Едуина примигна изненадано.

— Мистър Бърбрук го е казал? На теб?

Кейт вдигна поглед.

— Разбира се. Всичките ти поклонници се опитват да предадат комплиментите си чрез мен.

— Така ли? И защо?

Кейт се усмихна бавно и снизходително.

— Е, Едуина, това може и да има нещо общо с факта, че обяви на всеослушание на музикалната вечеринка на Смайт-Смит, че никога не би могла да се омъжиш, без одобрението на сестра си.

Бузите на Едуина леко порозовяха.

— Не беше на всеослушание — избъбри.

— Все едно е било. Мълвата се разпространи по-бързо от огън по покривите. Дори не бях в стаята по това време и все пак ми отне само две минути, за да го чуя.

Едуина скръсти ръце и с едно „хмм“ заприлича на сестра си.

— Ами, вярно е и не ме интересува кой го знае. Наясно съм, че се очаква да си хвана блестящ, невероятен съпруг, но не е нужно да се омъжвам за някой, който ще се отнася зле с мен. Всеки, който има щастието наистина да те впечатли, ще е на нужната висота.

— Толкова ли е трудно да ме впечатли човек?

Двете сестри се спогледаха и произнесоха едновременно:

— Да.

Докато Кейт се смееше заедно със сестра си, в нея се надигна леко чувство на вина. И трите Шефийлд знаеха, че Едуина бе тази, която ще хване някой благородник или ще се омъжи за богаташ. Едуина щеше да направи така, че семейството й да не изживее живота си в благородна бедност. Едуина беше красавица, а Кейт бе…

Кейт си бе Кейт.

Нямаше нищо против. Красотата на Едуина беше просто житейски факт. Имаше истини, които Кейт отдавна се бе научила да приема. Никога нямаше да се научи да танцува валс, без да се опитва да води, винаги щеше да се страхува от гръмотевични бури, независимо колко си повтаряше, че е глупаво и, независимо как носеше косата си или щипеше бузите си, нямаше да е красива като Едуина.

А и не бе сигурна, че би искала всичкото внимание, което получаваше сестра й. Нито би се радвала на отговорността да се омъжи, за да осигури семейството.

— Едуина — меко каза Кейт, а очите й станаха сериозни. — Няма нужда да се омъжваш за някого, когото не харесваш. Знаеш го.

Тя кимна и внезапно придоби вид, сякаш всеки момент може да заплаче.

— Ако решиш, че няма нито един джентълмен в Лондон, който е достатъчно добър за теб, така да е. Просто ще се върнем в Съмърсет и ще се радваме на собствената си компания. Така или иначе няма никого, когото да харесвам повече.

— Нито пък аз.

— А ако намериш някой, който кара коленете ти да омекват, Мери и аз ще бъдем много щастливи. Не трябва да се тревожиш, че ще ни оставиш. Ще се разбираме чудесно и ще си правим компания.

— Ти също може да намериш някого, за когото да се омъжиш — изтъкна Едуина.

Кейт изви устни в лека усмивка.

— Може — съгласи се, знаейки, че това вероятно няма да стане. Не искаше да прекара живота си като стара мома, но се съмняваше, че ще си намери съпруг в Лондон. — Може някой от болните ти от любов обожатели да се обърне към мен, когато осъзнае, че не си на разположение — подразни я.

Едуина я тупна с възглавницата.

— Не бъди глупава.

— Не съм! — протестира Кейт. И наистина не беше. В интерес на истината, това изглеждаше най-вероятният начин, по който би могла да си намери съпруг в града.

— Знаеш ли за какъв мъж бих искала да се омъжа? — попита Едуина и очите й придобиха замечтан израз.

Кейт поклати глава.

— За учен.

— Учен?

— Учен — твърдо каза Едуина.

Кейт се прокашля.

— Не съм сигурна, че ще намериш много такива в града през сезона.

— Знам — Едуина леко въздъхна. — Истината е — и ти го знаеш, макар да не трябва да го показвам публично — че съм доста пристрастена към книгите. Предпочитам да прекарам деня в библиотека, отколкото да се разхождам из Хайд Парк. Мисля, че би ми харесал живота с мъж, който също намира удоволствие в научни занимания.

— Да. Хмм… — мозъкът на Кейт работеше бясно. Не беше вероятно Едуина да намери някой учен и в Съмърсет. — Едуина, знаеш, че може да е трудно да намериш истински учен извън университетските градчета. Може да се наложи да се примириш и с човек, който обича да чете и да научава нови неща като теб.

— Би било добре — щастливо каза Едуина. — Ще бъда доволна и от учен аматьор.

Кейт облекчено въздъхна. Със сигурност можеха да намерят в Лондон някой, който да обича да чете.

— И знаеш ли какво? — добави Едуина. — Човек наистина не може да съди по външността. Всякакви хора може да са учени аматьори. Ами дори този виконт Бриджъртън, за когото лейди Уисълдаун пише постоянно, може да е учен в сърцето си.

— Прехапи си езика, Едуина. Няма да имаш нищо общо с виконт Бриджъртън. Всички знаят, че той е развратник от най-лош тип. Всъщност, той е най-големият развратник и точка. В цял Лондон, и в цялата страна!

— Знам, просто го дадох като пример. А и няма голяма вероятност да си избере булка тази година. Лейди Уисълдаун смята така, а ти самата каза, че почти винаги е права.

Кейт потупа сестра си по ръката.

— Не се тревожи. Ще ти намерим подходящ съпруг. Но не… не, не, не, не, не и виконт Бриджъртън!

* * *

Точно в този момент обектът на техния разговор си почиваше в Уайтс заедно с двама от тримата си по-млади братя и се наслаждаваше на следобедното си питие.

Антъни Бриджъртън се облегна назад в кожения стол, загледа се замислено в уискито си, докато го въртеше в чашата и обяви:

— Мисля да се оженя.

Бенедикт Бриджъртън, който в този момент се наслаждаваше на един омразен на майка му навик, а именно — да се клатушка само на двата крака на стола, се прекатури на земята.

Колин Бриджъртън се задави.

За щастие на Колин, Бенедикт се изправи достатъчно бързо, за да го тупне здраво по гърба, което изпрати една зелена маслина обратно през масата.

Пропусна ухото на Антъни съвсем за малко, но той остави обидата без коментар. Беше абсолютно наясно, че внезапната му декларация е била малко изненадваща.

Е, може би повече от „малко“. „Напълно“, „абсолютно“ и „изцяло“ изненадваща бе по-близо до истината.

Антъни знаеше, че не отговаря на образа на мъж, който е решил да се задомява. Беше прекарал последното десетилетие като абсолютен развратник, който взема удоволствието навсякъде, където го срещне, тъй като добре знаеше, че животът е кратък и човек трябва да му се наслаждава. Е, имаше известни принципи. Никога не се заиграваше с млади дами от добро потекло. Всички, които можеха да имат, каквото и да е право да изискват брак, бяха извън неговия обсег.

Имайки четири собствени сестри, Антъни хранеше здравословно ниво на уважение към добрата репутация на дамите с положение. Почти бе участвал в дуел заради една от сестрите си, за да защити честта й. А що се отнася до останалите три… свободно признаваше, че се облива в студена пот само при мисълта за евентуалното им замесване с мъж, с репутация като неговата.

Не, определено нямаше да прелъсти по-младата сестра на някой джентълмен.

Но що се отнася до другите категории жени — вдовиците и актрисите, които знаеха какво искат и в какво се забъркват — на тяхната компания се наслаждаваше и то много. Откакто бе напуснал Оксфорд и се бе насочил на запад към Лондон, не бе оставал без любовница.

Понякога, помисли си иронично, имаше дори по две.

Беше яздил в почти всяко конно състезание, организирано от висшето общество, беше се боксирал в Джаксън’с и бе спечелил повече игри на карти, отколкото можеше да преброи. Беше и загубил няколко, но тях не ги броеше. Откакто навърши двадесет, прекара последните години в съзнателно преследване на удоволствие, уталожвано само от непреодолимото си чувство за отговорност към семейството.

Смъртта на Едмънд Бриджъртън бе едновременно внезапна и неочаквана, той не бе имал възможност да отправи някакви последни молби към най-големия си син, преди да почине. Ако го бе сторил, Антъни бе сигурен, че щеше да поиска той да се грижи за майка си и братята и сестрите си със същото усърдие и привързаност, с които го бе правил Едмънд.

И така между партитата и конните състезания, той бе изпратил братята си до Итън и Оксфорд, посетил бе вцепеняващ мозъка брой пиано рецитали, изнасяни от сестрите му, което не бе лесна задача, тъй като три от четирите нямаха абсолютно никакъв музикален слух, и внимателно и отблизо бе следил финансите на семейството. При наличието на седем братя и сестри, чувстваше за свое задължение да се увери, че има достатъчно пари, за да подсигури бъдещето на всички.

Наближавайки тридесетте, Антъни осъзна, че прекарва все повече време в грижи за наследството и семейството, отколкото в старото преследване на упадъчни забавления. Освен това осъзна, че това му харесва. Все още имаше любовници, но никога повече от една, и откри, че вече не изпитва нужда да се включва във всяко конно състезание или да стои до късно на баловете, само за да спечели някое раздаване на карти.

Репутацията му, разбира се, си остана. Той всъщност нямаше нищо против. Да те мислят за най-изтъкнатия развратник в Англия си имаше и определени предимства. Например, почти всички се бояха от него, което винаги бе хубаво.

Но сега бе време за брак. Трябваше да се установи, да се сдобие със син. Все пак имаше титла, която трябваше да предаде. Изпитваше обаче доста силни угризения и съжаление, а може би и лека вина, че вероятно нямаше да доживее да види сина си пораснал. Но какво би могъл да направи? Той бе първородният Бриджъртън на първороден Бриджъртън на първороден Бриджъртън и така осем поколения назад. Носеше отговорност пред рода си да създаде поколение.

А и малко го утешаваше фактът, че има трима способни и грижовни братя след себе си. Те щяха да се погрижат синът му да бъде отгледан с любов и чест, на каквито се радваше всеки Бриджъртън. Сестрите му щяха да обграждат с внимание момчето, а майка му щеше да го разглези…

Антъни действително се усмихна при мисълта за голямото си и често доста шумно семейство. Синът му нямаше да има нужда от баща, за да бъде обичан много.

А и каквито и деца да създадеше… те вероятно нямаше да го помнят, след като той си отидеше. Щяха да са млади и незрели. Не бе убягнало от вниманието му, че от всички деца на Бриджъртън, той, като най-голям, бе най-силно засегнат от смъртта на баща им.

Антъни отпи отново от уискито си и изправи рамене, потискайки тези неприятни мисли. Трябваше да се фокусира върху належащия въпрос, а именно — намирането на съпруга.

Тъй като бе разумен и, донякъде, организиран човек, вече мислено бе изготвил списък с изисквания за тази позиция. Първо, трябваше да е сравнително привлекателна. Нямаше нужда да е зашеметяваща красавица, макар че това би било хубаво, но ако трябваше да ляга с нея, то малко привлекателност би направила задачата по-приятна.

Второ, не можеше да е глупава. Това, размишляваше Антъни, можеше да се окаже най-трудното за изпълнение изискване. Не бе особено впечатлен от умствените възможности на Лондонските дебютантки. Последния път, когато бе направил грешката да подхване разговор с млада дама, току-що излязла от учебната стая, тя се оказа неспособна да говори за нещо друго, освен за храна — по това време държеше чиния с ягоди — и времето, и дори това не бе улучила, когато Антъни я попита дали смята, че времето ще се обърне в зима, тя отвърна: „Не знам. Никога не съм била в Зима“.

Можеше и да успее да избягва разговори със съпруга, която не бе гениална, но не искаше глупави деца.

Трето, и най-важно, не можеше да е жена, в която може наистина да се влюби.

При никакви обстоятелства нямаше да наруши това правило.

Не беше пълен циник, знаеше, че истинската любов съществува. Всеки, който бе стоял поне за кратко в една стая с родителите му, знаеше, че съществува.

Но тя бе усложнение, което искаше да избегне. Нямаше желание това конкретно чудо да се появява в живота му.

И тъй като Антъни бе свикнал да получава това, което иска, не се и съмняваше, че ще намери привлекателна, интелигентна жена, в която никога не би се влюбил. И къде бе проблемът? Вероятно не би намерил любовта на живота си дори да я търси. Повечето мъже не успяваха.

— Мили Боже, Антъни, защо се мръщиш така? Не може да е заради маслината. Ясно видях, че дори не те докосна.

Гласът на Бенедикт го извади от унеса му и Антъни премигна няколко пъти, преди да отговори:

— Нищо. Съвсем нищо.

Разбира се, не бе споделял размислите си за тленността с никой друг, дори с братята си. Това не бе нещо, което човек би желал да афишира. По дяволите, ако някой дойдеше при него и му кажеше същото, вероятно веднага щеше да му се изсмее.

Само че никой не можеше да разбере дълбочината на връзката между него и баща му. Нито да разбере как Антъни чувства по интуиция, и просто знае, че не би могъл да живее по-дълго от баща си. Едмънд бе всичко за него. Винаги се бе стремил да бъде благороден мъж като баща си, макар да знаеше, че това не е възможно, все пак опитваше. Да постигне нещо повече от Едмънд, в каквото и да е отношение, бе направо невъзможно.

Просто бащата на Антъни бе най-великият човек, който някога бе познавал, може би най-великият човек, живял някога. Да смята, че може да бъде нещо повече от това, изглеждаше крайно самомнително.

Нещо бе станало с него в нощта след смъртта на баща му, когато бе останал с тялото в спалнята на родителите си и просто седя с часове, съзерцавайки баща си, в отчаян опит да си припомни всеки момент, който бяха споделили. Би било толкова лесно да забрави дребните неща — как Едмънд стискаше ръката на Антъни, когато той се нуждаеше от окуражаване или как рецитираше по памет „Не въздишай вече“ на Балтазар от „Много шум за нищо“ — не защото го смяташе за особено съдържателно, а просто защото го харесваше.

Първите лъчи на зората вече се показваха, когато Антъни най-накрая излезе от стаята и той някак си разбра, че дните му са преброени и то точно по същия начин като тези на Едмънд.

— Изплюй камъчето — каза Бенедикт и отново прекъсна мислите му. — Няма да предлагам пени за мислите ти, защото знам, че няма начин да струват толкова много, но, все пак, за какво мислиш?

Антъни внезапно изправи гръб, решен да концентрира вниманието си обратно върху належащия въпрос. Все пак, трябваше да си избира булка, а това определено бе сериозна задача.

— Коя се счита за диаманта на сезона? — попита.

Братята му замълчаха за момент, за да обмислят въпроса и след това Колин каза:

— Едуина Шефийлд. Със сигурност си я виждал. Доста дребничка, с руса коса и сини очи. Обикновено можеш да я откриеш, като търсиш тълпата влюбени ухажори, приличащи на стадо овце, които я следват.

Антъни не обърна внимание на опитите на брат си да бъде саркастичен.

— Има ли мозък?

Колин примигна, сякаш въпросът за жена с мозък никога не му бе хрумвал.

— Да, мисля, че има. Веднъж я чух да обсъжда митология с Мидълторп и звучеше така, сякаш знае за какво говори.

— Добре — каза Антъни и шумно остави чашата уиски на масичката. — Тогава ще се оженя за нея.