Джулия Куин
Херцогът и аз (9)

Глава 8

„До ушите на настоящия автор достигна фактът, че цялото семейство Бриджъртън, заедно с един херцог в добавка, се е отправило на пътуване до Гринуич в събота.

Другото, което се дочу, бе, че гореспоменатият херцог и определен член на семейство Бриджъртън са се върнали в Лондон целите мокри.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 3 май 1813

 

— Ако още веднъж ми се извиниш — каза Саймън и облегна глава назад, като я подпря на ръцете си, — може да се наложи да те убия.

Дафни ги погледна раздразнено от мястото си на палубата на малката яхта, която майка й бе наела за цялото семейство — и херцога, разбира се — за пътуването до Гринуич.

— Прости ми — каза тя, — ако съм достатъчно любезна да се извинявам за доста явните манипулации на майка си. Мислех, че целта на малката ни преструвка бе да те защитим от любезното внимание на майки, търсещи брак за дъщерите си.

Той отмина коментара й и се намести по-удобно на стола си.

— Би било проблем, само ако не ми доставяше удоволствие.

Брадичката на Дафни леко се дръпна назад от изненада.

— О — каза, — това е мило.

Херцогът се засмя.

— Твърде много обичам пътуванията по вода, пък било и само до Гринуич, а и след като съм прекарал толкова време по море, би ми се искало да посетя Кралската обсерватория и да видя Гринуичкия меридиан. — Той обърна глава към нея. — Разбираш ли от корабоплаване и географски координати?

Тя поклати глава.

— Боя се, че много малко. Трябва да призная, че дори не съм сигурна какво представлява този Гринуички меридиан тук.

— Това е точката, според която се изчислява географската дължина. Моряците и навигаторите са измервали географската дължина според отправната си точка, но през последния век кралските астрономи решиха да направят Гринуич начална точка.

Дафни вдигна вежди.

— Това изглежда доста самовлюбено от наша страна, не мислиш ли? Да поставим себе си за център на света?

— Всъщност е доста удобно да има универсална отправна точка, когато човек се опитва да пътува на далечни разстояния.

Тя не изглеждаше съвсем убедена.

— И всички просто са се съгласили това да е Гринуич? Трудно ми е да повярвам, че французите не са настоявали за Париж, а папата със сигурност би предпочел Рим…

— Е, не е било точно споразумение — съгласи се той със смях. — Няма официална спогодба, ако това имаш предвид. Но Кралската обсерватория публикува отличен комплект карти и диаграми всяка година, нарича се Морски алманах. Един моряк трябва да е луд, за да се опитва да плава из океана без един екземпляр на борда. И тъй като Морският алманах измерва географската дължина с Гринуич като нула… е, и всички останали са го приели.

— Явно знаеш доста по въпроса.

Той сви рамене.

— Ако човек прекара достатъчно време на кораб, се научава.

— Е, боя се, че това не е сред нещата, които човек научава в училището на Бриджъртън. — Тя наведе глава встрани сякаш съжаляваше за това. — Повечето от уроците ми бяха ограничени до знанията на гувернантката ми.

— Жалко — измърмори той и след това попита. — Повечето?

— Ако нещо ме заинтригуваше, обикновено успявах да намеря няколко книги по темата в библиотеката ни.

— В такъв случай бих се обзаложил, че интересите ти не са били в областта на абстрактната математика.

Дафни се засмя.

— Имаш предвид като твоите? Боя се, че не. Майка ми винаги казваше, че е цяло чудо, дето мога да боравя с цифрите достатъчно добре, та да си сложа две обувки на краката.

Саймън подсвирна.

— Зная, зная — каза тя, все още усмихната. — Хора като теб, които се справят прекрасно с аритметиката, не могат да разберат как ние, обикновените смъртни, можем да гледаме страница с цифри и да не разберем отговора, или поне как да стигнем до него, на секундата. Колин е същият.

Той се усмихна, защото тя бе абсолютно права.

— Добре тогава, кои бяха любимите ти предмети?

— Хм. История и литература. Което беше добре, защото списъкът ни с книги на тези теми е безкраен.

Той отпи от лимонадата си.

— Никога не съм харесвал особено историята.

— Наистина ли? И защо?

Саймън се замисли над това за момент и се зачуди дали липсата на ентусиазъм не се дължеше на неприязънта му към херцогството и цялата традиция, която то носеше със себе си. Баща му така страстно почиташе титлата…

Разбира се, каза само:

— Наистина не зная. Предполагам, че просто не я харесвам.

И двамата замълчаха приятелски, а нежният речен вятър милваше косите им. Дафни се усмихна и каза:

— Е, няма отново да се извинявам, тъй като прекалено много държа на живота си, за да го застрашавам ненужно, но все пак се радвам, че не си нещастен, след като майка ми те принуди да ни придружиш.

Погледът, който й хвърли, бе леко саркастичен.

— Ако не исках да дойда с вас, нищо, което майка ти би казала, не би осигурило присъствието ми.

Тя изсумтя.

— И това идва от устата на мъж, който се преструва, че ухажва мен измежду всички, само защото е прекалено любезен, за да отказва поканите на новите съпруги на приятелите си.

Той се намръщи силно и това помрачи чертите му.

— Какво имаш предвид с това „теб измежду всички“?

— Ами, аз… — Тя учудено премигна. Нямаше идея какво има предвид. — Не зная — каза накрая.

— Тогава, престани да го казваш — изръмжа той и отново се облегна в стола.

Очите на Дафни необяснимо се приковаха към едно мокро петно на релинга, докато се опитваше да се пребори с абсурдната усмивка, която опитваше да се появи на устните й. Саймън бе толкова сладък, когато се цупеше.

— Какво гледаш? — попита той.

Устните й потрепнаха.

— Нищо.

— Тогава на какво се усмихваш?

Това със сигурност нямаше да му разкрие.

— Не се усмихвам.

— Ако е така — измърмори той — значи или ще получиш пристъп или ще кихаш.

— Нищо подобно — каза тя безгрижно. — Просто се наслаждавам на чудесното време.

Саймън бе облегнал главата си на стола, затова само я завъртя настрани, за да може да я погледне.

— А и компанията не е лоша — подразни я.

Дафни целенасочено погледна към Антъни, който се бе облегнал на перилата на противоположната страна на палубата и им се мръщеше.

— Цялата компания? — попита тя.

— Ако имаш предвид войнствения си брат — отвърна той, — намирам страданието му за доста забавно.

Дафни опита да се пребори с една усмивка, но не успя.

— Това не е много мило от твоя страна.

— Никога не съм казвал, че съм мил. А и виж… — Саймън съвсем леко кимна по посока на Антъни. Колкото и да беше невероятно, мръщенето му се беше задълбочило. — Знае, че говорим за него и това го убива.

— Мислех, че сте приятели.

— Приятели сме. Приятелите така се държат един с друг.

— Мъжете са луди.

— Като цяло — съгласи се той.

Тя извъртя очи.

— Мислех, че основното правило на приятелството е човек да не се увлича по сестрата на приятеля си.

— О, но аз не се увличам, само се преструвам на увлечен.

Дафни замислено кимна и погледна към брат си.

— И това все пак го убива, макар да знае как точно стоят нещата.

— Знам — ухили се Саймън. — Не е ли страхотно?

Точно в този момент Вайълет се появи плавно на палубата.

— Деца! О, простете ми, Ваша Светлост — добави, когато го забеляза. — Определено не е редно да ви смесвам с децата си.

Той само се усмихна и подмина извинението й.

— Капитанът ми каза, че почти сме стигнали — обясни лейди Бриджъртън. — Трябва да се приготвим.

Саймън се изправи и протегна ръка, за да помогне на Дафни, която с благодарност я пое и изписка като се изправи.

— Краката ми все още не са привикнали към морето — засмя се и стисна ръката му, за да се закрепи.

— А сме само на реката — измърмори той.

— Чудовище. Предполага се, че не трябва да изтъкваш липсата ми на грация и равновесие.

Докато изричаше това, вятърът развя косите й и обагри страните й в розово. Изглеждаше толкова пленително красива, че Саймън почти забрави да диша.

Сочните й устни бяха застинали някъде между усмивка и смях, а от слънчевата светлина в косите й проблясваха червеникави оттенъци. Тук, сред водата, далеч от претъпканите бални зали, заобиколена от свеж въздух, тя изглеждаше толкова естествена и красива, че само присъствието й предизвикваше у него желание да се ухили като идиот.

Ако не наближаваше момента да акостират и цялото семейство не беше наоколо, щеше да я целуне. Макар да знаеше, че няма право да флиртува с нея, нито пък някога би я взел за съпруга, усети как се навежда към лицето й. Дори не бе осъзнал какво прави, докато внезапно не изгуби равновесие и рязко не се изправи.

За нещастие Антъни бе видял всичко. Той рязко застана между тях и стисна ръката й с доста повече сила, отколкото нежност.

— Като твой най-голям брат — изръмжа той, — мисля, че честта се пада на мен да те съпроводя до брега.

Саймън само се поклони в съгласие с него, тъй като бе прекалено разтърсен и ядосан от моментната си загуба на контрол, за да спори.

Лодката акостира до пристанището и се появи дъсчена пътека. Той наблюдаваше как цялото семейство Бриджъртън слиза и се надигна, за да ги последва към зелените брегове на Темза.

На върха на хълма се изправяше Кралската обсерватория — величествена стара сграда от червени тухли. Кулите й завършваха със сиви куполи и Саймън имаше чувството, че както каза Дафни, се намира в центъра на света. Всичко, осъзна той, се измерва спрямо тази точка.

След като бе прекосил значителна част от земното кълбо, тази мисъл бе доста смиряваща.

— Всички ли са тук? — извика виконтесата. — Замълчете всички, за да се уверя, че сме налице в пълен състав.

Тя започна да брои главите и накрая завърши със себе си с едно триумфално:

— Десет! Добре, всички сме тук.

— Радвайте се, че вече не ни нарежда в линия по възраст.

Саймън погледна наляво и видя как Колин му се усмихва.

— Като метод за поддържане на реда, възрастта вършеше работа, докато съвпадаше с височината, но откакто Бенедикт надрасна Антъни с един инч, а Грегъри изпревари Франческа… — Той сви рамене. — Майка просто се отказа.

Саймън огледа тълпата и вдигна рамене.

— Просто се опитвам да открия къде би било моето място.

— Някъде около Антъни, предполагам — отвърна Колин.

— Да пази Бог — измърмори херцогът.

Колин го погледна със смесица от веселие и любопитство.

— Антъни! — извика Вайълет. — Къде е Антъни?

Най-големият й син показа местоположението си с доста неучтиво изсумтяване.

— О, ето те, Антъни. Ела да ме придружаваш.

Той с нежелание пусна ръката на Дафни и се приближи до майка си.

— Безсрамна е, нали? — прошепна Колин. — След всичките й машинации, най-малкото, което можете да сторите, е да отидете и да хванете Дафни за ръка.

Саймън се обърна към младежа с повдигнати вежди.

— Ти може да се окажеш лош, колкото майка си.

Той само се засмя.

— Да, но поне не се опитвам да се прикривам.

Дафни избра този момент, за да се приближи.

— Оказах се без придружител.

— Виж ти — отвърна Колин. — Сега, ако ме извините, отивам да намеря Хаясинт. Ако бъда принуден да придружавам Елоиз, може да се наложи да плувам обратно до Лондон. Станала е мошеничка, откакто навърши четиринадесет.

Саймън премигна объркано.

— Ти не се ли върна от континента миналата седмица?

Колин кимна.

— Да, но четиринадесетият рожден ден на Елоиз бе преди година и половина.

Дафни го потупа по лакътя.

— Ако имаш късмет, няма да й кажа, че си го казал.

Брат й само завъртя очи и изчезна сред малката група, крещейки името на Хаясинт.

Дафни постави ръка на сгъвката на лакътя на Саймън и попита:

— Успяхме ли вече да те изплашим?

— Моля?

Тя му се усмихна печално.

— Няма нищо толкова изморително, колкото един семеен излет на Бриджъртън.

— О, това ли? — Той бързо отстъпи вдясно, за да избегне Грегъри, който бягаше след Хаясинт и крещеше нещо за кал и отмъщение. — Това е, ммм, ново изживяване.

— Много любезно казано, Ваша Светлост — каза Дафни с уважение. — Впечатлена съм.

— Да, ами… — отскочи назад, за да направи път на Хаясинт, която пищеше толкова високо, че Саймън бе уверен, че кучетата от тук до Лондон ще започнат да вият. — Все пак нямам братя и сестри.

Дафни замечтано въздъхна.

— Без братя и сестри — каза замислено. — Точно в момента това ми звучи божествено. — Отнесеният поглед се задържа още няколко секунди в очите й, след това тя дойде на себе си и се отърси от бляна. — И макар да е така, все пак… — Ръката й се протегна точно, когато Грегъри мина край нея и здраво го хвана за подмишницата. — Грегъри Бриджъртън — сгълча го тя, — би трябвало да знаеш, че не бива да бягаш така през тълпата. Може да събориш някого.

— Как го направи? — попита Саймън.

— Кое, да го хвана ли?

— Да.

Тя сви рамене.

— Имам дългогодишна практика.

— Дафни! — изскимтя брат й. Все пак все още бе в плен на ръката й.

Тя го пусна.

— А сега забави темпото.

Той направи две прекалено големи крачки и после премина в подтичване.

— Няма ли мъмрене за Хаясинт? — попита Саймън.

Дафни погледна през рамо.

— Явно майка ми се е заела с нея.

Саймън видя, че Вайълет доста силно размахва пръст срещу момичето и се извърна към Дафни.

— Какво се готвеше да кажеш, преди да се появи Грегъри?

Тя премигна.

— Нямам идея.

— Мисля, че се готвеше да възхваляваш липсата на братя и сестри.

— О, разбира се. — Тя леко се засмя и двамата последваха останалите Бриджъртън нагоре по хълма към обсерваторията. — Всъщност, вярваш или не, щях да кажа, че макар идеята за вечна самота на моменти да е изкусителна, мисля, щеше да ми е доста самотно без семейство.

Саймън не каза нищо.

— Не мога да си представя и аз самата да имам само едно дете — добави тя.

— Понякога — каза той сухо — човек няма голям избор в това отношение.

Бузите на Дафни моментално почервеняха.

— О, толкова съжалявам — заекна тя, а краката й отказаха да продължат и стъпка напред. — Бях забравила. Майка ти…

Саймън спря до нея.

— Не съм я познавал — каза той със свиване на раменете. — Не съм я оплаквал.

Но сините му очи бяха странно празни, сякаш сянка бе легнала върху тях и Дафни знаеше, че думите му не са верни.

В същото време знаеше, че той напълно си вярва.

Тя се зачуди какво може да му се е случило, за да го накара да се самозалъгва толкова много години.

Загледа се в лицето му и главата й леко се изви, докато изучаваше чертите му. Вятърът бе зачервил бузите му и разрошил тъмната му коса. Изглежда му стана неудобно от този оглед, затова накрая изсумтя и каза:

— Изоставаме.

Дафни вдигна поглед към хълма. Семейството й бе доста пред тях.

— Да, разбира се — каза и изправи рамене. — Трябва да тръгваме.

Но докато се изкачваше нагоре, не мислеше за семейството си, обсерваторията или географските дължини. Вместо това се чудеше защо има странното желание да обвие ръце около херцога и да остане така завинаги.

 

 

Няколко часа по-късно всички се бяха върнали на зеления бряг на Темза и се наслаждаваха на последните хапки от един елегантен, макар и обикновен обяд, приготвен от готвача на Бриджъртън. Както и предната вечер, Саймън говореше малко и през повечето време наблюдаваше често бурните взаимоотношения в семейството на Дафни.

Хаясинт обаче, очевидно имаше други идеи.

— Добър ден, Ваша Светлост — каза тя и седна до него на одеялото, което един от прислужниците бе разстлал за пикника. — Хареса ли ви обиколката на обсерваторията?

Херцогът не успя съвсем да потисне усмивката си, докато отговаряше.

— Всъщност, да, мис Хаясинт. А на вас?

— О, много. Особено ми хареса лекцията ви относно географската дължина и ширина.

— Е, не знам дали аз бих го нарекъл точно лекция — каза той, защото тази дума го караше да изглежда малко стар и скучен.

В другия край на одеялото Дафни се засмя на неудобството му.

Сестра й само се усмихна, сякаш флиртуваше, и каза:

— Знаете ли, че за Гринуич има и романтична история?

Дафни се разтресе от смях — малка предателка такава.

— Наистина ли? — успя да каже Саймън.

— Да — отговори Хаясинт с толкова изискан тон, че той се зачуди дали в десетгодишното й тяло не е скрита някоя четиридесетгодишна матрона. — Точно тук сър Уолтър Райли е постлал наметалото си на земята, за да не изцапа пантофките си в една локва кралица Елизабет.

— Така ли? — Саймън се изправи и започна да оглежда околностите.

— Ваша Светлост! — по изражението на момичето пролича нетърпението на десетгодишните и тя скочи на крака. — Какво правите?

— Оглеждам терена — отговори той. Тайно хвърли поглед към Дафни. В погледа й се четяха веселие, смях и още нещо, което го караше да се чувства висок поне три метра.

— Но какво търсите? — настоя Хаясинт.

— Локви.

— Локви? — изражението й бавно премина в абсолютно удоволствие, когато разбра какво има предвид. — Локви?

— Точно така. Ако ще трябва да си съсипвам наметалото, за да спася пантофките ви, мис Хаясинт, бих искал да го знам предварително.

— Но вие не носите наметало.

— Мили Боже — отвърна Саймън с такъв глас, че Дафни избухна в смях. — Искате да кажете, че ще трябва да си сваля ризата?

— Не! — изписка момичето. — Няма нужда да сваляте нищо. Няма никакви локви.

— Слава Богу! — издиша той, притиснал ръка към гърдите си за по-голям ефект. Забавляваше се много повече, отколкото бе мислил за възможно. — Вие, дамите Бриджъртън, имате много високи изисквания, знаете ли?

Хаясинт го загледа със смесица от подозрение и радост. Накрая подозрението взе връх. Ръцете й застанаха на талията, тя присви очи и попита:

— Шегувате ли се с мен?

Той й се усмихна.

— Ти как мислиш?

— Мисля, че да.

— А аз мисля, че имам късмет, че наоколо няма локви.

Тя се замисли над това за момент.

— Ако решите да се ожените за сестра ми… — каза.

Дафни се задави с една бисквита.

— … имате одобрението ми.

На Саймън не му достигаше въздух.

— Но ако не го направите — продължи тя със срамежлива усмивка, — бих ви била много задължена, ако ме изчакате да порасна.

За късмет на Саймън, който имаше ограничен опит с млади момичета и нямаше идея как да отговори, Грегъри притича и дръпна косата на Хаясинт. Тя моментално хукна след него, решително присвила очи, с намерението да си го върне.

— Никога не съм мислела, че ще го кажа — каза Дафни, а в гласа й звънтеше смях, — но мисля, че току-що беше спасен от по-малкия ми брат.

— На колко години е сестра ти? — попита Саймън.

— На десет, защо?

Той поклати глава в почуда.

— Защото за момент можех да се закълна, че е на четиридесет.

Дафни се усмихна.

— Понякога толкова прилича на майка ми, че ме плаши.

Точно в този момент жената, за която говореха, се изправи и започна да привиква децата си обратно към яхтата.

— Хайде! — извика Вайълет. — Става късно!

Саймън погледна джобния си часовник.

— Три часът е.

Дафни сви рамене и се изправи.

— За нея това е късно. Според майка една дама винаги трябва да си е у дома преди пет часа.

— Защо?

Тя се наведе да вземе одеялото.

— Нямам идея. За да се приготви за вечерта, предполагам. Това е едно от правилата, с които съм израснала и съм научила, че не е добре да го подлагам на съмнение. — Изправи се, притиснала синьото одеяло до гърдите си и се усмихна. — Ще вървим ли?

Херцогът протегна ръка.

— Определено.

Направиха няколко крачки към яхтата и Дафни каза:

— Много беше добър с Хаясинт. Сигурно си прекарвал доста време с деца.

— Не, никакво — каза той кратко.

— О — каза тя, а лицето й озадачено се смръщи. — Знаех, че нямаш братя и сестри, но предполагах, че си срещал много деца по време на пътуванията си.

— Не.

Дафни замълча за момент, чудейки се дали да продължи разговора. Гласът на Саймън бе станал твърд и мрачен, както и лицето му…

Не приличаше на мъжа, който дразнеше Хаясинт преди десет минути.

По някаква причина — дали защото следобедът бе толкова приятен, или защото времето бе хубаво — тя слънчево се усмихна и каза:

— Е, с опит или без, очевидно ти се удава. Нали знаеш, някои възрастни просто знаят как да разговарят с деца.

Той не отвърна нищо.

Тя го потупа по ръката.

— Някой ден ще станеш прекрасен баща на някое щастливо дете.

Главата му рязко се обърна към нея, а погледът в очите му почти вледени сърцето й.

— Мисля, че ти казах, че нямам намерение да се женя — отсече той. — Никога.

— Но сигурно…

— Затова не е никак вероятно да имам деца.

— Аз… разбирам. — Дафни преглътна и опита да се усмихне треперливо, но имаше чувството, че се получи само леко извиване на устните. И макар да знаеше, че ухажването им бе просто игра, бе леко разочарована.

Те стигнаха края на дока, където се размотаваха повечето членове на семейство Бриджъртън. Някои от тях вече се бяха качили на борда, а Грегъри танцуваше по дъската.

— Грегъри! — извика Вайълет остро. — Веднага престани!

Той застина, но не се премести.

— Или се качвай на яхтата, или се върни на дока.

Саймън измъкна ръката си от тази на Дафни и измърмори:

— Тази дъска изглежда мокра. — След това тръгна напред.

— Чу майка! — извика Хаясинт.

— О, Хаясинт — въздъхна Дафни. — Не можеш ли просто да стоиш настрана?

Грегъри изплези език.

Дафни простена и забеляза, че Саймън все така върви към дъската. Избърза към него и прошепна:

— Саймън, сигурна съм, че той ще бъде добре.

— Не и ако се хлъзне и се оплете във въжетата — посочи с брадичка към разбърканата купчина въжета, които висяха от яхтата.

Херцогът спокойно стигна до края на дъската, сякаш нищо на света не го тревожеше.

— Ще се размърдаш ли? — извика и стъпи на тясното парче дърво. — За да мога да мина.

Грегъри премигна.

— Не трябва ли да придружавате Дафни?

Саймън простена и тръгна напред, но точно тогава Антъни, който вече се бе качил на малката яхта, се появи на горния край на дъската.

— Грегъри! — извика той остро. — Веднага се качвай на яхтата!

От мястото си на дока Дафни гледаше с ужас как Грегъри се завърта с изненада и губи равновесие на хлъзгавото дърво. Антъни скочи напред, опитвайки се неистово да хване ръцете му, но Грегъри вече се бе плъзнал по дупе и той хвана само въздух.

Антъни се опита да запази равновесие, а Грегъри се хлъзна надолу по дъската и удари Саймън точно по пищялите.

— Саймън! — извика Дафни и се затича напред.

Той се катурна в тъмните води на Темза, точно когато Грегъри проплака едно искрено:

— Съжалявам — и тръгна обратно нагоре по дъската по дупе, малко като рак, без изобщо да гледа къде отива.

Което вероятно обясняваше защо нямаше и идея, че брат му, който почти бе успял да си върне равновесието, бе само на няколко фута зад него.

Сблъсъкът между двамата бе придружен от глухо тупване на Грегъри и изръмжаване от страна на Антъни. И преди някой да разбере какво става Антъни пляскаше във водата точно до Саймън.

Дафни притисна ръка към устата си, а очите й бяха станали големи като чаени чинийки.

Майка й силно я дръпна за ръката.

— Препоръчвам ти да сдържаш смеха си.

Дафни прехапа устни, опитвайки да се подчини, но й бе трудно.

— Но ти се смееш — изтъкна тя.

— Не е вярно — излъга Вайълет. Целият й врат потрепваше от усилието да задържи смеха. — А и аз съм майка. Не биха се осмелили да ми направят нещо.

Бриджъртън и Хейстингс излязоха наперено от реката вир-вода, гледайки се кръвнишки.

Грегъри пропълзя по останалата част от дъската и изчезна зад ръба.

— Може би трябва да се намесиш — предложи Вайълет.

— Аз? — изписка Дафни.

— Изглеждат така, сякаш ще се сбият.

— Но защо? Вината беше изцяло на Грегъри.

— Разбира се — нетърпеливо каза виконтесата, — но те са мъже, и двамата са бесни и засрамени, а определено не могат да си го изкарат на едно дванадесетгодишно момче.

И наистина в този момент Антъни мърмореше:

— Можех да се погрижа за него.

А Саймън ръмжеше:

— Ако не беше го изненадал…

Вайълет завъртя очи и каза на дъщеря си:

— Скоро ще научиш, че всички мъже изпитват непреодолима нужда да обвиняват някой друг, когато изглеждат като глупаци.

Дафни забърза напред с ясното намерение да опита да вразуми двамата мъже, но само един поглед към лицата им й бе достатъчен, за да разбере, че не може да направи абсолютно нищо, за да им вдъхне интелигентността и разума, с които би подходила жена, изпаднала в същата ситуация. Затова само залепи ярка усмивка на устните си, хвана ръката на Саймън и каза:

— Ще ме придружиш ли до горе?

Двамата мъже си размениха кръвнишки погледи.

Дафни го дръпна рязко.

— Това не е краят, Хейстингс — изсъска Антъни.

— Съвсем не — процеди Саймън в отговор.

Дафни осъзна, че и двамата само си търсят извинение, за да се сбият. Тя го дръпна още по-силно, готова дори да измъкне рамото на Саймън от ставата, ако трябва.

След един последен, гневен поглед той неохотно се примири и я последва на яхтата.

Пътуването обратно бе невероятно дълго.

 

 

По-късно същата вечер, докато се приготвяше за лягане, Дафни откри, че е странно неспокойна. Бе сигурна, че ще й бъде невъзможно да заспи, затова облече халат и се запъти към долния етаж, в търсене на топло мляко и компания. При толкова много братя и сестри, помисли си иронично, със сигурност щеше да има някой буден.

На път за кухнята дочу шум в кабинета на Антъни и надникна вътре. Най-големият й брат бе приведен над бюрото, а пръстите му бяха осеяни с петна от мастило от писмата, на които отговаряше. Беше необичайно да го намери тук толкова късно. Той бе предпочел да запази кабинета си в Бриджъртън Хаус дори след като се премести в ергенското си жилище, но обикновено приключваше с работата в рамките на деня.

— Нямаш ли секретар, който да върши това? — попита Дафни с усмивка.

Антъни вдигна поглед.

— Проклетият идиот се ожени и се премести в Бристъл — измърмори.

— Аха. — Тя влезе и се разположи на един стол срещу бюрото. — Това обяснява присъствието ти тук в ранните утринни часове.

Брат й хвърли поглед към часовника.

— Полунощ едва ли е утринно време, а и ми отне цял следобед да отмия остатъците от Темза от косата си.

Дафни опита да не се усмихва.

— Но си права — продължи той с въздишка и остави перодръжката. — Късно е, а тук няма нищо, което да не може да почака до сутринта. — Облегна се и изпъна врат. — А ти защо си още на крак?

— Не можах да заспя — обясни тя и сви рамене. — Слязох долу за малко горещо мляко и те чух да проклинаш.

Антъни изсумтя.

— Заради проклетото перо. Кълна се… — и смутено се усмихна. — Предполагам, че „кълна се…“ е достатъчно, нали?

Дафни отвърна на усмивката му. Братята й никога не си бяха мерили приказките край нея.

— Значи скоро ще тръгваш?

Той кимна.

— Макар че топлото мляко, което спомена, звучи доста примамливо. Защо не звъннеш да го донесат?

Тя се изправи.

— Имам по-добра идея. Защо сами не си вземем? Не сме пълни идиоти. Би трябвало да успеем да стоплим малко мляко. Освен това слугите сигурно вече са си легнали.

Антъни я последва към вратата.

— Много добре, но ти ще свършиш всичко. Нямам никаква представа как се вари мляко.

— Не мисля, че трябва да завира — намръщи се Дафни. Зави към кухнята и отвори вратата. Помещението бе тъмно, като се изключи лунната светлина, която блестеше през прозорците. — Намери лампа, докато аз потърся млякото — каза тя на Антъни. На лицето й се появи малко самодоволна усмивка. — Можеш да намериш лампа, нали?

— О, мисля, че ще се справя — отговори той добродушно.

Дафни се усмихна на себе си, докато се луташе в тъмното, за да вземе малък чайник от лавицата над главата си. Отношенията й с Антъни вървяха гладко и бяха изпълнени с шеги, беше й приятно да го види да се завръща към нормалното си държание. През изминалата седмица настроението му бе ужасно, а повечето от изблиците на раздразнителния му характер бяха насочени срещу нея.

И срещу Саймън, разбира се, но херцогът рядко присъстваше, за да посрещне изблиците на Антъни.

Зад нея се появи светлина и тя се обърна, само за да види триумфалната усмивка на брат си.

— Намери ли млякото? — попита той. — Или трябва да се отправя навън, в рисковано търсене на крава?

Тя се засмя и вдигна една бутилка.

— Намерих го.

Отправи се към кухненската печка — съоръжение с доста модерен вид, което готвачът бе купил по-рано през годината.

— Знаеш ли как се работи с това? — попита тя.

— Нямам идея. А ти?

Дафни поклати глава.

— Никаква. — Тя се протегна и внимателно докосна повърхността на печката. — Не е гореща.

— Дори малко?

Тя поклати глава.

— Всъщност е доста студена.

Братът и сестрата замълчаха за няколко секунди.

— Знаеш ли — каза накрая Антъни, — студеното мляко може да бъде много ободряващо.

— Точно си мислех същото.

Той се ухили и намери две чаши.

— Ето, наливай.

Дафни го стори и след малко и двамата бяха седнали и отпиваха от прясното мляко. Антъни бързо изпразни чашата си и си наля отново.

— Искаш ли още? — попита, докато триеше белите мустаци, които млякото му бе оставило.

— Не, изпила съм едва половината — отговори тя след още една глътка. Облиза устните си и се размърда на стола. Сега, когато бе сама с Антъни, той изглежда се бе върнал към обичайното добро настроение, моментът изглежда бе подходящ да… Е, истината бе, че…

О, по дяволите, помисли си тя, просто го попитай.

— Антъни? — каза тя със съвсем лека отсянка на колебание. — Може ли да ти задам един въпрос?

— Разбира се.

— За херцога.

Чашата на брат й силно тупна по масата.

— Какво за него?

— Зная, че не го харесваш… — започна тя, а думите й заглъхнаха.

— Не че не го харесвам — каза Антъни с уморена въздишка. — Той е един от най-близките ми приятели.

Веждите на Дафни се повдигнаха.

— Човек трудно би стигнал до това заключение, ако съди по поведението ти напоследък.

— Просто му нямам доверие, когато е около жени. И особено около теб.

— Антъни, сигурно знаеш, че това е едно от най-глупавите неща, които някога си казвал. Херцогът може и да е бил женкар — предполагам, че може все още да е — откъде да знам — но никога не би ме прелъстил, най-малкото, защото съм ти сестра.

Той не изглеждаше никак убеден.

— Дори и да нямаше някакъв мъжки кодекс на честта относно подобни неща — настоя Дафни, като едва се удържа да не извърти очи, — той знае, че ти би го убил, ако ме докосне. Човекът не е глупав.

Антъни се въздържа от коментар и вместо това каза:

— Какво искаше да ме питаш?

— Всъщност — бавно каза тя — се чудех дали знаеш защо херцогът е толкова твърд противник на брака.

Брат й изплю млякото си през масата.

— За Бога, Дафни! Мисля, че се разбрахме, че това е само преструвка! Защо дори мислиш за брак с него?

— Не мисля — настоя тя, като знаеше, че може би лъже, но нямаше никакво желание да анализира достатъчно обстойно чувствата си, за да се увери. — Просто съм любопитна — измърмори отбранително.

— Не си губи времето в опити да го накараш да се ожени за теб — изръмжа Антъни. — Защото веднага ще ти кажа, че няма да го направи. Никога. Разбираш ли ме, Дафни? Няма да се ожени за теб.

— Трябва да съм малоумна, за да не те разбера — промърмори тя.

— Добре. Значи това е краят на разговора.

— Не, не е! — отвърна тя. — Още не си отговорил на въпроса ми.

Антъни я погледна с каменно изражение.

— Относно това, защо няма да се жени — напомни му.

— Защо те интересува толкова? — попита той изморено.

Дафни се боеше, че истината опасно се доближава до обвиненията на брат й, но каза просто:

— Любопитна съм, а и смятам, че имам право да знам, тъй като, ако скоро не си намеря подходящ ухажор, ще се превърна в абсолютен парий, когато херцогът ме изостави.

— Доколкото знам се предполагаше, че ти ще го изоставиш — подозрително каза той.

Сестра му изсумтя.

— И кой ще повярва на това?

Антъни не скочи веднага в нейна защита, което й се стори малко дразнещо, но каза:

— Не зная защо Хейстингс не иска да се ожени. Зная само, че е на това мнение, откакто го познавам.

Дафни отвори уста, но Антъни я прекъсна, като добави:

— И го е заявявал по такъв начин, че не вярвам това да е просто несериозно заявление на преследван ерген.

— Тоест?

— Тоест, за разлика от повечето мъже, когато той казва, че никога няма да се ожени, наистина го мисли.

— Разбирам.

Антъни изпусна една продължителна уморена въздишка и Дафни забеляза тънки бръчици на безпокойство край очите му, които преди не бе виждала.

— Избери някой от тълпата си с обожатели — каза той. — И забрави Хейстингс. Той е добър човек, но не е за теб.

Тя се вкопчи за първата част от изречението.

— Но ти мислиш, че е добър…

— Не е за теб — повтори брат й.

Дафни не можеше да си избие от главата мисълта, че може би, просто може би, той греши.