Джулия Куин
Херцогът и аз (6)

Глава 5

„Бяхте ли на бала на лейди Данбъри снощи? Ако не, засрамете се. Изпуснали сте най-забележителното събитие за Сезона. Бе очевидно за всички присъстващи, и особено за настоящия автор, че мис Дафни Бриджъртън е привлякла интереса на новозавърналия се в Англия херцог Хейстингс.

Можете да си представите облекчението на лейди Бриджъртън! Колко ужасно би било Дафни да остане в редиците на неомъжените още един сезон! А лейди Б. има да омъжва още три дъщери… О, какъв ужас!“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 30 април 1813

 

Нямаше начин Дафни да откаже. Като за начало майка й я изпепеляваше с погледа тип „Аз-съм-ти-майка-не-смей-да-спориш-с-мен“.

Освен това херцогът очевидно не бе разказал на Антъни пълната история на запознанството им в коридора; да направи сцена, отказвайки да танцува с него, би предизвикало ненужни спекулации.

На всичко отгоре Дафни не държеше особено да разговаря със семейство Федърингтън, което щеше да се случи, ако не побързаше към дансинга.

И на последно място, дори желанието й да бе съвсем мъничко, на нея и се танцуваше с херцога.

Разбира се, арогантният грубиян дори не й даде възможност да приеме. Преди тя да успее да каже „С удоволствие“ или просто „Да“ вече я бе повел през залата.

Оркестърът все още настройваше инструментите си и се наложи да почакат малко преди да започнат да танцуват.

— Слава Богу, че не отказахте — каза херцогът развълнувано.

— Нима имах такава възможност?

Той й се ухили.

Дафни му се намръщи в отговор.

— Ако си спомняте, не ми бе дадена възможността и да приема.

Той вдигна вежда.

— Това означава ли, че трябва отново да ви помоля?

— Не, разбира се, че не — отвърна Дафни, завъртайки очи. — Би било доста детинско от моя страна, не мислите ли? А и би предизвикало ужасна сцена, което никой от двама ни не желае.

Той наклони глава и я загледа преценяващо, сякаш оценяваше личността й за миг и стигна до заключението, че е приемлива. На нея това й се стори малко разстройващо.

В този момент оркестърът приключи с настройката и засвири валс.

Саймън простена.

— Младите дами все още ли имат нужда от разрешение, за да танцуват валс?

Дафни усети, че се усмихва на неудобството му.

— Колко дълго сте отсъствали?

— Пет години. Така ли е?

— Да.

— А имам ли го? — Той сякаш изпитваше почти физическа болка от възможността планът му за бягство да пропадне.

— Разбира се.

Той я обгърна с ръце и я завъртя сред множеството елегантни двойки.

— Чудесно!

Направиха пълен кръг в залата, преди Дафни да попита:

— Каква част от срещата ни разказахте на братята ми? Видях ви с тях.

Саймън само се усмихна.

— На какво се смеете? — попита тя подозрително.

— Просто се възхищавах на търпението ви.

— Моля?

Той едва забележимо сви рамене и леко наклони глава надясно.

— Не мислех, че сте особено търпелива, а ето, че минаха три и половина минути преди да ме попитате за разговора с братята ви.

Дафни се опита да потисне изчервяването си. Истината бе, че херцогът бе прекрасен танцьор и тя толкова се наслаждаваше на валса, че дори не бе помислила да води разговор.

— След като питате — каза той, милостиво спестявайки й нуждата да отговори, — казах им само, че съм се натъкнал на вас в салона и предвид външния ви вид, мигновено съм разбрал, че сте член на семейство Бриджъртън и съм ви се представил.

— Мислите ли, че ви повярваха?

— Да — каза той меко. — Мисля, че ми повярваха.

— Не че имаме нещо за криене — бързо добави тя.

— Разбира се, че не.

— Ако има отрицателен герой в тази случка, това със сигурност е Найджъл.

— Естествено.

Тя прехапа долната си устна.

— Мислите ли, че още е в салона?

— Със сигурност нямам намерение да проверявам.

Последва моментно мълчание и Дафни каза:

— От доста време не сте присъствали на лондонски бал, нали? Предполагам, че Найджъл и аз не можем да се наречем най-чудесното посрещане.

— Вие бяхте чудесна гледка. Той — не.

Тя леко се усмихна на комплимента.

— Като оставим настрана малкото ни приключение, добре ли прекарвате вечерта?

Отговорът на Саймън бе толкова недвусмислено отрицателен, че той направо се изсмя, преди да го изкаже на глас.

— Наистина ли? — Попита Дафни, любопитно вдигайки вежди. — Това вече е интересно.

— Намирате агонията ми за интересна? Напомнете ми никога да не обръщам към вас, ако се разболея.

— О, моля ви — смъмри го тя. — Не може да е било толкова зле.

— О, може.

— Със сигурност не е било толкова зле, колкото моята вечер.

— Наистина изглеждахте доста нещастна в компанията на майка си и Макълсфийлд — съгласи се той.

— Колко любезно от ваша страна да го отбележите — измърмори тя.

— Все пак мисля, че моята вечер бе по-неприятна.

Дафни се засмя, лек, музикален звук, който стопли Саймън.

— Каква тъжна двойка сме само — каза тя. — Вероятно можем да водим разговор и на друга тема, освен неприятната ни вечер.

Саймън не каза нищо.

И тя не каза нищо.

— Е, не мога да измисля нищо — каза той.

Дафни отново се засмя, този път по-весело и Саймън пак се оказа запленен от усмивката й.

— Предавам се — промълви тя. — Какво превърна вечерта ви в такъв ужас?

— Какво или кои?

— Кои? — повтори тя, извивайки глава, за да го погледне. — Става все по-интересно.

— Сещам се за много определения за тези „кои“, с които имах удоволствието да се запозная, но интересни не е сред тях.

— Е, хайде — смъмри го тя. — Не бъдете неучтив. Все пак ви видях да разговаряте с братята ми.

Той галантно кимна и леко стегна ръката си на кръста й, докато описваха грациозна дъга.

— Извинявам се. Семейство Бриджъртън са изключени от обидните ми забележки, разбира се.

— Сигурна съм, че всички сме облекчени.

Саймън се усмихна на сериозно изречената шега.

— Живея, за да правя Бриджъртън щастливи.

— Това е изявление, което може да се обърне срещу вас — укори го тя. — Все пак сериозно, какво ви е потресло толкова? Ако вечерта ви е тръгнала толкова стремително надолу след встъплението с Найджъл, значи наистина сте в окаяно положение.

— Как да го кажа без съвсем да ви обидя? — каза той замислено.

— О, давайте направо — каза тя безгрижно. — Обещавам да не се обидя.

Саймън лукаво се усмихна.

— Изявление, което може да се обърне срещу вас.

Тя леко се изчерви — едва забележимо на слабата светлина на свещите, но Саймън внимателно я наблюдаваше. Тъй като не каза нищо, той добави:

— Много добре, щом искате да знаете, бях представен на всяка свободна неомъжена дама в залата.

Странен сумтящ звук долетя откъм устата й. У него се промъкна съмнението, че тя му се смее.

— Освен това — продължи той: — бях представен на майките на всички.

Тя се изкикоти. Наистина се изкикоти.

— Много лошо — смъмри я той. — Да се смеете на партньора си в танца.

— Съжалявам — каза тя, свила здраво устни, в опит да потисне смеха си.

— Не, не съжалявате.

— Добре — призна. — Не съжалявам. Но само защото аз търпя същото мъчение от две години. Трудно е да изпитвам съчувствие заради една-единствена вечер.

— Защо просто не намерите някой, за когото да се омъжите и да се избавите от това нещастие?

Тя го изгледа остро.

— Това предложение ли е?

Саймън усети как кръвта се отдръпва от лицето му.

— И аз си помислих, че не е — погледна го и нетърпеливо въздъхна. — О, за Бога! Можете отново да си поемете въздух, Ваша Светлост, просто ви дразнех.

На Саймън му се искаше да отвърне с язвителна и иронична забележка, но истината бе, че тя толкова го бе стреснала, че не можеше да промълви и дума.

— В отговор на въпроса ви — продължи тя с глас, само с нотка по-остър, отколкото бе свикнал да чува от нея, — една дама трябва да прецени възможностите си. Има го Найджъл, разбира се, но мисля, че и двамата сме съгласни, че не е подходящ кандидат.

Саймън поклати глава.

— По-рано през тази година другият ми вариант беше лорд Чалмърс.

— Чалмърс? — намръщи се. — Той не е ли…

— Във втората половина на шейсетте? Да. А тъй като бих искала някой ден да имам деца, изглеждаше…

— Някои възрастни мъже също успяват да създадат потомство — посочи Саймън.

— Не бях готова да поема такъв риск — отвърна тя. — А и… — Сви едва рамене и леко отвращение премина по лицето й. — Не бих искала особено да имам деца от него.

За свое голямо неудоволствие Саймън осъзна, че си представя Дафни в леглото с Чалмърс. Образът бе ужасен и леко се ядоса. Не знаеше на кого — може би на себе си, задето изобщо си представяше проклетото нещо, но…

— Преди лорд Чалмърс — продължи Дафни, пресичайки, слава богу, посоката на мислите му, — имаше двама други, еднакво отблъскващи.

Саймън замислено я погледна.

— Искате ли да се омъжите?

— Разбира се — изненада се появи на лицето й. — Не иска ли всеки?

— Аз не.

Тя снизходително се усмихна.

— Мислите си, че не искате. Всички мъже мислят, че не искат. Но ще го направите.

— Не — каза той категорично. — Никога няма да се оженя.

Тя се втренчи в него. Нещо в тона му й подсказа, че говори сериозно.

— Ами титлата ви?

Саймън сви рамене.

— Какво за титлата?

— Ако не се ожените и не създадете наследник, тя ще изчезне. Или ще отиде при някой ужасен братовчед.

Той развеселено вдигна вежди.

— И откъде знаете, че братовчедите ми са ужасни?

— Всички братовчеди, които са евентуални наследници, са ужасни. — Тя дяволито изви глава. — Поне според мъжете, които притежават титлата.

— И сте си направили този извод, от задълбоченото ви опознаване на мъжете? — подразни я той.

Тя му отправи зашеметяваща усмивка на превъзходство.

— Разбира се.

Саймън замълча за момент и после попита.

— Струва ли си?

Тя изглеждаше изненадана от внезапната смяна на темата.

— Кое дали си струва?

Той пусна ръката й, колкото да помаха към тълпата.

— Това. Това безкрайно шествие от партита. Майка ви да ви гони по петите.

Дафни изненадано се засмя.

— Не мисля, че тя би оценила метафората. — За момент замълча, а в очите й се появи отнесен израз. — Да, предполагам, че си струва. Трябва да си струва.

Рязко се върна към действителността и насочи поглед към лицето му, откровеността в очите й го разтапяше.

— Искам съпруг. Искам семейство. Не е толкова глупаво, като се замисли човек. Аз съм четвъртото от осем деца. Познавам единствено живота в голямо семейство. Не бих имала представа как да живея.

Саймън срещна погледа й с горящи очи. Предупредителна камбанка звънеше в главата му. Желаеше я. Желаеше я толкова отчаяно, че дрехите му отесняваха, а не би могъл никога, абсолютно никога дори да я докосне. Да го направи би означавало да разбие всичките й мечти, а развратник или не, със сигурност нямаше да може да се понася, ако го стореше.

Той никога нямаше да се ожени, да има дете, а това бе единственото, което тя искаше от живота.

Можеше да се радва на компанията й, не бе сигурен, че може да се откаже от това, но трябваше да я остави недокосната за някой друг.

— Ваша Светлост? — попита тя тихо. Той примигна, а тя се усмихна и каза. — Витаехте в облаците.

Той грациозно сведе глава.

— Просто разсъждавах над думите ви.

— И дадохте ли им одобрението си?

— Честно казано не помня кога за последен път съм разговарял с някой с толкова очевидно здрав разум — и бавно добави: — Хубаво е човек да знае какво иска от живота.

— Вие знаете ли какво искате?

И как да отговори на това. Имаше неща, които знаеше, че не може да каже, но бе толкова лесно да се говори с това момиче. Тя притежаваше нещо, което му носеше покой, макар и тялото му да тръпнеше от желание. Според всички правила, не биваше да водят такъв откровен разговор толкова скоро след запознанството си, но това изглеждаше съвсем естествено.

Накрая просто каза:

— Взех някои решения, когато бях по-млад. Опитам се да живея съобразно тези свои обети.

Тя изглеждаше страшно любопитна, но добрите маниери не й позволиха да продължи да го разпитва.

— Мили Боже! — каза тя с леко пресилена усмивка. — Станахме прекалено сериозни. А аз си мислех, че ще обсъждаме чия вечер е била по-неприятна.

И двамата бяха уловени в капан, осъзна Саймън, капана на обществените порядки и очаквания.

И в този миг го осени идея. Странна, дива и ужасяващо прекрасна идея. Вероятно беше и опасна, тъй като предвиждаше той да прекарва дълго време в компанията й, което със сигурност щеше да го доведе до едно непрекъснато състояние на незадоволено желание, ала Саймън ценеше най-високо самоконтрола си и бе уверен, че ще успее да овладее първичните си пориви.

— Не ви ли се иска кратка почивка? — попита внезапно.

— Почивка? — повтори тя объркано и се заоглежда, докато се въртяха из залата. — От това?

— Не точно. Това, все пак ще се наложи да го понасяте. Имах предвид по-скоро да си отдъхнете от майка си.

Дафни се задави от изненада.

— Ще изхвърлите майка ми от светското общество? Това не е ли малко твърде крайно?

— Не говоря за отстраняване на майка ви. По-скоро искам да отстраня вас.

Дафни се препъна и в момента, в който възвърна равновесието си, препъна и него.

— Моля?

— Надявах се да успея да игнорирам лондонското общество като цяло — обясни той. — Но започвам да разбирам, че това може да се окаже невъзможно.

— Защото внезапно сте открили, че имате слабост към бадемови бисквити и лимонада? — клъвна го тя.

— Не — отвърна той, без да обръща внимание на сарказма в думите й. — Защото открих, че половината от университетските ми приятели са се оженили в мое отсъствие, а съпругите им явно са решени да организират идеалния прием…

— И сте били поканен?

Той мрачно кимна.

Дафни се наклони към него, сякаш щеше да му каже голяма тайна.

— Вие сте херцог — прошепна. — Можете да откажете.

С интерес се загледа как челюстта му се стяга.

— Тези мъже — каза той, — съпрузите им, са ми приятели.

Дафни усети как устните й се извиват в неволна усмивка.

— И не искате да нараните чувствата на съпругите им.

Саймън се намръщи с неудобство при този комплимент.

— Е, виж ти — каза тя дяволито. — Може пък в крайна сметка да се окажете приятен човек.

— Далеч съм от представата за приятен — иронично отвърна той.

— Може би, но сте далеч и от жесток.

Музиката спря и Саймън пое ръката й, за да я отведе към дъното на балната зала. Финалът на танца ги бе заварил доста далеч от семейството на Дафни, затова имаха време да продължат разговора си, докато вървяха бавно към тях.

— Това, което се опитвах да кажа — каза той, — преди така умело да ме отклоните в друга посока, бе, че явно ще се наложи да посетя някои мероприятия в Лондон.

— Едва ли може да се приеме като съдба по-лоша от смъртта.

Той игнорира забележката й.

— Вие също, предполагам, ще трябва да ги посетите.

Тя кимна царствено.

— Може би има начин да избегна вниманието на семейство Федърингтън и подобните им, а на вас да ви бъдат спестени сватовническите усилия на майка ви.

Тя напрегнато го изгледа.

— Продължете.

— Ние — той се наведе напред, а очите му я хипнотизираха, — ще имаме връзка.

Дафни не каза нищо. Абсолютно нищо. Просто го гледаше втренчено, сякаш се опитваше да реши дали е най-големия грубиян на земята, или просто не е наред с главата.

— Не истинска връзка — каза Саймън нетърпеливо. — Мили Боже, що за човек мислите, че съм?

— Е, бях предупредена за репутацията ви — изтъкна тя. — А и вие самият се опитахте да ме уплашите с разпуснатите си нрави по-рано тази вечер.

— Не е вярно.

— Разбира се, че е вярно. — Тя го потупа по ръката. — Но ви прощавам. Сигурна съм, че е било по-силно от вас.

Саймън стреснато я погледна.

— Не мисля, че досега някоя жена се е отнасяла снизходително към мен.

Тя сви рамене.

— Значи вероятно е било крайно време.

— Знаете ли, мислех, че сте неомъжена, защото братята ви са изплашили всичките ви ухажори, но започвам да се чудя дали самата вие не сте го направила.

За негова изненада тя се засмя.

— Не — каза. — Неомъжена съм, защото всички виждат в мое лице само приятелка. Никой не проявява романтичен интерес към мен. — Тя направи физиономия. — Освен Найджъл.

Саймън помисли няколко секунди над думите й и осъзна, че планът му може да й донесе повече полза, отколкото си бе представял в началото.

— Чуйте — каза той, — и слушате внимателно, защото почти стигнахме до семейството ви, а Антъни изглежда така, сякаш ще хукне към нас всеки момент.

И двамата погледнаха бързо надясно. Антъни все още бе впримчен в разговор със семейство Федърингтън. Не изглеждаше никак щастлив.

— Планът ми е следния — продължи Саймън тихо и напрегнато. — Ще се преструваме, че имаме нежни чувства един към друг. Така няма да ми подмятат постоянно разни дебютантки, защото ще се счита, че вече не съм на пазара.

— Това не е вярно — отвърна Дафни. — Няма да го повярват, докато не застанете пред епископа и изречете клетвите.

Само мисълта за това накара стомаха му да се разбунтува.

— Глупости — каза той. — Може да отнеме известно време, но съм сигурен, че накрая ще успея да убедя обществото, че не съм ничий кандидат за женитба.

— Освен мой — изтъкна тя.

— Освен ваш — съгласи се той, — но ние ще знаем, че това не е вярно.

— Разбира се — измърмори тя. — Честно казано, не мисля, че това ще свърши работа, но ако сте убеден…

— Убеден съм.

— Е, тогава, каква е ползата за мен?

— Като за начало майка ви ще спре да ви влачи от мъж на мъж, ако смята, че сте привлекли интереса ми.

— Колко суетно от ваша страна — каза замислено Дафни.

— Но вярно. — Саймън пренебрегна подигравката й. — На второ място — продължи, — мъжете винаги се интересуват повече от една жена, ако смятат, че други мъже се интересуват от нея.

— Тоест?

— Тоест, съвсем просто, простете суетата ми — той я изгледа язвително, за да й покаже, че не е пропуснал сарказма й по-рано, — ако целия свят смята, че имам намерение да ви направя своя херцогиня, всички онези мъже, които гледат на вас само като на добра приятелка, ще започнат да ви виждат в нова светлина.

Устните й се разтвориха.

— Искате да кажете, че когато ме изоставите, ще имам цели кохорти обожатели в краката си.

— О, ще ви позволя вие да сложите края — каза той галантно.

Забеляза, че тя не си направи труда да му благодари.

— Все пак мисля, че аз ще имам много по-голяма полза от тази уговорка от вас — каза тя.

Той леко стисна ръката й.

— Значи сте съгласна?

Дафни хвърли поглед към мисис Федърингтън, която изглеждаше като птица в ловен полет, а след това към брат си, на който сякаш му бе заседнало нещо в гърлото. Беше виждала тези изражения стотици пъти — с изключение на лицето на майка си и това на някой злочест потенциален ухажор.

— Да — каза твърдо. — Да, съгласна съм.

 

 

— Защо ли се бавят толкова? — Лейди Бриджъртън дръпна най-големия си син за ръкава, без да отделя очи от дъщеря си, която изглежда напълно бе приковала вниманието на херцога на Хейстингс, който бе в Лондон само от седмица и вече се бе превърнал в улова на Сезона.

— Не зная — отговори Антъни, гледайки с благодарност гърбовете на семейство Федърингтън, които се бяха насочили към друга жертва. — Но имам чувството, че са изминали часове.

— Мислиш ли, че той я харесва? — запита Вайълет развълнувано. — Мислиш ли, че нашата Дафни наистина има шанс да стане херцогиня?

Очите на Антъни се изпълниха със смесица от нетърпение и учудване.

— Майко, ти си казала на Дафни, че не бива дори да я виждат с него, а сега мислиш за брак?

— Необмислено изказване — отвърна тя и жизнерадостно махна с ръка. — Той очевидно е много изискан мъж с отличен вкус. А ти откъде знаеш какво съм казала на сестра ти, ако смея да попитам?

— Даф ми каза, разбира се — излъга Антъни.

— Хм. Е, сигурна съм, че Порша Федърингтън няма скоро да забрави тази вечер.

Очите на сина й се разшириха.

— Опитваш се да омъжиш Дафни, за да бъде щастлива като съпруга и майка, или просто искаш да изпревариш мисис Федърингтън по пътя към олтара?

— Първото, разбира се — отвърна Вайълет с въздишка. — И съм обидена, че дори намекваш за нещо друго. — Очите й се отделиха от Дафни и херцога, колкото да открият Порша Федърингтън и дъщерите й. — Но със сигурност няма да имам нищо против да видя израза на лицето й, когато разбере, че Дафни ще хване улова на Сезона.

— Майко, ти си безнадеждна.

— Със сигурност не съм. Безсрамна, може би, но не и безнадеждна.

Антъни само поклати глава и измърмори нещо.

— Не е учтиво да се мърмори — каза Вайълет най-вече, за да го подразни. После забеляза дъщеря си и херцога. — О, ето ги, идват. Антъни, дръж се добре. Дафни! Ваша Светлост! — Спря докато двойката не достигна до тях. — Вярвам, че сте се насладили на танца.

— И то много — измърмори Саймън. — Дъщеря ви е толкова грациозна, колкото и красива.

Антъни изсумтя.

Саймън не му обърна внимание.

— Надявам се скоро да имаме удоволствието да танцуваме отново.

Вайълет направо засия.

— О, сигурна съм, че на нея много би й харесало — тъй като Дафни не отговори с необходимата бързина, тя подчертано добави. — Нали, Дафни?

— Разбира се — сдържано каза дъщеря й.

— Сигурен съм, че майка ви в никакъв случай не би била толкова небрежна, че да ни разреши втори валс — каза Саймън с цялата любезност на един истински херцог, — но се надявам да ни разреши да се разходим в балната зала.

— Вие току-що се разходихте из балната зала — посочи Антъни.

Саймън отново не му обърна внимание и се обърна към Вайълет:

— Разбира се, ще бъдем пред очите ви през цялото време.

Лавандуловото копринено ветрило в ръката на виконтесата започна да се движи с бясна скорост.

— С удоволствие. Имам предвид, че за нея ще е удоволствие. Нали, Дафни?

Тя отвърна невинно.

— За мен ще е удоволствие.

— А за мен — тросна се брат й, — ще е необходима доза лауданум, тъй като очевидно имам треска. Какво, по дяволите, става?

— Антъни! — възкликна Вайълет и бързо се обърна към херцога. — Не му обръщайте внимание.

— Никога не го правя — вежливо каза Саймън.

— Дафни — натърти Антъни. — С удоволствие бих бил твой придружител.

— Наистина, Антъни — намеси се Вайълет, — те едва ли имат нужда от придружител, след като ще бъдат в залата.

— Настоявам.

— Вие двамата тръгвайте — каза Вайълет на Дафни и Саймън и им махна с ръка. — Брат ти ще се присъедини към вас след минутка.

Антъни се опита веднага да ги последва, но майка му го сграбчи за китката.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — изсъска тя.

— Защитавам сестра си!

— От херцога? Той не може да е чак толкова порочен. Всъщност, ми напомня за теб.

Антъни простена.

— В такъв случай тя със сигурност има нужда от защита.

Вайълет го потупа по ръката.

— Не се дръж толкова покровителствено. Ако се опита да я измъкне към терасата, ти разрешавам да хукнеш да я спасяваш, но докато не се случи това малко вероятно събитие, моля те, позволи на сестра си да изживее този момент на триумф.

Антъни се втренчи мрачно в гърба на Саймън.

— Утре ще го убия.

— Скъпи мой — каза Вайълет и поклати глава, — нямах представа, че си толкова чувствителен. Човек би помислил, че аз, като твоя майка, бих била наясно с подобен факт, особено след като ти си първородният ми син и следователно те познавам най-дълго от всичките си деца, но…

— Това Колин ли е? — прекъсна я Антъни напрегнато.

Вайълет примигна и присви очи.

— Ами, да, той е. Не е ли чудесно, че се върна по-рано? Не можах да повярвам на очите си, когато го видях преди час. Всъщност…

— По-добре да отида при него — бързо каза Антъни. — Изглежда самотен. Довиждане, майко.

Вайълет проследи бягството на сина си от многословната й лекция.

— Глупаво момче — промърмори на себе си. Явно никое от децата й не бе наясно с нейните трикове. Трябваше само да се разбъбри за нещо незначително и успяваше да се отърве от тях за секунди.

Доволно въздъхна и поднови наблюдението над дъщеря си, която вече бе от другата страна на балната зала, а ръката й удобно почиваше на лакътя на херцога. Бяха прекрасна двойка.

Да, помисли си Вайълет със замъглени очи, дъщеря й би била отлична херцогиня.

Погледът й отскочи към Антъни, който се намираше точно там, където тя искаше — на разстояние от нея. Позволи си тайничко да се усмихне. Децата се манипулираха толкова лесно.

Усмивката й се превърна в гримаса, като видя, че Дафни върви към нея под ръка с друг мъж. Очите й моментално обходиха залата, за да намерят херцога.

По дяволите, защо му трябваше да танцува с Пенелъпи Федърингтън?