Джулия Куин
Херцогът и аз (19)

Глава 18

„Дали настоящият автор е единственият, който е забелязал, или наистина господата от висшето общество пийват повече от обикновено тези дни?“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 4 юни 1913

 

Саймън излезе и се напи. Не го правеше често. Дори не му бе особено приятно, но, така или иначе, го направи.

Край реката имаше достатъчно кръчми, само на няколко мили от Клайвдън. А там имаше и, повече от достатъчно, моряци, търсещи с кого да се сбият. Двама от тях откриха Саймън.

Той преби и двамата.

Кипеше от гняв и ярост, която изгаряше душата му от години. Накрая бе намерила път към повърхността и дори най-дребната провокация бе достатъчна, за да впусне в бой.

Вече бе достатъчно пиян и когато замахна с юмрук не виждаше загорелите от слънцето моряци, а баща си. Всеки удар бе насочен срещу постоянната презрителна усмивка, която го отхвърляше. Никога не се бе считал за човек на насилието, но, дяволите да го вземат, усещането бе приятно.

След като приключи с двамата моряци, никой друг не посмя да го доближи. Местните жители разпознаваха силата, когато я видеха, но по-важното бе, че разпознаваха яростта. Всички знаеха, че от двете, второто е по-опасно.

Саймън остана в кръчмата, докато първите лъчи на зората не обагриха небето. Равномерно надигаше бутилката, за която бе платил, и когато стана време да си върви, се изправи несигурно, пъхна я в джоба си и се отправи към дома.

Пи, докато яздеше, а некачественото уиски прогаряше стомаха му. И докато се напиваше все повече и повече, една-единствена мисъл успяваше да проникне в замъгленото му съзнание.

Искаше да си върне Дафни.

Тя му беше жена, дяволите да я вземат. Беше свикнал да е около него. Не можеше просто да стане и да се изнесе от спалнята им.

Щеше да си я върне. Щеше да я завладее и да я спечели и…

Силно се оригна. Е, щеше да се наложи да се задоволи с това да я завладее и спечели. Прекалено бе пиян, за да мисли за нещо повече.

Докато стигне замъка Клайвдън, бе изпаднал в приятно състояние на пиянско самодоволство. Накрая се добра, препъвайки се, до вратата на Дафни, като вдигаше достатъчно шум, за да събуди и мъртвите.

— Дафниииииии! — изкрещя той, в опит да прикрие леката нотка на отчаяние в гласа си. Все пак нямаше нужда да изглежда жалък.

Замислено се намръщи. От друга страна, може би, ако звучеше отчаяно, щеше да е по-вероятно тя да отвори вратата. Подсмръкна силно няколко пъти и отново изкрещя:

— Дафниииииии!

След като отново не получи отговор, се облегна на масивната дървена врата — най-вече, защото чувството му за равновесие плуваше в океан от уиски.

— О, Дафни — въздъхна той и опря чело на дървената повърхност. — Само ако…

Вратата се отвори и Саймън се изтърколи на земята.

— Трябваше ли… трябваше ли да я отваряш толкова… толкова бързо? — изфъфли той.

Дафни, която все още обличаше халата си, изгледа човешката купчина на пода и едва разпозна съпруга си.

— Мили Боже, Саймън — каза тя. — Какво… — наведе се, за да му помогне, но бързо се отдръпна, когато той отвори уста и усети дъха му. — Ти си пиян! — изрече обвинително.

Той мрачно кимна.

— Боя се, че да.

— Къде си бил? — запита тя.

Той примигна и я погледна така, сякаш никога преди не бе чувал толкова глупав въпрос.

— Навън. Напивах се — отвърна и се оригна.

— Саймън, трябва да си легнеш.

Отново кимна, но този път доста по-енергично и ентусиазирано.

— Мдаа, да трябва — опита да се изправи на крака, но ги оплете и отново се сгромоляса на килима. — Хмм — каза, изучавайки долната част на тялото си. — Хм, това определено е странно — вдигна поглед към Дафни и се втренчи объркано в нея. — Бих могъл да се закълна, че това са моите крака.

Дафни извъртя очи.

Саймън опита отново да се надигне и постигна същия резултат.

— Изглежда крайниците ми не работят както трябва — изкоментира.

— Мозъкът ти не работи както трябва! — отвърна Дафни. — Какво да правя с теб?

Той я погледна и се ухили.

— Обичай ме? Нали помниш, ти каза, че ме обичаш — намръщи се. — Не мисля, че можеш да си вземеш думите обратно.

Дафни въздъхна тежко. Трябваше да му е бясна… по дяволите, беше му бясна, но й бе трудно да поддържа огъня на този гняв, когато той изглежда толкова жалък.

А и при наличието на трима братя вече имаше опит с пияни малоумници. Щеше да си отспи и това бе всичко. А също и да се събуди с адско главоболие, което вероятно си бе заслужил и да настоява да изпие някой отвратителен буламач, който „със сигурност“ изцяло ще излекува махмурлука му.

— Саймън? — попита тя търпеливо. — Колко точно си пиян?

Той й се ухили лукаво.

— Много.

— Това и аз го разбрах — измърмори. Наведе се и пъхна ръце под мишниците му. — Хайде да станем и да те заведем до леглото.

Само че той не помръдна, просто остана седнал на задника си и я погледна с невероятно глупаво изражение.

— Защо трябва да ставам? — избъбри. — Не може ли да седнеш при мен? — нехайно я прегърна. — Ела, седни при мен, Дафни.

— Саймън!

Потупа килима до себе си.

— Тук долу е доста приятно.

— Не, Саймън, не мога да седна до теб — произнесе тя с мъка, докато се опитваше да се отскубне от тежката му хватка. — Трябва да си легнеш — отново се опита да го помръдне и постигна същия жалък резултат. — О, небеса — измърмори под носа си. — Защо трябваше да се напиваш толкова?

Не се предполагаше, че той ще чуе тези думи, но очевидно те бяха достигнали до него, тъй като изви глава и каза:

— Исках те обратно.

Устните й шокирано се разтвориха. И двамата знаеха какво трябваше да направи, за да я спечели отново, но Дафни смяташе, че е прекалено пиян, за да водят разговор по темата. Затова само дръпна ръката му и каза:

— Утре ще говорим за това, Саймън.

Той примигна няколко пъти.

— Мисля, че вече е утре — развъртя врат наляво-надясно и хвърли поглед към прозореца. Завесите бяха дръпнати, но светлината вече се процеждаше през тях. — Направо си е ден — измърмори. — Виждаш ли? — махна с ръка към прозореца. — Вече е утре.

— Тогава ще говорим довечера — отвърна тя малко отчаяно. Имаше чувството, че сърцето й бе минало през вятърна мелница и не мислеше, че би могла да понесе още нещо точно в този момент.

— Моля те, Саймън, нека да оставим нещата така засега.

— Работата е там, Дафни… — поклати глава като куче, което се отърсва от вода. — Дафни — произнесе внимателно. — Дафни, Дафни.

Тя не можа да възпре усмивката си.

— Какво, Саймън?

— Виждаш ли, проблемът е — почеса се по главата, — че не разбираш.

— Какво не разбирам? — попита тя меко.

— Защо не мога да го направя — отговори. Вдигна поглед, за да срещне нейния и тя почти потрепери от нещастието, което се четеше в очите му.

— Никога не съм искал да те нараня, Дафни — дрезгаво продума. — Знаеш го, нали?

Тя кимна.

— Знам, Саймън.

— Добре, защото работата е там, че… — пое си дълбоко въздух и сякаш цялото му тяло се разтресе. — Не мога да ти дам това, което искаш.

Тя не каза нищо.

— През целия ми живот — тъжно изрече Саймън, — през целия ми живот печелеше той. Знаеше ли? Винаги той печелеше. Този път ще спечеля аз — в продължение на една дълга секунда той размаха ръката си и заби пръст в гърдите си. — Аз. Искам поне веднъж да спечеля аз.

— О, Саймън — прошепна тя. — Много отдавна си спечелил. Победил си в момента, в който си надхвърлил очакванията му. Всеки път, когато си преодолявал трудностите, сприятелявал си се или си пътувал до непозната страна, си печелил. Направил си толкова неща, които той не е искал да ти даде. — Гласът й пресекна и тя стисна раменете му. — Победил си го. Спечелил си. Защо не можеш да го осъзнаеш?

Той поклати глава.

— Не искам да се превърна в това, което той искаше — каза й. — Макар че… — хлъцна. — Макар никога да не го е о-очаквал от мен, в-винаги е искал идеален син, някой, който ще бъде идеалният х-херцог, ще се ожени з-за идеалната херцогиня и ще има идеални д-деца.

Дафни прехапа долната си устна. Отново заекваше. Сигурно бе много разстроен. Усети как сърцето я боли за него и за малкото момче, което е копнеело единствено за бащиното одобрение.

Саймън обърна глава настрана и я изгледа изненадващо спокойно.

— Той щеше да те одобри.

— О! — изрече Дафни, без да е сигурна как да тълкува думите му.

— Но… — сви рамене и й отправи заговорническа, лукава усмивка, — аз се ожених за теб, въпреки това.

Изглеждаше толкова откровен и по момчешки сериозен, че й бе трудно да се удържи да не обвие ръце около него, за да го приласкае. Само че, независимо колко силна бе болката и колко наранена бе душата му, той подхождаше погрешно към всичко. Най-доброто отмъщение срещу баща му би било просто да живее пълноценен и щастлив живот, да достигне всички върхове и мечти, които той е бил толкова решен да му откаже.

Дафни объркано преглътна. Не виждаше как изобщо би могъл да води щастлив живот, ако всички решения, които вземаше, са подчинени на това да се противопостави на един мъртвец.

Не искаше да задълбава във всичко това точно сега. Беше уморена, а той бе пиян и моментът определено не бе подходящ.

— Хайде да те сложим в леглото — каза накрая.

Той се взря в нея за момент, а очите му бяха преизпълнени с копнеж за нежност, таен с години.

— Не ме оставяй — прошепна.

— Саймън — продума задавено.

— Моля те, недей! Той си тръгна. Всички си тръгнаха. Накрая си тръгнах и аз — стисна ръката й. — Остани!

Тя колебливо кимна и се изправи на крака.

— Можеш да си легнеш в леглото ми — каза тя. — Сигурна съм, че ще се чувстваш по-добре на сутринта.

— Но ще останеш с мен?

Това беше грешка. Знаеше, че е грешка, но все пак отговори:

— Ще остана с теб.

— Добре — изправи се, клатушкайки се. — Защото не бих могъл… наистина… — въздъхна и обърна изтерзан поглед към нея. — Имам нужда от теб.

Тя го отведе до леглото и почти падна върху него, когато той се строполи на дюшека.

— Не мърдай — нареди тя и коленичи да му събуе ботушите. Беше го правила и преди за братята си и знаеше, че трябва да хване петата, а не върха, но те прилепваха здраво и тя се просна на земята, когато ботушът излезе най-накрая.

— Мили Боже — измърмори и се изправи, за да повтори унизителната процедура. — А казват, че жените робуват на модата.

Откъм Саймън се чу звук, който подозрително наподобяваше хъркане.

— Спиш ли? — невярващо попита Дафни. Дръпна и другия ботуш, който излезе малко по-лесно и вдигна краката му, крака, тежащи цял тон, на леглото.

Тъмните му мигли се открояваха и той изглеждаше толкова млад и спокоен. Дафни се протегна и отметна косата от челото му.

— Спи спокойно, любими — промълви тя.

Когато се размърда, обаче, едната му ръка се стрелна и хвана нейната.

— Каза, че ще останеш — обвини я.

— Мислех, че спиш!

— Това не ти дава право да нарушаваш обещанието си — дръпна я и Дафни се отказа да се съпротивлява и легна до него. Беше топъл и бе неин и макар страховете й за бъдещето да бяха много големи, точно в този момент не можеше да устои на прегръдката му.

* * *

Дафни се събуди около час по-късно, изненадана, че изобщо бе заспала. Саймън все още лежеше до нея и леко похъркваше. И двамата бяха облечени — той в пропитите си с миризма на уиски дрехи, а тя в халата.

Нежно докосна бузата му.

— Какво да правя с теб? — прошепна тя. — Знаеш, че те обичам. Обичам те, но мразя това, което причиняваш на себе си — треперливо си пое въздух. — И на мен. Мразя това, което причиняваш на мен.

Той сънено се размърда и за момент тя помисли, че се е събудил.

— Саймън? — промълви и облекчено въздъхна, когато не получи отговор. Знаеше, че не трябва да изрича думи, които не е подготвена да му каже, но той й се струваше толкова невинен на фона на снежнобелите възглавници. Бе невероятно лесно да излее душата си пред него, когато изглеждаше така.

— О, Саймън — въздъхна тя и затвори очи, за да възпре сълзите, които напираха. Трябваше да стане. Определено трябваше да стане и да го остави да си почива. Разбираше защо е толкова твърдо решен да не създава деца, но не му бе простила и със сигурност не бе съгласна с него. Ако се събудеше и тя все още бе в обятията му, можеше да си помисли, че е готова да се примири с неговата версия на семейство.

Бавно и с нежелание опита да се отдръпне, но ръцете му се стегнаха около нея и чу сънения му глас:

— Не.

— Саймън, аз…

Придърпа я по-близо и Дафни осъзна, че е напълно възбуден.

— Саймън? — прошепна и ококори очи. — Ти буден ли си изобщо?

В отговор получи още едно сънено мърморене, но той не направи опит да я съблазни, само я придърпа още по-близо.

Дафни изненадано примигна. Нямаше представа, че един мъж може да желае жена дори в съня си.

Отдръпна глава назад, за да види лицето му, после се пресегна и проследи линията на челюстта му. Той леко простена. Звукът бе дълбок и дрезгав и събуди дързостта й. Бавно и възбуждащо започна да разкопчава копчетата на ризата му като спря само за да опише кръг около пъпа му.

Той неспокойно се размърда и Дафни почувства странен и опияняващ прилив на сила. Той бе в нейна власт. Спеше и вероятно бе повече от леко пиян и тя можеше да прави с него каквото си иска.

Можеше да има каквото иска.

Бърз поглед към лицето му я увери, че той все още спи и тя бързо разкопча панталоните му. Членът, който се показа отдолу бе твърд и тя обви ръка около него, усещайки как кръвта тупти под пръстите й.

— Дафни — ахна той. Очите му се отвориха и той дрезгаво простена. — О, Боже. Толкова е хубаво.

— Шшш — успокои го и се освободи от копринения халат. — Остави всичко на мен.

Той лежеше по гръб, а ръцете му бяха свити в юмруци до тялото. Беше я научил на много неща през двете кратки седмици на брака им и скоро се извиваше от желание, а дишането му бе накъсано.

Бог да й е на помощ, но и тя го желаеше. Надвесена над него се чувстваше изпълнена със сила. Контролът бе в нейните ръце и това бе най-невероятният афродизиак, който можеше да си представи. Усети как нещо в нея потреперва, а после я заля странна възбуда и разбра, че и тя се нуждае от него.

Искаше да го усети в себе си, да я изпълни и да й даде всичко, което един мъж бе създаден да дава на една жена.

— О, Дафни — простена той, като мяташе глава наляво-надясно. — Имам нужда от теб. Нуждая се от теб сега.

Тя се премести върху него и притисна ръце към раменете му, за да го възседне. Насочи го с ръка към себе си и усети, че вече е влажна от желание.

Саймън се изви под нея и тя бавно се отпусна надолу, приемайки го почти изцяло в себе си.

— Още — изпъшка той. — Сега.

Дафни отметна глава назад и измина този последен инч. Ръцете й се вкопчиха в раменете му, докато се бореше да си поеме въздух. Той вече бе изцяло в нея и тя мислеше, че ще умре от удоволствие. Никога преди не се бе чувствала толкова пълноценна, толкова истинска жена.

Изстена, докато се движеше над него, а тялото й се извиваше и тръпнеше от желание. Притисна ръце към стомаха си, а после ги плъзна нагоре към гърдите.

Саймън гърлено простена докато я наблюдаваше, очите му се бяха разширили, а дъхът гореше разтворените му устни.

— О, мили Боже — изрече дрезгаво и накъсано. — Какво ми причиняваш? Какво… — тя докосна едно от зърната си и цялото му тяло подскочи нагоре. — Къде научи това?

Тя сведе поглед и му се усмихна загадъчно.

— Не знам.

— Още — простена той. — Искам да те гледам.

Дафни не бе съвсем сигурна какво да прави, затова остави инстинктите си да я водят. Размърда бедра сякаш описваше кръг и изви гръб назад, а гърдите й гордо изпъкнаха. Обхвана и двете с ръце, леко ги стисна и завъртя зърната между пръстите си, без да отделя очи от лицето на Саймън.

Бедрата му започнаха бясно да се надигат и той отчаяно впи големите си ръце в чаршафите. Дафни осъзна, че почти е стигнал върха. Толкова внимаваше винаги да й достави удоволствие, да се увери, че тя е достигнала до оргазъм, преди той да си позволи същата привилегия, но този път щеше да избухне пръв.

И тя бе близо, но не колкото него.

— О, Боже! — внезапно извика остро, изпълнен с примитивна нужда. — Аз ще… не мога… — очите му се впиха в нея някак странно и умолително и той направи слаб опит да се отдръпне.

Дафни се отпусна върху му с цялата си тежест.

Той експлодира в нея, силата на оргазма го накара да повдигне бедра от леглото, а с тях и нея. Тя пъхна ръце под него, използвайки цялата си сила, за да го задържи. Ако беше върху нея можеше и да успее да намери сили да се отдръпне, но легнал отдолу, с очи вперени във всяко нейно възбуждащо движение, беше безсилен да се справи с бушуващата сила на собствения си копнеж.

Стисна зъби и усети как малките й ръце се плъзват под него и го притискат още по-здраво към входа на утробата й. Видя изражението на чист екстаз, изписано на лицето й и внезапно осъзна, че го е направила нарочно. Беше го планирала. Дафни го бе възбудила в съня му, беше се възползвала, че още бе пиян и го притискаше към себе си, докато семето му се изливаше в нея.

Очите му се разшириха и се спряха на нейните.

— Как можа? — прошепна той.

Тя не отговори, но изражението й се промени и той разбра, че го е чула.

Саймън я отблъсна, когато усети, че започва да се стяга около него, жестоко отказвайки й екстаза, до който самият той току-що бе достигнал.

— Как можа? — повтори. — Ти знаеше. Знаеше, ч-че а-аз…

Тя се бе свила на топка, с колене притиснати към гърдите, очевидно решена да не изгуби и капка от това, което бе получила.

Саймън зловещо изпсува и се изправи. Отвори уста, за да й се нахвърли, да я заклейми, че го бе предала, че се бе възползвала от него, но гърлото му се стегна, езикът му се поду и не успя дори да започне някоя дума, камо ли да я завърши цяла.

— Т-т-ти — успя да произнесе накрая.

Дафни ужасено се втренчи в него.

— Саймън? — прошепна.

Не искаше това. Не искаше да го гледа така, сякаш бе някакъв изрод. О, Боже, о Боже, отново се чувстваше на седем години. Не можеше да говори. Не можеше да накара устата си да работи. Бе изгубен.

Загриженост се изписа на лицето на Дафни. Нежелана, съжалителна загриженост.

— Добре ли си? — промълви тя. — Можеш ли да дишаш?

— Н-н-н-н-н… — беше много далеч от „Не ме съжалявай“, но това бе всичко, което успя да каже. Усещаше подигравателното присъствие на баща си — то стискаше гърлото му и го давеше.

— Саймън? — Дафни се втурна към него. В гласа й се четеше паника. — Саймън, кажи нещо.

Протегна се да докосне ръката му, но той я отхвърли и избухна:

— Не ме докосвай!

Тя се отдръпна.

— Явно, все пак, има неща, които можеш да казваш — продума тъжно.

Саймън се мразеше, мразеше гласа, който го бе изоставил и мразеше съпругата си за това, че имаше властта да го накара изцяло да изгуби контрол. Тази пълна загуба на говор, давенето, усещането за душене — цял живот се бе трудил, за да ги избегне, а сега тя ги бе върнала в пълната им сила.

Не можеше да й позволи да го стори. Не можеше да й позволи да го превърне в това, което бе някога.

Опита се да произнесе името й, но нищо не излезе.

Трябваше да си тръгне. Не можеше да я погледне. Не можеше да бъде с нея. Не искаше дори да бъде със себе си, но това, за съжаление, бе извън обсега на жалкия му самоконтрол.

— Н-не с-се п-приближавай! — процеди и я посочи с пръст, докато нахлузваше панталоните си. — Т-т-т-ти го направи!

— Направих кое? — изплака Дафни и уви един чаршаф около себе си. — Саймън, престани! Какво толкова сбърках? Ти ме желаеше. Знаеш, че ме желаеше.

— Т-това! — избухна и посочи гърлото си. След това посочи корема й — и т-това.

Неспособен да понесе да я гледа повече, излетя от стаята. Само ако можеше със същата лекота да избяга и от себе си.

Десет часа по-късно Дафни намери следната бележка:

„Належаща работа в едно от другите ми имения изисква моето присъствие. Вярвам, че ще ме уведомиш, в случай, че опитите ти да заченеш, са били успешни.

Управителят ми ще ти съобщи местонахождението ми, в случай на нужда.

Саймън“

Листът хартия се изплъзна от пръстите на Дафни и бавно полетя към пода. Тя силно изхълца и притисна пръсти към устата си, сякаш това можеше да възпре бурята от емоции, която кипеше в нея.

Беше я напуснал. Наистина я бе напуснал. Знаеше, че е ядосан, че може да не й прости, но не бе смятала, че действително ще си тръгне.

Мислеше… дори, когато бе излетял през вратата, мислеше, че може и да успеят да разрешат разногласията си, но вече не бе толкова сигурна.

Вероятно бе повярвала твърде идеалистично и егоистично, че е в състояние да го излекува и да събере парченцата от разбитото му сърце, защото смяташе, че любовта й е толкова добра, блестяща и чиста, че Саймън моментално ще загърби годините на огорчение и болка, които му даваха сили да живее.

Колко самомнително от нейна страна и колко глупава се чувстваше сега.

Някои неща бяха извън възможностите й. Никога досега, през целия си спокоен живот, не го бе осъзнавала. Не бе очаквала света да й бъде поднесен на златен поднос, но винаги бе смятала, че ако се постарае достатъчно и се отнася с всички, както би желала да се отнасят с нея, ще бъде възнаградена.

Не и този път. Саймън бе извън възможностите й.

Къщата изглеждаше някак неестествено тиха, докато Дафни вървеше към жълтия салон. Зачуди се дали всички слуги са научили за заминаването на съпруга й и сега нарочно я избягват. Сигурно бяха чули откъслечни моменти от снощния спор.

Дафни въздъхна. Да се справи човек с мъката бе още по-трудно, когато имаше малка армия от свидетели.

Или невидими свидетели, както вероятно бе сега, помисли тя, докато дърпаше звънеца. Не можеше да ги види, но знаеше, че са там, сигурно шептяха зад гърба й и я съжаляваха.

Странно как никога преди не се бе замисляла за клюките на прислугата. Но сега… отпусна се на канапето със слаб стон — сега се чувстваше толкова ужасяващо самотна. За какво друго се предполагаше, че трябва да мисли?

— Ваша Светлост?

Дафни вдигна поглед и видя една млада камериерка да стои колебливо до вратата. Направи лек реверанс и я погледна очаквателно.

— Чай, моля — тихо каза Дафни. — Без бисквити, само чай.

Младото момиче кимна и изхвърча.

Докато чакаше връщането й, Дафни докосна корема си и сведе поглед надолу с леко благоговение. Затвори очи и се помоли. Моля те, Боже, нека там има дете.

Можеше и да не получи друга възможност.

Не се срамуваше от действията си. Вероятно трябваше, но не се чувстваше така.

Не го бе планирала. Не го бе погледнала, докато спи и не си бе казала: „Вероятно още е пиян. Мога да го любя и да получа семето му, а той никога няма да разбере“.

Не бе станало така.

Дафни не бе съвсем сигурна как точно се бе случило, но в един момент бе върху него, а в следващия бе осъзнала, че той няма да може да се отдръпне навреме и се бе уверила, че няма да може…

Или пък… Затвори очи. Силно. Навярно се бе случило по друг начин. Може би се бе възползвала от нещо повече от този момент, може би се бе възползвала от него.

Просто не знаеше. Всичко се сливаше в едно. Заекването на Саймън, отчаяното й желание да има бебе, омразата на баща му — всичко се бе завихрило и объркало в съзнанието й и не можеше да прецени къде свършва едното и започва другото.

Чувстваше се толкова самотна.

Откъм вратата се чу шум и тя се обърна, в очакване на свенливата млада камериерка, но вместо нея се появи мисис Колсън. Лицето й бе изпито, а очите — загрижени.

Дафни едва доловимо се усмихна на икономката.

— Очаквах камериерката — измърмори тя.

— Трябваше да свърша нещо в съседната стая, затова реших лично да ви донеса чая — отвърна мисис Колсън.

Дафни знаеше, че лъже, но въпреки това кимна.

— Камериерката каза без бисквити — добави мисис Колсън, — но знам, че пропуснахте закуската, затова сложих няколко на подноса.

— Много мило от ваша страна — Дафни не можа да познае собствения си глас. Звучеше й много равно, сякаш принадлежеше на някой друг.

— Не беше проблем, уверявам ви — икономката изглеждаше така, сякаш искаше да добави нещо, но накрая само се изправи и попита. — Това ли е всичко?

Дафни кимна.

Мисис Колсън се отправи към вратата и за момент Дафни почти й извика. Почти произнесе името й и я помоли да седне при нея, за да пият чай. Щеше да сподели тайните и срама си, а след това и сълзите.

Не защото бе особено близка с икономката, а защото си нямаше никой друг.

Само че не я повика и мисис Колсън излезе.

Дафни взе една бисквита и отхапа. Може би беше време да си отиде у дома.