До последната минута успяваше да убеди себе си, че я дърпа зад плета, за да я смъмри, да я порицае за безгрижното й поведение, което би докарало и на двама им сериозни проблеми.

И тогава се случи нещо — а може би се бе случвало през цялото време, а той твърде усилено го бе пренебрегвал. Очите й се промениха, почти излъчваха светлина. Тя разтвори устните си — съвсем леко, едва колкото да си поеме дъх, но достатъчно, за да не може да откъсне очи от нея.

Ръката му се плъзна нагоре по нейната, по бледия сатен на ръкавицата, нагоре по голата кожа чак до тънката коприна на ръкава й. Промъкна се към гърба й и я придърпа по-близо, скъсявайки дистанцията помежду им.

Копнееше тя да бъде около него, над него, под него. Искаше я толкова много, че това го ужасяваше.

Той я притисна към себе си, ръцете му се обвиха здраво около нея. Можеше да усети всяка извивка на тялото й, всеки инч. Беше значително по-ниска от него и гърдите й се притискаха към долната част на ребрата му, а бедрото му…

Потръпна от желание.

Бедрото му се вмъкна между краката й, а твърдите му мускули усетиха топлината й.

Саймън простена — примитивен звук, в който се преплитаха копнеж и объркване. Нямаше да може да я има тази нощ — или когато и да било и изпитваше нужда този момент да продължи цял живот.

Коприната на роклята й бе мека и деликатна под пръстите му и когато ръцете му обхождаха гърба й, можеше да почувства елегантните линии на тялото й.

И тогава някак си — до края на живота си нямаше да разбере как — се отдръпна от нея. Само на инч, но това бе достатъчно, за да може хладния нощен въздух да нахлуе между телата им.

— Не! — проплака Дафни и той се зачуди дали тя осъзнава каква покана се крие в тази простичка дума.

Дланите му обхванаха лицето й, задържаха я неподвижна, за да може да се наслади на гледката. Беше твърде тъмно, за да види точните цветове на неповторимото й лице, но знаеше, че устните й са меки и розови, с едва забележим прасковен оттенък в ъгълчетата. Знаеше, че очите й са изтъкани от дузини нюанси на кафявото с една очарователна зелена ивица, която постоянно го предизвикваше да се вгледа по-отблизо, за да разбере дали наистина е там или е просто плод на въображението му.

Но останалото — как щеше да я усеща, каква щеше да е на вкус — това можеше само да си представя.

И, о Боже, как само си го представяше. Въпреки спокойното си поведение, въпреки всички обещания към Антъни, той изгаряше за нея. Когато я съзреше през препълнената зала, кожата му се сгорещяваше, а в сънищата си избухваше в пламъци.

А сега тя беше в обятията му, дъхът й бе учестен и неравен от копнеж, очите й блестяха от желание, което нямаше как да разбира, и той усещаше, че ще експлодира.

Затова да я целуне, се превърна във въпрос на самозащита. Беше просто. Ако не я целунеше сега, ако не я вкусеше, щеше да умре. Звучеше мелодраматично, но в момента можеше да се закълне, че ще се случи. Ръката на страстта, която бе сграбчила сърцето му, щеше да избухне в пламъци и да го отнесе със себе си.

Толкова силно се нуждаеше от нея.

Когато устните му най-накрая покриха нейните, той не бе нежен. Не беше и груб, но кръвта му бушуваше твърде силно и целувката му бе като на жаден любовник, а не на нежен ухажор.

Не се наложи да използва натиск, за да разтвори устните й, тя бе толкова увлечена от страст, че когато езикът му потърси път напред, не срещна съпротива.

— О, Мили Боже, Дафни — простена той, а ръцете му се впиха в нежните извивки на ханша й, придърпвайки я по-близо, за да усети силата на желанието, което пулсираше в слабините му. — Не съм знаел… Никога не съм и мечтал…

Но това бе лъжа. Беше мечтал. И то в ослепителни подробности, но това не можеше и да се сравнява с действителността.

Всяко докосване, всяко движение го караше да я желае още повече и с всяка следваща секунда той усещаше как тялото му взема превес над разума. Вече нямаше значение кое е правилно, кое е прилично. Единственото, което имаше значение, бе, че тя бе тук, в прегръдките му, и той я желае.

Тялото му усещаше, че и тя копнее за него.

Ръцете му се впиха в нея, устата му я поглъщаше.

Усети как облечената й в ръкавица ръка колебливо се прокрадва нагоре по гърба му и леко спира на тила. Кожата му настръхна там, където го бе докоснала, след това избухна в пламъци.

Не беше достатъчно. Устните му оставиха устата й и проследиха извивката на врата й до меката вдлъбнатина над ключицата. При всяко докосване от устните й се отронваше лек стон, и тихите скимтящи звуци разпалваха страстта му още по-силно.

С треперещи ръце той докосна деликатно оформеното й деколте. То нежно прилепваше към кожата й и той знаеше, че е необходимо съвсем леко дръпване, за да се плъзне надолу деликатната коприна и да открие извивката на гърдите й.

Нямаше право на тази гледка, нито заслужаваше подобна целувка, но не можеше да спре.

Даде й възможност тя да го направи. Движеше се агонизиращо бавно, спря, преди да я разголи, за да й даде един последен шанс да каже „не“. Но вместо да покаже девически свян, тя изви гръб и издаде възможно най-меката и възбуждаща въздишка.

Саймън се предаде.

Остави плата на роклята й да се свлече и прекара един изумително тръпнещ момент просто да я съзерцава. И когато устните му се спуснаха надолу, за да получат наградата си, чу…

— Ти, копеле такова!

Дафни разпозна гласа преди него и извика, докато се извръщаше.

— О, Боже — ахна тя. — Антъни!

Брат й беше само на няколко метра и бързо скъсяваше дистанцията. Веждите му бяха присвити в безгранична ярост, а когато се хвърли към Саймън, издаде първобитен рев, какъвто Дафни никога не бе чувала. Звучеше почти нечовешки.

Едва бе имала време да се покрие преди тялото на Антъни да се блъсне в това на Саймън с такава сила, че и тя бе повалена на земята от нечия размахваща се ръка.

— Ще те убия, проклет… — остатъкът от доста цветистата ругатня на брат й се изгуби сред звука от тупването му, когато Саймън го отблъсна и му изкара въздуха.

— Антъни, не! Спри! — изплака Дафни, все още стиснала предницата на роклята си, макар че вече я бе вдигнала и нямаше опасност да падне.

Той обаче бе като обезумял. Налагаше с юмруци Саймън, а яростта му ясно личеше по лицето, в юмруците му, в примитивното ръмжене, което излизаше от устата му.

Хейстингс се защитаваше, но не отвръщаше на ударите.

Дафни стоеше отстрани, чувствайки се като безпомощна глупачка, когато внезапно осъзна, че трябва да се намеси. В противен случай Антъни щеше да убие Саймън точно тук, насред градината на лейди Траубридж. Тя протегна ръка в опит да дръпне брат си от мъжа, когото обичаше, но точно в този момент те внезапно се превъртяха на земята, удариха я през коленете и я изхвърлиха право в живия плет.

— Аааааааааааааааа! — писна тя, докато болката пронизваше повече части на тялото й, отколкото някога бе мислила, че е възможно.

Вероятно викът й бе прозвучал с доста по-голяма доза страдание, отколкото си мислеше, защото и двамата мъже моментално застинаха.

— О, Мили Боже! — Саймън, който се бе озовал отгоре при падането на Дафни, се втурна да й помогне. — Дафни! Добре ли си?

Тя само изскимтя, докато опитваше да не мърда.

— Мисля, че е наранена — разтревожено каза той на Антъни. — Трябва да я вдигнем, за да я измъкнем. Ако я завъртим, вероятно ще се оплете още повече.

Антъни кимна рязко и делово, временно оставил настрана гнева си към Саймън. Дафни изпитваше болка и това бе по-важното в случая.

— Само не мърдай, Даф — нашепваше Саймън успокоително. — Ще плъзна ръце около теб. След това ще те вдигна нагоре и ще те издърпам оттам. Разбираш ли?

Тя поклати глава.

— Ще се издраскаш.

— Ръкавите ми са дълги. Не се притеснявай за мен.

— Остави на мен — каза Антъни.

Саймън не му обърна внимание и докато брат й стоеше безпомощно отстрани, се пресегна към заплетените растения и бавно пъхна ръце сред тях в опит да промуши покритите си от палтото ръце между бодливите клонки. Когато достигна ръкавите й, се наложи да спре, за да отдели острите като бръснач бодли от коприната на роклята й. Няколко от тях направо бяха пробили плата и се впиваха в кожата й.

— Не мога напълно да те освободя — каза той. — Роклята ти ще се скъса.

Тя кимна треперливо.

— Не ме интересува — прошепна. — И без това вече е съсипана.

— Но… — Макар че самият той бе опитвал да свали същата тази рокля само преди малко, все пак му бе неудобно да изтъкне, че вероятно плата ще се свлече от тялото й, когато клонките напълно скъсат коприната. Вместо това се обърна към Антъни. — Тя ще има нужда от палтото ти.

Антъни вече го събличаше.

Саймън отново се обърна към Дафни и прикова очи към нейните.

— Готова ли си? — попита той меко.

Тя кимна и може би само така му се стори, но като че ли изглеждаше малко по-спокойна сега, когато очите й бяха фокусирани върху лицето му.

— На три — прошепна той.

Тя отново кимна.

— Едно… две…

Той я вдигна и я измъкна, а инерцията изпрати и двама им на земята.

— Каза на три — извика Дафни.

— Излъгах. Не исках да се напрегнеш.

Може и да имаше желание да продължи спора, но в този момент осъзна, че роклята й е на парцали и изписка, прикривайки се с ръце.

— Вземи това — каза Антъни, като й подаде палтото си. Дафни го прие с благодарност и се уви в елегантното палто на брат си. На него му стоеше като излято, но на нея й бе толкова широко, че можеше направо да се опакова в него.

— Добре ли си? — попита той сърдито.

Тя кимна.

— Добре — Антъни се обърна към Саймън. — Благодаря ти, че я измъкна.

Хейстингс не каза нищо, но леко кимна, приемайки забележката му.

Погледът на Антъни се върна към Дафни.

— Сигурна ли си, че си добре?

— Малко щипе — призна тя, — и със сигурност ще имам нужда от мехлем, когато се прибера у дома, но не е нещо непоносимо.

— Добре — отново каза брат й. След това изтегли назад юмрука си и го заби в лицето на Саймън, събаряйки с лекота нищо неподозиращия си приятел на земята.

— Това — процеди Антъни, — е задето опозори сестра ми.

— Антъни — изписка Дафни. — Веднага спри с тази глупост! Не ме е опозорил.

Антъни се завъртя и впери гневен поглед в нея, очите му горяха.

— Видях ти…

Стомахът на Дафни се сви и тя се уплаши за момент, че наистина ще се освободи от съдържанието му. Мили Боже, Антъни бе видял гърдите й! Нейният брат! Това бе противоестествено.

— Изправи се — изсумтя той, — за да мога пак да те ударя.

— Ти луд ли си? — извика сестра му и скочи между него и Саймън, който все още бе на земята и притискаше с ръка удареното си око. — Антъни, кълна се, ако пак го удариш, няма да ти простя.

Той я бутна настрани не много нежно.

— Следващият удар — процеди, — ще бъде задето предаде приятелството ни.

Херцогът бавно се изправи на крака за ужас на Дафни.

— Не! — извика тя и отново застана помежду им.

— Отдръпни се, Дафни — меко й нареди Саймън. — Това е между нас.

— Със сигурност не е! В случай, че никой не си спомня, аз съм тази, която… — тя спря по средата на изречението. Нямаше смисъл да говори. Нито един от тях не я слушаше.

— Отдръпни се, Дафни — каза Антъни, с плашещо спокоен глас, без дори да я погледне. Очите му бяха втренчени право в тези на Саймън.

— Това е абсурдно! Не може ли всички да обсъдим това като възрастни? — тя премести поглед от Хейстингс към брат си и обратно — Милостиви Боже! Саймън! Виж си окото!

Тя забърза към него и протегна ръка към окото му, което вече бе толкова подуто, че се затваряше.

Той остана невъзмутим, дори един мускул не трепна под загриженото й докосване. Пръстите й леко се плъзнаха по подутата кожа и по някакъв странен начин я успокоиха. Той все още копнееше за нея, макар този път не от страст. Беше толкова хубаво да я усеща до себе си — добра, почтена и непорочна.

А той щеше да извърши най-недостойното нещо в живота си.

Когато Антъни приключеше с насилието и с яростта си и накрая поискаше Саймън да се ожени за сестра му, той щеше да каже „не“.

— Отдръпни се, Дафни — каза той и гласът му прозвуча странно, дори в собствените му уши.

— Не, аз…

— Премести се! — изрева той.

Тя побягна и притисна гръб към същия плет, в чиято клопка бе уловена, и се втренчи с ужас в двамата мъже.

Саймън мрачно кимна на брат й.

— Удари ме.

Антъни изглеждаше поразен от молбата му.

— Направи го — каза Саймън. — Да приключваме с това.

Юмрукът на Антъни се отпусна. Той дори не помръдна глава, но погледът му се насочи към Дафни.

— Не мога — промърмори той. — Не и когато стои там и сам го иска.

Саймън направи крачка напред и доближи лицето си на смешно малко разстояние.

— Направи го! Накарай ме да си платя!

— Ще си платиш пред олтара — отвърна Антъни.

Дафни ахна и звукът привлече вниманието на Саймън. Защо бе изненадана? Със сигурност разбираше последствията, ако не от действията им, то от глупостта да бъдат хванати?

— Аз няма да го насилвам — каза тя.

— А аз — да — отсече Антъни.

Саймън поклати глава.

— До утре вече ще съм на континента.

— Заминаваш? — попита Дафни. Изпълненият й с изненада глас преряза сърцето му като нож.

— Ако остана, присъствието ми вечно ще тегне над теб. Най-добре е да замина.

Долната й устна трепереше и това направо го убиваше. Една-единствена дума се откъсна от устните й. Беше името му и бе изпълнена с толкова копнеж, че разсече сърцето му на две.

Отне му един миг да намери думите:

— Не мога да се оженя за теб, Даф.

— Не можеш или не искаш? — попита Антъни.

— И двете.

Бриджъртън отново го удари.

Саймън падна на земята, изненадан от силата на удара по брадичката му. Бе заслужил всяко парене, всяка пронизваща болка. Не искаше да поглежда към Дафни, не искаше да хвърля дори бегъл поглед към нея, но тя коленичи до него и нежната й ръка се плъзна под рамото му, за да му помогне да се изправи.

— Съжалявам, Даф — каза той и се насили да я погледне. Чувстваше се странно, бе замаян и виждаше само с едното око, но тя му се бе притекла на помощ, дори след като я бе отхвърлил и й дължеше поне това. — Толкова съжалявам.

— Спести си жалките думи — процеди Антъни. — Ще се видим призори.

— Не! — проплака Дафни.

Саймън вдигна поглед към Антъни и му кимна съвсем леко. След това се обърна към Дафни и каза:

— Ак-ко можеше да има някоя, Даф, щеше да си ти, к-кълна се.

— За какво говориш? — попита тя и очите й неистово се разшириха от учудване. — Какво имаш предвид?

Той само затвори очи и въздъхна. Утре по това време щеше да е мъртъв, защото със сигурност нямаше да е в състояние да вдигне пистолет срещу приятеля си, а силно се съмняваше, че ядът на Антъни ще се е успокоил дотолкова, че да стреля във въздуха.

И все пак по някакъв странен, дори жалък начин, щеше да получи от живота това, което винаги бе искал. Накрая щеше да отмъсти на баща си.

Странно, но дори и да го направеше, не така бе смятал, че ще свърши всичко. Бе мислил — е, не знаеше точно какво бе мислил — повечето мъже избягваха да предсказват собствената си смърт — но не бе това. Не и срещу изпълнените с омраза очи на най-добрия си приятел. Не и сред изоставено поле призори.

Не и с безчестие.

Ръцете на Дафни, които толкова нежно го милваха, се обвиха около раменете й и потрепериха. Движението накара насълзеното му око да се отвори и той видя, че лицето й е много близо до неговото — близо и ядосано.

— Какво ти става? — попита тя. Никога не я бе виждал такава — в очите й проблясваха гняв, тъга и дори малко отчаяние. — Той ще те убие! Утре ще се срещнете на някакво забравено от Бога поле и ще те застреля. А ти се държиш, сякаш го искаш.

— Н-не искам д-да ум-мра — каза той, твърде изморен физически и емоционално, за да се интересува, че заеква. — Н-но не мога да се оженя за теб.

Ръцете й се свлякоха от раменете и тя се отдръпна. Бе почти непоносимо да гледа болката от отхвърлянето в очите й. Изглеждаше толкова нещастна, увита в твърде голямото палто на брат си, с парченца клонки и листенца в косата. Когато отвори уста, сякаш думите извираха от душата й.

— Аз… винаги съм знаела, че не съм от онези жени, за които мъжете мечтаят, но никога не съм мислила, че някой би предпочел смъртта, пред брака с мен.

— Не! — извика Саймън, скачайки на крака, въпреки болката, която пронизваше цялото му тяло. — Дафни, не е така.

— Вече каза достатъчно — рязко отсече Антъни и застана между тях. Сложи ръце на раменете на сестра си и я отдръпна от мъжа, който бе разбил сърцето й и вероятно завинаги бе съсипал репутацията й.

— Само още нещо — каза Хейстингс, мразейки умолителния, жалък поглед, който знаеше, че се е появил в очите му. Трябваше да говори с Дафни. Трябваше да се увери, че тя разбира.

Антъни само поклати глава.

— Почакай — Саймън сложи ръка на ръкава на мъжа, който някога бе най-добрият му приятел. — Не мога да поправя това. Направих… — Той въздъхна накъсано, в опит да събере мислите си. — Дал съм клетви, Антъни. Не мога да се оженя за нея. Не мога да поправя това. Но мога да й кажа…

— Да й кажеш какво? — попита Антъни, без да показва каквото и да било чувство.

Саймън отпусна пръстите си от ръкава му и ги прекара през косата си. Не можеше да каже на Дафни. Тя не би разбрала. Или по-зле — щеше да разбере и той щеше да получи единствено съжалението й. Знаеше, че брат й го наблюдава нетърпеливо и накрая каза:

— Може би мога поне малко да облекча нещата.

Антъни не помръдна.

— Моля те — Саймън се зачуди дали някога бе влагал повече смисъл в тази дума.

Бриджъртън не помръдна в продължение на няколко секунди, след това отстъпи встрани.

— Благодаря — сериозно каза Саймън и го погледна за секунда, преди да съсредоточи вниманието си към Дафни.

Мислеше, че тя вероятно ще откаже да го погледне, за да го обиди с презрението си, но вместо това я откри с високо вдигната глава и очи, изпълнени с непокорство и предизвикателство. Никога не й се бе възхищавал повече, отколкото в този момент.

— Даф — започна, без изобщо да е сигурен какво да каже, но с надеждата, че думите някак си ще дойдат и ще се подредят както трябва. — Не… проблемът не е в теб. Ако можеше да има някоя, щеше да си ти. Само че бракът с мен ще те съсипе. Никога не бих могъл да ти дам това, което искаш. Всеки ден ще умираш по малко и това ще ме убива.

— Ти никога не би могъл да ме нараниш — прошепна тя.

Той поклати глава.

— Трябва да ми се довериш.

Очите й бяха топли и искрени, когато каза меко:

— Вярвам ти, но се чудя дали ти ми вярваш.

Думите й бяха като юмрук в стомаха и той се почувства безсилен и празен, докато й отговаряше:

— Моля те, знай, че никога не съм искал да те нараня.

Тя остана неподвижна толкова дълго, че Саймън се зачуди дали не е спряла да диша. След това, без дори да поглежда брат си, тя каза:

— Сега бих искала да си вървя у дома.

Антъни я прегърна и я обърна настрана, сякаш би могъл я защити, просто като я скрие от погледа му.

— Ще те заведем вкъщи — каза успокоително, — ще те сложим в леглото и ще пийнеш малко бренди.

— Не искам бренди — остро каза Дафни. — Искам да помисля.

На Саймън му се стори, че Антъни изглежда малко объркан от тези думи, но за негова чест, единственото, което направи, бе да стисне ръката й окуражително и да каже:

— Много добре тогава.

И докато Саймън стоеше там, пребит и окървавен, те изчезнаха в нощта.

Към следващата част или към съдържанието

Джулия Куин Херцогът и аз (11)

Метаданни

Данни

Херцогът и аз

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 10

Джулия Куин
Херцогът и аз (11)