Джулия Куин
Джентълменско предложение (9)

Глава 8

„Изглежда, напоследък в Лондон не можеш да направиш и две крачки, без да се натъкнеш на някоя светска матрона, оплакваща се от трудностите при намирането на добра работна ръка. Миналата седмица, на музикалната вечеринка у Смайт-Смит, настоящият автор помисли, че лейди Пенууд и мисис Федърингтън ще стигнат до размяна на удари. Изглежда преди месец лейди Пенууд е откраднала изпод носа на мисис Федърингтън личната й камериерка с обещания за по-добро заплащане и безплатни дрехи, от тези, които вече не използва. (Трябва да се отбележи, че мисис Федърингтън също е давала стари одежди на бедното момиче, но всеки, който е имал случай да зърне облеклото на момичетата Федърингтън, би разбрал защо това не е било от особена полза за камериерката.)

Интригата се заплела още повече от факта, че въпросната лична камериерка долетяла обратно при мисис Федърингтън с молба да бъде наета отново. Изглежда представата на лейди Пенууд за камериерка включва дейности, които обикновено се изпълняват от кухненска прислужница, дамска камериерка и готвачка.

Някой трябва да каже на тази жена, че едно момиче не може да върши работата на три.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 2 май 1817

 

— Ще запалим огън и ще се стоплим преди някой от нас да си легне — каза Бенедикт. — Не ви спасих от Кавендър, само за да умрете от простуда.

Той отново се закашля, а спазмите разтърсиха тялото му и го накараха да превие гръб.

— Извинете ме, мистър Бриджъртън — не се сдържа да каже Софи, — но от нас двамата, вие сте по-застрашеният от простуда.

— Вярно е — задавено отвърна той, — и ви уверявам, че нямам желание това да се случи. Така че… — отново се преви и кашлицата го задави.

— Мистър Бриджъртън? — повика го разтревожено Софи.

Той конвулсивно преглътна и едва успя да каже:

— Само ми помогнете да запаля огън, преди да продължа да кашлям до припадък.

Челото на Софи се набръчка от тревога. Пристъпите на кашлица зачестяваха все повече и всеки път бяха по-дълбоки и по-силни, сякаш идваха от дълбините на гърдите му.

Лесно се справи с огъня, имаше достатъчно опит с това като прислужница и скоро двамата държаха ръцете си толкова близо до пламъците, колкото се осмеляваха.

— Предполагам, че и останалите ви дрехи не са сухи — каза Бенедикт и посочи вързопа на Софи.

— Съмнявам се — тъжно изрече тя, — но няма значение. Ако стоя тук достатъчно дълго, ще изсъхна.

— Не бъдете глупава — смъмри я той и се обърна, за да може огънят да стопли гърба му. — Сигурен съм, че ще ви намеря други дрехи.

— Тук имате дамски дрехи? — невярващо попита тя.

— Не сте толкова претенциозна, че да не можете една вечер да носите бричове и риза, нали?

Досега Софи вероятно бе точно толкова претенциозна, но в този момент това й се стори глупаво.

— Вероятно не — отвърна. Сухите дрехи определено й се струваха привлекателни.

— Добре — дрезгаво каза той. — Защо не запалите камините в двете спални, а аз ще намеря дрехи и за двама ни?

— Мога да остана в помещенията за прислугата — бързо каза Софи.

— Не е необходимо — отвърна той, излезе от стаята и с жест я подкани да го последва. — Има достатъчно стаи, а и тук не сте прислужница.

— Но аз съм прислужница — изтъкна тя, бързайки след него.

— Тогава правете каквото желаете — Бенедикт тръгна нагоре по стълбите, но кашлицата го спря по средата на пътя. — Можете да намерите някоя малка стаичка в помещенията за прислугата с твърд, малък сламеник или да се разположите в някоя от спалните за гости, всяка от които, уверявам ви, има пухени дюшеци и одеяла.

Софи знаеше, че трябва да помни мястото си и да се отправи към другото стълбище, което водеше към мансардата, но… Мили боже, пухен дюшек и меки завивки… звучеше като рай. От години не бе спала при такива удобства.

— Просто ще намеря някоя малка спалня за гости — съгласи се най-после. — Ъъъ, най-малката, която имате.

Ъгълчето на устата му се изви в суха усмивка, която сякаш намекваше „казах ви“.

— Изберете която стая желаете — Бенедикт посочи втората врата отляво. — Тази е моята.

— Веднага ще запаля камината там — каза момичето.

Той се нуждаеше от топлина повече от нея, а и изпитваше необичайно любопитство да види как изглежда спалнята му. Много можеше да се разбере за някого от подредбата на спалнята му. Е, разбира се, помисли мрачно Софи, ако този някой има достатъчно средства да я обзаведе по свой вкус. Искрено се съмняваше, че нейната малка стаичка в мансардата на семейство Кавендър би загатнала нещо за нея на когото и да било, като се изключи факта, че очевидно не разполага и с пени.

Остави вързопа си в коридора и се шмугна в спалнята на Бенедикт. Стаята беше прекрасна — топла, мъжествена и много уютна. Макар да бе казал, че идва рядко тук, по бюрото и масата имаше много лични вещи — миниатюри на братята и сестрите му, книги в кожена подвързия и дори малка стъклена купа, пълна с… камъни?

— Колко странно — измърмори Софи и се приближи, макар да осъзнаваше, че любопитството й надделява и постъпва ужасно невъзпитано.

— Всеки има някакво значение — дочу се дълбок глас зад нея. — Събирам ги от… — той спря, за да се изкашля, — откакто бях дете.

Тя се изчерви задето я хванаха да се оглежда толкова безсрамно, но любопитството й все още не бе задоволено. Взе един камък. Беше с розов оттенък и грапава сива линия, която минаваше точно през средата.

— Ами този?

— Намерих го при една разходка — меко обясни Бенедикт. — Беше в деня, в който баща ми почина.

— О! — Софи пусна камъка обратно сякаш я опари. — Толкова съжалявам.

— Беше отдавна.

— Все пак съжалявам.

Той тъжно се усмихна.

— Аз също — след това се закашля толкова силно, че трябваше да се облегне на стената.

— Трябва да се затоплите — бързо каза Софи. — Оставете ме да запаля огъня.

Бенедикт хвърли купчина дрехи на леглото.

— За вас — изрече само.

— Благодаря — тя насочи вниманието си върху малката камина. Бе опасно да остава в една стая с него. Не мислеше, че има вероятност той да си позволи нещо неприлично, бе твърде голям джентълмен, за да се натрапи на жена, която едва познава. Не, опасността се криеше в самата нея. Честно казано бе ужасена от мисълта, че ако прекара твърде много време в неговата компания, може да се влюби лудо.

И какво щеше да й донесе това?

Разбито сърце!

Софи сви нозе за няколко минути пред камината, като разбутваше пламъка докато се увери, че няма да изгасне.

— Ето — обяви, когато остана доволна. Изправи се, изви леко гръб, след това се изпъна и се обърна. — Това трябва да е достатъчно да… О, боже!

Лицето на Бенедикт Бриджъртън бе придобило странен зелен оттенък.

— Добре ли сте? — попита тя и се втурна към него.

— Не се чувствам много добре — избъбри той и тежко се облегна на колоната на леглото. Звучеше като пиян, но Софи бе прекарала в компанията му повече от два часа, и знаеше, че не е пил.

— Трябва да си легнете — каза и се олюля под тежестта му, когато той реши да се отпусне на нея вместо на колоната.

Той се ухили:

— Вие идвате ли?

Тя се дръпна назад.

— Вече знам, че със сигурност имате треска.

Той вдигна ръка да докосне челото си, но вместо това се удари по носа.

— Оу! — извика.

Софи трепна съчувствено. Ръката му пропълзя към челото.

— Хм, може би съм малко горещ.

Жестът й бе ужасно фамилиарен, но все пак ставаше въпрос за здравето му, затова протегна ръка и пипна челото му. Не гореше, но определено не беше и хладно.

— Трябва да съблечете тези мокри дрехи — каза тя. — Веднага.

Бенедикт погледна надолу и изненадано примигна при вида на подгизналото си облекло.

— Да — измърмори замислено. — Да, мисля, че трябва — пръстите му се насочиха към копчетата на ризата, но понеже бяха изтръпнали и непохватни и те постоянно му се изплъзваха. Накрая просто сви рамене и каза безпомощно: — Не мога.

— О, боже! Ето, аз ще… — Софи се пресегна, за да го разкопчае, нервно дръпна ръце назад, накрая стисна зъби и отново посегна. Бързо се справи с копчетата, като правеше всичко възможно да насочва погледа си встрани докато всяко разкопчано копче разкриваше нови два инча от кожата му. — Почти приключих — измърмори. — Само секунда.

Той не отговори и тя вдигна поглед. Очите му бяха затворени и цялото му тяло леко се олюляваше. Ако не беше изправен, тя бе готова да се закълне, че спи.

— Мистър Бриджъртън? — повика го меко. — Мистър Бриджъртън! — Бенедикт рязко вдигна глава.

— Какво? Какво?

— Заспахте.

Той объркано примигна.

— Има ли причина това да е нещо лошо?

— Не можете да спите облечен.

Той сведе поглед.

— Ризата ми как се разкопча?

Софи не обърна внимание на въпроса и вместо това го побутна към леглото докато не се озова легнал на дюшека.

— Седнете!

Сигурно бе прозвучала достатъчно заповеднически, защото той я послуша.

— Има ли нещо сухо, което да облечете? — го попита.

Той се измъкна от ризата и я хвърли в объркана купчина на пода.

— Никога не спя с дрехи.

Софи усети как стомахът й се преобръща.

— Е, мисля, че тази вечер ще трябва и… Какво правите?!

Той я изгледа сякаш бе задала най-безумния въпрос на света.

— Свалям си бричовете.

— Не можахте ли поне да изчакате да се обърна с гръб?

Той безизразно се втренчи в нея. Тя отвърна на погледа му. Продължиха да се измерват с очи известно време и накрая той попита:

— Е?

— Е, какво?

— Няма ли да се обърнете с гръб?

— О! — изписка Софи и се завъртя сякаш някой бе запалил огън под краката й.

Бенедикт уморено поклати глава докато сядаше на ръба на леглото и издърпваше чорапите си. Бог да го пази от превзети госпожици. Тя беше прислужница, за бога. Дори да бе девствена — а предвид поведението й, подозираше, че е — сигурно и преди бе виждала мъжко тяло. Прислужниците винаги влизаха и излизаха, без да почукат, носеха кърпи и чаршафи и какво ли още не. Не проумяваше, как така никога досега не се бе натъквала на гол мъж.

Събу бричовете, което не бе лесна задача, като се имаше предвид, че бяха доста мокри и буквално трябваше да ги отлепя от кожата си. Когато вече бе напълно гол, смръщи чело в посока на Софи, която все още стоеше сковано със свити в юмруци ръце.

С изненада осъзна, че гледката го кара да се усмихва. Започваше да се чувства леко муден. Едва втория път успя да вдигне крака си достатъчно високо, за да се качи в леглото. Костваше му сериозни усилия да се наведе напред, да улови края на одеялото и да покрие тялото си. След това, се отпусна на възглавниците, и напълно изтощен, простена.

— Добре ли сте? — извика Софи.

Той опита да каже „чудесно“, което прозвуча като:

— Чддддзну.

Чу, че тя се движи и събра цялата си енергия, за да вдигне наполовина единия си клепач. Видя, че се приближава до леглото. Изглеждаше загрижена. По някаква причина това му се стори много мило. Отдавна жена, която не му бе роднина, не се бе тревожила толкова за него.

— Добре съм — избъбри и опита да й се усмихне успокоително, но гласът му прозвуча така сякаш идва през някакъв дълъг и тесен тунел. Вдигна ръка и дръпна ухото си. Устата му сякаш говореше правилно, явно проблемът бе в ушите.

— Мистър Бриджъртън? Мистър Бриджъртън?

Той отново вдигна леко единия си клепач.

— Лягайте си — изръмжа. — Изсушете се.

— Сигурен ли сте?

Той кимна. Започваше да му става трудно да говори.

— Много добре. Но ще оставя вратата ви отворена. Ако имате нужда от мен през нощта, само извикайте.

Той отново кимна. Или поне опита. След това заспа.

* * *

Софи се приготви за лягане само за четвърт час. Някакъв приток на нервна енергия й даде сили да облече сухи дрехи и да подготви камината в стаята си, но когато положи глава на възглавницата, усети как я обзема силно изтощение, което сякаш извираше направо от костите й.

Денят беше дълъг, помисли си уморено. Много, много дълъг между сутрешните задължения и тичането из къщата, за да избегне Кавендър и приятелите му… Клепачите й се затвориха. Беше изключително дълъг ден и…

Софи внезапно седна, а сърцето й се разтуптя. Огънят в камината бе отслабнал, така че сигурно бе заспала. Бе смъртно уморена и все пак нещо явно я бе събудило. Дали не бе мистър Бриджъртън? Дали не бе извикал? Не изглеждаше добре, когато го остави, но пък и нямаше вид като да е на прага на смъртта.

Тя скочи от леглото, грабна една свещ и се втурна към вратата на стаята си стискайки междувременно колана на твърде големите бричове, които започнаха да се свличат надолу по бедрата й. Когато стигна коридора, чу звука, който вероятно я бе разбудил.

Дълбок стон, последван от звук сякаш някой се мята, последван от нещо, което можеше да бъде определено единствено като скимтене.

Софи се втурна в стаята на Бенедикт и спря за секунда при камината, за да запали свещта си. Той лежеше в леглото, почти неестествено неподвижен. Пристъпи към него и насочи поглед към гърдите му. Знаеше, че не е възможно да е мъртъв, но щеше да се почувства много по-добре, когато види, че гърдите му се повдигат и спускат.

— Мистър Бриджъртън? — прошепна. — Мистър Бриджъртън?

Не получи никакъв отговор. Пристъпи още по-наблизо и се надвеси на ръба на леглото.

— Мистър Бриджъртън?

Ръката му се стрелна и стисна рамото й, дръпна я и тя падна на леглото.

— Мистър Бриджъртън! — изпищя Софи. — Пуснете ме!

Той започна да се мята, да стене, а тялото му излъчваше толкова силна топлина, че тя разбра: беше го обхванала треска.

Успя някак си да се освободи и да се претърколи от леглото докато той продължаваше да се върти и мята, сипейки потоци от безсмислени думи.

Софи го изчака да се успокои и протегна ръка, за да докосне челото му. Гореше.

Прехапа долната си устна и се опита да реши какво да прави. Нямаше опит с гледане болни хора, но би било логично да го охлади. От друга страна, стаите на болните винаги бяха затворени, задушни и топли, така че може би…

Бенедикт отново започна да се мята и изведнъж промърмори:

— Целуни ме.

Софи изпусна бричовете и те се свлякоха на земята. Леко извика от изненада и се наведе да ги вдигне. Здраво стисна колана с дясната си ръка и се протегна да потупа неговата с лявата, но след това размисли.

— Просто сънувате, мистър Бриджъртън — каза тихо.

— Целуни ме — повтори той, но не отвори очи.

Софи се наведе напред. Дори на светлината на свещта можеше да види, че очите му бързо се мърдат под клепачите. Странно е, помисли си, да наблюдаваш как някой сънува.

— По дяволите! — изкрещя внезапно той. — Целуни ме!

Софи изненадано се дръпна назад и бързо остави свещта на масичката до леглото.

— Мистър Бриджъртън, аз… — започна тя с намерението да обясни защо не би могла дори да си помисли да го целуне, но след това си каза: „А защо не?“

Сърцето й бясно запрепуска, когато се наведе и положи възможно най-недоловимата, лека и нежна целувка на устните му.

— Обичам те — прошепна тя тихо. — Винаги съм те обичала.

За нейно облекчение Бенедикт не помръдна. Това бе момент, който не би желала той да си спомни на сутринта. И точно когато бе убедена, че отново е заспал дълбоко, главата му започна да се мята наляво-надясно, оставяйки дълбоки следи върху възглавницата.

— Къде отиде? — изръмжа дрезгаво. — Къде отиде?

— Тук съм — отвърна Софи.

Той отвори очи и за частица от секундата изглежда умът му бе напълно бистър, и тогава каза:

— Не ти — после обърна очи и отново започна да мята трескаво глава.

— Е, само мен имате — измърмори Софи. — Не отивайте никъде — каза с нервен смях. — Веднага ще се върна.

И с препускащо от страх и притеснение сърце избяга от стаята.

* * *

Ако Софи бе научила нещо от дните си като прислужница, то бе, че повечето домакинства се управляват горе-долу по един и същ начин. Ето защо не й бе трудно да открие чисти чаршафи, за да смени тези от леглото на Бенедикт, които бяха пропити с пот. Освен това намери кана, пълна с хладна вода и няколко малки кърпи, с които да навлажнява челото му.

Когато се върна в стаята му, той отново лежеше неподвижно, а дишането му бе плитко и ускорено. Посегна и докосна челото му. Не можеше да бъде сигурна, но й се стори, че е станало още по-топло.

О, боже! Това не беше добре, а тя определено не бе подготвена да се грижи за пациент с треска. Араминта, Розамунд и Поузи не бяха боледували и един ден през целия си живот, а семейство Кавендър също бяха необичайно здрави. Бе се озовавала близо до болен човек, единствено когато помагаше на майката на мисис Кавендър, която не можеше да върви. Никога не се бе грижила за болен с треска.

Потопи парче плат в каната с вода и го изстиска докато спря да капе.

— Това би трябвало да ви накара да се почувствате малко по-добре — измърмори и внимателно го сложи на челото му. След това добави несигурно: — Поне така се надявам.

Той не трепна, когато го докосна и Софи прие това за добър знак. Приготви още една хладна кърпа, обаче нямаше идея къде да я сложи. Не й се струваше правилно да я постави на гърдите му, а определено нямаше да позволи завивките да се смъкнат под кръста, освен ако бедният човек не бе на смъртно легло… Но дори и тогава, не знаеше какво изобщо би могла да направи, за да го съживи. Накрая прокара кърпата зад ушите и отстрани по врата му.

— Така по-добре ли е? — попита, без да очаква някакъв отговор, но въпреки това й се струваше, че трябва да продължи този едностранен разговор. — Наистина не знам много за грижите за болни, но ми се струва, че бихте искали нещо хладно на челото. Зная, че ако аз бях болна, щях да искам точно това.

Той се раздвижи неспокойно и избъбри нещо не съвсем разбираемо.

— Наистина ли? — отвърна Софи, а опитът й да се усмихне се провали безславно. — Радвам се, че се чувствате така.

Той избъбри още нещо.

— Не — каза тя и прекара хладния плат по ухото му. — Трябва да се съглася с това, което казахте първия път.

Той отново застина.

— Бих се радвала да размисля — разтревожено изрече тя. — Моля ви, не се обиждайте.

Той не помръдна.

Софи въздъхна. Колко може да разговаряш с човек изпаднал в безсъзнание, преди да се почувстваш глупаво? Повдигна кърпата от челото му и докосна кожата. Сега сякаш бе някак лепкава. Лепкава и все още топла — комбинация, която не бе считала за възможна.

Реши за момента да махне кърпата и я остави върху каната. Изглежда не можеше да направи много за него, затова протегна крака и бавно обиколи стаята като безсрамно разглеждаше всичко, което не бе здраво закрепено, а то не бе малко.

Първата й спирка бе колекцията от миниатюри. Върху писалището имаше девет и Софи предположи, че са на родителите на Бенедикт и седемте му братя и сестри. Започна да подрежда братята и сестрите му по възраст, но после се сети, че най-вероятно не са били рисувани по едно и също време, така че можеше да изобразяват по-големия му брат на петнадесет, а по-малкия — на двадесет.

Изненада се колко много си приличат всички — еднаква тъмнокестенява коса, широка уста и изящна костна структура. Внимателно се вгледа, за да сравни цвета на очите им, но бе невъзможно да го различи на слабата светлина на свещта, а и често цветът на очите не бе лесен за разпознаване върху миниатюра.

До миниатюрите бе купата с колекцията от камъни на Бенедикт. Софи последователно взе няколко от тях и леко ги завъртя в дланта си.

— Чудя се защо са толкова важни за теб? — промълви тя и внимателно ги върна в купата. На нея й приличаха на обикновени камъни, но за Бенедикт вероятно бяха интересни и уникални, защото представляваха специален спомен.

Намери малка дървена кутия, която не успя да отвори по никакъв начин. Сигурно бе от онези кутии с таен механизъм, за които бе чувала, че идват от Ориента. Най-интересното от всичко бе, че на писалището лежеше голям скицник, изпълнен с рисунки с молив — най-вече пейзажи, но имаше и няколко портрета. Дали той ги бе рисувал? Софи хвърли поглед към долната част на всяка рисунка. Малките драскулки определено приличаха на две „Б“-та.

Тя затаи дъх и неволна усмивка озари лицето й. Не бе предполагала, че Бенедикт е художник. В Уисълдаун нямаше дори намек за таланта му, а това беше нещо, което един автор на клюкарска рубрика би разбрал през годините, откакто я списваше.

Приближи скицника до свещта и разгърна страниците. Искаше й се да седне и да разглежда всяка рисунка поне по десет минути, но подобно внимание към детайлите й се струваше твърде натрапчиво. Вероятно просто се опитваше да оправдае любопитството си, но някак не й изглеждаше чак толкова нахално, ако само хвърли по един поглед.

Картините бяха различни. Имаше такива на „Моята къща“ — а може би трябваше да я нарича „Неговата къща“ — както и на по-голяма сграда, която вероятно бе провинциалният дом на семейство Бриджъртън. В повечето пейзажи нямаше никакви архитектурни елементи, а само бълбукащо поточе или дърво, превито от вятъра, или ливада след дъжд. Изумителното във всички бе това, че сякаш улавяха момента в неговата цялост и реалистичност. Софи можеше да се закълне, че чува песента на поточето или вятъра, който шумолеше в листата на дървото.

Портретите бяха по-малко, но й се сториха много по-интересни. Имаше няколко на момиче, което вероятно бе най-малката му сестра, както и на майка му. Любим й стана онзи, който изобразяваше някакъв вид игра на открито. Поне петима членове на семейство Бриджъртън държаха дълги дървени чукове, едно от момичетата бе застанало отпред, а лицето й излъчваше силна решителност, докато се опитваше да прекара топката през една вратичка.

Нещо в рисунката едва не накара Софи да се разсмее на глас. Можеше да почувства веселието на онзи ден и това я накара отчаяно да закопнее за свое собствено семейство.

Погледна назад към Бенедикт, който все още спеше спокойно в леглото. Дали осъзнаваше какъв късмет има, че е роден в такова голямо и любящо семейство?

Софи с въздишка прехвърли още няколко страници и стигна до края на скицника. Последната рисунка бе различна от останалите, та дори и само, защото изобразяваше нощна сцена. Жената, която бе нарисувал държеше полите си над глезените, докато тичаше… Софи зашеметено ахна. Мили боже! Това бе тя! Приближи скицата до лицето си. Бе уловил съвършено детайлите на роклята — онова вълшебно, сребристо творение, което бе нейно за една-единствена вечер. Дори бе запомнил дългите до лакътя ръкавици и точния начин, по който бе фризирана косата й. Лицето й бе по-слабо различимо, но човек трябваше да има предвид, че той така й не го бе видял изцяло. Е, поне досега.

Бенедикт внезапно простена и когато Софи погледна назад, видя, че шава неспокойно в леглото. Затвори скицника и го върна на мястото му, а после бързо се приближи до него.

— Мистър Бриджъртън? — прошепна тихо. Отчаяно й се искаше да го нарече Бенедикт. Така мислеше за него, така го бе наричала в мечтите си през тези две дълги години, но в момента това би било недопустимо фамилиарно и определено не подхождаше на положението й на прислужница.

— Мистър Бриджъртън? — прошепна отново. — Добре ли сте? — той отвори очи. — Имате ли нужда от нещо?

Премигна няколко пъти и Софи не бе сигурна дали е чул въпроса й. Изглеждаше толкова разконцентриран, че не беше сигурна дали я вижда.

— Мистър Бриджъртън?

Той присви очи.

— Софи — прозвуча дрезгаво, сякаш гърлото му бе пресъхнало и дращеше. — Прислужницата.

Тя кимна.

— Тук съм. От какво имате нужда?

— Вода.

— Веднага — Софи бе топила кърпите в каната с вода, но реши, че сега няма време за капризи, затова грабна чашата, която бе донесла от кухнята и я напълни. — Ето.

Пръстите му трепереха, затова тя не пусна чашата, докато той я повдигаше към устните си. Отпи два пъти и отново се отпусна на възглавниците.

— Благодаря — прошепна.

Софи се пресегна и докосна челото му. Все още бе доста топло, но умът му отново изглеждаше в ред и тя реши да приеме това като знак, че треската е преминала.

— Мисля, че на сутринта ще сте по-добре.

Той се засмя. Не силно, но наистина се засмя.

— Няма такава вероятност — изграчи.

— Е, няма да сте се възстановили — съгласи се тя, — но мисля, че ще се чувствате по-добре, отколкото в момента.

— Определено ще е трудно да се почувствам по-зле.

Софи му се усмихна.

— Мислите ли, че ще може да се преместите в едната половина на леглото, за да сменя чаршафите?

Той кимна и изпълни молбата й, затваряйки уморените си очи докато тя оправяше леглото около него.

— Това е хитър трик — отбеляза, когато тя приключи.

— Майката на мисис Кавендър често идваше на гости — обясни Софи. — Беше прикована към леглото, така че трябваше да се науча да сменям чаршафите без тя да става. Не е много трудно.

Той кимна.

— Сега отново ще заспя.

Софи го потупа успокоително по рамото. Не можа да се сдържи.

— На сутринта ще се почувствате по-добре — прошепна. — Обещавам.