Джулия Куин
Джентълменско предложение (20)

Глава 19

„Мис Поузи Рейлинг — по-младата от доведените дъщери на покойния граф на Пенууд, рядко става обект на тази рубрика, както и, за съжаление на настоящия автор, рядко е обект на внимание при светските събития. Въпреки това човек не би могъл да пропусне странното й поведение на музикалната вечеринка, организирана от майка й във вторник вечер. Младата дама настоя да седне до прозореца и прекара по-голямата част от вечерта взирайки се в ставащото на улицата сякаш търсеше нещо… или някого?“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 11 юни 1817

 

Четиридесет и пет минути по-късно Бенедикт седеше в стола си отпуснат, с изцъклени очи. От време на време се сещаше да провери дали челюстта му не е увиснала.

Разговорът с майка му беше толкова скучен.

Бе пожелала да обсъди с него някаква млада дама, която неусетно се превърна в поредица от седем млади дами, коя от коя по-добри, според уверенията на виконтесата.

Бенедикт мислеше, че ще полудее. Точно тук, в салона на майка си щеше да бъде обхванат от неописуема, бясна лудост. Щеше да скочи внезапно от стола, да се просне на пода, размятал ръце и крака, а устата му ще се покрие с пяна…

— Бенедикт, слушаш ли ме изобщо?

Той вдигна поглед и примигна. По дяволите! Сега трябваше да се концентрира върху списъка й с възможни булки. Вероятността да изгуби разума си му се струваше много по-привлекателна.

— Опитвах се да ти разкажа за Мери Еджуеър — Вайълет изглеждаше по-скоро развеселена, отколкото обидена.

Бенедикт веднага стана подозрителен. Когато ставаше въпрос за завличането на децата й пред олтара, майка му никога не приемаше нещата откъм веселата им страна.

— Мери коя?

— Едж… О, няма значение. Виждам, че не мога да се състезавам с това, което е обсебило съзнанието ти в момента.

— Майко — внезапно каза Бенедикт.

Тя леко изви глава настрана, а погледът й бе заинтригуван и може би малко изненадан.

— Да?

— Когато срещна татко…

— Случи се на мига — меко изрече тя, сякаш някак бе разбрала какво искаше да я попита.

— Значи разбра, че той е единственият?

Тя се усмихна, а погледът й стана далечен и замъглен.

— И не бих го признала. Поне не веднага. Мислех, че съм практична. Винаги се надсмивах на идеята за любов от пръв поглед — спря за момент и Бенедикт разбра, че тя вече не е в стаята с него, а на един отдавна отминал бал и среща баща му за пръв път. Накрая, точно когато реши, че е забравила напълно за разговора им, тя вдигна поглед и каза. — Но разбрах.

— В момента, в който го видя?

— Ами, в момента, в който ме заговори — пое предложената кърпичка и попи очите си, докато смутено се усмихваше, сякаш се чувства неловко от сълзите си.

Бенедикт усети как в гърлото му се образува буца и отмести поглед, защото не искаше тя да види влагата в очите му. Дали някой щеше да плаче за него, повече от десет години след смъртта му? Тази дълбока любов го караше да се чувства смирен. И внезапно изпита ужасна ревност… към собствените си родители. Те бяха намерили любовта и бяха проявили здравия разум да я разпознаят и оценят. Малко хора имаха подобен късмет.

— Имаше нещо толкова успокоително и топло в гласа му — продължи Вайълет. — Когато говореше, човек се чувстваше така, сякаш е единствения присъстващ в стаята.

— Помня — продума Бенедикт с лека, носталгична усмивка. — А да успееш да почувстваш това при наличието на осем деца е сериозно постижение.

Майка му преглътна конвулсивно и гласът й отново се оживи:

— Да, ами… той не доживя да види Хаясинт, така че предполагам сте били само седем.

— И все пак…

Тя кимна.

— Все пак…

Бенедикт се пресегна и я потупа по ръката. Не знаеше защо, не бе имал намерение да го прави, но някак си му се стори правилно.

— Да, и така — тя леко стисна ръката му, преди да върне своята в скута си, — има ли някаква конкретна причина да попиташ за баща си?

— Не — излъга той. — Поне не… Ами…

Тя търпеливо зачака с онова кротко изражение, заради което на човек му ставаше невъзможно да задържи чувствата в себе си.

— Какво се случва — попита Бенедикт, толкова изненадан от думите, които се изплъзваха от устните му, колкото и тя, — когато човек се влюби в някой неподходящ?

— Някой неподходящ? — повтори тя.

Бенедикт кимна и веднага съжали за думите си. Изобщо не трябваше да казва това на майка си и все пак…

Въздъхна. Тя бе забележително добър слушател. И в интерес на истината, въпреки постоянните й дразнещи опити да го ожени, бе много по-подходяща за съветник по сърдечните въпроси, от който и да било друг измежду познатите му.

Майка му проговори отново, подбирайки внимателно думите си.

— Какво имаш предвид под неподходящ?

— Някой… Такъв, за когото някой като мен вероятно не може да се ожени.

— Имаш предвид, да не е от нашата социална класа?

Той се загледа в една картина на стената.

— Нещо такова.

— Разбирам. Ами… — Вайълет леко сбърчи чело. — Вероятно нещата зависят от това колко далеч от нашата класа е този някой.

— Далече.

— Малко или много?

Бенедикт бе убеден, че никой мъж на неговата възраст и с неговата репутация не би водил подобен разговор с майка си, но въпреки това отговори:

— Доста далече.

— Разбирам. Ами, трябва да кажа… — Тя прехапа долната си устна за момент преди да продължи. — Трябва да кажа… — повтори малко по-решително, макар че ако човек слушаше внимателно изобщо не звучеше решителна. — Трябва да кажа — изрече за трети път, — че много те обичам и ще те подкрепя във всичко — прокашля се. — Ако наистина говорим за теб.

Изглеждаше безсмислено да отрича затова Бенедикт просто кимна.

— Но — добави Вайълет, — бих те предупредила да помислиш точно какво правиш. Любовта, разбира се, е най-важният елемент в един съюз, но външните влияния могат да подложат брака на изпитание. А ако се ожениш за жена, да речем — прокашля се отново, — от прислугата, тогава ще се окажеш обект на много клюки и ще бъдеш отхвърлен от немалко хора. Човек като теб трудно би понесъл подобно нещо.

— Човек като мен? — Бенедикт настръхна при избора й на думи.

— Нямах намерение да те обидя, но ти и братята ти водите прекрасен живот. Вие сте красиви, интелигентни, представителни. Всички ви харесват. Не мога да ти опиша колко щастлива ме прави това — усмихна се, но някак замислено и тъжно. — Не е лесно да бъдеш отритнат.

Внезапно разбра защо майка му винаги го караше да танцува с момичета като Пенелопе Федърингтън. С онези, които стояха по ъглите на балните зали и винаги се преструваха, че всъщност не искат да танцуват.

Тя самата е била такава!

Беше трудно да си го представи. Сега майка му бе невероятно популярна — имаше естествена усмивка и купища приятели. А ако Бенедикт бе запознат с действителната история, баща му е бил считан за улова на Сезона.

— Само ти можеш да вземеш това решение — продължи Вайълет и върна Бенедикт към настоящето. — Боя се, че няма да ти е никак лесно.

Той се загледа през прозореца, а мълчанието му бе знак на съгласие.

— Но — добави тя, — ако решиш да споделиш живота си с някой извън нашата класа, аз, естествено, ще те подкрепя по всеки възможен начин.

Бенедикт рязко вдигна глава. Малко жени от висшето общество биха казали подобно нещо на синовете си.

— Ти си мой син — простичко изрече тя. — Бих дала живота си за теб.

Той отвори уста, но с изненада установи, че не може да издаде и звук.

— Определено не бих те прогонила, защото си се оженил за неподходяща жена.

— Благодаря — бе единственото, което успя да произнесе.

Вайълет въздъхна достатъчно шумно, за да привлече вниманието му отново. Изглеждаше изморена и замислена.

— Иска ми се баща ти да беше тук — каза.

— Не го казваш много често — тихо изрече той.

— Постоянно ми се иска да е тук — тя затвори очи за миг. — Постоянно.

В този миг му просветна. Докато наблюдаваше лицето на майка си най-после осъзна — не, най-накрая разбра — дълбочината на любовта между родителите си и всичко му стана ясно.

Любов…

Той обичаше Софи. Това бе единственото, което имаше значение. Бе смятал, че обича жената от бала с маски. Бе смятал, че иска да се ожени за нея, но сега разбра, че това е било просто мечта, феерична фантазия за жена, която едва познава.

А Софи беше… Софи беше Софи. Тя беше всичко, от което се нуждаеше.

* * *

Софи не вярваше много в предопределеността или съдбата, но след един час с Никълъс, Елизабет, Джон и Алис Уентуърт — младите братовчеди на семейство Бриджъртън — започна да мисли, че е имало причина никога да не успее да получи работа като гувернантка.

Беше изтощена.

Не. Не, помисли си тя с голяма доза отчаяние. Изтощението не описваше точно състоянието й в момента. Не можеше да изрази леката нотка на лудост, която четиримата бяха предизвикали в съзнанието й.

— Не, не, не! Това е моята кукла — извика Елизабет на Алис.

— Моя е — отвърна Алис.

— Не е!

— Моя е!

— Аз ще уредя това — каза десетгодишният Никълъс и сложи ръце на кръста си.

Софи простена. Имаше чувството, че не е особено добра идея спорът да бъде разрешен от десетгодишно момче, което по една случайност смяташе, че е пират.

— Никоя от вас няма да иска куклата — каза той с дяволски блясък в очите, — ако просто й отрежа…

Софи скочи, за да се намеси.

— Няма да й режеш главата, Никълъс Уентуърт.

— Но тогава ще спрат…

— Не — решително изрече Софи.

Той я погледна, очевидно преценявайки твърдостта на позицията й, след това изръмжа и се отдалечи.

— Мисля, че имаме нужда от нова игра — прошепна Хаясинт на Софи.

— Зная, че имаме нужда от нова игра — измърмори Софи.

— Пусни ми войника! — изпищя Джон. — Пусни, пусни, пусни!

— Никога няма да имам деца — обяви Хаясинт. — Всъщност, може никога да не се омъжа.

Софи се въздържа да изтъкне, че когато Хаясинт се омъжи и има деца, вероятно ще разполага с цяла армия бавачки и прислужници, които да й помагат.

Хаясинт потрепери, когато Джон дръпна косата на Алис и преглътна тежко, когато тя го сръга в стомаха.

— Ситуацията става отчайваща — прошепна тя.

— Сляпа баба! — възкликна внезапно Софи. — Какво мислите? Какво ще кажете за една игра на сляпа баба?

Алис и Джон ентусиазирано кимнаха, а Елизабет, след като внимателно обмисли въпроса, каза без желание:

— Добре.

— Какво ще кажеш, Никълъс? — попита Софи, обръщайки се към последния въздържал се.

— Може да е забавно — бавно изрече той.

Софи се ужаси от лукавия блясък в очите му и се опита да не показва тревогата си.

— Прекрасно.

— Но ти трябва да си сляпата баба — добави той.

Тя понечи да възрази, но в този момент другите три деца започнаха да подскачат и да пискат от удоволствие. Съдбата й бе решена, когато Хаясинт се обърна към нея с дяволита усмивка и каза:

— О, трябва.

Софи знаеше, че няма смисъл да протестира и зарадва децата като изпусна една дълга, мъченическа въздишка. След това се обърна, за да може Хаясинт да завърже един шал пред очите й.

— Можеш ли да виждаш? — попита Никълъс.

— Не — излъга Софи.

Той се обърна към Хаясинт и направи физиономия.

— Тя може да вижда.

Как бе разбрал?

— Сложи втори шал — каза той. — Този е твърде прозрачен.

— Какво унижение — измърмори Софи, но въпреки това се наведе леко и Хаясинт завърза още един шал.

— Сега е сляпа — изкрещя Джон.

Софи им се усмихна сладникаво.

— Добре — каза Никълъс. — Изчакай десет секунди, за да можем да заемем местата си.

Тя кимна и се опита да не трепне при звуците на луда гоненица из стаята.

— Опитайте да не чупите нищо! — извика, сякаш това би имало значение за едно превъзбудено шестгодишно дете.

— Готови ли сте? — попита.

Не получи отговор. Това означаваше „да“.

— Сляпа баба! — извика тя.

— Не! — дочуха се пет гласа едновременно.

Софи се концентрира и се намръщи. Едно от момичетата определено бе зад дивана. Направи няколко ситни стъпки надясно.

— Сляпа баба!

— Не!

Думата, разбира, се бе последвана, от кикот и смях.

— Сляпа б… Оуу!

Още повече рев и смях. Софи изръмжа и потърка ударения си пищял.

— Сляпа баба! — извика тя с много по-малка доза ентусиазъм.

— Не!

— Не!

— Не!

— Не!

— Не!

— Моя си, Алис — измърмори и реши да се насочи към най-малката и следователно най-слабата от групата. — Цялата си моя.

* * *

Бенедикт почти успя да се измъкне незабелязано. След като майка му бе напуснала салона, той изпразни така необходимата му чаша бренди и се отправи към вратата, само за да бъде заловен от Елоиз, която го информира, че просто не може да си тръгне. Майка му усилено се опитвала да събере всичките си деца на едно място, защото Дафни щяла да направи важно съобщение.

— Отново ли е бременна? — попита Бенедикт.

— Престори се на изненадан. Предполага се, че не знаеш.

— Въобще няма да се преструвам. Тръгвам си.

С отчаян скок тя успя някак да стисне ръкава му.

— Не можеш.

Бенедикт въздъхна продължително и опита да отдели пръстите й от ръката си, но тя бе стиснала ризата му в смъртоносна хватка.

— Сега ще вдигна единия си крак — изрече той бавно и отегчено, — и ще пристъпя напред. След това ще вдигна другия крак…

— Обеща на Хаясинт да й помогнеш с аритметиката — избъбри Елоиз. — Не ти е виждала очите от две седмици.

— Не е като да я очакват изпити в училище — измърмори той.

— Бенедикт, това е ужасно! — възкликна сестра му.

— Знам — простена той с надеждата да си спести лекцията.

— Това че на жените не се разрешава да учат на места като Итън и Кеймбридж, не означава, че образованието ни е по-малко ценно — издекламира Елоиз, без да обръща внимание на слабо измърмореното „знам“ на брат си.

— Още повече — продължи тя, а Бенедикт се отпусна на стената, — аз съм на мнение, че причината да не ни дават достъп е, че ако ни позволят, ще надминем вас мъжете по всички предмети!

— Сигурен съм, че си права — въздъхна Бенедикт.

— Не ми говори покровителствено.

— Повярвай ми, Елоиз, последното, което бих си помислил, е да те покровителствам.

Тя го изгледа подозрително, преди да скръсти ръце и да каже:

— Е, не разочаровай Хаясинт.

— Няма — уморено обеща той.

— Мисля, че е в детската стая.

Бенедикт кимна разсеяно и се обърна към стълбището.

Докато пристъпваше тежко, не видя, че Елоиз се обърна към майка им, която надничаше от музикалния салон, и с широка усмивка й намигна.

* * *

Детската стая бе разположена на втория етаж. Бенедикт не се качваше там често, тъй като повечето от стаите на братята и сестрите му бяха на първия. Само Грегори и Хаясинт все още живееха близо до детската стая, а тъй като Грегори прекарваше по-голямата част от годината в Итън, а Хаясинт обикновено тормозеше някого в някоя друга част на къщата, Бенедикт просто нямаше причина да идва насам.

От вниманието му не убягна факта, че освен детската стая, на втория етаж са разположени и спалните на по-високопоставените прислужници. Включително и на камериерките.

Софи.

Вероятно се бе скрила в някой ъгъл, за да кърпи — със сигурност не бе в детската стая — това бе царството на бавачките и гувернантките. Една камериерка не би имала причина да…

— Ихаа! Ха-ха-ха!

Той вдигна вежди. Това определено звучеше като детски смях, а не като звук, който би излязъл от устата на четиринадесетгодишната Хаясинт.

О, вярно. Братовчедите Уентуърт бяха на гости. Майка му бе споменала нещо подобно. Е, това щеше да е бонус. Не ги беше виждал от месеци, а бяха приятни деца, макар и малко буйни.

С приближаването към стаята смехът се усилваше, прекъсван от време на време от някой писък. Звуците накараха Бенедикт да се усмихне и да се обърне, когато достигна отворената врата и…

И видя нея.

Нея.

Не Софи.

Нея.

И все пак беше Софи.

Очите й бяха завързани, а тя се усмихваше докато протягаше ръце към кикотещите се деца. Можеше да види само долната половина от лицето й и в този миг разбра.

Имаше само една жена в света, от чието лице бе виждал само долната част.

Усмивката бе същата. Дяволитата малка бенка в края на брадичката бе същата. Всичко бе същото.

Тя бе жената в сребристо… жената от бала.

Внезапно всичко си дойде на мястото. Само два пъти в живота си бе усетил това неописуемо, почти мистично привличане към жена. Смяташе за забележителен факта, че е открил две такива жени, след като в сърцето си винаги бе вярвал, че на света съществува само една-единствена, идеална за него жена.

Сърцето му бе право. Имаше само една.

Беше я търсил с месеци. Тъгува за нея още по-дълго. А тя е била точно под носа му.

И не му беше казала.

Разбираше ли тя през какво го бе накарала да премине? Колко часа бе лежал буден с чувството, че предава дамата в сребристо — жената, за която бе мечтал да се ожени — само защото започва да се влюбва в една прислужница?

Мили боже, това граничеше с абсурда! Накрая бе решил да се откаже от онази жена. Щеше да помоли Софи да се омъжи за него, и всички последици можеха да вървят по дяволите.

А се оказа, че те са една и съща жена.

Странно бучене изпълни главата му, сякаш две огромни раковини бяха долепени до ушите му и свиреха, виеха, бучаха. Въздухът се изпълни с някаква остра миризма, всичко започна да изглежда червено и…

Бенедикт не можеше да отдели поглед от нея.

— Нещо не е наред ли? — попита Софи.

Всички деца бяха утихнали и се взираха в Бенедикт със зяпнали усти и разширени очи.

— Хаясинт — процеди той, — би ли освободила стаята, ако обичаш?

— Но…

— Веднага! — изрева той.

— Никълъс, Елизабет, Джон, Алис, елате — бързо изрече сестра му с пресеклив глас. — В кухнята има бисквити и знам, че…

Бенедикт не чу останалото. Хаясинт бе успяла да опразни стаята за рекордно кратко време и гласът й вече заглъхваше по коридора.

— Бенедикт? — изрече Софи докато се бореше с възела на тила си. — Бенедикт? — той затвори вратата. Щракването бе толкова силно, че тя подскочи. — Какво има?

Той не отговори, просто я наблюдаваше как дърпа шала. Харесваше му, че е безпомощна. В момента не се чувстваше мил и снизходителен.

— Има ли нещо, което да искаш да ми кажеш? — попита той. Контролираше гласа си, но ръцете му трепереха.

Тя застина. Бе така неподвижна, че Бенедикт бе готов да се закълне, че вижда как топлината се издига от тялото й. След това се прокашля неловко и отново се залови с възела. Движенията изпъваха роклята около гърдите й, но той не изпита дори искрица желание.

С ирония си помисли, че за първи път не изпитва желание към тази жена, в което и да е от превъплъщенията й.

— Можеш ли да ми помогнеш с това? — попита тя, но гласът й бе колеблив.

Той не помръдна.

— Бенедикт?

— Интересно е да те видя с шал около главата, Софи — меко изрече той. Ръцете й бавно се отпуснаха надолу. — Почти като домино е, не мислиш ли?

Устните й се разтвориха, а леката въздишка, която излезе между тях бе единственият звук в стаята.

Бенедикт тръгна към нея бавно и неумолимо, стъпките му се чуваха достатъчно силно и тя разбра, че приближава.

— Не съм ходил на бал с маски от години.

Тя разбра. Можеше да го прочете по лицето й, в начина, по който устата й се стегна в ъгълчетата и въпреки това остана отворена. Разбра, че той знае.

Надяваше се, да е ужасена.

Направи още две крачки към нея, след това рязко се обърна надясно и ръката му докосна ръкава й.

— Някога щеше ли изобщо да ми кажеш, че сме се срещали и преди? — устните й помръднаха, но тя не проговори. — Щеше ли? — гласът му бе нисък и контролиран.

— Не — треперливо пророни Софи.

— Наистина ли? — тя не издаде и звук. — Има ли някаква конкретна причина?

— Не… не изглеждаше уместно.

Той се извъртя.

— Не изглеждало уместно! — гласът му изплющя като камшик. — Влюбих се в теб преди две години, а не изглеждало уместно?

— Моля те, може ли да махна шала? — прошепна тя.

— Можеш да останеш сляпа.

— Бенедикт, аз…

— Както бях сляп аз през изминалия месец — ядосано продължи той. — Да видим дали ще ти хареса?

— Не си се влюбил в мен преди две години — тя дръпна твърде стегнатия шал.

— Откъде знаеш? Ти изчезна.

— Трябваше да изчезна — изплака тя. — Нямах избор.

— Винаги имаме избор — снизходително изрече той. — Нарича се свободна воля.

— Лесно ти е да го кажеш — тросна се тя и бясно задърпа превръзката на очите си. — Ти, който имаш всичко! Трябваше да… О! — с едно силно дръпване успя да свали шаловете и те увиснаха свободно около врата й.

Софи примигна при внезапния приток на светлина. След това видя лицето на Бенедикт и отстъпи крачка назад. Очите му горяха от ярост и болка, които тя не можеше да разбере съвсем.

— Радвам се да те видя, Софи — изрече той с опасно тих глас. — Ако това е истинското ти име — тя кимна. — Струва ми се — продължи той прекалено спокойно, — че ако си била на бала с маски, тогава не си точно прислужница, нали?

— Нямах покана — бързо отвърна тя. — Преструвах се. Бях измамница. Нямах право да бъда там.

— Излъга ме. С всяка дума, с всяко действие, с всичко, което направи, ти ме излъга.

— Трябваше — прошепна тя.

— О, моля те. Какво може да е толкова ужасно, че да се налага да криеш самоличността си от мен?

Софи преглътна. Тук, в детската стая на Бриджъртън, когато той бе надвесен над нея, тя не можеше да си спомни защо бе решила да не му казва, че тя е дамата от бала.

Вероятно се бе страхувала, че той ще поиска да му стане любовница, което така или иначе се случи. А може би не бе казала нищо, защото докато осъзнае, че това няма да е просто случайна среща и той няма да пусне прислужницата Софи да напусне живота му, вече бе твърде късно. Бе изминало твърде много време, без да му го каже, и се боеше от гнева му.

И се случи точно така, което доказваше, че е била права.

Това, обаче, бе слаба утеха, докато стоеше срещу него и го гледаше в очите, които излъчваха едновременно горещ гняв и студено презрение. Може би неприятната истина бе, че гордостта й е уязвена. Беше разочарована, че той не я бе разпознал сам. Ако нощта на бала с маски и за него бе толкова вълшебна, колкото и за нея, нима не трябваше веднага да разбере коя е? Две години бе мечтала за него. Всяка нощ бе виждала лицето му. А когато той бе съзрял нейното… бе видял една непозната.

А може би, само може би, не бе нито едно от тези неща. Може би беше по-просто. Искаше да предпази сърцето си. Не знаеше защо, но се чувстваше в по-голяма безопасност, по-малко изложена на риск като играеше ролята на анонимна прислужница. Ако Бенедикт бе разбрал коя е, ако бе разбрал, че тя е онази тайнствена жена, щеше да я преследва. Безмилостно.

О, той наистина я беше преследвал и когато я смяташе за камериерка, но щеше да е различно, ако знаеше истината. Софи бе сигурна в това. Тогава нямаше да смята, че класовите им различия са толкова големи и тя би изгубила една важна бариера, която да поставя помежду им. Социалното й положение или по-скоро липсата на такова, бе като защитна стена около сърцето й. Мъж като Бенедикт — син и брат на виконт — никога не би се оженил за прислужница. Но за незаконната дъщеря на граф… — това бе друго. За разлика от прислужницата, копелето на един аристократ можеше да мечтае.

Но мечтите на незаконородената дъщеря, също както и мечтите на прислужницата, нямаше да се сбъднат, което ги правеше още по-болезнени. И тя знаеше — всеки път, когато тайната бе готова да изскочи на върха на езика й, тя знаеше, — че изричането на истината ще разбие сърцето й. Това почти я накара да се разсмее. Нямаше начин сърцето й да се почувства по-зле, отколкото в момента.

— Търсих те — ниският му, напрегнат глас прекъсна мислите й.

Очите й се разшириха и се изпълниха с влага.

— Наистина ли? — промълви.

— Шест проклети месеца — изруга той. — Сякаш бе изчезнала от лицето на земята.

— Нямах къде да отида — не беше сигурна защо му го казва.

— Имаше мен.

Думите увиснаха във въздуха, тежки и мрачни. Накрая, принудена от някакво извратено чувство за откровеност, Софи изрече:

— Не знаех, че си ме търсил. Но… но… — задави се с думата и плътно затвори очи под напора на болката.

— Но какво?

Тя конвулсивно преглътна и когато отвори очи, не го погледна.

— Дори да знаех, че ме търсиш — обви тялото си с ръце, — нямаше да ти позволя да ме намериш.

— Толкова отблъскващ ли ти се сторих?

— Не — изплака тя и бързо вдигна поглед към лицето му, по което се четеше болка. Той я прикриваше добре, но тя го познаваше. В очите му имаше болка. — Не, не е това — опита се да успокои гласа си. — Никога не би могло да бъде.

— Тогава какво?

— Ние сме от различни светове, Бенедикт. Дори аз знам, че за нас не може да има бъдеще. Щеше да бъде истинско мъчение да се терзая с една мечта, която не може да се сбъдне? Не бих могла да го направя.

— Коя си ти? — внезапно попита той. Софи се втренчи в него и замръзна. — Кажи ми — настоя Бенедикт. — Кажи ми коя си, защото не си проклета камериерка, това е сигурно.

— Точно тази, за която ти се представих — изрече и срещайки убийствения му поглед добави. — Почти.

Той тръгна към нея.

— Коя си ти?

Тя направи крачка назад.

— София Бекет.

— Коя си?

— Прислужница съм, откакто станах на четиринадесет.

— А коя беше преди това?

Гласът й се превърна в шепот.

— Едно копеле.

— Чие копеле?

— Има ли значение?

Позата му стана още по-заплашителна.

— За мен има.

Софи усети как се смалява. Не бе и очаквала той да пренебрегне социалното си положение и да се ожени за някоя като нея, но вътре в себе си се бе надявала това да не го интересува особено много.

— Кои бяха родителите ти? — настоя Бенедикт.

— Едва ли ги познаваш.

— Кой е баща ти? — изрева той.

— Графът на Пенууд — изплака Софи.

Младият мъж остана напълно неподвижен. Не помръдваше дори и мускул. Не мигаше.

— Аз съм копелето на един благородник — горчиво каза тя, изливайки в тези думи гняв и негодувание, трупани с години. — Баща ми е графът на Пенууд, а майка ми е била камериерка. Да — изстреля, когато видя, че лицето му пребледнява, — майка ми е била камериерка. Каквато съм и аз — в стаята надвисна тежка тишина и Софи тихо заяви: — Няма да бъда като майка си.

— И все пак, ако тя се бе държала по различен начин — каза той, — ти нямаше да си тук, за да ми го кажеш.

— Не е там работата.

Свитите в юмруци ръце на Бенедикт започнаха да треперят.

— Ти ме излъга — изрече тихо.

— Нямаше нужда да ти казвам истината.

— Коя, по дяволите, си ти, че да решаваш? — избухна той. — Бедният малък Бенедикт, не може да се справи с истината. Не може сам да реши. Той…

Спря, отвратен от хленча, който се промъкваше в гласа му. Тя го превръщаше в някой, когото не познаваше, и когото не харесваше. Трябваше да излезе от тук. Трябваше…

— Бенедикт? — тя го гледаше странно. Очите й бяха изпълнени със загриженост.

— Трябва да вървя. Точно сега не мога да те гледам.

— Защо? — попита тя, но той прочете по лицето й, че веднага съжали за въпроса си.

— В момента съм толкова ядосан — отговори й, произнасяйки отчетливо всяка дума, — че не мога да се позная. Аз… — сведе поглед към ръцете си, които трепереха. Осъзна, че иска да я нарани. Не, не искаше да я наранява. Никога не би пожелал подобно нещо. И все пак…

И все пак…

За пръв път в живота си губеше контрол до такава степен. Това го уплаши.

— Трябва да вървя — повтори отново, подмина я грубо и се отправи към коридора.