Джулия Куин
Джентълменско предложение (17)

Глава 16

„Семейство Федърингтън организираха вечерно парти в тесен кръг предишната вечер и макар настоящият автор да нямаше привилегията да присъства, до него достигна, че събитието е било много успешно. Присъствали са трима представители на семейство Бриджъртън, но за съжаление на момичетата Федърингтън нито един от тях не е бил от мъжки пол. Винаги любезният Найджъл Бербрук, който също е присъствал на партито, е обърнал голямо внимание на мис Филипа Федърингтън.

Настоящият автор научи, че Бенедикт и Колин Бриджъртън също са били поканени, но са изпратили писма с извинение.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 19 май 1817

 

Дните отминаваха, превърнаха се в седмица и Софи откри, че работата за семейство Бриджъртън може да държи една камериерка наистина заета. С три неомъжени момичета, за които да се грижи, дните й бяха изпълнени с оформянето на прически, кърпене, гладене на рокли, лъскане на обувки… Не бе напускала къщата дори веднъж… ако не се брои онова излизане в градината. Но докато подобен живот при Араминта бе потискащ и унизителен, домът на семейство Бриджъртън бе изпълнен със смях и усмивки. Момичетата се препираха и дразнеха, но никога със злобата, която Розамунд бе показвала към Поузи. А когато лейди Бриджъртън и дъщерите й пиеха неофициално чай на горния етаж, винаги канеха Софи да се присъедини към тях. Тя обикновено вземаше кошницата си с работа и кърпеше дрехи или шиеше копчета, докато останалите бъбреха, но бе толкова прекрасно, че може да седи, да отпива от красива чаша чай с прясно мляко и да похапва топли кифлички. След няколко дни бе започнала да се чувства достатъчно удобно и от време на време дори вземаше участие в разговора. Това се превърна в любимата й част от деня.

— Къде — попита Елоиз един следобед, около седмица след събитието, което Софи наричаше „голямата целувка“, — мислите, че е Бенедикт?

— Оу!

Четири Бриджъртънови лица се обърнаха към Софи.

— Добре ли си? — попита лейди Бриджъртън, а чашата чай спря по средата на пътя между чинийката и устата й.

Софи направи физиономия.

— Убодох си пръста.

Устните на дамата се извиха в лека, потайна усмивка.

— Майка ти е казвала поне хиляда пъти… — започна четиринадесетгодишната Хаясинт.

— Хиляда пъти? — вдигна вежди Франческа.

— Сто пъти — поправи се Хаясинт и раздразнено изгледа по-голямата си сестра, — че няма нужда да си носиш работа, когато пием чай.

Софи потисна усмивката си.

— Бих се чувствала много мързелива, ако не го правя.

— Е, аз няма да си нося бродерията — обяви Хаясинт без никой да я пита.

— Чувстваш ли се мързелива? — попита Франческа.

— Съвсем не — отвърна по-малката й сестра.

Франческа се обърна към Софи.

— Караш Хаясинт да се чувства мързелива.

— Не е вярно! — възрази сестра й.

Лейди Бриджъртън отпи от чая си.

— Работиш над тази бродерия от доста време, Хаясинт. От февруари, ако не ме лъже паметта.

— Паметта никога не я лъже — обясни Франческа на Софи.

Хаясинт гневно изгледа сестра си, която се усмихваше над чашата си. Софи се закашля, за да прикрие собствената си усмивка. Двадесетгодишната Франческа, която бе само година по-малка от Елоиз, имаше потайно и подмолно чувство за хумор. Някой ден Хаясинт щеше да я настигне, но този ден все още не беше дошъл.

— Никой не отговори на въпроса ми — заяви Елоиз и остави чашата си върху чинийката. — Къде е Бенедикт? Не съм го виждала от цяла вечност.

— Мина едва седмица — каза майка й.

— Оу!

— Имаш ли нужда от напръстник? — попита Хаясинт.

— Обикновено не съм толкова несръчна — измърмори Софи.

Лейди Бриджъртън вдигна чаша към устните си и като че ли я задържа там цяла вечност. Софи стисна зъби и яростно продължи да кърпи. За нейна изненада Бенедикт не се появи дори за малко след „голямата целувка“ миналата седмица. Улавяше се да наднича през прозорците и иззад ъглите в очакване да го зърне. Но него го нямаше. А Софи не можеше да реши дали е съкрушена или облекчена от това. Или и двете.

Въздъхна. Определено и двете.

— Каза ли нещо, Софи? — попита Елоиз.

Тя поклати глава и измърмори, без да отделя поглед от бедния си, измъчен пръст:

— Не — леко присви очи и притисна кожата си, наблюдавайки как кръвта бавно се плъзга по върха на пръста й.

— Къде е той? — настоя Елоиз.

— Бенедикт е на тридесет години — мило изрече лейди Бриджъртън. — Не е нужно да ни уведомява за всяка своя стъпка.

Елоиз шумно изсумтя.

— Не говореше така миналата седмица, майко.

— Какво имаш предвид?

— Къде е Бенедикт? — Елоиз чудесно имитира гласа на майка си. — Как смее да заминава, без да каже и дума?! Сякаш е изчезнал от лицето на земята.

— Тогава беше различно — каза лейди Бриджъртън.

— Защо? — попита Франческа с обичайната си лукава усмивка.

— Беше казал, че отива на партито на онова ужасно момче на Кавендър и после изобщо не се върна докато този път… — майка им спря и прехапа устни. — Защо изобщо ви давам обяснения?

— Не мога да си представя — измърмори Софи.

Елоиз, която седеше най-близо до нея, се задави с чая си. Франческа я потупа по гърба, а после се наведе напред и попита:

— Каза ли нещо, Софи?

Тя поклати глава и заби иглата в роклята, която кърпеше, като изобщо не уцели подгъва. Елоиз й хвърли подозрителен поглед, а лейди Бриджъртън се прокашля.

— Е, мисля… — спря и изви глава настрана. — Има ли някой в коридора?

Софи потисна един стон и погледна към вратата в очакване да се появи икономът. Уикъм винаги се мръщеше неодобрително, преди да съобщи новините, които носи. Не одобряваше, че камериерката пие чай с дамите на дома, и макар никога да не бе изразявал мислите си гласно пред семейство Бриджъртън, рядко си правеше труда да ги прикрие.

Само че вместо Уикъм през вратата влезе Бенедикт.

— Бенедикт! — извика Елоиз и скочи на крака. — Точно говорехме за теб.

Той погледна към Софи.

— Така ли?

— Не и аз — измърмори тя.

— Каза ли нещо, Софи? — попита Хаясинт.

— Оу!

— Ще ти забраня да кърпиш — рече лейди Бриджъртън с развеселена усмивка. — Ще изгубиш поне литър кръв преди края на деня.

Софи се изправи на крака.

— Ще си взема напръстник.

— Нямаш напръстник?! — попита Хаясинт. — Не бих си и помислила да кърпя без напръстник.

— Някога изобщо мислила ли си да кърпиш? — подигра й се Франческа.

Сестра й я ритна и едва не събори сервиза за чай.

— Хаясинт! — смъмри я майка й.

Софи се втренчи във вратата в отчаян опит да държи погледа си далеч от Бенедикт. Бе прекарала цяла седмица надявайки се да го зърне, а сега, когато той бе тук, й се искаше единствено да избяга. Когато погледнеше лицето му, очите й неизбежно се насочваха към устните. А ако гледаше устните му, неизбежно си спомняше целувката им. А ако мислеше за целувката…

— Трябва ми напръстник — избъбри и скочи на крака. Имаше неща, за които човек не трябва да мисли в компанията на други хора.

— Това го каза — измърмори Бенедикт и едната му вежда подскочи, образувайки съвършена и твърде арогантна дъга.

— Долу е — измърмори тя. — В стаята ми.

— Но стаята ти е горе — обади се Хаясинт.

На Софи й се прииска да я убие.

— Точно това казах — изръмжа тя.

— Не — изрече спокойно Хаясинт, — не каза това.

— Напротив — включи се и лейди Бриджъртън. — Чух я.

Софи рязко обърна глава, за да погледне лейди Бриджъртън и веднага разбра, че по-възрастната жена бе излъгала.

— Трябва да си взема напръстника — каза вече за трети път. Забърза към вратата и преглътна, когато се приближи към Бенедикт.

— Не бихме желали да се нараниш — каза той и отстъпи встрани, за да й направи път. Когато тя се плъзна покрай него, Бенедикт се приближи и прошепна: „Страхливка“.

Бузите й пламнаха и тя измина половината път надолу по стълбите, преди да осъзнае, че всъщност трябваше да се качи в стаята си. По дяволите! Не искаше да се връща и да минава покрай Бенедикт отново. Вероятно все още стоеше на вратата и докато го подминава щеше да извие устни в една от онези леко подигравателни, леко прелъстителни усмивки, които винаги я оставяха без дъх.

Това беше катастрофа. Не би могла да остане тук. Как да продължи да работи за лейди Бриджъртън щом всеки път, когато зърнеше Бенедикт, коленете й омекваха? Просто не бе достатъчно силна. Той щеше да преодолее съпротивата й, да я накара да забрави всичките си принципи и обети. Налагаше се да си тръгне. Нямаше друга възможност.

А това бе твърде неприятно, тъй като сестрите Бриджъртън й харесваха много. Те се отнасяха с нея като с човешко същество, а не като със зле платен работен кон. Задаваха й въпроси и изглежда се интересуваха от отговорите. Софи знаеше, че не е една от тях и никога няма да бъде, но те така й помагаха да се преструва! А в интерес на истината, това, което най-много бе искала през целия си живот, бе семейство. С Бриджъртънови почти можеше да се престори, че има такова.

— Изгуби ли се?

Тя вдигна поглед и видя Бенедикт в горната част на стълбището, мързеливо облегнат на стената. Сведе поглед и осъзна, че все още стои на стълбите.

— Излизам — каза.

— Да си купиш напръстник?

— Да — предизвикателно отвърна тя.

— Не ти ли трябват пари?

Можеше да излъже и да каже, че има пари в джоба си или да признае истината и да се покаже като жалка глупачка, каквато си и беше. Или просто да се втурне по стълбите и да излезе. Щеше да е страхливо, но…

— Трябва да вървя — измърмори и хукна толкова бързо, че съвсем забрави, че трябва да използва входа за прислугата. Прекоси фоайето, отвори тежката врата и се запрепъва по стъпалата отпред. Когато стигна тротоара се обърна на север без определена причина, просто трябваше да тръгне нанякъде. И в този миг чу глас — ужасен, страшен, плашещ глас.

Мили боже! Араминта! Сърцето на Софи спря и тя бързо притисна гръб към стената. Араминта бе с лице към улицата и освен ако не се обърнеше обратно, нямаше как да я види. Поне не й бе трудно да пази тишина, тъй като дори не можеше да диша.

Какво прави Араминта? Пенууд Хаус бе поне на осем пресечки, по-близо до… И тогава Софи си спомни. Беше го прочела миналата година в Уисълдаун — един от малкото екземпляри, до които бе успяла да се докопа, докато работеше за семейство Кавендър. Новият граф на Пенууд най-после бе решил да се премести в Лондон, така че Араминта, Розамунд и Поузи бяха принудени да си потърсят ново жилище.

Съседи на Бриджъртън? Софи не би могла да си представи по-ужасен кошмар дори ако се опиташе.

— Къде е това непоносимо момиче? — дочу да казва Араминта и мигновено изпита съжаление към въпросната девойка, тъй като бе имала „честта“ да бъде предишното „непоносимо момиче“, и беше наясно, че тази позиция не притежава много положителни страни.

— Поузи! — изкрещя Араминта и се насочи към една спряла карета.

Софи прехапа устната си и сърцето й се сви. В този момент разбра точно какво се бе случило, когато бе напуснала. Араминта бе наела нова камериерка и вероятно се държеше точно толкова ужасно и с бедното момиче, но не можеше да я потъпква и унижава по същия начин както Софи. Трябва да познаваш човека и наистина да го мразиш, за да бъдеш толкова жесток. Някоя стара прислужница не би свършила работа.

И тъй като Араминта не можеше да се чувства добре в кожата си, без да издевателства над някого, бе избрала дъщеря си за изкупителна жертва. Поузи излезе тичешком. Лицето й бе измъчено и изпито. Изглеждаше нещастна и може би малко по-тежка от преди две години. На Араминта това не би й харесало, мрачно си помисли Софи. Тя така и не успя да приеме факта, че по-малката й дъщеря не е дребна и руса като нея и Розамунд. Ако Софи бе възмездието за Араминта, то Поузи бе нейното разочарование.

Проследи с поглед Поузи, която се спря на върха на стълбите и посегна надолу да оправи връзките на ниските си ботуши. Главата на Розамунд се показа от каретата и тя извика с неприятно писклив глас:

— Поузи!

Софи се дръпна назад и обърна глава встрани. Беше точно пред погледа на Розамунд.

— Идвам! — извика Поузи.

— Побързай! — тросна се сестра й.

Поузи приключи с връзките и се втурна надолу, но кракът й се подхлъзна на последното стъпало и секунда по-късно тя лежеше просната на тротоара. Софи инстинктивно помръдна напред, за да й помогне, но след това отново се залепи за стената. Поузи не бе наранена, а и нямаше нещо, което Софи Бекет да желае по-малко от това Араминта да разбере, че е в Лондон и на практика живее в съседство.

Поузи се надигна, спря, за да раздвижи врата си, първо надясно, после наляво, после… После я видя. Софи бе сигурна. Очите й се разшириха, устата й се разтвори леко, а устните й се присвиха, за да оформят „С“. За „Софи“.

Младата жена бясно започна да клати глава.

— Поузи! — разнесе се отново гневният вик на Араминта.

Софи отново поклати глава, а очите й молеха, умоляваха Поузи да не я издава.

— Идвам, майко! — извика момичето, кимна леко и се качи в каретата, която, за щастие, тръгна в противоположната посока.

Софи се отпусна до стената. Не помръдна цяла минута.

След това не помръдна още пет.

* * *

Бенедикт не възнамеряваше да пренебрегва майка си и сестрите си, но щом Софи изтича от салона, изгуби интерес към чая и кифличките.

— Тъкмо се чудех къде си — казваше Елоиз.

— Хмм? — той леко изви врат наляво и се зачуди каква част от улицата би могъл да види през прозореца от този ъгъл.

— Казах — буквално изкрещя Елоиз, — че тъкмо се чудех…

— Елоиз, снижи тона си — намеси се лейди Бриджъртън.

— Но той не ме слуша.

— Ако не слуша — каза майка й, — тогава виковете няма да привлекат вниманието му.

— Но хвърлянето на някоя кифличка може да свърши работа — предложи Хаясинт.

— Хаясинт, да не си пос…

Само че тя вече бе метнала кифличката. Бенедикт се дръпна от пътя й, само секунда преди да го уцели по главата. Погледна първо към стената, върху която имаше малко петно на мястото, където се бе ударила кифличката, а след това и към пода, където се бе приземила, все още цяла.

— Мисля, че това е знак да си тръгвам — изрече спокойно той и се усмихна нахално на най-малката си сестра. Летящата й кифличка му бе дала идеалното извинение да се измъкне от стаята, за да види дали би могъл да проследи Софи там, където отиваше.

— Но ти току-що дойде — изтъкна майка му.

Бенедикт я изгледа подозрително. За разлика от обичайното „но ти току-що дойде“ този път изобщо не звучеше разстроена, че той си тръгва. Това означаваше, че е намислила нещо.

— Бих могъл да остана — каза синът й, за да я изпробва.

— О, не — отвърна тя и вдигна чашата към устните си, макар че да бе почти сигурен, че е празна. — Не бихме искали да те задържаме, ако си зает.

Бенедикт успя да запази равнодушното си изражение или поне да прикрие шока. Последния път, когато бе информирал майка си, че е „зает“, тя бе отвърнала: „Прекалено зает за собствената си майка?“.

Първата му реакция бе да седне на някой стол и да обяви „Ще остана“, но все още притежаваше достатъчно здрав разум, за да прецени, че е абсурдно да остава напук на майка си, след като наистина искаше да си тръгне.

— Тогава ще тръгвам — каза бавно и тръгна заднишком към вратата.

— Върви — рече тя и го отпрати. — Забавлявай се.

Той реши да напусне стаята преди майка му да е успяла да го озадачи още повече. Наведе се, взе кифличката и леко я подхвърли към Хаясинт, която я улови с усмивка. След това кимна на всички, излезе в коридора и когато стигна стълбите, чу майка си да казва:

— Мислех, че никога няма да си тръгне.

Много странно, наистина.

Слезе бавно и спокойно по стълбите и излезе навън. Софи едва ли бе наблизо, но ако бе отишла на пазар, можеше да е тръгнала само в една посока. Обърна се надясно с намерението да се разходи до малката редица магазини, но направи само три крачки и я видя, притисната към тухлената стена на къщата. Изглеждаше така сякаш не помни как се диша.

— Софи? — Бенедикт се втурна към нея. — Какво се е случило? Добре ли си?

Когато го видя тя все пак си пое дъх и кимна. Не й повярва, разбира се, но нямаше смисъл да й го казва.

— Трепериш — установи, докато гледаше ръцете й. — Кажи ми какво стана. Някой притесни ли те?

— Не — гласът й бе непривично разтреперан. — Просто… аз… — погледът й попадна на стълбището до него. — Спънах се надолу по стълбите и се изплаших — усмихна се слабо. — Сигурна съм, че знаеш какво имам предвид. Сякаш всичко в теб се преобръща.

Бенедикт кимна, защото наистина знаеше за какво говори. Но това не означаваше, че й вярва.

— Ела с мен — помоли я той.

Софи вдигна поглед и нещо в дълбините на очите й накара сърцето му да се свие.

— Къде?

— Където и да е, само не тук. Жилището ми се намира през пет къщи.

— Така ли? — очите й се разшириха и после измърмори. — Никой не ми е казал.

— Обещавам, че добродетелта ти ще бъде в безопасност — прекъсна я Бенедикт и добави, просто защото не можа да се сдържи: — Освен ако ти не пожелаеш нещо друго.

Имаше чувството, че би възразила, ако не бе толкова замаяна, но му позволи да я поведе надолу по улицата.

— Само ще поседим в салона ми, докато се почувстваш по-добре.

Тя кимна и той я поведе към дома си — скромна градска къща, малко по на юг от тази на майка му.

След като я настани удобно и затвори вратата, за да не бъдат безпокоени от прислугата му, Бенедикт се обърна към нея с намерение да каже „Защо сега не ми кажеш какво се случи в действителност“, но в последната секунда нещо го принуди да спре. Можеше да я попита, но знаеше, че няма да му отговори. Щеше да я принуди да се отбранява, а това нямаше да помогне особено.

Затова запази неутрално изражение и каза:

— Харесва ли ти да работиш за семейството ми?

— Те са много мили — отвърна тя.

— Мили? — повтори той и на лицето му се изписа очевидно недоверие. — Влудяващи по-скоро. Може би дори изтощителни, но мили?

— Мисля, че са много мили — упорито настоя Софи.

Бенедикт понечи да се усмихне, защото искрено обичаше семейството си и се радваше, че и тя започва да изпитва същото, но след това осъзна, че така само си вреди, защото колкото повече се привързваше Софи към тях, толкова по-малка бе вероятността да приеме да падне в очите им, като си съгласи да му стане любовница.

По дяволите! Миналата седмица бе допуснал сериозна грешка! Но бе така решен да я убеди да дойде с него в Лондон, че работата в домакинството на майка му изглеждаше единствената възможност да я убеди. В комбинация със сериозна принуда, разбира се.

По дяволите! По дяволите! По дяволите! Защо не я бе изнудил да направи нещо, което да улесни решението й да му се отдаде?

— Трябва да благодарите на съдбата, че ги имате — каза Софи, а гласът й прозвуча по-твърдо отколкото през целия следобед. — Бих дала всичко за…

Но не довърши изречението.

— За какво би дала всичко? — попита Бенедикт, изненадан от това колко му се иска да чуе отговора.

Тя развълнувано се загледа навън през прозореца и отвърна:

— Да имам семейство като вашето.

— Нямаш си никого — това бе изявление, не въпрос.

— Никога не съм имала.

— Дори твоята… — в този момент си спомни, че тя се бе изпуснала и му бе казала, че майка й е починала при раждането й. — Понякога — нарочно запази гласа си безгрижен, — не е лесно да си Бриджъртън.

Главата й бавно се завъртя.

— Не мога да си представя нещо по-хубаво.

— Няма нищо по-хубаво — отвърна той, — но невинаги е лесно.

— Какво имате предвид?

Бенедикт усети, че изразява гласно чувства, които не е споделял с друго човешко същество, дори и… Не, особено със семейството си.

— За по-голямата част от света — отвърна той, — аз съм просто Бриджъртън. Не съм Бенедикт или Бен или дори джентълмен, разполагащ със средства и може би мъничко разум — усмихна се тъжно и добави — Аз съм просто Бриджъртън. По-точно Номер Две.

Устните й потрепнаха и тя се усмихна.

— Ти си много повече от това.

— Бих искал да го вярвам, но по-голямата част от света не мисли така.

— По-голямата част от света са глупаци.

Той се засмя. Нямаше нищо по-привлекателно от Софи, която се мръщи.

— Не възнамерявам да ти противореча.

И точно когато реши, че темата е приключена, тя го изненада като каза:

— Ти изобщо не си като останалите от семейството си.

— Как така? — попита той, без да среща погледа й. Не искаше да види колко е важен за него отговорът й.

— Ами, брат ти Антъни… — лицето й замислено се смръщи. — Целият му живот е бил предопределен от факта, че е най-големия. Очевидно чувства отговорност към семейството, каквато ти не усещаш.

— Почакай сега…

— Не ме прекъсвай — тя успокоително опря длан до гърдите му. — Не казвам, че не обичаш семейството си, или че не би дал живота си за тях, но при брат ти е различно. Той се чувства отговорен и наистина ще сметне, че се е провалил, ако някой от братята и сестрите му не е щастлив.

— Колко пъти си срещала Антъни? — измърмори той.

— Само веднъж — ъгълчетата на устните й се стегнаха сякаш се опита да потисне усмивката си, — но ми беше достатъчно. Що се отнася до брат ти Колин… е, аз не съм го срещала, но съм чувала доста…

— От кого?

— От всички — отвърна тя. — А и да не забравяме, че постоянно го споменават в Уисълдаун, който трябва да призная, чета от години.

— Значи си знаела за мен и преди да ме срещнеш — установи той.

Тя кимна.

— Но не те познавах. Ти си много повече, отколкото лейди Уисълдаун осъзнава.

— Кажи ми — той положи ръка върху нейната, — какво виждаш?

Софи срещна погледа му, взря се в шоколадовите дълбини на очите му и видя, нещо, което не си бе и помисляла, че може да съществува. Малка искрица ранимост. Нужда. Той изпитваше нужда да разбере, какво мисли тя за него, да знае, че е важен за нея. Този мъж, така самоуверен и горд, имаше нужда от нейното одобрение.

Може би имаше нужда от нея.

Тя обърна ръка докато дланите им се докоснаха и проследи с показалец ръбовете и извивките по меката кожа на ръкавицата му.

— Ти си… — започна бавно, защото знаеше, че в този момент всяка дума е изключително важна. — Не си точно човекът, който показваш пред останалата част на света. Искаш да те мислят за привлекателен, ироничен и остроумен и наистина си такъв, но зад всичко това се крие много повече. Грижа те е — гласът й бе станал дрезгав под напора на чувствата, — грижа те е за семейството ти и дори за мен, макар бог знае, че невинаги го заслужавам.

— Винаги — прекъсна я той, вдигна ръката й към устните си и я целуна с жар, която спря дъха й. — Винаги.

— И… и… — бе трудно да продължи, когато прикованият в очите й поглед бе изпълнен с толкова силна емоция.

— И какво? — попита той.

— Вярно е, че голяма част от това, което си, идва от семейството ти — думите се изплъзнаха бързо от устните й. — Не може да израснеш сред такава любов и лоялност и благодарение на тях да не станеш по-добър човек. Но дълбоко в себе си, в сърцето и душата си, ти си човекът, който си роден да бъдеш. Ти не си нечий син или брат. Просто си ти.

Бенедикт я гледаше напрегнато. Отвори уста да проговори, но откри, че му липсват думи. Нямаше достатъчно думи за момент като този.

— Дълбоко в себе си — промълви тя, — криеш душа на артист.

— Не — поклати глава той.

— Да — настоя тя. — Виждала съм рисунките ти. Брилянтни са. Не мисля, че осъзнавах точно колко, преди да срещна семейството ти. Уловил си ги съвършено — от дяволитостта в усмивката на Франческа до пакостливия начин, по който Хаясинт свива рамене.

— Не съм показвал рисунките си на никой друг.

— Не говориш сериозно! — вдигна рязко глава тя.

— Напротив.

— Но те са невероятни. Ти си невероятен. Сигурна съм, че майка ти ще се радва да ги види.

— Не зная защо — беше смутен, — но никога не съм искал да ги споделям.

— Сподели ги с мен — меко изрече тя.

— Просто — докосна брадичката й с пръсти, — изглеждаше правилно.

И в този момент сърцето му прескочи един удар, защото внезапно всичко изглеждаше правилно.

Обичаше я. Не знаеше как се е случило, но беше така.

Не защото беше приемлива. Приемливи жени колкото щеш. Софи бе различна. Караше го да се смее. Искаше му се и той да предизвиква усмивката й. А когато бе с нея… е, когато бяха заедно, я желаеше до болка, но в моментите, в които успяваше да запази контрол над тялото си… Беше доволен.

Бе странно да намери жена, която го прави щастлив само с присъствието си. Дори не беше нужно да я вижда, да чува гласа й или да усеща уханието й. Само трябваше да знае, че е там.

Ако това не бе любов, не знаеше какво друго би могло да бъде.

Загледа се в нея, опитвайки се да удължи момента, да запази тези съвършени мигове. Нещо в очите й се смекчи, цветът им сякаш се разтопи и от блестящи, сияйни смарагди те се превърнаха в мек и нежен горски мъх. Устните й се разтвориха и той разбра, че трябва да я целуне. Не, че иска, а че трябва.

Имаше нужда от Софи. Да бъде до него, под него, върху него, да бъде част от него. Беше му необходима като въздуха.

Имам нужда от нея точно сега, помисли той, секунда преди устните му да докоснат нейните.