Джулия Куин
Джентълменско предложение (14)

Глава 13

„Неотдавна в тази рубрика настоящият автор предсказа, че е възможна връзка между мис Розамунд Рейлинг и мистър Филип Кавендър. Понастоящем обаче, това е малко вероятно да се случи. Лейди Пенууд — майката на младата дама — е била чута да заявява, че не би се задоволила с обикновен мистър, въпреки че бащата на мис Рейлинг, макар и с добро потекло, също не е бил член на аристокрацията.

Да не споменаваме и факта, че мистър Кавендър е бил забелязан да показва подчертан интерес към мис Кресида Каупър.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 9 май 1817

 

На Софи започна да й прилошава в момента, в който каретата потегли от „Моята къща“, а докато стигнат до странноприемницата в Оксфордшир, където спряха да пренощуват, вече й се гадеше. Когато навлязоха в предградията на Лондон… е, тогава вече беше съвсем сигурна, че ще повърне.

Все пак успя някак да задържи съдържанието на стомаха си там, където му е мястото, но с напредването им из криволичещите улици на Лондон, все повече се изпълваше с мрачни опасения.

Не, не бяха опасения. Беше чувство на обреченост.

Беше месец май, което означаваше, че Сезонът е в разгара си. Което пък означаваше, че Араминта е в града. А това от своя страна означаваше, че идването й в града е лоша идея.

— Много лоша — измърмори тя.

Бенедикт вдигна поглед.

— Каза ли нещо?

Софи безмълвно скръсти ръце.

— Само, че ти си един много лош мъж.

Той се изсмя. Тя знаеше, че ще го направи и въпреки това се вбеси.

Бенедикт дръпна пердето от прозореца и погледна навън.

— Почти стигнахме — установи той.

Беше й казал, че ще я заведе направо в дома на майка си. Софи си спомняше величествената сграда на Гросвенър Скуеър сякаш я бе видяла предишната вечер. Балната зала бе огромна, със стотици свещници по стените, всеки от тях украсен с по шест свещи от пчелен восък. По-малките стаи бяха декорирани в стил Адам с изрисувани тавани и стени в бледи, пастелни тонове.

Това бе къщата-мечта на Софи. Във всичките й мечти за Бенедикт и техния измислен живот заедно, винаги си представяше, че живее в тази къща. Знаеше, че е глупаво, тъй като той бе втори син и нямаше да я наследи, но все пак това бе най-красивия дом, който някога бе виждала, а и в края на краищата не бе необходимо мечтите да са свързани с реалността. Ако искаше, можеше да си мечтае за двореца Кенсингтън, това бе нейно право. Разбира се, помисли си с иронична усмивка, не бе особено вероятно да види вътрешността на двореца Кенсингтън.

— На какво се усмихваш? — попита Бенедикт.

Тя не си направи труда да вдига поглед докато отговаряше:

— Замислям смъртта ти.

Той се ухили — не че го бе погледнала, но това бе една от онези усмивки, които можеше да усети по промяната в дишането му.

Мразеше факта, че бе толкова чувствителна към всеки детайл, особено след като имаше тайното подозрение, че и той изпитва същото по отношение на нея.

— Поне звучи забавно — отбеляза той.

— Кое? — попита тя и най-после отмести поглед от долния ръб на пердето, в който се взираше, като че ли от часове.

— Кончината ми — усмивката му бе дяволита и изпълнена с хумор. — Ако ще ме убиваш, то най-добре се забавлявай докато го правиш, защото бог знае, че аз няма да се забавлявам.

Тя зяпна.

— Ти си луд!

— Вероятно — небрежно сви рамене, преди да се отпусне на мястото си и да вдигне крака на седалката срещу себе си. — Все пак почти те отвлякох. Мисля, че това може да бъде определено като най-лудото нещо, което някога съм правил.

— Сега можеш да ме пуснеш — предложи тя, макар да знаеше, че той няма да го направи.

— Тук? В Лондон, където всеки момент могат да те нападнат разбойници? Би било изключително безотговорно от моя страна, не мислиш ли?

— Едва ли може да се сравни с това да ме отвлечеш против волята ми!

— Не те отвлякох — мързеливо заразглежда ноктите си. — Изнудих те. Има огромна разлика.

Каретата спря, което спести на Софи необходимостта да отговори. Бенедикт отметна пердето за последен път и после го пусна на мястото му.

— О! Ето ни и нас.

Софи го изчака да слезе и се премести към вратичката. За секунда се замисли дали да пренебрегне протегнатата му ръка и сама да скочи, но каретата бе доста висока и нямаше желание да се направи на глупачка като се препъне и падне на задните си части.

Би било хубаво да го обиди, но не и с цената на навехнат глезен. Пое ръката му с въздишка.

— Много умно от твоя страна — измърмори Бенедикт.

Софи го изгледа остро. Откъде знаеше за какво си мисли?

— Почти винаги зная какво мислиш.

Тя се препъна.

— Уау! — извика той и умело я хвана, преди да се приземи в канавката.

Задържа я секунда по-дълго, отколкото бе необходимо, преди да я пусне на тротоара. Софи имаше желание да каже нещо, но зъбите й бяха стиснати толкова силно, че не позволяваха на думите да излязат.

— Иронията на съдбата не те ли убива? — усмихна се дяволито Бенедикт.

Тя с мъка отвори уста.

— Не, но като нищо може да убие теб.

Проклетникът се разсмя.

— Хайде. Ще те представя на майка ми. Сигурен съм, че тя ще намери някаква работа за теб.

— Може да няма свободни места — изтъкна Софи.

Той сви рамене.

— Тя ме обича. Ще намери.

Софи остана на мястото си, отказвайки да направи и крачка, преди да каже това, което искаше:

— Няма да бъда твоя любовница.

Изражението му бе забележително спокойно докато мърмореше:

— Да, това го каза.

— Не, имам предвид, че планът ти няма да успее.

Той я изгледа невинно.

— Имам план?

— О, моля те! — смъмри го тя. — Ще опиташ да отслабиш съпротивата ми с надеждата, че накрая ще се предам.

— Не съм си го и помислял.

— Сигурна съм, че си го мислиш доста често — измърмори тя.

Вероятно я бе чул, защото се засмя. Софи безмълвно скръсти ръце, нехаейки, че не изглежда особено представителна, застанала в подобна поза на тротоара. Така или иначе никой нямаше да обърне внимание на една прислужница, облечена в груби вълнени дрехи. Вероятно трябваше да престане да се мръщи и да подходи към тази нова работа по-оптимистично, но, по дяволите, точно в този момент искаше да е навъсена. Честно казано, беше си заслужила това право. Ако някой има право да е навъсен и недоволен, това бе тя.

— Бихме могли да стоим на тротоара цял ден — каза Бенедикт леко саркастично.

Тя понечи да го изгледа гневно, но в този момент осъзна къде са застанали. Това не беше Гросвенър Скуеър. Софи не бе сигурна къде точно се намират. Със сигурност бяха в Мейфеър, но къщата пред тях определено не бе онази, която бе посетила на бала с маски.

— Ъъъ, това Бриджъртън Хаус ли е? — попита тя.

Той повдигна вежди.

— Откъде знаеш, че домът ми се нарича Бриджъртън Хаус?

— Ти го спомена.

Това, слава богу, бе вярно. Беше споменавал Бриджъртън Хаус и имението им в провинцията Обри Хол на няколко пъти в разговорите им.

— О… — той изглежда прие отговора й. — Ами не. Всъщност майка ми се изнесе от Бриджъртън Хаус преди около две години. Организира там последния си бал с маски и след това остави къщата на брат ми и съпругата му. Винаги е казвала, че ще се изнесе веднага щом той се ожени и създаде собствено семейство. Мисля, че първото му дете се роди само месец след като тя се премести.

— Момче или момиче? — попита тя, макар да знаеше отговора. Лейди Уисълдаун винаги информираше за подобни неща.

— Момче. Едмънд. По-рано тази година им се роди още един син — Майлс.

— Колко хубаво — измърмори Софи, макар да имаше чувството, че нещо е стиснало сърцето й.

Тя вероятно нямаше да има собствени деца и това бе едно от най-тъжните неща, които й се бе налагало да приеме. Децата изискваха съпруг, а за нея бракът бе химера. Не бе възпитавана за прислужница и имаше твърде малко допирни точки с повечето от мъжете, които срещаше всеки ден. Не че останалите прислужници не бяха добри и достойни хора, но й бе трудно да си представи, че ще сподели живота си с някой, който не може да чете например.

Нямаше нужда да се жени за някой с много добро потекло, но дори и мъжете от средната класа бяха труднодостъпни. Никой уважаващ себе си търговец не би се оженил за прислужница.

Бенедикт я подкани с жест да го последва и тя го стори докато не достигнаха предното стълбище. Софи поклати глава.

— Ще използвам страничния вход.

Устните му се присвиха.

— Ще използваш предния вход.

— Ще използвам страничния — твърдо заяви тя. — Една благородна дама не би наела прислужница, която влиза през централния вход.

— Ти си с мен — изръмжа той. — Ще използваш предния вход.

Лек смях изскочи от устните й.

— Бенедикт, едва вчера искаше да ти стана любовница. Би ли се осмелил да въведеш любовницата си през официалния вход, за да се запознае с майка ти?

Беше успяла да го обърка. Софи се ухили докато наблюдаваше изражението му. Не се беше чувствала толкова добре от дни.

— Изобщо — продължи най-вече за да го измъчва, — би ли я довел, за да се запознае с нея?

— Ти не си ми любовница — отсече той.

— Определено.

Брадичката му се издаде напред, а очите му се впиха в нейните с едва контролирана ярост.

— Ти си една проклета малка прислужница — изрече с тих глас, — защото настоя да бъдеш такава. И в тази си роля дори и да си ниско в социалната стълбица, все пак си съвсем почтена. Достатъчно почтена за майка ми.

Усмивката на Софи избледня. Може би го бе притиснала твърде много.

— Добре — изръмжа Бенедикт, след като стана ясно, че тя няма да спори повече. — Ела с мен.

Софи го последва по стълбите. Това всъщност можеше да се окаже в нейна полза. Майката на Бенедикт със сигурност нямаше да наеме камериерка, която се осмелява да използва централния вход, и тъй като твърдо бе отказала да му бъде любовница, щеше да му се наложи да приеме поражението си и да й позволи да се върне в провинцията.

Бенедикт спря пред вратата и я задържа, за да може Софи да мине пред него. Икономът се появи само след секунди.

— Уикъм — каза Бенедикт, — бъди така любезен да уведомиш майка ми, че съм тук.

— Със сигурност ще го сторя, мистър Бриджъртън — отвърна той. — А може ли да си позволя волността да ви уведомя, че тя бе доста любопитна относно местонахождението ви през изминалата седмица?

— Щях да бъда шокиран, ако беше другояче — отвърна Бенедикт.

Уикъм кимна към Софи, като се колебаеше между любопитство и презрение.

— Мога ли да я информирам и за пристигането на гостенката ви?

— Ако обичаш.

— А мога ли да я информирам относно нейната самоличност?

Софи погледна Бенедикт с любопитство, като се чудеше какво ли ще каже.

— Името й е мис Бекет — отвърна той. — Тук е за да си търси работа.

Едната вежда на Уикъм се стрелна нагоре. Софи бе изненадана. Не мислеше, че е обичайно икономите да показват каквато и да е емоция.

— Като камериерка? — попита Уикъм.

— Като някаква — отвърна Бенедикт и в тона му започнаха да се усещат първите признаци на нетърпение.

— Много добре, мистър Бриджъртън — и икономът изчезна нагоре по стълбите.

— Той сякаш не смята, че това е много добре — прошепна Софи на Бенедикт като внимателно прикриваше усмивката си.

— Не Уикъм решава тук.

Софи изпусна една въздишка в стил „както кажеш“.

— Предполагам, че Уикъм не би се съгласил с думите ти.

Той я изгледа невярващо.

— Той е иконом.

— Аз съм прислужница. Зная всичко за икономите. Повече от теб, ако смея да отбележа.

Очите му се присвиха.

— Но не се държиш като другите прислужници, които познавам.

Тя сви рамене и се престори, че разглежда един натюрморт на стената.

— Вие предизвиквате най-лошото у мен, мистър Бриджъртън.

— Бенедикт — изсъска той. — Преди ме наричаше с малкото ми име. Използвай го и сега.

— Майка ви всеки момент ще слезе по стълбите — напомни му тя, — а вие настоявате тя да ме наеме като прислужница. Колко от слугите ви наричат с малкото ви име?

Бенедикт я изгледа гневно и тя разбра, че осъзнава правотата й.

— Не може и по двата начина, мистър Бриджъртън — каза тя и си позволи да се усмихне леко.

— Аз исках нещата да стоят само по един начин — изръмжа той.

— Бенедикт!

Софи вдигна поглед и видя една дребна, елегантна жена, която слизаше по стълбите. Косата й бе по-светла от тази на Бенедикт, но от чертите й ясно личеше, че е негова майка.

— Майко! — възкликна той и се тръгна, за да я посрещне в основата на стълбището. — Радвам се да те видя.

— Аз щях да се радвам повече — отвърна тя, — ако знаех къде беше през изминалата седмица. Последното, което чух бе, че си отишъл на партито на Кавендър, а после всички се завърнаха без теб.

— Тръгнах си от там рано — отговори той, — и отидох в „Моята къща“.

Майка му въздъхна.

— Вероятно не мога да очаквам да ме уведомяваш за всяко свое действие, след като вече си на тридесет.

Бенедикт й се усмихна снизходително, а тя се обърна към Софи.

— Това трябва да е твоята мис Бекет.

— Да — отвърна Бенедикт. — Тя ми спаси живота докато бях в „Моята къща“.

Софи започна:

— Аз не…

— Напротив — ловко се намеси той. — Разболях се докато карах файтона в дъжда и тя се грижеше за мен докато оздравея.

— Щяхте да се възстановите и без мен — настоя Софи.

— Но не — думите на Бенедикт бяха насочени към майка му, — толкова бързо и лесно.

— Семейство Крабтрий не бяха ли у дома? — попита Вайълет.

— Не и когато пристигнахме — отвърна Бенедикт.

Майка му погледна Софи с толкова очевидно любопитство, че той се принуди да обясни:

— Мис Бекет работеше при семейство Кавендър, но определени обстоятелства направиха оставането й там невъзможно.

— Аз… разбирам — неубедително изрече Вайълет.

— Синът ви ме спаси от възможно най-лошата съдба — тихо каза Софи. — Дължа му огромна благодарност.

Бенедикт я погледна изненадано. Предвид враждебността й към него, не бе очаквал доброволно да му направи комплимент. А вероятно трябваше — тя имаше високи принципи и не би позволила на гнева да влияе върху честността й. Това бе едно от нещата, които най-много харесваше у нея.

— Разбирам — повтори Вайълет, този път доста по-убедено.

— Надявах се да можеш да й намериш работа в домакинството си — каза Бенедикт.

— Не и ако това ви затруднява — побърза да добави Софи.

— Не — бавно произнесе Вайълет, а очите й с любопитство се спряха на лицето на Софи. — Не, изобщо няма да ме затрудни, но…

Бенедикт и Софи се приведоха напред в очакване на остатъка от изречението.

— Срещали ли сме се? — внезапно попита лейди Бриджъртън.

— Не мисля — леко заекна Софи. Как би могла да си помисли, че я познава? Беше сигурна, че пътищата им не се бяха пресекли на бала с маски. — Не мога да си представя как бихме могли.

— Сигурна съм, че сте права — махна с ръка тя, — но у вас има нещо смътно познато. Вероятно просто съм срещала някой, с когото си приличате. Постоянно се случва.

— Особено на мен — обади се Бенедикт с дяволита усмивка. Лейди Бриджъртън погледна сина си с несъмнена обич.

— Не е моя вината, че всичките ми деца забележително много си приличат.

— Ако не можем да виним теб — попита Бенедикт, — то кого тогава?

— Единствено баща си — енергично отвърна тя и се обърна към Софи. — Всички приличат на покойния ми съпруг.

Софи знаеше, че трябва да замълчи, но моментът бе толкова прекрасен, че каза:

— Мисля, че синът ви прилича на вас.

— Наистина ли? — Вайълет плесна с ръце от удоволствие. — Колко прекрасно. А аз винаги съм смятала, че съм просто средство за възпроизводството на семейство Бриджъртън.

— Майко!

Тя въздъхна.

— Твърде свободно ли говоря? Правя го все по-често с напредването на възрастта.

— Съвсем не си възрастна, майко.

Тя се усмихна.

— Бенедикт, защо не отидеш да видиш сестрите си докато аз заведа твоята мис Бенет…

— Бекет — прекъсна я той.

— Да, разбира се — измърмори майка му. — Ще я заведа горе и ще я настаня.

— Просто ме заведете при икономката — каза Софи. Бе изключително странно господарката на къщата да се занимава с наемането на прислужница. Цялата тази ситуация бе необичайна, като се започне с молбата на Бенедикт да бъде наета, но най-странното беше, че лейди Бриджъртън лично се интересува от нея.

— Сигурна съм, че мисис Уоткинс е заета — каза тя. — А и мисля, че се нуждаем от камериерка за горния етаж. Имате ли някакъв опит на подобна длъжност? — Софи кимна. — Чудесно! Така си и мислех. Говорите много правилно.

— Майка ми беше икономка — автоматично изрече Софи. — Работеше при едно много щедро семейство и… — спря ужасено, когато със закъснение си спомни, че е казала на Бенедикт истината — че майка й бе умряла при раждането й. Погледна го нервно и той й отвърна с едва забележимо, подигравателно повдигане на брадичката, с което тихомълком й каза, че няма да разобличи лъжата й.

— Семейството, при което работеше, бе много щедро — продължи тя и облекчено издиша, — и ми позволяваха да споделям много от уроците на дъщерите им.

— Разбирам — каза лейди Бриджъртън. — Това обяснява много неща. Трудно ми е да повярвам, че сте била обикновена прислужница. Очевидно сте достатъчно образована, за да заемете по-висока позиция.

— Тя чете доста добре — каза Бенедикт.

Софи изненадано го погледна, но той не й обърна внимание, а вместо това се обърна към майка си:

— Четеше ми докато се възстановявах.

— А умеете ли да пишете? — попита лейди Бриджъртън.

Софи кимна.

— Почеркът ми е доста приемлив.

— Чудесно. Винаги е добре да имаш на разположение допълнителен помощник, когато се разпращат покани. По-късно през лятото ще организираме бал. Две от дъщерите ми ще дебютират тази година — обясни тя на Софи. — Надявам се, че една от тях ще си избере съпруг, преди да е свършил Сезонът.

— Не мисля, че Елоиз иска да се омъжи — вмъкна Бенедикт.

— Замълчи! — нареди майка му.

— Подобно изявление наоколо е светотатство — обърна се Бенедикт към Софи.

— Не го слушайте — каза лейди Бриджъртън и се отправи към стълбите. — Хайде, елате с мен, мис Бекет. Как казахте, че е малкото ви име?

— София. Софи.

— Ела с мен, Софи. Ще те представя на момичетата. Освен това — добави тя и сбърчи нос от неудоволствие, — ще ти намерим нещо ново за обличане. Не мога да позволя някоя от камериерките ни да е облечена толкова зле. Хората ще си помислят, че не ти даваме прилична заплата.

Софи никога не бе смятала, че членовете на висшето общество се притесняват дали заплащането на слугите им е справедливо и щедростта на лейди Бриджъртън я развълнува.

— Ти — каза тя на сина си, — ме изчакай долу. Двамата трябва да обсъдим доста неща.

— Треперя от страх — безизразно отвърна той.

— Не зная кой ще ме довърши пръв — той или брат му — измърмори лейди Бриджъртън.

— Кой брат? — попита Софи.

— Който и да е. И двамата. И тримата. Всички са негодници. До един.

Очевидно обаче бяха негодници, които тя обичаше. Личеше си от начина, по който говореше; по очите й, които бяха светнали от радост, когато бе видяла сина си.

Това изпълни Софи с тъга и завист. Колко различен можеше да бъде животът й, ако майка й бе преживяла раждането. Нямаше да са почтени — мисис Бекет като любовница, а Софи — копеле, но й се щеше да вярва, че майка й я обича.

А това бе повече от всичко, което бе получила, от който и да е друг възрастен, включително от баща си.

— Хайде, Софи — енергично я подкани лейди Бриджъртън.

Тя я последва нагоре по стълбите и се зачуди, защо след като просто започваше нова работа, се чувстваше така сякаш се сдобива с ново семейство.

Чувстваше се… добре.

Беше изминало много, много време, откакто бе усещала нещо подобно.