Метаданни
Данни
- Серия
- Лордът (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Forbidden Lord, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Dream Team, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 120гласа)
- Вашата оценка:
История
- —Добавяне
Глава 9
„Противниците ни обикновено наричат бързината на ума ни «фантазия» или просто «хрумване» и слагат на собствената си инертност благовидния етикет на «разсъдливост» и «убедителност»“.
Текстът на бележката, която получи Емили на следващия ден след закуската у лейди Астрамонт, бе съвсем официален. Но явно в нея се криеше някакво тайно послание.
Емили бе прочела писмото, получено предишната сутрин, вече четири пъти, като се опитваше да разгадае, какво се крие между думите, надраскани на гърба на визитката на лорд Сейнт Клер.
„Уважаема лейди Ема!
Ще ми окажете ли честта да посетите утре с мен Британския музей? Лорд Елджин е експонирал колекцията си от мраморни скулптури и съм убеден, че ще изпитате огромно удоволствие да ги разгледате. Ще ви взема в единадесет сутринта, ако решите да се присъедините към мен.
Разбира се, веднага бе изпратила потвърждение. Как би могла да пропусне такава възможност? Въпреки това, поканата я заинтригува, защото бе дошла от човек, заявил, че се интересува повече от братовчедка й. Като прибра бележката в чантичката си, Емили влезе във фоайето, където лейди Дънди си избираше пелерина от предложените й от иконома Картър.
— Може би лорд Сейнт Клер има предвид приятелска разходка — каза девойката.
Лейди Дънди подигравателно повдигна вежди.
— Да, а може би таласъмите наистина съществуват. Уверявам те, Сейнт Клер има предвид нещо повече.
— Със сигурност е така! — Лорд Несфилд ги наблюдаваше, седнал на един стол в салона, като местеше лорнета си ту към едната, ту към другата. След това намръщено го насочи към Картър.
— Лейди Дънди ще се справи сама. Ще те извикам, ако е необходимо.
Никой не проговори, докато Картър не излезе. Слугите не биваше да знаят за маскарада с Емили, защото нито графинята, нито маркизът им се доверяваха напълно. Тъй като никога досега не бяха срещали нито лейди Дънди, нито децата й, слугите вярваха, че Емили е нейна дъщеря.
Възрастната дама дори бе измислила правдоподобна история, за да може момичето да получава писма от баща си, без да буди подозрения. Беше им казала, че Емили Феърчайлд е гостенка, която очакват да пристигне в Лондон, но доста интензивно пътува, и кореспонденцията й пристига при тях. Това позволяваше на младата жена да отговаря на пастора, без да му разкрива, какво всъщност се случва. С всичкото това увъртане обаче, бе трудно да се говори пред прислугата.
Веднага щом икономът излезе от полезрението му, лорд Несфилд каза:
— Когато вчера вечерта Сейнт Клер дойде тук, той внимателно разпита слугите за Софи. За малко да се разкрия, толкова сигурен бях, че той е мъжът. — Маркизът въздъхна. — Но след това си отиде, без дори да се опита да ги подкупи, за да му позволят да я види. Кълна се, много бих искал да зная, какво беше намислил този мошеник.
— Днес ще разберем — каза лейди Дънди.
— Не виждам как — измърмори сърдито той. — Ако ти ще се навърташ наоколо, няма да каже нищо на мис Феърчайлд. Нека момичето да отиде само. Тогава сигурно ще разбере повече.
— Рандолф! Срамувам се от теб. — Графинята подаде на Емили бял като сняг дантелен шал. — Ти никога не би изпратил собствената си дъщеря на разходка без придружител. Имаш ли дори най-малката представа за благоприличие?
Маркизът се намръщи.
— Все едно в подобна разходка може да има нещо благоприлично. Мили боже! Той ще я води да разглежда мраморни статуи. Работите отиват на зле, ако един млад мъж си мисли, че като покаже на една млада дама скандалното изкуство на древните гърци, я ухажва подобаващо. Не виждам с какво би могло да й навреди още една малка небрежност.
— Това е, защото имаш своеобразна представа за благоприличието — възмути се графинята. — Според теб е скандално на една млада дама да се показват произведения на изкуството, но да рискува своята добродетел не е.
— Ако наистина се нуждае от придружител, защо не изпратиш Хана? — Хана бе прислужница, специално наета за Емили. — Тя е срамежливо момиче и няма да му попречи да поговори с мис Феърчайлд насаме.
— Точно от това се страхувам — измърмори на себе си лейди Дънди, докато си избираше чадър.
— Какво? Какво каза? — попита брат й, като я изгледа през лорнета си.
— Нищо, скъпи. — Лейди Дънди намигна на Емили. — Рандолф, не бива да се тревожиш. Ще оставя Емили насаме с този мъж за няколко минути. Сигурна съм, че това ще бъде достатъчно. Ако имаме късмет, ще можем да изключим Сейнт Клер от заподозрените и да се съсредоточим върху мистър Полък. След закуската у лейди Астрамонт ние с Емили вярваме, че е напълно възможно Полък да избяга със Софи. Той би спечелил най-много от евентуален брак с нея.
— Не забравяй за Блекмор — добави лорд Несфилд. — Той също е сред заподозрените.
Лейди Дънди прекрати търсенето на чадър.
— Отначало си мислех, че това е глупава идея. Но сега не съм толкова сигурна. Той постоянно се навърта около Емили. Мисля, че трябва да имаме предвид и тази възможност. — Графинята погледна девойката: — Той разговаря ли с теб на приема на лейди Астрамонт, скъпа? Пита ли те за Софи?
— За съжаление нямахме възможност да останем насаме — искрено отвърна Емили, като се помоли лейди Дънди да не бе чула публичния й отказ за разходка в градината. Тя бе обмисляла да каже на графинята за подозренията на Джордан, но сега се опасяваше, че това само щеше да я подтикне да прекрати маскарада, с което да възпламени яростта на лорд Несфилд. Не, трябваше да се справи с това сама.
Най-сетне лейди Дънди си избра чадър.
— Жалко, че не си могла да поговориш с него. Е, ще имаш и други възможности.
Ето от това Емили се страхуваше най-много. Дори тази разходка я тревожеше. В края на краищата лорд Сейнт Клер и Джордан бяха приятели. Може би виконтът я бе поканил с една-единствена цел — да я разпита по негова молба.
Ами ако лорд Блекмор бе този, когото търсеха? Въпреки глупавата теория на лорд Несфилд, девойката не отхвърляше възможността Софи да се харесва на Джордан и единственият начин да разбере това, бе като поговори насаме с него.
Звукът на копита по паважа, приближаващи към верандата, накара лейди Дънди да побутне Емили към вратата на гостната.
— По-бързо, мила моя, влез в стаята. Не е добре, ако те заварят в очакване на Сейнт Клер. Рандолф, трябва да се скриеш. Не искаш да изплашиш младежа, нали? О, къде се дяна чантата ми? Кълна се, понякога си мисля, че нарочно шият всички тези аксесоари толкова малки само за да ме дразнят. Картър, ела тук!
Докато лорд Несфилд се отдалечаваше накуцвайки по коридора, Емили влезе в гостната. Искаше й се да се бе сетила да си приготви успокояваща отвара. Днес щеше да й се отрази добре.
Лейди Дънди бързо влезе в стаята и скоро двете чуха хлопването на входната врата, след което до тях долетяха мъжки гласове. Малко по-късно влезе Картър и обяви пристигането на лорд Сейнт Клер.
Щом влезе в гостната, виконтът топло се усмихна на Емили. В действителност през по-голямата част от времето той бе очарователен, макар и понякога да я лишаваше от спокойствието й. С черната си коса и още по-тъмни очи той й напомняше за пантерата, която бе видяла в една книга — лъскава, тиха и смъртоносно опасна.
Днес обаче изглеждаше приятелски настроен. Размениха си обичайните поздрави. Вежливи поклони и реверанси. Лорд Сейнт Клер не показа ни най-малко недоволство, когато лейди Дънди обяви, че има намерение да ги придружи на разходката.
— Значи ще се насладя на компанията не на една, а на две красиви дами. Очертава се прекрасен ден! — Той потърка радостно ръце. — Е, готови ли сте да видите гръцките статуи?
В отговор на тяхното съгласие, младият мъж им предложи ръцете си и ги съпроводи до входа. Щом излязоха на верандата, Емили погледна надолу и видя Джордан, който стоеше до каретата — своята карета.
Тя внезапно спря. В шоколадовокафявото си палто и тесни бежови панталони, той изглеждаше леко небрежен, но както винаги неподражаем и красив. В очите му, устремени към нея, се четеше предизвикателство и насмешка. Сърцето й лудо заби и тя впи пръсти в ръката на лорд Сейнт Клер.
— Надявам се, нямате нищо против, че поканих лорд Блекмор да се присъедини към нас — спокойно каза той. — Каретата ми е прекалено малка, за да се чувстваме удобно тримата, и лорд Блекмор любезно предложи своята в замяна на честта да ни придружи.
Спри да го гледаш втренчено като глупачка, наруга се Емили. Именно това иска той — да те изкара от равновесие. Тя не осъзнаваше, че все още стои на стъпалата на верандата, докато лорд Сейнт Клер не я попита с тревога:
— Добре ли сте, лейди Ема?
Младата жена извика на лицето си измъчена усмивка в опит да възвърне самообладанието си.
— Нищо особено. Просто… Имам леко главоболие, това е всичко, и на слънце болката малко се усилва.
— Ако не се чувстваш добре, съм уверена, че лорд Сейнт Клер ще се съгласи да отложи разходката — намеси се лейди Дънди.
— Разбира се, без съмнение — каза той с очевидно разочарование. — Може би ще се почувствате по-добре, ако седнете?
На Емили й се прииска да каже „да“, да се скрие в къщата и да заяви, че главоболието не й позволява да отиде. Но ако избягаше страхливо, Джордан щеше само още повече да затвърди предположението си, че тя е самозванка.
Подигравателната му усмивка я накара да реши:
— Не, всичко е наред. За нищо на света няма да се откажа от тази разходка.
Когато слязоха по стълбите, лорд Сейнт Клер помогна на лейди Дънди да се качи в каретата и остави Емили с Джордан. Докосването им, когато я повдигна, за да влезе, бе толкова кратко, че отстрани бе невъзможно да се забележи, но тя го почувства с цялото си същество. Пръстите му, пъргави и силни, стиснали облечената й в ръкавица ръка… бедрото му, опряно в полите й… другата му ръка, подпираща гърба й, гореща силна и до болка позната.
Добре че поне не й се налагаше да седи до него. Лорд Сейнт Клер учтиво бе заел мястото срещу графинята, като предостави на Емили възможността да седне до нея.
Но и да седи срещу Джордан не бе много по-добре. Неговата карета, разбира се, беше просторна, но недостатъчно, за да избегне докосването на обутите му в меки ботуши крака, опрени до нейните пантофки. Когато потеглиха, той ги протегна към вратата. Емили почувства как прасецът му се опира в нейния, но полите й скриха маневрите му от погледа на лейди Дънди.
Девойката потрепери и го стрелна с очи. Нима го бе направил нарочно? Греховните му, разбиращи очи срещнаха нейните. О, да, беше го сторил напълно умишлено. Когато й се усмихна и я огледа многозначително, тя усети как й става горещо.
Нямаше значение, че бе облечена в строга дневна рокля с набрана около нея пелерина, а на краката си имаше дебели чорапи. Нито че ръцете й бяха скрити в ръкавици, а почти цялата й коса бе напъхана под шапка, оставяйки лицето й единствената плът, изложена на показ.
Със същия успех можеше и да е напълно гола. Емили усети погледа му да преминава по всеки сантиметър от кожата й под дрехите като забранена ласка. Тогава той погали крака й бавно и отмерено и накара кръвта й да кипне и да потече като горещи струи в цялото й тяло.
Тя се опита да дръпне дискретно крака си. Нахалникът просто протегна своите в същата посока и този път съвсем явно и нахално ги притисна към нейните. Емили нямаше никаква възможност да се отдръпне без останалите да забележат. Дявол да го вземе!
Постара се да не обръща внимание на крака му, така интимно притиснат към нейния, като опита да се убеди, че не означава нищо, тъй като той бе с високи хесенски ботуши, а тя с плътни чорапи.
Но когато отново започна да гали прасеца й с бързи чувствени движения, дъхът й секна. Цялото й внимание бе насочено към потресаващия, възхитителен контакт между тях. Той я галеше отново и отново, кракът му правеше любов с нейния с бавни, изкусни движения.
Каретата внезапно й се стори твърде тясна. Когато ласката предизвика силно порочно желание в най-интимните части на тялото й, тя неволно потръпна.
— Студено ли ви е, лейди Ема? — подигравателно попита Джордан.
Тя го погледна умоляващо, но той й се усмихна и умишлено плъзна върха на ботуша си по прасеца й, карайки я отново да потръпне.
Графът се усмихна със задоволство:
— Може би имате нужда от одеяло? Сигурен съм, че тук някъде има едно.
— Д-добре съм, лорд Блекмор — успя да произнесе тя със запъване. — Съвсем удобно ми е, благодаря ви.
Лорд Сейнт Клер внимателно я погледна и когато Джордан отново прекара върха на ботуша си по глезена й, се намръщи, което я наведе на мисълта, че е забелязал.
— Нека да разкажем на дамите за колекцията, Джордан — внезапно предложи виконтът, а гласът му прозвуча строго.
Графът се усмихна на Емили, без да обръща внимание на неодобрението в гласа на приятеля си.
— Разбира се. Ти им разкажи.
Лорд Сейнт Клер се поколеба. След това, без да го изпуска от поглед, каза:
— Изложбата представлява колекция от прекрасни, безценни скулптури от Партенона. Лорд Елджин ги донесе в Англия, когато беше посланик на Негово величество в Гърция, и ги продаде преди две години на Британския музей. Сега са изложени за разглеждане.
— Донесъл ги е в Англия? — мрачно попита Джордан, като престана да движи крака си. — По-добре кажи, че ги е откраднал, все едно е влязъл в нечий дом посред нощ и е задигнал семейното сребро.
Очевидно двамата приятели не за пръв спореха по тази тема.
Лорд Сейнт Клер погледна към полите на Емили и с лукава усмивка продължи:
— Но, Джордан, Елджин получи разрешение от правителството на Османската империя да ги отнесе.
Блекмор изсумтя подигравателно и се изправи на мястото си, като по този начин се отдалечи от краката на девойката, за нейна радост.
— Може да кажеш, че е получил разрешение и от Наполеон! Турците са завладели Гърция точно както Бонапарт Италия. Не са имали никакво право да разграбват Партенона. Елджин би следвало да поиска разрешение от гърците. Но той не е, и както чух, те не са особено доволни от това.
Сега, когато Джордан спря да я притеснява, Емили прояви интерес към разговора.
— Не разбирам. Той просто е взел тези скулптури от Партенона и ги е донесъл тук?
— Точно това е направил. — Очите на графа внезапно светнаха. — Благодарение на Елджин половината Партенон е изпратен на парчета в Англия. Той е осквернил храма.
— Но, Джордан — намеси се Сейнт Клер, — храмът и без това е бил разрушен от турците и Бог знае от кого още. Гърците не са се грижили за него. И ако Елджин не бе изнесъл скулптурите, може би французите щяха да го направят.
— Поне те нямаше да ги захвърлят във влажен хангар да се разяждат за шест години, докато Елджин се опитва да убеди Британския музей да ги купи. Да не мислиш, че се е отразило добре на статуите? Мой познат от музея — човек, занимаващ се с почистването им — каза, че скулптурите са в много лошо състояние, заради дългото им излагане на влажния Лондонски въздух. Какво право има Елджин да унищожава исторически паметници от голямо значение и да ги пренася в жертва за свои лични цели?
— Но как са му позволили да стори подобно нещо? — попита Емили шокирано, потресена от чудовищното деяние.
Джордан издаде звук на отвращение.
— Наистина — как? Нашите съграждани дори не осъждат този дявол.
— Това не е вярно — сухо отбеляза лорд Сейнт Клер. — Ти си го порицавал публично достатъчно, за да компенсираш нашето мълчание. Дори се изненадах, когато пожела да дойдеш с нас, за да видиш скулптурите.
— Аз съм в борда на директорите на музея и възнамерявам да проверя как се съхраняват. — За миг той стисна яростно устни. След това погледна Емили и лицето му се проясни. — Освен това, не можах да устоя на изкушението да съпроводя две толкова прекрасни дами.
И за да подсили коментара си, той отново изпъна крак и го опря в нейния. Емили го изгледа гневно и стовари токчето си върху носа на ботуша му. Напълно излишно усилие. Единственият му отговор бе да погали крака й по цялата дължина от прасеца до коляното.
Проклет да е!
Лейди Дънди каза:
— Аз от своя страна, много се радвам, че ще видя скулптурите, без значение как са попаднали тук. В Шотландия рядко имаме възможност да видим такива съкровища, не е ли така, скъпа?
Това наведе Емили на една идея.
— Не говори така, мамо! Само ще затвърдиш лошото мнение на лорд Блекмор за нашата страна. — Тя погледна с усмивка Джордан.
— Лошо мнение? — повтори графинята с присвити очи.
Девойката с удоволствие предаде всичко, което графът бе казал за Шотландия по време на закуската у лейди Астрамонт, и по този начин го принуди да обясни думите си на лейди Дънди. Нека се погърчеше малко пред графинята — напълно си го бе заслужил.
Той се намръщи, а Емили и лорд Сейнт Клер си размениха триумфални погледи. Докато стигнат до Британския музей, графинята не спря да лее възвишени хвалби за Шотландия, а Джордан се въсеше мрачно като самия бог на войната. Емили с всички сили се бореше да не се разсмее. Тържеството й продължи и когато Сейнт Клер предложи да помогне на двете дами да слязат от каретата. Освен това, виконтът взе ръката й и остави приятеля си с лейди Дънди. На Емили й се прииска да го разцелува. Очевидно бе напълно наясно, че Джордан й досажда.
Но няколко минути по-късно Блекмор я изненада, след като неочаквано изрази желание да покаже на графинята няколко картини, които се намираха в друга зала, а лорд Сейнт Клер обяви, че двамата с лейди Ема ще останат да разгледат произведенията в помещението, в което се намираха.
Не бе очаквала това, но всичко се нареждаше много удобно. Не само се бе отървала от Джордан за известно време, но и бе получила възможност да поговори с виконта насаме.
Като се огледа бегло наоколо, за да се увери, че спътниците им са се отдалечили достатъчно, лорд Сейнт Клер поведе Емили към залата, където бяха изложени скулптури от Партенона. Тя затаи дъх, когато видя първата от тях — глава на кон, издялана от мрамор с такава прецизност, че се виждаше всяко косъмче от гривата му и всеки мускул по муцуната му.
Какво невероятно изкуство! Заради това си струваше да изтърпи и отвратителното поведение на Джордан.
Оттам обиколиха залата, за да се полюбуват на безглавите скулптури на две жени, чиито дълги, разголени роби не оставяха място за въображението, и кариатида — цяла скулптура на жена, служила за колона в Партенона.
Едва тогава лорд Сейнт Клер заговори:
— Малко ми напомня за Софи.
— Да, наистина. Има същите очи. Толкова невинни.
Мъжът леко докосна мрамора, а после отпусна ръка.
— Как е тя?
— Вече е по-добре. Не бива да се тревожите за нея.
— Тя боледува от седмици. Когато отидох да я посетя, дори не ми изпрати бележка. — Той се намръщи. — Знае ли, че ще се срещнете днес с мен?
— Да, разбира се!
— И не ви предаде съобщение за мен, дори една думичка?
Емили трескаво опита да измисли нещо. Но колкото по-дълго мълчеше Софи, толкова по-силно щеше да се вълнува той и вероятно щеше да се издаде.
— Не. — Но не можа да се сдържи и добави: — Спеше, когато тръгнах.
Младият мъж объркано прокара пръсти през косата си.
— Когато отидох да я посетя вчера, докато вие с лейди Дънди не си бяхте у дома, слугите даже не ми позволиха да я видя. Каква е тази ужасна болест, че дори не се допускат посетители при нея?
Неговата загриженост беше трогателна. Ами ако беше той? И наистина бе влюбен в Софи? Нима бе толкова ужасно да бъдат заедно? Лорд Сейнт Клер очевидно не бе лош човек, без значение какво мислеше лорд Несфилд.
— Не се допускат посетители не заради нейната болест, а просто от женска суета, уверявам ви — излъга Емили. — Кое младо момиче би искало нейните приятели да я видят бледа и болнава, без да е облечена в някоя от красивите си рокли?
Събеседникът й присви устни в тънка линия.
— Това не е типично за лейди Софи. Не ми изглежда суетна. Всъщност, никога не съм срещал толкова откровено и скромно момиче. Това беше и причината, да й предложа вниманието си.
Причината да й предложа вниманието си. Тези думи бяха по-подходящи за някой, който си избираше породиста крава, отколкото любима. Вероятно бе избързала с преценката си за чувствата на лорд Сейнт Клер.
— Освен това — продължи той, — нямам доверие на баща й. Мисля, че може да я държи под ключ, далеч от посетители, за да предотврати нежелан брак.
Сърцето на Емили тревожно заби. Думите му бяха прекалено близо до истината, за да се окажат случайни. Какво трябваше да му отговори? Как да го накара да каже още нещо? Трябваше да се увери със сигурност, че именно той се бе опитал да отведе Софи, преди лорд Несфилд да го обвини открито.
Тя опита по-директен подход.
— Да не би да искате да кажете, че вашите отношения с братовчедка ми са отишли толкова далеч, че се е наложило баща й да използва тази тактика?
Виконтът стисна зъби, без да сваля поглед от статуята. Мили Боже, как щеше да разбере нещо, щом не можеше да види очите му? Със затаен дъх очакваше отговора му.
Внезапно той въздъхна уморено.
— Не знам какво да кажа. Последния път, когато се срещнахме, бяхме много близо до разговор за брак. Но баща й ни прекъсна и оттогава не съм я виждал. И сега не знам какво да мисля.
Мили Боже, сигурно беше той! Емили почувства облекчение. Вече не биваше да се страхува, че ще я разобличат. Можеше да сложи край на отвратителните лъжи.
Но дали пък не избързваше? Нуждаеше се от повече доказателства.
— Обърнахте ли се към чичо Рандолф с предложение?
— Не искам да го правя, преди да съм сигурен в чувствата й. Мълчанието й ме кара да се чудя дали не съм сгрешил в преценката си. Ако тя не е споделила дори на вас, собствената й братовчедка, за мен…
— О, но тя го направи! — Трябваше да го окуражи иначе никога нямаше да разбере дали е той със сигурност. — Поговорихме си доста за вас след първия ми бал.
— И какво каза тя?
— Е… не мога да ви кажа това. — Девойката се усмихна смутено. — Софи никога не би ми простила, ако издам тайните й.
Погледът му се стрелна към нея и в дълбините на черните му очи видя подозрение.
— Да не би да си играете с мен, лейди Ема?
Тя потрепери. Бе разкрил онази част от характера си, която до този момент пазеше скрита. Опасната му страна.
— Не е така, но ако вие дори не искате да говорите с чичо ми, не виждам защо да ви казвам всичко за братовчедка ми. Не би било честно, особено ако той не ви одобрява.
Сейнт Клер я гледаше и сякаш водеше някакъв вътрешен спор със себе си.
— Искам да ви призная нещо. — Когато млъкна за момент, тя затаи дъх. — Виждате ли…
— Ето ви и вас — чу се гръмък женски глас, когато лейди Дънди се плъзна в стаята, плътно следвана от Джордан. — Помислихме, че сме ви изгубили.
Емили изгледа унищожително графинята. Беше толкова близо, дявол да го вземе! Той беше на косъм да й разкаже за бягството, беше сигурна в това. И сега, благодарение на свръх грижовните инстинкти на майка й, се налагаше да опита отново. Искаше й се да се разплаче от отчаяние!
Лейди Дънди въобще не обърна внимание на съкрушения вид на момичето, както и на лорд Сейнт Клер, впрочем. Тя се втурна към тях и размаха ръка сякаш да обхване цялата сграда.
— Прекрасно е, не мислите ли? Много съм щастлива, че ни поканихте Сейнт Клер. — Тя се усмихна на Емили. — Не е ли прелестно, скъпа?
— Да, мамо. Така е.
Възрастната дама въздъхна.
— Но от това ходене се уморих ужасно много.
— Може би трябва да си починете малко преди да продължим — каза бързо лорд Сейнт Клер, отново възвърнал любезния си и вежлив тон. Той подаде ръка на графинята.
— Мисля, че в съседното помещение има пейки.
Увивайки ръка около лакътя му, лейди Дънди се огледа, след което направи гримаса.
— Мили Боже! Трябва да съм си забравила шала някъде. Нямам представа къде, ще го потърсиш ли, Ема?
— Разбира се, мамо.
— Вземи и лорд Блекмор със себе си, той може да се оправи наоколо.
С лукава усмивка Джордан й подаде ръка. Тя дори не можеше да протестира. Не и когато майка й бе дала одобрението си. Лейди Дънди днес бе в чудесна форма и успя да уреди не само една, а цели две усамотени срещи, така че Емили да си свърши работата. Само ако знаеше какво бе направила?
Чувствайки неизбежното, девойката позволи на Джордан да я отведе в съседната стая. Какво да прави сега? Как да го заблуди?
Веднага щом другите се изгубиха от поглед, тя опита да освободи ръката си, но той не й позволи и положи и другата си длан върху нейната.
— Мисля, че започвам да харесвам майка ти — прошепна в ухото й младият мъж. — Очевидно знае какво е най-доброто за теб. Или трябва да кажа кой е най-добрият за теб.
Проклетник! Тя отметна глава и му се усмихна хладно.
— Не се ласкайте, лорд Блекмор. Мама може и да ви харесва, но не и аз.
— Така ли? Не беше нужно да идваш днес, почти си мислех, че няма да го направиш, след всички тези глупости за главоболието и така нататък.
— О, не бяха глупости. Уверявам ви — каза сладко тя. — Всеки път щом ви видя, ме заболява главата.
Докато бързо преминаваха през стаята, Емили се оглеждаше за шала, но не и той.
— И двамата знаем, защо получаваш главоболие — промърмори Джордан.
— Защото сте неприятен, арогантен и несравнимо скучен?
Мъжът се изсмя на явната лъжа, после погали ръката й, като започна от края на късата й ръкавица и стигна до върховете на пръстите, с нежност, от която дъхът й спря.
— Получаваш главоболие поради същата причина, заради която трепереше в каретата по-рано. — Той направи пауза. — Защото те кара да си спомняш.
— Да си спомням какво? — Тя издърпа ръката си и се обърна към него. — Начинът, по който ми се нахвърлихте на бала преди две вечери?
Очите му потъмняха, когато погледите им се срещнаха.
— Не, не тогава.
Дявол да ги вземе, подозренията и всичките му скрити намеци. Не биваше да позволява това да се случи.
Емили се извърна и тръгна към една от другите стаи.
— Няма да стоя тук и да слушам глупостите ви. Отивам да потърся шала на мама.
Той я хвана за ръката и я обърна в друга посока, с дяволска усмивка на лицето.
— Сбърка посоката. Лейди Дънди и аз не сме ходили в тази стая, опитай с онази там.
Вратата, към която я поведе, беше по-малка и затворена. Може би, ако не беше толкова ядосана, щеше да забележи пазача, който се поклони почтително на Джордан. Щеше да обърне внимание и на това, че се наложи да я отключи.
Но когато пристъпи в сумрачната стая и вратата се оказа зад гърба й, тя осъзна, че бе направила огромна грешка. Тук нямаше никой друг. Бяха съвсем сами.