Сабрина Джефрис
Забраненият лорд (19)

Глава 19

„Грешно е да се страхуваме от превъзходството на разума и душата; това превъзходство е силно морално, тъй като да разбере всичко прави човек толерантен, а възможността да чувстваш дълбоко, води до неизмерима благодат.“

Мадам дьо Стал, „Корин“

Джордан трябваше да вземе решение. След като прекара още два мъчителни дни на път, вече приближаваше Лондон, а все още не знаеше как да постъпи. Всичко щеше да е много по-лесно, ако бе намерил Харгрейвс, преди да напусне Уилоу Крос. Той можеше да е разбрал нещо, което би обяснило безразсъдното поведение на Емили. Но беглата проверка на хановете показа, че единственият човек, който бе дошъл наскоро от Лондон, си бе тръгнал на разсъмване.

Графът се надяваше да срещне своя слуга по пътя, но това не стана. Сега трябваше да реши какво да прави. Дали да се отправи незабавно към имението на Несфилд и да атакува змията в собствената му дупка? Или бе по-добре да изчака и да чуе какво ще му разкаже Харгрейвс?

Каретата се разтърси, попаднала в една от хилядите дупки, с които бе осеян пътят за вкъщи. Той си спомни, че пътят на север бе гладък, без нито един недостатък. Беше удивително как страстта можеше да накара човек да вижда всичко в розово. Ако изключеше произшествието в „Африканския глиган“, пътуването им бе приятно — като разходка с лодка с леки вълни и попътен вятър.

Джордан простена. Мили боже! Пак се бе отдал на поезия. Ето какво бе направила с него Емили със своите приказки за любов. Почувства го отново. Удар в стомаха, от който сърцето му спираше. Любов. Тя го обичаше. Но нямаше да се омъжи за него, ако отидеше да разговаря с Несфилд. След като бе слушал ден и половина аргументите й за щастливия брак, беше сигурен, че тя наистина нямаше да го направи.

Дявол да вземе и нея и ултиматумите й! Той можеше да притисне Несфилд, за да разбере с какви тайни копелето изнудва Емили. Или да мълчи и да я остави сама да се справи с маркиза. За бога, това не беше по силите й. Нямаше власт, нито пари, нито име… нищо, с което да му се противопостави. Трябваше да е благодарна, че Джордан бе готов да се застъпи за нея.

Но не беше. Според нея намесата му се дължеше просто от липсата на грижа за нея.

Истината беше, че го бе грижа прекалено много, толкова много, че мисълта Несфилд да знае нещо лошо за нея смрази кръвта му. Не можеше да е нещо съществено. Неговата скъпа Емили не би могла да направи нещо наистина нередно. Той не можеше да го повярва.

Но тя беше готова да погуби себе си и да върши отвратителни неща само за да затвори устата на Несфилд. За бога, какво можеше да обясни това поведение, ако не нещо ужасно? Той имаше право да научи какво се крие в миналото й. След като възнамеряваше да й даде името си, беше длъжен да разбере в какво се забърква.

Отказваш да се довериш на преценката ми, нали? — сякаш я чу да казва. — Е, ако не можеш да направиш нещо толкова просто, не виждам как бихме могли да се оженим?

По дяволите. Дявол да ги вземе и логиката й и странните й преценки, и това, че не можеше да види, че той мисли само за благополучието й.

Какво ти дава право да решаваш кое е най-доброто за мен, след като не знаеш цялата история?

Графът отново изстена. Тя не искаше да му каже какво става. Как можеше да очаква, че той ще стои спокойно и ще позволи на Несфилд да унищожи живота й?

Е, щеше да разбере истината от маркиза, а Емили — така или иначе — щеше да се омъжи за него, каквото и да мислеше. Нямаше да постигне нищо със своя ултиматум. Та той беше граф Блекмор, за бога! И баща й щеше да е луд, ако й позволеше да отхвърли подобно предложение.

Ами ако го стореше? Ако пасторът беше толкова принципен, колкото твърдеше дъщеря му? Какво щеше да стане, ако той заемеше нейната страна и откажеше да подкрепи предложението на Джордан? Той изсумтя. Тогава нека я остави да разруши живота си. Нека го изживее, потънала в срам. И вината нямаше да е негова, че е постъпила толкова глупаво. Джордан бе направил повече от колкото можеше да се очаква. Не се нуждаеше от съпруга. Не бе искал такава и щеше да си бъде по-добре сам.

Повярва в това. За около една миля. Тогава с проклятие заби юмрук в тапицираната седалка. Истината бе, че не можеше да понесе мисълта, че няма да се ожени за нея, че няма да я има отново в живота си.

Това му причини почти физическа болка. Наречи го съдба, но от момента, в който Емили бе влязла в каретата му в Дарбишър, тя бе свързана с него завинаги. Мисълта, че можеше да я загуби, му се струваше убийствена.

По дяволите! Ето какво се случваше с хората, когато позволяха на чувствата да контролират съдбата им, вместо разума. Тя си бе помислила, че го е омотала в мрежите си, с няколкото думи за любов, които му бе казала. И смяташе да използва съблазнителното си признание, за да го накара да я иска толкова силно, че да е готов да направи всичко за нея. Баща му бе направил същата грешка.

Той се изправи на седалката. Това не беше вярно. Баща му никога не бе чул и една любовна дума от майка му. Тя се отнасяше към мъжа си единствено с презрение. Не отдаваше значение на безценния дар, който й бе предложил, бе го приела за даденост и никога не му даде нищо в замяна.

Не любовта разрушава — бе казала Емили, — а липсата на любов.

Внезапно истината го отрезви като ледена кофа с вода. През цялото това време се бе смятал за по-мъдрия наследник баща си, човек, който бе убеден — заради опита на баща му — че чувствата са опасни. Но не приличаше на баща си. А на майка си.

Без значение какво си повтаряше, Джордан бе толкова зажаднял за любов, колкото твърдеше Емили. Наслаждаваше се на признанието й, че го обича. Попиваше привличането като попивателна.

Подобно на майка си, искаше да получи всичко, без да даде нищо в замяна. Само удоволствия и никаква отговорност.

Да, беше предложил брак на Емили, но това не бе нищо. Така, както си го представяше, щеше да му отдаде тялото си, сърцето си и любовта си, а какво щеше да й даде той? Името си? Пари? Емили не искаше нито едното, нито другото. Деца? Той дори не знаеше дали тя иска деца. Неговата компания? На жена като нея никога нямаше да й липсва компания.

Това, за което мечтаеше, колкото и странно да бе, беше щастлив брак. С него. Но да й даде това бе много по-трудно, отколкото да й даде името си или присъствието си. Той знаеше какво представлява истинският брак — баща му и мащехата му имаха такъв. Щастливият брак се постигаше трудно. Това предполагаше взаимност, равноправен съюз. Изискваше да пренебрегваш желанията си заради някой друг.

Означаваше да позволиш на някого да те опознае толкова интимно, че той или тя може да те съсипе, стига да пожелае. Доверие. Означаваше доверие.

Ако не можеш да направиш нещо толкова просто…

— Милорд — чу се отвън гласа на Уоткинс. — Обещахте да ми кажете къде отиваме, щом влезем в града.

Джордан се поколеба само за миг. След това за пръв път в живота си промени мнението си.

— Към къщи, Уоткинс — извика той. — Заведи ме вкъщи.

 

 

Стиснала в ръка бележката от Блекмор, Офелия нареди да докарат каретата и докато я чакаше нетърпеливо, закрачи по верандата. Поканата за имението на Блекмор не я изненада изобщо. От самото начало бе предположила, че Емили е с него. Разбира се, бе казала на Рандолф, че момичето се е прибрало вкъщи и ще се върне след няколко дни. Това бе единственото, за което се сети, за да му попречи да вземе драстични мерки. Дори се молеше това да не е поредната опашата лъжа. Но в сърцето си знаеше, че девойката е заминала с Блекмор. И той, дяволите да го вземат, я държеше насила.

Къде, не знаеше. През последните три дни безброй пъти бе ходила до дома на графа, но слугите му й казваха, че е напуснал града и не знаят къде е отишъл. Но където и да беше, Емили бе с него. Офелия бе твърдо уверена в това. Сега мерзавецът се бе върнал, за да разруши илюзиите на графинята, че бе отвел девойката в Гретна Грийн. Трябваше да се досети. Защо да се жени за нея, след като си мислеше, че може да я има и без благословията на църквата? В крайна сметка, след като знаеше истината за самоличността й, той държеше козовете. Знаеше много добре, че нито Офелия, нито Рандолф ще бъдат в позиция да възразят публично срещу действията му.

Естествено, това не означаваше, че Офелия ще допусне да му се размине. О, не! Щеше да го принуди да се ожени за момичето, дори ако това означаваше да го заплаши с пистолет.

Екипажът пристигна и лейди Дънди се качи. Гласът й се бе изострил от нетърпение, докато даваше инструкции на кочияша. Докато се клатушкаше по пътя, отвори картичката със сбитото съобщение и отново го прочете. Единственото нещо, което не разбираше, бе настояването на Блекмор да отиде сама и да не казва на Рандолф къде ще ходи. Това беше любопитно. И, за бога, къде беше графът през последните три дни?

Когато най-сетне пристигна в имението на Блекмор, дамата вече кипеше от гняв. Не обърна никакво внимание на лакея, който й помогна да слезе от каретата, и като вихрушка се промъкна през слугата, който й отвори да влезе през масивната дъбова врата.

— Къде е онзи негодник? — попита прислужника, докато му подаваше наметалото си.

Той затрепери под погледа й, но не му се наложи да й покаже пътя, защото чу гласове, които се носеха иззад открехнатата врата на втория етаж. Познала в един от тях гласа на Блекмор, Офелия се втурна нагоре по стълбите.

Чу го да казва:

— Къде, по дяволите, е Харгрейвс? Той трябваше да се върне преди мен. Бях сигурен, че ме чака тук…

Когато графинята нахлу като вихрушка през вратата, прекъсвайки с афект речта му, тя бе поразена от това, което се разкри пред очите й. Джордан се разхождаше пред камината, в стая, която очевидно му служеше за кабинет. Той изглеждаше уморен и раздърпан. Там беше и Сейнт Клер, а Емили не се виждаше никъде. Без да обръща внимание на хладния поглед на Йън, тя веднага атакува Блекмор:

— Къде е тя? Какво й стори?

Мъжът, изглежда, притежаваше влудяващо спокойствие. С един бърз поглед към приятеля си, той заобиколи масивното бюро, като без съмнение целеше да я сплаши.

— Добър ден, лейди Дънди — заяви хладно домакинът и зае мястото си. — Благодаря ви, че дойдохте.

— Чумата да ви тръшне, млади човече. Къде е Емили?

— Емили? Много лесно се отказахте от измамата. — В гласа на графа прозвуча искрена изненада.

Той какво си бе помислил? Че тя ще мрънка и ще се преструва пред Сейнт Клер, докато благополучието на девойката беше в опасност? Мерзавец.

— Не ме интересува всичко това. Искам да знам какво направи с бедното момиче!

— Бедното момиче е в Уилоу Крос при баща си, където трябва да бъде. Заведох я там.

Графинята с изумление се втренчи в него. Емили си беше вкъщи? С баща си?

Последните му думи приковаха вниманието й.

— Искате да ми кажете, че сте пътували два дни с Емили, без придружител? Вие сте ужасен човек. Трябваше да се замислите! Когато приключа с вас…

— С мен? — избухна Джордан, скочи рязко и се наведе напред, опрял юмруци в бюрото.

— Заведох я там, след като се появи в дома ми посред нощ. Това „бедно момиче“ ми предложи известни волности в замяна на моето мълчание за нейния маскарад. Да, заведох я у дома й. Какво можех да направя? Да я оставя тук и да позволя на двама ви с Несфилд да я покварявате? Най-малкото с баща си тя е в безопасност.

Офелия, за пръв път откакто бе напуснала училище, усети, че се изчервява. Емили… се бе предложила на Блекмор? За неговото мълчание?

Графинята се отпусна тежко на най-близкия стол, неспособна да осъзнае чутото. През онази нощ, когато Емили бе говорила искрено с нея, и през ум не й бе минало колко отчаяно е всъщност момичето.

— Така че не ми говорете за придружители — продължи той с нисък заплашителен тон. — Доколкото разбирам, вие с вашия брат съучастник сте я изпратили при мен.

Офелия тръсна с възмущение глава.

— Как си позволяваш, нагло псе! Нямах представа, че тя ще направи нещо толкова отчаяно.

— Нима?

— Не, разбира се! — Графинята се обърна към лорд Сейнт Клер. — Кажете му! Знаете, че никога не бих…

— Честно казано, аз не знам какво бихте направили, лейди Дънди. Вие казахте, че искате да я омъжите за Джордан. Може би сте решили, че ще стане, ако я изпратите при него.

Този път бе ред на Блекмор да се изненада. Той се обърна към приятеля си:

— Лейди Дънди ти е казала това?

— Да — бързо отвърна Офелия. — Но не бих използвала толкова непочтен начин. И Емили не знае нищо за моите планове. В действителност, тя смята, че вие нямате никакво намерение да се жените.

Сянка на безпокойство премина по лицето му.

— Да, знам.

Офелия се надигна от стола си и се спусна към бюрото.

— Няма значение какво съм казала или направила, вие не трябва да я обвинявате. Да, тя участва в този маскарад по моя молба. Предполагам, че знаете защо? — Когато графът й кимна, тя продължи: — Но намерението й беше само да разбере кой е човекът, който се опита да избяга със Софи, нищо повече.

— Не бях аз — заяви Йън. — Нека да изясним това веднага.

Графинята го изгледа с досада.

— Както кажете. Сега това едва ли има значение. Вече реших, че сте напълно подходящ за Софи. Ако Блекмор не бе изплашил Емили до такава степен, че тя е решила да предприеме отчаяни мерки, сама щях да ви предоставя Софи.

Сейнт Клер се изненада.

— Наистина ли?

— Престанете и двамата — намеси се Джордан. — Не ме интересуват Софи и нейните проблеми. Безпокоя се единствено за Емили. Вие казахте, че тя участва в този маскарад само защото сте я помолили. Но освен това, има и нещо друго. Същата вечер, когато тя дойде при мен, изглеждаше обезумяла от страх. Искам да знам защо?

Офелия въздъхна тъжно.

— Ако знаех, щях да ви кажа. Тя настояваше, че просто е загрижена за съдбата на Софи, но знаех, че има и нещо друго. Когато за пръв път я помолихме да вземе участие в този фарс, тя отказа. Тогава брат ми поговори с нея насаме и тя внезапно си промени решението.

— И вие не разбрахте за какво става дума? Въведохте невинната провинциалистка в лондонското висше общество, в компанията на безпринципни мъже, като Полък, без ни най-малко съжаление?

— Вижте какво, Блекмор, аз направих всичко по силите си, за да я защитя. Същата вечер, когато Полък я нападна в градината на лейди Астрамонт…

— Нападнал я е? Ще го обеся за топките!

О, боже мой! Бе допуснала грешката да предположи, че Емили е разказала на Джордан за този малък инцидент.

— Не се тревожете. Не му се удаде да стигне по-далеч от една целувка. Когато отидох при тях, тя го държеше на разстояние с острия връх на ветрилото си и го заплашваше да го лиши от мъжествеността му. Емили умее да се грижи за себе си, без значение какво мислите. Освен това, аз винаги бях нащрек и се опитвах да я защитя.

— Наистина ли? Тогава как успях да остана толкова дълго насаме с нея в музея? Обяснете ми?

Офелия го измери със своя най-високомерен поглед.

— В този ден направих грешката да предположа, че си имам работа с джентълмен. Колко глупаво от моя страна.

Приглушеният смях на Сейнт Клер привлече вниманието й. Изглежда, че по някаква причина, негодникът намираше всичко за много забавно. Блекмор обаче, явно не споделяше неговото веселие.

— Въобще не е трябвало да попада в подобна ситуация…

— Съгласна съм. За съжаление, въпреки че многократно предлагах да сложим край на маскарада, тя винаги отказваше. В това беше непреклонна. И макар да нямах никаква представа защо иска да продължи, трябваше да се съглася с нея.

Думите й накараха младият граф да спре внезапно. Той прокара разсеяно пръсти в косата си.

— Брат ви знае нещо за нея, което…

— Знам. Той не иска да каже какво, тя също мълчи. Дори й предложих да предоставя на баща й друга енория, ако тя иска да прекрати маскарада, но Емили отказа помощта ми.

— Моята също — горчиво каза Джордан. — Дявол да го вземе! Надявах се, че ще ми помогнете да разбера. Но вие само добавихте нови въпроси.

— Опасявам се, че единственият човек, който знае истината, освен Емили, е Рандолф. Но се съмнявам, че ще ви каже.

— Във всеки случай, не мога да разговарям с него.

Думите на Блекмор я изненадаха.

— И защо не?

Красивите му черти помръкнаха. Той се приближи до камината и се взря в огъня за известно време, сякаш обмисляше нещо. След което изрече тихо:

— Тя ми каза, че няма да се омъжи за мен, ако отида да разговарям с брат ви.

— Какво? — възкликнаха едновременно Офелия и Сейнт Клер.

— Ти? Да се ожениш? — добави Йън, а очите му проблясваха пакостливо.

Джордан го стрелна с поглед.

— Един мъж все някога трябва да се ожени, нали така? И освен ако — докато съм отсъствал — в парламента не са приели нов закон, графовете все още имат право да се женят за когото пожелаят.

Лейди Дънди с огромно усилие успя да потисне радостния смях, който заплашваше да изригне от гърлото й. Блекмор смяташе да се ожени за Емили! Мили боже, момичето бе успяло да спечели партията на десетилетието. Не, на века! Офелия се бе надявала на това, но не смееше дори да мечтае, че ще се случи наистина.

Много внимателно графинята се обърна дипломатично към него:

— Разбира се, можете да се ожените. — Тя замълча. — Предполагам, че сте й направили предложение. Тя прие ли?

Очевидно това бе деликатна тема. Джордан грабна бронзовата маша и започна да рови с нея в камината, докато наоколо захвърчаха искри, заплашвайки да изгорят мебелите му.

— Все още не. Зависи как ще постъпя с Несфилд.

— Това е толкова странно — замислено каза дамата. — Какво толкова може да знае за нея Рандолф, че да я накара да се откаже от мъжа, когото обича?

Графът я погледна зашеметено.

— Казала ви е, че ме обича?

— Не и с думи. Но когато влезете в стаята, реакцията й към вас е толкова явна, както ароматът на лавандула в косата й.

Това, като че ли му хареса. Точно когато Офелия бе на път да го попита дали споделя чувствата на Емили, откъм вратата се дочу нов глас:

— Добър ден, милорд. Разбрах, че ме търсите.

Когато всички погледи се извърнаха към червенокосия мъж, появил се на вратата, Блекмор възкликна:

— Харгрейвс! Ето те и теб. Защо се забави толкова? В Уилоу Крос ми казаха, че си тръгнал преди два дни.

— В Уилоу Крос? Били сте там, милорд?

— Да. Тръгнах в същия ден като теб — обясни раздразнено Джордан. — Надявах се да те настигна по пътя към къщи.

— Конят ми си загуби подковата и се наложи да остана в Бедфорд, докато му поставят нова. Сигурно сте минали покрай мен, докато бях в ковачницата. Съжалявам, милорд. Бързах, колкото мога.

Офелия огледа жилестата му фигура с известно подозрение.

— Блекмор, кой е този човек?

— Мой слуга. Наредих му да отиде в Уилоу Крос, за да научи всичко, което успее, за Емили.

Графът бе събирал информация за девойката. Той наистина беше влюбен в нея, нали?

— И какво? Какво откри? — нетърпеливо попита Джордан.

Харгрейвс очевидно се чувстваше неудобно да говори в присъствието на толкова много присъстващи.

— Разпитах хората за някаква връзка между лорд Несфилд и госпожица Феърчайлд, но повечето отговаряха, че такава няма. И все пак аптекарят ми разказа интересна история. Изглежда, че майката на момичето е починала преди повече от година. Тя страдала от тежка болест, също като вашата мащеха. Мъчили са я ужасни болки и госпожица Феърчайлд сама й е приготвяла лекарство, предимно лауданум. В деня, в който госпожата умряла, първо я открила дъщеря й. — Харгрейвс замълча драматично и добави: — И лорд Несфилд.

Джордан гледаше слугата си и не знаеше какво да мисли. Не, той бе напълно убеден, че Емили не би могла да наблюдава безучастно страданията на любим човек, особено на майка си. Може да й е дала малко повече от настойката. И тогава се е появил Несфилд.

Гласът й се промъкваше в съзнанието му. Лорд Несфилд знае нещо за мен… не дай си боже да трябва да се ожениш за жена, която крие тайни, и би могла да е крадла или… убийца.

Мили боже, в това определено имаше смисъл. Обясняваше защо любимата му отказва да каже истината на когото и да е било. Беше извършила престъпление. Несфилд можеше да я изпрати на бесилката и тя го е знаеше.

Тази новина би трябвало да го ужаси. Все пак ставаше дума за убийство на родител. Но той много добре помнеше ужасните мъки на Мод накрая. И щеше, без да се замисли, да й даде допълнително лауданум, ако имаше тази възможност.

Нищо чудно, че Емили бе почти обезумяла. Не бе изненадващо, че го бе помолила да й има доверие. С право си бе помислила, че Джордан не може да направи нищо, ако я обвинят в убийство. Дори може да се е страхувала, че ще я презре, ако узнае истината.

Не, не нея презираше той.

— Дяволите да го вземат! — Блекмор изгледа сърдито лейди Дънди. — Вашият брат Рандолф е по-отвратителен и от най-гнусната змия.

Очевидно тя бе направила същото заключение за Емили и майка й, защото му отвърна:

— Да, такъв е.

Изведнъж младият мъж изпита страх. Мили боже, ами ако първо бе отишъл при Несфилд… Нищо чудно, че го бе помолила да й се довери. Той би могъл да застраши живота й. Разбира се, ако му се бе доверила и му бе разказала още отначало… Но тя не му вярваше дотолкова, че да знае как би реагирал. Можеше ли да я вини? В крайна сметка бе заложен нейният живот. И все пак, горещо му се искаше тя да му се довери с живота си.

— Какво ще правим сега? — попита лейди Дънди. — Щом Рандолф тормози момичето, мисля, че това не са празни заплахи.

— Да, без съмнение.

Джордан се замисли за момент. Изведнъж му хрумна една идея, толкова проста, че чак се изненада, че не се бе сетил по-рано.

— Почакайте. Имам идеалното решение.

С няколко думи той изложи плана си.

Графинята го изгледа с нескрито възхищение.

— Мисля, че ще проработи.

Внезапно в стаята се втурна млад лакей, преследван от един от слугите на Джордан, който се опитваше да го спре.

Лакеят забеляза Офелия и се втурна към нея.

— Милейди, незабавно трябва да се върнете у дома. Лейди Ема се върна. Тя доведе със себе си един възрастен мъж и се случват странни неща, и… — Изведнъж забеляза, че четири чифта очи са се втренчили в него и млъкна. — З-за всеки случай, мистър Картър реши да изпрати за вас и лорд Несфилд.

— Веднага ще дойда — рече тя на лакея, а след това се обърна към Джордан. — Какво ще кажеш?

Младият мъж поклати глава.

— Мисля, че Емили е обяснила на баща си сериозността на ситуацията и той е дошъл да й помогне. Макар че не мога да си представя какво могат да направят. Според мен, нашият план е най-доброто решение.

Лейди Дънди пристъпи към вратата, но се поколеба.

— Ще дойдеш ли с мен, Блекмор?

— Разбира се. Съвсем скоро.

Когато дамата си тръгна, той се облегна тежко на бюрото и внезапно почувства слабост в коленете.

— Добре ли си? — попита Йън.

Графът енергично поклати глава.

— Какво ще стане, ако нахлуя там и тя си помисли, че съм тръгнал против желанието й. Или, не дай си боже, влоша нещата?

— Ще действаш точно според нейните желания. Обещал си й да не питаш Несфилд за причината за нейния маскарад и ще го спазиш. И не виждам как би могъл да влошиш нещата повече от това.

— Да, но тя може да не го види по този начин и ако е така… — Той млъкна и само при мисълта, почувства странно стягане в гърдите. — Бих могъл да я загубя.

Сейнт Клер го погледна учудено и в същото време съчувствено.

— Така значи, граф Блекмор най-накрая се влюби — каза виконтът тихо.

Младият мъж понечи да протестира, както обикновено, но осъзна, че не е способен да го направи. Буквално не можеше да каже и дума.

— Любов? Така ли наричат това омразно физическо състояние? Студена пот, сърцебиене, убийствен страх, че може да се наложи да прекарам живота си без нея?

— Така са ми казвали.

Джордан впери поглед в приятеля си, после изстена.

— Тогава това е дяволско неудобство и през цялото време съм бил прав да му се противопоставям. Мили боже, не мисля, че бих могъл да мина през това повече от веднъж в живота си.

Йън се усмихна.

— С малко късмет, няма да ти се наложи.