Сабрина Джефрис
Забраненият лорд (17)

Глава 17

„Не понасям шума и препирнята, неделима част от големите имоти и титли, и това, че на тях се гледа като на благословия, когато всъщност трябва да бъдат давани само на глупци, защото само за тях те са благословия.“

Лейди Мери Уортли Монтегю, в писмо до съпруга й, 28 март 1710 г.

Когато Джордан дойде в съзнание, лежеше насред локва вода върху грубия дървен под. Взря се в мръсния таван и опита да разбере защо е мокър и защо, по дяволите, го боли главата. Седна със стон и докосна подутината. Как се бе озовал легнал в тази мизерна стая?

Тогава забеляза счупената кана на няколко стъпки от него и си спомни всичко.

„Дяволите да я вземат“ — изръмжа той, докато се изправяше на крака. С надигането болката в главата стана още по-силна, но гневът го подтикваше да действа. Женичката всъщност бе избягала! И то след като бе започнал да вярва, че се е примирила с идеята за брака им. Така му се падаше, щом подценяваше Емили Феърчайлд.

Препъвайки се, стигна до вратата и опита да я отвори, но се оказа невъзможно. По дяволите! Тя го беше заключила вътре. Започна да блъска по вратата, викайки с цяло гърло собственика на хана. Дочу суетня от другата страна, женски и след това мъжки глас да спорят.

— Тя каза, че той я е отвлякъл — измърмори жената.

— Да, но, гълъбче, той е граф! — Вторият глас сигурно принадлежеше на съдържателя. — Не можем да държим граф за затворник!

— Отворете врата! — изкрещя Джордан, още по-разярен след техния разговор. — Отворете я или се кълна, че ще ви докарам всеки съдия в тази страна!

Последва пауза, но — за щастие — кратка. След това чу ключът да се превърта в ключалката, вратата се отвори и разкри чупещия ръце собственик, заедно с намръщената му съпруга.

Блекмор игнорира и двамата, и заслиза надолу по скърцащите стълби толкова бързо, колкото му позволяваше болката в главата. Не знаеше колко дълго е бил в безсъзнание, но нямаше значение. Щеше да я открие. И когато това станеше…

Той нахлу в трапезарията, но с бегъл поглед установи, че я няма там. Обърна се към съдържателя, който го бе последвал по стълбите, мърморейки куп извинения.

— Къде е тя? — изръмжа графът и пристъпи към него.

— Тя-я… тя… каза, че сте я отвлекли против волята й. Тя… тя…

— Къде е съпругата ми? — изгърмя гласът му.

С трепереща ръка собственикът посочи към вратата.

Джордан побърза да излезе на двора, вече контролирайки се по-добре. За щастие, ударът, който бе получил, не бе достатъчно силен, за да предизвика сериозна травма. В другия край на претъпканата градина забеляза Уоткинс да спори с едър мъж, който помагаше на Емили да се качи в малка двуколка.

— Пусни жена ми! — изрева Блекмор и разбута тълпата, за да си проправи път.

Очите на Емили се разшириха, щом го забеляза.

— Побързайте! — подтикна тя своя предполагаем спасител. — Качвайте се!

Когато мъжът се поколеба и стреснатият му поглед се закова в лорда, който приближаваше към него, разблъсквайки тълпата, тя грабна юздите, но Уоткинс пристъпи напред и ги сграбчи, преди да може да направи нещо.

Младата жена изгледа свирепо първо Уоткинс, после графът и се изправи в двуколката:

— Връщам се обратно в Лондон. И няма нещо, което можеш да направиш, за да ме спреш!

— Не разчитай на това… — изръмжа Джордан, докато крачеше към нея.

Едрият мъж застана на пътя му:

— Дамата не желае да дойде с вас, гос’дарю. И ми плати да я закарам обратно до града.

— Платила ти е? — Той бръкна в джоба на сакото си, за да извади кесията, но тя бе изчезнала. Не само го бе ударила с каната и го бе заключила, но имаше дързостта и да му открадне парите! — Уверявам ви, че каквато и глупава история да ви е разказала, тази жена ми е съпруга и кочияшът ми може да го потвърди.

Уоткинс закима енергично, готов да потвърди лъжата на господаря си, но предизвикалият го мъжага не му обърна внимание.

— Тя спомена, че ще твърдите това. Каза, че лъжете хората, за да й попречите да избя’а. Е, аз ня’а да допусна някакъв коравосърдечен развратник, па макар и благородник, да нарани младата дама.

Блекмор огледа своя противник. Дяволите да я вземат, добре беше избрала защитника си. Огромният мъж го надвишаваше с няколко инча и с около тридесет килограма, въпреки че и самият той не бе дребен. Исполинът миришеше на пот и полска работа и вероятно се прехранваше с пренасянето на тежки каменни блокове. Което допълнително вбеси Джордан.

— Отдръпнете се или ще ви принудя — просъска със спокоен, нисък глас, като си даде сметка, че половината хан се е събрал в двора зад него, за да наблюдава разрешаването на спора.

— Ще ме принудиш? — разсмя се великанът. — Ще ме принудиш? Ти, малък, нагъл…

Замахна с един от големите си юмруци към главата на Джордан, но той се наведе и му отвърна с бърз удар в корема. Мъжагата едва-едва успя да му хвърли изпълнен с недоумение поглед, невярващ, че един благородник може да има толкова силен удар, когато Блекмор заби дясно кроше в брадичката му.

Гигантът се олюля, но не падна. После изненадващо удари графа в окото и той политна назад. Джордан смътно дочу как Емили извика и ги моли да спрат, но това беше изключено.

Този селяк се бе опитал да я отведе. А никой нямаше право да отвежда Емили. Младият мъж бързо се прицели с левия юмрук в лицето на противника си, а след това вложи цялата си сила в съкрушителен десен удар в стомаха на великана, най-слабата зона на мъжа. Това свърши работа. Злочестият Галахад на Емили се строполи на земята, като се държеше за корема.

През последните пет години, Джордан ненапразно бе прекарвал толкова време в клуба в тренировки по бокс. Едно от нещата, които научи, бе, че размерът не е от такова значение, каквото мястото, към което насочваш удара.

— Следващия път, не заставай между „развратника“ и съпругата му — промърмори той, докато прекрачваше стенещата фигура, и се отправи към Емили, която все още стоеше в двуколката със зяпнала уста.

Преди дори да успее да протестира Блекмор я хвана и тя увисна в ръцете му. Пренебрегвайки ахването й, той я понесе към каретата си.

— Остави ме! — извика младата жена и заудря по гърдите му. — Проклет да си, Джордан, няма да дойда с теб!

Когато той просто я прехвърли през рамо като чувал с пшеница и кимна към Уоткинс, за да отвори вратата на каретата, тя извика:

— Някой да го спре! Помогнете ми, моля!

Намръщен, графът я хвърли в каретата, след което се изправи пред мърморещата тълпа. Благодарение на Емили и напълно погрешната му преценка за нежеланието й да се омъжи за него, беше попаднал в доста неловко положение. Повече от едно лица погледнаха към него с подозрение, а група мускулести работници слязоха от една каруца, въоръжени с вили и лопати.

Кръстосвайки ръце на гърдите си, Блекмор с безгрижие се престори, че не ги забелязва.

— Моля да простите на жена ми за всички неприятности, които причини. Двамата с нея спорихме и това е нейният начин да ме накаже.

— Ти… ти, лъжец такъв! — Започна да протестира тя през отворената врата на каретата. — Ти, мошеник такъв, ти…

Той затвори вратата пред лицето й, после се облегна на нея, доволен, че каретата му бе с достатъчно дебели стени, за да заглуши гласа на Емили.

— Както виждате, дамата ще каже всичко, за да отвърне на удара.

— Тя твърди, че си я е отвлякъл — извика гневен глас от тълпата.

Джордан изсумтя.

— Хайде сега, наистина ли мислите, че трябва да отвлека жена, за да ми прави компания? Освен това, казах на съдържателя на хана, че ми е съпруга още когато влязохме. Тогава тя не протестира, а имаше възможност да го направи. Но и не ми беше ядосана. — Той им хвърли печален поглед. — Или поне не толкова ядосана, колкото е сега.

Противникът му се изправи нестабилно на крака и го загледа предпазливо и в същото време упорито.

— Дамата каза, че искаш да се възползваш от нея. Т’ва е, което ми рече.

— Длъжен съм да призная вината си. — Принудителна усмивка се появи на лицето му. — Доста често се възползвам от красивата си жена, но кой не би?

За негово облекчение, от тълпата се дочу хихикане.

— За съжаление — продължи Джордан, — тя не желае да остави своите капризни приятели в Лондон за една-две седмици и изясни това преди няколко минути — каза той, въздъхвайки преувеличено. — Но, уви! Зоват ме бизнес дела и реших да взема съпругата си с мен в провинцията, където мога да… да се възползвам от нея.

Можеше да усети внезапно обхваналата ги нерешителност. В съзнанието на тези хора се водеше борба между твърдото убеждение в безнравствеността на благородниците и не по-малко твърдата вяра в непостоянството и капризите на дамите. Това, наред със способността му да победи мъж почти два пъти по-едър от него, сякаш ги убеди, въпреки че той нямаше намерение да остане, за да разбере със сигурност.

За да приключи окончателно с въпроса, Блекмор се обърна към победения си противник:

— Можеш да задържиш парите, които ти е дала съпругата ми. Заслужи си ги.

Погледът му подсилваше думите, напомняйки на огромния мъжага, че графът не е човек, с когото можеш да се отнасяш лекомислено, особено след като съпругата му го бе ограбила. Исполинът пребледня и промърмори:

— Трябва да я държите изкъсо, гос’дарю.

Джордан знаеше, че е спечелил. Той се обърна към собственика на хана:

— Благодаря ви за гостоприемството, но се страхувам, че трябва тръгваме, преди на жена ми да й хрумне още някоя глупава идея.

— Да, милорд, разбирам.

Графът посегна към дръжката на вратата, когато ханджията извика:

— Почакайте!

Блекмор замръзна и се запита дали в края на краищата няма да бъде убит с камъни от тълпата. Той се обърна към съдържателя на хана и му отправи възможно най-високомерния си поглед.

— Вие и съпругата ви ще се нуждаете от закуска — нервно заекна ханджията. Даде знак на едно слугинче, което изчезна в хана и бързо се върна с кошница, покрита с памучен раиран плат. — Позволих си своеволието да ви приготвя това.

— Благодаря ви. — Поне един човек знаеше, чия страна е най-практично да заеме.

Този път усмивката на Джордан беше искрена.

— Може би това ще намали гнева на съпругата ми дотолкова, че да мога да се възползвам от нея.

На фона на общия смях, младият мъж отвори вратата на каретата и се качи. Емили стоеше вцепенена и гледаше напред. Той остави кошницата на другата седалка, седна тежко до нея и даде знак на Уоткинс да потегля.

Вече се клатушкаха из двора на хана и Джордан се опитваше да се успокои. Искаше му се да я удуши и се опасяваше, че ако я погледне ще го направи. Но в сърцето си не можеше да я обвинява. Беше я отвлякъл, в края на краищата, дори и да бе за собственото й добро.

Обвиняваше себе си повече от всичко. Трябваше да се досети, когато му отговори толкова страстно в странноприемницата, че още не се бе примирила с идеята за брака им, както претендираше.

Когато проговори, гласът му звучеше достатъчно любезно:

— Надявам се, че не мислиш да повтаряш този театър във всяка странноприемница, в която спираме.

— Ще ми помогне ли?

Отправи поглед към нея, но тя се взираше право напред, все едно беше в транс.

— Съмнявам се.

Слабото потрепване на лицето й опроверга привидното спокойствие на гласа й. Той погледна надолу и забеляза, че е стиснала в юмруци полата на роклята си.

— Казах истината — измъчено изрече младата жена, — но те ти повярваха. Всичко, което трябваше да направиш, бе да разкажеш няколко сладкодумни истории и те с радост ти позволиха да ме отведеш.

Гласът й звучеше толкова наранено, че Джордан не можеше да потисне угризението, което почувства. Това го ядоса.

— Наистина ли очакваше да рискуват препитанието си заради теб? Въпреки всички онези поети, които възхваляват идеята за жестокия благородник, низшите съсловия не са по-различни от теб и мен. Оцеляването е на първо място. Идеали като кавалерство и благородство отиват на второ.

— Какъв циник си само.

Каза го с такава ненавист и макар че беше само заключение, то го прониза в сърцето. Той не беше циник, а реалист. Циникът вижда слабост във всичко, докато реалистът гледа на света практично. Нима тя не можеше да го забележи? Не, точно в този момент Емили вероятно го мислеше за въплъщение на дявола. И то само заради факта, че вършеше най-доброто за нея.

Трябваше да е благодарна! Това не беше начинът, по който жените реагират, когато съсипалият ги мъж им предлага да се венчаят. Ето го тук, загърбил всички правила в своя живот, а тя дори не го оценяваше! Никога и на никоя не бе предлагал брак и със сигурност не беше очаквал, че ще го направи за една невинна девица с големи очи. Беше странно колко естествено беше усещането да я представи за своя жена там, в двора на хана. Тези думи трябваше да предизвикат вкус на пепел в устата му, но по време на разправията му с работника не мислеше за нищо друго. Що се отнасяше до него, тя вече му бе съпруга. Оставаше им само едно парче хартия, което щеше да го потвърди. Ако успееше да го постигне.

— Кажи ми нещо, Емили — промълви, неспособен да запази мълчанието между тях. — Защо си толкова непреклонна да се омъжиш за мен, че чак ме обяви за похитител, за да избягаш? Толкова противна ли ти се струва идеята за брак с мен?

Задържа дъх в очакване на отговора, като се чудеше защо това е толкова важно за него. Когато тя не отговори веднага, тъпата болка, зародила се в сърцето му, беше по-тревожна от който и да е неин отговор.

— Забрави, няма значение — каза той напрегнато.

Младата жена погледна към него и въздъхна:

— Разбира се, че не намирам брака с теб за отблъскващ. При други обстоятелства…

— Какви други обстоятелства?

Погледът й се сведе към ръцете й:

— Причините, поради които повечето хора се женят. Изглежда си забравил, че аз съм от онези глупави девственици, за които постоянно повтаряш. — Спря, сякаш уплашена да продължи. — А-аз искам любов, Джордан. Знам, че го мислиш за глупаво, но това е, което искам.

Той не се изненада да го чуе, но откри, че е невъзможно да й даде отговора, който тя желаеше. Мисълта да й каже, че я обича, го ужасяваше. И не беше истина. Не можеше да е. Освен това Емили не бе казала и думичка за това, че го обича. Откритието го смути повече, отколкото му хареса. Минаха няколко минути преди той да може да проговори.

— И не се интересуваш, че да не се омъжиш за мен ще означава твоето падение?

— Бракът, сключен само за да спаси нечия чест, е абсурден. Сам знаеш, че това би довело само до беди. Твоите родители…

— Моите родители? Какво въобще знаеш за тях?

Тя неловко сви рамене.

— Лорд Сейнт Клер ми обясни, че са били принудени да се венчаят. Каза, че са били безкрайно нещастни заедно.

— О, така ли?

Дяволите да го вземат Иън. Ако Джордан искаше тя да знае това, тогава щеше сам да й каже.

— Не искам да си мислиш, че се опитвам да те хвана в брачния капан по начина, по който е направила твоята майка с баща ти. Не мога да понеса брак, в който ще ме обвиняваш, че съм съсипала живота ти.

— Не те обвинявам за това — отсече той.

Погледът й се закова в него.

— Напротив, правиш го. Мислиш, че всички жени си приличат, че са точно като майка ти — опитват да те хванат в нещо, което ти не искаш.

Вълната от гняв го накара да се намръщи.

— Наистина ли мислиш, че съм толкова тесногръд, за да се отнасям с недоверие към целия пол заради действията на една жена? — Когато Емили просто се взря в него, той с мъка произнесе: — Освен нощта в каретата, когато направих няколко наистина неоснователни обвинения, намеквал ли съм някога, че се опитваш да ме хванеш в нещо?

Тя леко смръщи чело.

— Е, добре, не, но…

— За бога, Емили, аз дори не обвинявам майка си за това, което се е случило с брака им, така че е невъзможно да обвинявам и теб.

— Какво имаш предвид? Естествено, че обвиняваш майка си! Заради това избягваш младите девственици!

Блекмор се премести на другата седалка, за да се изправи с лице към нея.

— Избягвам младите девственици, защото не искам да повторя грешката на баща си.

— Именно. Жена го е хванала в капана на брака и ти не…

— Не. Да бъде измамен да се ожени, не в това е било неговата грешка. А че се е влюбил толкова силно, че е загубил поглед на цялостната картина. — Джордан се взря непоколебимо в нея. — Всеки мъж, притежаващ пари и власт, знае, че някоя жена ще направи всичко, за да го спечели, точно както някой мъж ще направи всичко, за да се сдобие с богата наследница. Опитваме се да се предпазим и се учим да различаваме знаците. И те уверявам, че баща ми не може да е достигнал неженен до двадесет и шестгодишна възраст, без да е развил такива инстинкти.

Когато тя го погледна объркано, графът въздъхна:

— Майка ми наистина е поставила капан на баща ми и да, те са били принудени да се оженят. Но тя е била поучавана от родителите си, че хващането на съпруг с висока титла и даже с по-голямо богатство е най-величественото постижение, към което една млада лейди може да се стреми. Тя просто е правила това, което са я учили. Не я обвинявам.

Той взе ръката на Емили в своята. Вгледа се в силните, податливи пръсти и в кожата, която най-вероятно никога не беше виждала екзотичен лосион, и си помисли колко съвършено различна е тя от неговата суетна, ненаситна майка.

— И баща ми също е бил поучаван. Знаел е, че трябва да внимава с подобно ухажване. Но майка ми е била красавица, а баща ми не е бил кой знае колко хубав и привлекателен. Бил е срамежлив и пристрастен към четеното на книги. Затова, когато една зашеметяваща красавица започнала да флиртува с него, той забравил цялата си предпазливост. — Гласът му се стегна. — Душата му, замаяна от любов, сбъркала повърхностното с наивното, лекомислената натура — с ентусиазма на младостта. Каквито и качества да липсвали на майка ми, те били заместени в съзнанието му от погрешна преценка, и всичко по простата причина, че се оставил да го води една сляпа емоция и недотам сляп пенис.

Вместо да изглежда шокирана при неговата преднамерена жестокост, Емили го гледаше вглъбено. Джордан се смръщи и пусна ръката й. Нямаше намерение да разкрива толкова много, просто думите се изляха сами.

Но ако щяха да се женят, най-добре тя да знае защо не си позволява подобни лекомислия.

— Накрая — продължи той, — баща ми излязъл от обгърналата го мъгла, за да разбере, че майка ми не е такава, за каквато си я представяло съзнанието му. Но вече било прекалено късно. Тя била бременна и трябвало да изпълни дълга си. Събудил се, за да открие себе си — интелигентен, тих мъж, обременен с глупава, себелюбива съпруга, която не споделяла неговите любов и чувствителност.

Блекмор рязко си пое дъх. Всичко се върна болезнено при него — непрекъснатите спорове, отказите на баща му да задоволява прищевките на майка му, нейното постоянно пиене. И наред с всичко, убедеността, че това нямаше да се случи, ако не беше неговото неуместно раждане…

С желязна сила на волята младият граф зарови спомените си.

— Бракът се превърнал в мъчение за него. Обичал я и бил отхвърлен в същото време. Затова се отдръпнал, за да запази разума си. А майка ми, лишена от своя умилкващ се ухажор, се обърнала към друг другар. Към бутилката. — Той продължи с горчивина: — Това е, което твоята глупава „любов“ причини на две тъжни, неподхождащи си души. В крайна сметка флиртуването на баща ми с Купидон довело до пълно бедствие. Можеш ли да ме виниш, че смятам чувството за опасно?

— Но, Джордан, това е просто един отделен случай. Баща ти се е оженил повторно, нали? Или не е бил влюбен тогава?

— О, бил е влюбен. Баща ми никога не си научи урока.

— Тя също ли не е била добър човек? — прошепна Емили.

Изражението му омекна, когато се замисли за Моди.

— Тя беше ангел. — Блекмор хвърли на Емили една полуусмивка. — Понякога ми напомняш на нея.

Младата жена се изчерви, но не отвърна поглед.

— Ето, виждаш ли? Любовта невинаги завършва катастрофално.

— Не разбираш. Имаха само няколко прекрасни години заедно. После тя се зарази от чудовищна болест и баща ми се разпадна. Той вложи толкова много от себе си в тази любов, че да я изгуби бе повече, отколкото можеше да понесе. — Гласът му стана сериозен. — Накрая той приличаше повече на призрак, напълно отдаден на нея, сломен от отчаяние, че не можеше да направи нищо, за да я спаси. Умря скоро след Моди, не можеше да живее без нея. Колкото до мен, Купидон изстреля стрелата, която го уби, оставайки сина му и заварената му дъщеря да скърбят без други родители да ги утешат.

За един дълъг момент и двамата застинаха в мълчание, единственият звук беше чаткането на копитата по калния път. След това Емили въздъхна:

— Съжалявам — прошепна тя.

Изписаното на лицето й съжаление събуди гнева му.

— Не ти го казвам, за да те разстроя или да те накарам да ме съжаляваш. Просто мисля, че трябва да знаеш истината. Даже и да исках да те обичам, не мога. Научих се да устоявам на тези непостоянни емоции преди много време. — Когато тя пребледня, мъжът добави: — Но това не означава, че не можем да имаме спокоен, задоволителен брак. Всъщност, ако не е замъглен от емоции, ще е по-добър от повечето.

— Наистина мислиш така, нали? — Младата жена повдигна брадичката си, а очите й се смекчиха от съжаление и болка… и някакво друго, дълбоко чувство. — А какво ще стане, ако аз съм влюбена в теб?

За негово отвращение, първата му реакция на това просто заключение беше чиста наслада. Емили, неговата Емили, влюбена в него? След това практичната му страна напомни за себе си и той се принуди да каже:

— Не си влюбена в мен. Бъркаш желанието с нещо друго, което е разбираемо, предвид обстоятелствата.

— Не се отнасяй снизходително към мен, Джордан — отсече тя. — Може да съм наивна и млада и всичко, което презираш, но не съм глупава. Знам какво чувствам.

Със смущение той разбра, че няма желание да спори с нея за това. Колко самовлюбен можеше да бъде един мъж, че да изпита удоволствие от нейната любов, въпреки че не можеше да й отвърне?

И все пак не можеше да не се зарадва. Блекмор внимателно подбра думите си:

— Ако това е вярно, не виждам причина да попречи на брака ни. Докато разбираш, че… не съм способен да обичам.

— Баща ти разбираше ли, че майка ти е неспособна да обича? — отвърна Емили. — На това ли се дължи този успех на брака им?

Не можеше да избере по-добро оръжие. Джордан настръхна.

— Не е същото. Моите родители не са си подхождали. За разлика от нас двамата.

Тя се засмя с мъка.

— О, сигурно. Ти си граф, а аз обикновена дъщеря на пастор. Ти имаш за даденост собствената си ложа в операта, а аз се смятам за благословена, ако посетя такава веднъж. Говориш си на малко име с Принца на Уелс, а аз не бях виждала портрета му преди фарса с фалшивото ми представяне в обществото. Нямам и най-малка представа как и къде сядат хората на вечерен прием и…

— Нищо от това не ме интересува — каза той яростно.

— Днес не, може би. Но ще започне. Един ден ще се събудиш и ще откриеш, че се срамуваш от мен. — Младата жена се загледа през прозореца към тъмната гора, покрай която преминаваха. — Ако ме обичаше, може би нямаше да забележиш липсата на изтънченост и невежеството ми за обществото, но при тези условия това би било само пречка за теб.

— Забравяш другите си възхитителни преимущества — дарбата ти да лекуваш, бързия ти ум, твоята сладка натура…

— Каква полза би имал един граф от всичко това? Относно лекуването, можеш да си позволиш най-добрите доктори, които можеш да купиш с пари. Относно познанието, имаш най-великите умове на свое разположение. И се съмнявам, че жена със сладка натура изобщо би ти послужила за нещо.

Грешеше. Нейната „сладка натура“ беше първото, което го привлече. Но Емили никога нямаше да го повярва, докато беше толкова скромна.

Обаче имаше едно нещо, на което щеше да повярва.

— Забравяш една неоспорима, много важна способност. — Той хвана брадичката й и я повдигна леко, докато тя се взря в лицето му с несигурни, почти войнствени очи. — Способността да ме задоволяваш в леглото.

Погледът й не трепна под неговия.

— Това е най-лесното нещо, което може да се купи, както много добре знаеш, след като си плащал, за да споделяш времето на проститутки и вдовици, милорд.

Джордан се намръщи на това обезсмислено използване на титлата му.

— Не е толкова лесно, колкото си мислиш. — Мъжът прокара пръсти из набързо прибраната й коса, като измъкна няколко фуркета, оставяйки я да се спусне като златно покривало върху раменете й. Гласът му стана дрезгав, когато погали зачервената й буза, а люшкането на карета направи докосването му небрежно. — Никога досега не съм имал нощ, така изпълнена с удоволствие, колкото миналата. Само заради това желая да ти дам името си.

Той приближи устата си на няколко инча от нейната. Ако не можеше да я убеди да се омъжи за него с думи, щеше да използва всички останали възможни средства. Но щеше да я убеди. Може и да не бе влюбен, но беше решил, че съпругата е практично нещо. Особено когато жената бе Емили.

Желание избухна вътре в нея, въпреки че се опита да го прикрие.

— А какво ще се случи, когато се умориш да ме любиш?

Абсурдността на това изявление го накара да се усмихне:

— Никога няма да се случи. — И преди тя да успее да изтъкне някакви други аргументи, Джордан покри устата й със своята.

Мили Боже, тя беше толкова мека. Имаше устни, създадени за целувки, деликатното им очертание и естественият им цвят бяха много по-възбуждащи от начервените устни на която и да е блудница. Многократно потопи език дълбоко в устата й и й показа какво всъщност иска да направи с нея. Ароматът на лавандула замъгли сетивата му и придаде наслада на целувката, която вече беше по-сладка отколкото можеше да понесе.

Изпитваше яростна нужда да докосне всяка частица от нея, да я бележи като своя. Но искаше да го направи бавно, да се увери, че преди това е докарал нуждата й до трескави висини. Той бавно погали нежната кожа на шията й, след това се наведе над гърдите й, където тънкият дантелен край на шемизетата й минаваше покрай горната част на двете перфектни заоблени кълба сладка женска плът.

Въпреки че Емили му позволи да я целуне, Джордан можеше да почувства напрежението и… несигурността й. Младият мъж тържествено се закле, че ще я премахне напълно. Дори да му отнемеше цял ден, щеше да я накара да го желае, толкова силно, колкото и той нея.

Ръцете му се плъзнаха сръчно покрай корсажа към редицата кукички. За щастие дамското й палто беше отворено отпред и беше лесно да ги разкопчае, за да разкрие шемизетата й.

Тя се дръпна рязко назад и вдигна ръце да задържи наполовина разтворения корсаж:

— Джордан, не трябва… не можеш…

— Защо не? — Той се наведе, за да плъзне ръце под полите й. Прокара ги деликатно по прасците й, после над копринените чорапи, докато не достигна украсените с панделки жартиери и не ги разхлаби с припряно, грубо движение. Емили притисна полите си с ръце.

— Още не сме женени!

— Това не те притесни снощи. — Мъжът свали единия чорап, после другия.

— Да… но… но… тук? Под ярката дневна светлина?

— Мога да се погрижа за ярката дневна светлина. — Без да поглежда, той дръпна рязко завесата, покривайки единствения прозорец. След като денят бе засенчен, каретата се осветяваше единствено от слабата сива светлина, но тя бе достатъчна да разкрие войнственото й изражение.

— Хайде, скъпа моя. Ние за малко не правихме любов онази първа нощ, когато се срещнахме в каретата ми. Не е толкова различно сега, нали?

Тя се отдръпна назад в седалката.

— Много е различно. Тогава спря. Не ме желаеше.

— Винаги съм те искал.

Макар че си пое остро дъх, младата жена вдигна глава.

— Не мен. Тялото ми. Ти желаеш тялото ми, а не мен — невинната, с глупави надежди за любов.

— Забравяш, че вече не си толкова невинна — подразни я, докато събличаше палтото си и след това жакета. — Аз те желая. Всяка частица от теб. — Той се приближи и отново посегна към корсажа й. Емили хвана ръката му.

— Не мисля, че трябва да правим това.

Джордан погледна към разтворените й устни и измъченото изражение.

— Разбирам. Можеш да ме съблазниш, когато желаеш, но на мен не ми е позволено същото. Това въобще не е справедливо.

— Не беше честно от твоя страна да ме отвлечеш и да ме принудиш да се омъжа за теб.

— Истина е. Аз не исках да бъда съблазнен, а ти не искаше да бъдеш отвлечена. — Гласът му се снижи. — Но и двамата желаем това.

— Аз… аз не… — каза безволево тя, когато отново плъзна ръце под полата й. — Моля те, Джордан, не трябва…

— Казваш го само защото си ядосана, че попречих на плановете ти. Но не го мислиш. Каква причина може да имаш, за да ни лишаваш от нещо, което и двамата желаем? Особено като знаеш, че ще се оженим, така или иначе.

— Защото… защото… — Емили се поколеба, когато той плъзна ръце над разхлабените чорапи, нагоре към бедрата й. Намери меките къдрици и заплете пръсти в тях, галейки я леко и нежно.

Тя накъсано си пое дъх.

— Боже мой… О, мили…

Джордан се зарови в нея, а кръвта му забушува, щом откри, че е влажна, топла и напълно готова за него. Помилва я, докато каретата продължаваше да се люшка и прошепна:

— Слушай тялото си, то никога не лъже.

Намери сърцевината й и я потърка, докато очите й се затвориха и вълни на удоволствие се разляха по лицето й.

— Ти си… много порочен мъж — изрече задавено.

— Порочен е този, който прави нещо порочно. — Блекмор хвана главата й със свободната си ръка, придържайки я, докато навеждаше устата си към нея. — А аз се готвя да направя толкова много порочни неща с теб, скъпа моя…

Тя въздъхна, малък израз на примирение, и той го заглуши с целувката си. Полагаше големи усилия да не я уплаши със силата на копнежа си, но това бе всичко, което можеше да направи, за да бъде целувката нежна, когато всъщност искаше да я плячкоса като мародерстващ викинг.

В началото Емили му отговори плахо и колебливо. Но когато езиците им се срещнаха и преплетоха, тя се изви към него и го сграбчи за кръста, за да го придърпа по-близо. Преди да се усети, младата жена стисна силно ризата му и я дръпна, освобождавайки я от панталоните му.

Нетърпелив да й помогне, Джордан разкопча копчетата на панталоните, а после и на бельото си. Ръцете й се плъзнаха по ребрата, назад към гърба му. Но когато ги вмъкна в разхлабените панталони, за да погали хълбоците му, той почти загуби всякакъв контрол.

— Мили боже — промърмори, като откъсна устата си от нейната, — никога не спираш да ме изненадваш.

Очите й блестяха от желание и страстна усмивка докосна устните й.

— Ако ти можеш да правиш порочни неща с мен, тогава… и аз мога да правя порочни неща с теб.

Прекъсна я с целувка и този път не успя да сдържи нуждата си. Езикът му потъна в нея и завладя устата й, докато пръстите на ръката му търсеха хлъзгавия център между бедрата й. Тя се премести, за да му даде по-добър достъп, но за малко да падне от седалката и трябваше да се върне назад. Позицията им го затрудняваше да я докосва по този начин, особено в клатушкащата се карета, заплашваща да ги събори на пода по всяко време.

С ръмжане той отдръпна ръката си и се облегна назад на седалката. Свали панталоните и бельото си под коленете, сграбчи я за кръста и я отпусна в скута си. Когато Емили зяпна от изненада, той ловко я намести, докато тя не възседна бедрата му, с поли вдигнати над коленете.

Вкопчи ръце в раменете му и го погледна с широко отворени очи.

— К-какво правиш?

Джордан посегна към корсажа й, доразкопча кукичките и я разсъблече, докато не остана само с прозрачната си шемизета.

— Има повече от един начин да се прави любов, скъпа моя. Миналата нощ те взех като разгонен дивак, затова сега ти ще определяш ритъма.

Червенина покри бузите й, щом погледна надолу към стърчащата му ерекция.

— Н-не разбирам.

Мъжът се ухили.

— Мисля, че разбираш.

Стиснал кръста й, той я придърпа толкова близо, че членът му се притисна към покрития й с ризата корем.

— Постави колене върху седалката. Да, точно така. Сега се изправи върху тях, след това…

Това беше единственото напътствие, от което се нуждаеше. Лицето й бе обагрено в яркочервено, но въпреки това се намести над него и се плъзна бавно надолу, обгръщайки го в сладката си, кадифена топлота.

— О, господи — простена той. — Усещам те толкова добре… толкова дяволски добре.

Ако някога бе предположил, че е толкова умела и проявяваща желание ученичка, щеше да й предложи брак още през първата вечер, когато я срещна. Очевидно не трябваше да се притеснява, че ще желае да правят любов на приглушени свещи и спуснати завеси.

Всъщност сега лицето й беше осветено — от вълнението на нейния успех, от изненада и, със сигурност, от горещите вълни на насладата. Размърда се непохватно в скута му и той въздъхна.

Дарявайки го с доволна усмивка, Емили повтори движението. Това само го измъчваше, защото тя не продължи. Блекмор изви хълбоци под нея, в опит да я накара да се движи по начина, по който искаше, но малката изкусителка просто си седеше.

— Трябва да се движиш, скъпа — изстена. — Нагоре и надолу.

— Знам как се прави, Джордан. — Палава усмивка изгря на лицето й. — Аз също бях там миналата нощ, помниш ли? Но ти каза, че сега е мой ред да определям ритъма и точно това правя. Мисля, че в момента предпочитам да постоя тук за минутка и да те наблюдавам.

Първо съблече ризата му, а след това прокара върховете на пръстите си надолу по гърдите му.

— Емили… — простена мъжът.

— Ами това? — С усмивка, тя се изправи побъркващо бавно на колене, после се спусна обратно, измъчвайки го докрай. Пръстите му се забиха в тялото й и той стисна зъби. Палавницата повтори движението, дори по-бавно от преди, макар че го завърши с поклащане на хълбоците, което го докара до лудост.

— Казвал ли ти е някой някога, че си ужасно дразнеща?

— Аз? Не аз започнах това и ти го знаеш.

Проклинайки, Блекмор я погледна свирепо.

— Движи се, дявол да го вземе!

— Имаш предвид така? — Лицето й представляваше самата невинност, докато тя се плъзна нагоре и след това надолу, което му изглеждаше като четвърт инч. — Правилно го правя, нали?

Капки пот се появиха по челото му. Мислеше си да го измъчва, така ли? Добре, тази игра можеше да се играе от двама. Джордан вмъкна пръст до мястото, където бяха толкова плътно съединени и потърси нейния сладък, чувствителен център. Емили ахна, когато я погали, толкова леко, че дори не можеше да се нарече ласка.

Сега тя беше тази, която стенеше и се извиваше срещу ръката му.

— Това ти харесва, нали? — Докосна я отново за кратко и със сигурност не достатъчно задоволително. — Това ли е, което искаш? — повтори предишните й думи. — Правилно го правя, нали?

— Моля те… Джордан… — Тя се наведе към него, а пръстите й се впиха в раменете му. Гърдите й се залюляха на няколко инча от устата му. Дори и покрити с почти прозрачната шемизета, те бяха прекалено изкусителни, за да бъдат пренебрегнати.

Той засмука едната през муселина, след това духна срещу влажния, прозрачен плат, докато тя потръпна и зърното й се превърна в твърда пъпка.

— Още? — попита я порочно. Повтори действието с другото зърно, езикът му се стрелна, за да го дари с мимолетна ласка. — Или да спра?

— Проклет да си, че винаги трябва да печелиш — каза младата жена, като съблече шемизетата си, после притисна красивите си голи гърди към лицето му. При движението тя се размести в скута му, затягайки хватката си около ерекцията му. Той простена.

— Мисля, че и двамата трябва да спечелим. — И тласна бедрата си към нея, припомняйки й какво желае. — Движи се, скъпа, движи се…

Най-накрая малката палавница го направи.

Беше невероятно. Беше същинско мъчение. Тя откри перфектния ритъм, плавен, бърз и изкусителен. Дори съумя да слее поклащането на каретата с него и се залюля в унисон на движението, което го изцеди докрай.

Мили боже, когато Емили го любеше, изживяването беше невероятно. Ароматът на лавандула пронизваше сетивата му, а треперенето и невинното й извиване го замайваха. Беше му много трудно да задържи собственото си освобождение, за да изчака нейното. Но го направи. След миналата вечер искаше тя да опознае пълното удовлетворение.

Затова концентрира всичките си усилия да милва гърдите й с език и да гали топлата коприна между бедрата й.

— Мили боже, Джордан… — прошепна, когато той силно подръпна зърното й със зъби. — Направи го отново… да… о, да…

Неподправеното й удоволствие беше проклятие, правещо го неспособен да се сдържа. Трябваше да затвори очи, за да не вижда как удоволствието зачервява страните й, изумително изкусителната гледка как го язди. Докато беше невинна, имаше надмощие; като опитна жена — щеше да го съсипе.

Нека Господ го пазеше дотогава.

Ритъмът й се усили, а тялото й на богиня го измъчваше с удоволствие. Треската му за освобождение стана неудържима, особено когато тя завладя устата му със своята и смело започна да прониква навътре с език. С почти нечовешко желание той го засмука.

Изведнъж Емили прекъсна целувката, а тялото й се изви над неговото.

— Обичам те, Джордан! — извика, докато се полюшваше около него. — Обичам те… обичам те…

Това беше краят. С гърлен вик той се освободи в нея и я усети как в същото време потръпва около него.

Обичам те. Думите й отекваха в съзнанието му, докато я притискаше яростно към себе си. Обичам те.