Саманта Джеймс
Съвършена съпруга (20)

Глава 19

— Джъстин и аз поканихме няколко приятели на вечеря утре вечер. Мислех си, че може би ще искате да се присъедините към нас. — Съобщението бе направено на следващия ден по време на обяда толкова спонтанно и равнодушно, че на Девън й беше необходимо време, за да разбере смисъла на думите му.

Но веднага след като го направи, сърцето й спря за секунда. Тя бавно сложи лъжицата си върху чинийката, стисна дланите си една в друга и мълчаливо отправи въпросителен поглед към Себастиан. Ослепителната белота на шалчето му подчертаваше бронзовия тен на кожата му. Очите им се срещнаха. С бързо биещ пулс и накъсано дишане Девън се втренчи в него.

Беше ли казал това, което тя си мислеше?

— Едно съвсем неофициално събиране. Ще хапнем. Малко разговори. — Усмивката му беше мила, държанието му — непринудено. Леко погали стиснатите й пръсти.

Девън се почувства успокоена. Но изведнъж сърцето й подскочи, пулсът й се ускори. Себастиан искаше тя да се запознае с някои от неговите приятели! Осъзна, че това няма да бъде като приема, който той даде в Лондон. Разбира се, тогава и дума не беше споменал, но тя знаеше, че присъствието й трябва да остане в тайна от гостите му. Но сега беше различно — нямаше нужда да се крие на балкона.

Изпитвайки нещо средно между въодушевление и опасение, младата жена прехапа устни и попита:

— На вашите приятели няма ли да им се стори странно моето присъствие тук?

— Ще кажем, че сте пристигнали за няколко дни. Дошли сте неочаквано, защото сте искали да изненадате Джулиана. Тук не е Лондон. Не е необходимо стриктно да се спазват обичайните формалности.

Тя кимна. Сърцето й бе толкова пълно от радост, че едва ли би могла да говори. Той искаше да я запознае с приятелите си! Себастиан не се срамува от нея.

Когато настъпи следващата вечер, Девън затършува из гардероба си. Малко след пристигането им тук, Себастиан беше изпратил човек обратно в Лондон за дрехите й. Багажът беше пристигнал по-рано същия ден. Сега тя нетърпеливо обличаше рокля след рокля. Процедурата се повтори половин дузина пъти, преди окончателно да се спре на вечерния тоалет от нефритено моаре, най-елегантния от тези, които Себастиан беше поръчал за нея.

Джейн й помогна да се изкъпе и да се приготви за вечерята. Момичето беше мило и кротко, но Девън би предпочела на нейно място да е Танзи. Жизнерадостното бърборене на прислужницата щеше да успокои напрегнатите й нерви.

Най-сетне момичето отстъпи назад. Девън стана иззад тоалетката и отиде до голямото огледало в ъгъла. Нервите й бяха опънати от безпокойство. Не искаше да се види как изглежда. Боеше се да погледне.

Но не можеше да стои вечно тук, пред огледалото.

Тъмнозелената коприна обгръщаше снагата й и падаше на леки гънки до върховете на пантофките й. Деколтето беше по модата — дълбоко изрязано — и подчертаваше формата на гърдите й. Кройката бе проста, но елегантна. Една и съща панделка от златист сатен пристягаше елечето точно под гърдите, обточваше подгъва на дрехата и красиво бухналите ръкави.

Джейн се оказа истинска майсторка на прическите. Беше успяла да укроти непокорната й грива, хващайки я високо отзад с панделка, така че меките къдрици се спускаха по едното й рамо.

Девън гледаше себе си в огледалото, а пред очите й се вихреше друга картина — в съзнанието й нахлу споменът за онази нощ и официалния прием на Себастиан в Лондон. Тя отново видя обкръжилата го тълпа от дами, облечени в лъскав сатен и дантели, с коси украсени с пера и дрънкулки, с блестящи бижута на шиите и ушите и множество пръстени по ръцете.

Обхвана я паника. Вдигна ръка към колието на майка си и стисна кръста в шепа. Нямаше никакви скъпоценности, никакви украшения, само това.

Щеше ли Себастиан да я помисли за старомодна глупачка?

Изведнъж се почувства зле облечена и не на място.

— Госпожице — чу се гласът на Джейн зад гърба й, — о, госпожице! Трябва да кажа, че цветът на тази рокля сякаш е създаден за вас! Той подсилва блясъка в очите ви, които греят като скъпоценни камъни! Позволете ми да кажа: вие изглеждате прелестно! — Джейн стисна длани пред себе си. — Вие сте като приказно видение!

Девън се обърна и импулсивно улови ръцете на прислужницата.

— О, Джейн, наистина ли мислиш така?

— Да — ентусиазирано потвърди прислужницата. — Наистина го мисля!

Девън се протегна и я прегърна искрено, предишните й опасения бяха прогонени.

— Благодаря за усилията ти, Джейн!

И излезе от стаята, като в ушите й продължаваха да звучат възхвалите на момичето.

Себастиан стоеше в дъното на стълбите, когато тя започна да слиза по тях. С ръце пъхнати небрежно в джобовете на панталоните, той изглеждаше мрачен и сдържан. Джъстин беше няколко крачки зад него. Девън стисна здраво хладния резбован парапет, сърцето й биеше лудо. Тя трепереше вътрешно, но определено не го показваше. Отчаяно й се искаше да му се хареса. Искаше й се да му се хареса толкова много, че да го заболи отвътре. Искаше той да види същото приказно видение, както Джейн го бе направила. И да го чуе да казва, че е красива…

И двамата мъже случайно погледнаха нагоре по едно и също време.

Пурата на Джъстин падна от устата му. Девън преглътна смеха си, когато той изруга и се опита да я хване в полет.

Погледът й се прикова в Себастиан — и, Бог да й е на помощ! — той също я съзерцаваше. Всичко останало избледня. Всяка частица от нейното същество се съсредоточи върху него, и имаше странното усещане, че и с него се случва абсолютно същото, защото там, в дълбините на очите му, гореше огън, който караше коленете й да треперят и пулса й да препуска диво. Някакво странно усещане се настани ниско долу в корема й.

Тя бавно скъсяваше разстоянието между тях. Още три стъпала. Още две…

През цялото това време изгарящият му поглед не се откъсна от нея, Себастиан не каза нито дума.

Най-сетне спря пред него. Той продължи да мълчи. Ъгълчетата на устните й се извиха нагоре.

— Е, сър, нямате ли какво да кажете?

Погледът му с нежност обходи лицето й и се спря на устата й. Очите му виждаха единствено и само нея… както и единствено и само за нея бяха следващите му думи:

— Не мога да мисля за нищо друго, освен… вие спирате дъха ми! — Той произнесе тези думи тихо, толкова тихо, че трябваше да напрегне слуха си, за да ги чуе… и никога нямаше да ги забрави…

Заля я огромна вълна от емоции, същите като в онази нощ, когато той я отнесе в спалнята й, след раждането на кученцата. Нещо премина между тях, нещо почти болезнено сладко и изненадващо интимно. Радостта, преминала през нея, прогони мрака от душата й. На гърлото й сякаш заседна нещо. Почувства, че всеки миг може да се пръсне от вълнение, затова не успя да произнесе ни звук.

Единственото, което успя да направи, бе да се усмихне колебливо…

Ответна усмивка докосна и неговите устни. Той взе ръката й и целуна пръстите й, облечени в дантелена ръкавица.

Двамата заедно се отправиха към гостната. Джъстин беше вече там и поздравяваше тримата поканени господа, които се бяха настанили до камината. На близката маса беше сервирана лека вечеря.

Девън внезапно осъзна сериозността на деянието, което бе на път да извърши. Беше на път да изиграе ролята на дама, каквато всъщност не беше.

— Почакайте! — каза тя.

Себастиан я погледна въпросително.

През тялото й премина тръпка. С леденостудени пръсти, тя докосна лакътя му.

— Себастиан — започна трескаво, — ами ако разберат коя съм аз? Какво представлявам? Това, че съм една измамница? Какво ще стане, ако направя нещо, което не бива? Какво ще стане, ако разлея вино в скута си, или се спъна в краката си, или използвам грешната вилица? Не бих искала да ви поставя в неудобно положение. Да се червите от срам заради мен.

Той се спря и погледна надолу към широко отворените очи, с цвят на кехлибар. Усети нейната несигурност с всяка частица на душата си. Но изведнъж съзнанието му бе изпълнено с гледката, която младата жена представляваше само преди мигове, докато се носеше надолу по стълбите.

Той не се помръдна. Не можеше.

Нито пък можеше да свали очи от нея, докато тя се приближаваше. Свежа и пленителна, Девън нямаше нищо общо с онази раздърпана, полумъртва скитница, която бе спасил от улицата. Въпреки че беше красавица, дори и тогава.

Сега, красотата й блестеше още по-ярка. Но една мисъл изпълни съзнанието на му.

Тя може да съперничи на всяка една красавица от висшето общество. Може да засенчи всяка една от тях. Прозрението го удари със зашеметяваща сила. Тя беше такава, все едно родена за този момент. Родена за това.

Но огромните й, уплашени очи пронизваха сърцето му. Изражението й беше явно доказателство, че всичко това е ново за нея. Ако изпитваше страх и несигурност, кой можеше да я вини?

Горчивина изгори гърлото му, самото му същество. За един разтърсващ миг Себастиан не знаеше кого мрази повече — Джъстин, заради предложението му да я омъжат в провинцията, или себе си, че се съгласи с него.

Трябваше да й кажат, прошепна един мимолетен глас от дъното на съзнанието му. Беше погрешно, че тя е в неведение… И със сигурност щеше да се разбунтува. По-добре беше да остави нещата така, както са, а по-късно щеше да има достатъчно време…

Внезапно Себастиан се изпълни с унищожително презрение към себе си. „Господи! — помисли си той с отвращение. — Кои, по дяволите, си мислим, че сме двамата с Джъстин? Преструвайки се, че я спасяват, всъщност…“

Това бе първата й изява за проверка на новопридобитите й умения, и той я хвърля направо в устата на вълците. Нищо чудно, че се чувстваше като чудовище.

Маркизът успя бързо да прикрие чувствата си.

— Нищо подобно няма да се случи — увери я и стисна пръстите й.

Без да й даде никакъв шанс да възрази или да се разколебае, той я въведе в гостната, като се насочиха към приятелите му.

У нея нямаше и следа от страх. Влезе в стаята с изправен гръбнак и високо вдигната глава.

— Господа, бих искал да ви запозная с госпожица Девън Сейнт Джеймс, дългогодишна приятелка на сестра ми. Госпожица Сейнт Джеймс ни дойде на гости, за да посети скъпата Джулиана, но уви, сестра ми все още пътува из континента. Въпреки това, аз се надявам, че ще се присъедините към нас, за да я приветстваме тази вечер в Търстън Хол.

При вида на Девън, тримата господа, седнали един до друг на дивана, скочиха като добре смазани пружини. Точно както и бе очаквал, че ще реагират, помисли си мрачно Себастиан…

Мейсън, млад човек с приятна външност, към когото Себастиан се отнасяше доброжелателно до този момент, вече бе завладял ръката на Девън и я поднасяше към устните си за целувка на онова същото място, което маркизът вече считаше за свое.

— Госпожице Сейнт Джеймс, това е господин Мейсън, местният банкер.

— Господин Мейсън, радвам се да се запознаем.

Маркизът се насочи към Евънс, който изпълни много сложен поклон.

— Ако някога се нуждаете от адвокат, смея да кажа, че господин Евънс ще свърши чудесно тази работа.

— Уверена съм в това, господин Евънс, благодаря ви. — Девън му се усмихна.

Уестфийлд побърза да се представи без чужда помощ:

— Джеймс Уестфийлд, госпожице Сейнт Джеймс. — Той приглади бялата коса назад по слепоочията си. — Как ви хареса нашия селски район?

Младата жена се засмя.

— Просто възхитително след задушливия въздух в Лондон.

Погледите им се срещнаха. Себастиан мислеше само за едно: никога не се беше гордял толкова, колкото в момента с нея. И никога не се бе презирал до такава степен. Защото с всяка секунда, с всяка дума увереността й разцъфваше. Тя беше като крехко цвете, появило се наскоро на света, което се наслаждаваше на топлината и светлината на слънцето. Тя се смееше и бъбреше.

Всичко тръгна перфектно.

За Себастиан вечерта продължи цяла вечност. Евънс, Мейсън и Уестфийлд останаха много по-дълго, отколкото му се искаше. Девън се оттегли в покоите си и малко след това те си отидоха. Преди весело да пожелае лека нощ на всички, тя ентусиазирано определи тази вечер като просто чудесна.

Останали сами в гостната, двамата братя можеха вече да изпуснат пара.

Джъстин, скръстил ръце пред гърдите си и здраво стиснал устни, се обърна към Себастиан и след кратко мълчание заяви хладно:

— Е, мисля, че не беше зле.

Себастиян го фиксира с леден поглед.

— Тя се представи блестящо, и ти го знаеш.

— Да, знам, но аз не говорех за Девън — посочи сковано Джъстин. — А имах предвид твоя избор на бъдещи съпрузи. Тези трима палячовци едва успяваха да държат ръцете си далеч от нея.

Дори самият той, помисли си яростно Себастиан, не можеше да държи ръцете си далеч от нея. Още една причина да я види омъжена, каза си той, и то бързо…

— И видя ли Уестфийлд? Използва монокъла си, за да й огледа гър…

— Да — изръмжа Себастиан. — Видях.

— Е, нито един от тях не става. Нито един.

Когато брат му не каза нищо, Джъстин го изгледа.

— Не ми казвай, че имаш фаворит между тези тримата!

— Не — отвърна Себастиан, с опасно нисък тон. — Девън няма да се омъжи нито за Мейсън, нито за Евънс, още по-малко пък за Уестфийлд.

— Ясно. Е, в такъв случай, аз се връщам в Лондон.

— Тази вечер?

— Да. Девън може да намира въздуха в Лондон за задушаващ, но аз нямам търпение да се върна там.

Себастиан много добре знаеше, че Джъстин е нервен. Беше го наблюдавал през целия ден и не беше особено изненадан от факта, че брат му не може да дочака до сутринта, за да се върне в Лондон. Факта, че бе решил да го последва тук, беше невероятен. По-малкият му брат обикновено избягваше Търстън Хол като чума. Освен това, два дни в провинцията, по принцип, имаха особен ефект върху човек с неговата природа.

Той придружи по-младия мъж до входната врата и излезе заедно с него на предната площадка, където един лакей вече беше изнесъл багажа му. Джъстин се обърна към брат си:

— Мисля, че постигнахме не малко тази вечер. Боже мой, можеш ли да си представиш Девън, омъжена за някой от тези трима идиоти?! Няма да е съвсем лесно да се намери подходящ кандидат за ръката й. Къде предлагаш да търсим по-нататък? — Практичността на брат му започваше да му лази по нервите, в момента това не беше нещо, за което Себастиан искаше да мисли. Но не беше ли в това целият смисъл на упражнението тази вечер? — Вече установихме, че моите приятели не стават — продължи Джъстин, — но може би един от твоите…

— Изключено — прекъсна го рязко по-големият му брат. Не можеше да понесе идеята тя да се омъжи за един от неговите приятели. — Ще трябва да опитаме отново — заяви троснато. — Налага се да я омъжим възможно най-скоро. Мисля, че е по-лесно да се намери подходящ съпруг, ако се добавят малко монети в джоба му.

— Предполагам, че това е възможност — съгласи се Джъстин и направи кратка пауза, преди да попита: — Колко дълго смяташ да останеш в имението?

Себастиан поклати глава.

— Не знам още.

— Добре. Ако намеря някакво брилянтно решение на въпроса, веднага ще се върна тук.

Взеха си набързо сбогом и Джъстин си тръгна.

Себастиан влезе в антрето и бавно затвори вратата след себе си. Обгърна го призрачна тъмнина.

Господи, главата го болеше ужасно, а той много добре знаеше, че почивката през нощта няма да я излекува.

Шумолене зад него привлече вниманието му. Рязко се обърна, тъй като си мислеше, че е сам.

Но не беше.

Една малка фигура стоеше в сенките, в близост до подножието на голямото стълбище.

Девън.

Погледите им се срещнаха и задържаха безкрайно. Очите й бяха широко отворени и немигащи, невероятно златисти, единственият намек за цвят върху бялото й лице.

Тя не продума. Просто се взираше в него.

Огромна, безмълвна тишина се настани между тях. И в тишината на този безкраен миг, Себастиан проклинаше себе си с най-лютите проклятия, така както — беше сигурен — и тя го правеше.

Обзе го смразяваща увереност и той знаеше, отвъд всяка мисъл, отвъд разума…

Мили Боже, тя бе чула всяка дума.