Саманта Джеймс
Съвършена съпруга (15)

Глава 14

Девън беше девствена. Мили Боже, девствена! Часове по-късно, мислите и чувствата на Себастиан все още се намираха в пълен безпорядък. Всяка частичка от съществото му му подсказваше, че е истина. Но как беше възможно това, след като тя живееше в онзи окаян коптор в Сейнт Джайлс? Работейки в онази адска дупка „Гнездото на гарвана“? Ходейки по опасните улици през нощта, сама и беззащитна, лесна плячка за най-долната измет на земята?

Но тогава си спомни обстоятелствата, които я бяха довели в дома му. Това го накара да преосмисли своето заключение — може би тя не беше напълно беззащитна. Девън беше въоръжена с нож и имаше силата и куража да го използва. Освен това притежаваше най-доброто оръжие от всички — своя ум. Фактът, че се бе облякла като жена в напреднала бременност, свидетелстваше, че наистина е доста изобретателна. Гениална дори. И все пак…

Точно когато си мислеше, че я познава… се оказа, че не е така.

Тя не беше проститутка, както си бе помислил в началото. След тирадата й в деня, когато я бе заловил да рови из вещите му, Себастиан си каза, че вече не може да я вини за онова, към което е било необходимо да прибягва, за да оцелее. Въпреки че й бе върнал огърлицата, от време на време се замисляше за произхода й. Девън я носеше постоянно. След като бяха почистили бижуто си личеше, че е скъпоценно. Наистина ли това е бил подарък на майка й от някакъв богат джентълмен?

Девствена! Милостиви Боже, девствена!

Устните на Себастиан се извиха в саркастична усмивка. Съществуваше, реши той с черен хумор, само един-единствен начин да разбере.

Невъзможно, каза си с извинителен смях. Малко вероятно е, да бъде приет добре. Девън все още бушуваше от негодувание, когато се отправи към стаята си.

Не беше в природата му да бъде безотговорен. Ни най-малко. Но това не намали желанието му да се изкачи по стълбите и да я обладае. Това не му попречи да иска да свали и последната й дреха, докато остане гола и се загърчи в ръцете му. Това не му попречи да изгаря от нуждата да оближе, вкуси и смучи тези великолепни, великолепни гърди, докато не им се насити. Това не спря копнежа му да я чуе как крещи и стене от удоволствие, докато потапя мъжествеността си в нея, отново и отново…

Това беше нецивилизованата част от него.

Цивилизованата му страна не беше много по-различна, призна си той.

Мисълта, че сега Девън спеше горе в спалнята си, го възбуждаше с невероятна сила.

Но не извън разума. Но не отвъд собствените му ограничения, каза си той.

Не би се поддал на моментната си слабост, отказваше да го стори.

Не беше мъж, който се поддава на всеки каприз и се подчинява на всеки първичен порив, защото беше човек с морал. Споменатите пориви и капризи трябваше да се обмислят и претеглят. Последствията, каквито и да са те, трябваше да бъдат изчислени и измерени, преди да се направи изборът, за да бъдат те отхвърлени или изпълнени.

Освен това, Девън беше невинна — Велики Боже, защо да се самозалъгва повече! — това само го караше да изгаря още повече от копнеж за нея. Но тя живееше под покрива му, под неговите грижи и опека. И независимо, колко много огънят на желанието възпламеняваше сетивата и разгорещяваше кръвта му, той нямаше да я обезчести, угаждайки на собствената си страст.

Особено след разговора им в каретата тази вечер.

Тогава го порази смущаваща мисъл. Ако майка й е била любовница на някой мъж? И Девън беше резултатът? Затова ли толкова твърдо беше против господата, имащи любовници?

Обхвана го пристъп на остра душевна болка. Господи, къщата му щеше да бъде празна без нея! Девън беше изпълнила душата и живота му със своя смях.

Беше го накарала да се почувства жив.

Странно напрежение стегна гърдите му, стана му трудно да диша. Усети в себе си студ. Девън, прошепна той, разкъсвайки се вътрешно, ах, Девън, какво да правя с теб?

Мили Боже, какво щеше да прави без нея?

Настроението му стана мрачно. Нуждаеше се от глътка бренди. Едно добро, силно бренди. С целенасочена походка, тръгна към библиотеката и любимото си кресло. Господи, трябваше да седне и да помисли.

Но креслото му вече беше заето.

 

 

Девън сънуваше сън. За ден, изпълнен с тишина. За тучни летни градини, пълни със зеленина, за сребристия звън на водата във фонтана и за слънчева светлина, струяща през ефирни бели облаци. Но, уви, приближаваше буря. Внезапно въздухът се изпълни с пращене. Проблесна светкавица и изтрещя гръм. Младата жена се размърда неспокойно в съня си, искаше да се върне обратно в онзи прекрасен свят на слънчев блясък.

Девън. Девън.

Тя подскочи рязко. Гърмът се чуваше съвсем близко до нея. В действителност изтрещя директно в ухото й.

Очите й бавно се отвориха. Над нея се извисяваше Себастиан, с лице мрачно и свирепо като бурята в съня й.

— Изчезнете — промърмори тя.

Но той не го направи.

— Девън, Звяра… онази космата топка… е заела креслото ми.

— За бога — промърмори сънливо, — вие сте по-голям от нея. Махнете я. — Тя се обърна на една страна и се приготви да се върне към съня си.

— Като се има предвид състоянието й, съмнявам се, че е разумно.

Сънливостта на Девън изчезна моментално.

— Време е — изрече бързо тя.

Себастиан я последва по петите, когато младата жена хукна надолу по стълбите.

— Вие сте знаели — изръмжа той яростно. — Знаели сте, нали?

— Какво? — възмутено възрази тя. — Искате да кажете, че вие не сте, така ли?

Той я хвана за лакътя и забърза редом с нея. Да отговори, би означавало да си навлече порой от обвинения. Продължаваше да роптае, когато отвори вратата на библиотеката.

— Боже мой — промърмори под нос, — това същество ще се окучи в креслото ми!

Девън беше достатъчно близко, за да го чуе. Тя първа пристъпи в стаята.

— Смятах, че трябва да сте го разбрали досега! — Не можа да се въздържи и го подразни: — Наистина, Себастиан. Във вашите владения трябва да имате кучета, коне…

— Значи затова е имала такъв зверски апетит!

Девън едва ли добре бе запозната с темата за раждането при кучетата, но в този случай поне, тя се оказа с по-задълбочени познания от него.

— Предполагам. — Младата жена се отпусна пред креслото на Себастиан, силно обезпокоена за състоянието на Бухтичка.

Кучето спря да рови с лапи и да се върти в кръг, легна и погледна господарката си, умолявайки я безмълвно. Девън се намръщи и успокояващо погали песа по гърба.

Нямаше да се наложи да чакат още много. Само след няколко минути Бухтичка започна да скимти, джавка и вие. Себастиан престана да крачи напред-назад пред камината.

— Девън — обади се отчаян, — трябва да направим нещо.

Тя го погледна. Той беше по риза, бяла като шалчето му, която сега представляваше измачкана купчина коприна, сякаш някой я беше тъпкал с крака. Дрехата бе разтворена до половина и разкриваше част от гърдите му. Стомахът й се сви при вида на гъстите, тъмни косъмчета. Дланите й се навлажниха. Ръцете му бяха твърде големи, мускулести и покрити също с копринени косъмчета. Тя се загледа очарована, чудейки се дали и останалата част от тялото му е окосмена по същия начин.

Бързо извърна очи. Какво, по дяволите, я беше попитал? А, да.

— Тя ражда, Себастиан. Сама трябва да свърши цялата работа.

И кучето се стараеше с всички сили. Изскимтя, надигна се и започна да диша тежко и напрегнато, докато Себастиан не можа да издържи повече. Той се отпусна на едно коляно до Девън, преглътна, след което протегна ръка към Бухтичка.

— Точно така — започна колебливо. — Можеш да го направиш, момиче. Знам, че можеш.

И тогава се случи нещо невероятно. Мокро, мъничко телце се появи на бял свят пред погледа им. Себастиан все още се взираше в него, когато стана нещо, още по-невероятно.

Бухтичка облиза ръката му.

Впоследствие още три телца се присъединиха към първото. Когато дълго време не се случи нищо, младият мъж я погледна с надежда.

— Дали приключи, какво мислете, Девън?

— Струва ми се, че да. — Осмели се да изкаже мнението си тя.

Той изпусна шумна въздишка на облекчение и с опакото на дланта избърса потта от челото си.

— Това беше изтощително.

Навярно за Себастиан е било много по-изморително, отколкото за самата Бухтичка, реши Девън с почти незабележима усмивка. Благоразумно оценявайки реакцията на новата майка, тя вдигна всяко новородено, за да надникне отдолу. Очите й се разшириха.

— О, Боже! — възкликна. — Себастиан, те всички са момчета! — Върнатите при Бухтичка кученца се свиха и едва чуто заскимтяха, инстинктивно затърсиха топлината на майка си. С носа си, тя ги избута близо до корема си. — Трябва да сме сигурни, че библиотеката ще остане топла тази вечер — заяви Девън.

— Сам ще разпаля огъня в камината — обеща Себастиан.

— А имена. Те трябва да имат имена, не мислите ли?

— Отлична идея — одобри той. — И какви да бъдат те?

— Не знам. Може би — изрече колебливо тя, — трябва да предоставя тази отговорност на вас.

— На мен! Защо?

— Аз измислих името на Бухтичка, и знам, че изобщо не харесахте избора ми. — Тази забележка беше съпроводена с красноречив, кос поглед. — Затова си помислих, че е редно вие да назовете бебетата, особено след като са момчета.

Себастиан изглеждаше много доволен. Той прокара пръст по гладкото, без косми коремче на едно от кутретата.

— Ето това е най-едрото — заяви той авторитетно. — И първородното. Затова ще се нарича Генерал, а това — той погали едно малко ушенце — Полковник, мисля. Следван от Майор и Капитан, разбира се.

— Страхотна идея! — Девън плесна доволно с ръце.

— Благодаря! — отзова се Себастиан. — Беше удоволствие за мен. — Той обърна глава и я погледна топло. — Изглеждате много щастлива — каза тихо.

— Така е — отвърна му простичко.

Те седяха рамо до рамо, нощницата на Девън се беше увила около голите й крака. Това беше момент, пропит със задоволство и удовлетворение.

Никой от двамата не чу как Джъстин натисна дръжката и отвори вратата.

— Така, така — провлече той, — и това, ако не са мама и татко, които се любуват на потомството. Колко са?

— Четири. И всичките мъжки — информира го Себастиан гордо.

Джъстин тръгна към тях.

— Признавам си, бях започнал да си мисля, че благословеното събитие никога няма да се случи.

Девън погледна към Себастиан, чието лице изразяваше огорчение. В същия момент той й отправи поглед, пълен с предупреждение. Раменете й потреперваха от смеха, който се опитваше да потисне. Джъстин приближи бавно до Бухтичка и нехайно протегна ръка към малките кученца.

Младата майка веднага му се нахвърли.

Джъстин отскочи назад.

— Тя ме захапа! Ей Богу, знам си аз, че не би трябвало да се доверявам на жена!

Себастиан се изсмя.

— Знаеш ли какво, приятелю? Ти току-що беше отхвърлен — каза меко. — За първи път, нали така? Може би това е знак за бъдещи неприятности. — Той почеса по коремчето същото кутренце. Бухтичка потърка глава в ръката му.

Джъстин все още продължаваше да се мръщи.

— Предполагам ти е ясно, че не съм изгубил и частица от чара си.

— О, хайде сега — каза Себастиан, смеейки се отново. — Прехапи си езика, да не би тези думи да се върнат обратно и да те преследват.

— Ти би се насладил на това, нали?

— Да, признавам си.

— Очевидно желаеш да ме измъчваш — заяви Джъстин. — Затова изчезвам. Лека нощ, Девън. Лека нощ, братко.

Никой от двамата не помръдна, след като Джъстин си тръгна. Девън отново усети нарастваща умора. Клепачите й натежаха, но тя не искаше да се движи. Да бъде толкова близо до Себастиан, седейки така… чувстваше се много добре. Той беше солиден и топъл. Това… това чувство в нея, което я обгръщаше, младата жена копнееше да не му позволи да си иде, за да може да му се наслаждава завинаги. Защото никога не се бе чувствала толкова сигурна. И така защитена. Ако се гушнеше по близо до него, щеше ли той да забележи, че…?

Следващото нещо, което усети, беше как мускулести ръце се плъзнаха около раменете и под коленете й, и я вдигнаха от пода.

Устните й докоснаха шията на Себастиан. Девън промърмори сънено:

— Трябва да се погрижа за Бухтичка и кутретата й.

В гърдите на мъжа избоботи смях, точно под мястото, където бе притисната ръката й.

— Сладка моя, вие спите на рамото ми повече от час.

Сладка моя.

Внезапно сърцето на Девън се сви. Глупаво беше да търси нещо повече в тези думи, отколкото в действителност имаше в тях, помисли си с болка.

— Прегърнете ме — прошепна той.

Но ръцете й вече бяха обвити около врата му. Тя сгуши лице в шията му, наслаждавайки се на скритата му власт. Погледът й се плъзна нагоре, покрай опънатите сухожилия на врата му към красиво изваяните му устни. Те дори не трепнаха, когато той я понесе с лекота нагоре по стълбите в нейната стая.

Лунната светлина, процеждаща се през завесите, освети строгите очертания на лицето му. Сърцето й препусна лудо, когато съзря суровата мъжественост изписана на него. То бе толкова близо, че тя не можа да се въздържи и докосна с върха на пръстите си трапчинката на брадичката му, която толкова много я очароваше.

— Много сте красив — каза младата жена сериозно.

Себастиан бавно я положи върху измачканите завивки. Нещо проблесна в очите му, и внезапно Девън се почувства така, сякаш надникна в душата му. И като че ли съзря там необичайна за него неувереност.

— Не съм — отвърна той. — Джъстин е красивият.

Девън седна.

— Вие също — увери го тихо.

Младият мъж въздъхна.

— Благодаря за думите, Девън, но аз знам как изглеждам. Твърде едър. И прекалено тъмен. Когато бях малък, другите деца ми викаха циганин. — Като взе ръката й, той разпери широко пръсти срещу нейните. В сравнение с тях, неговите бяха масивни. Дланта му беше топла и груба, и докосването до нея предизвика в Девън странна тръпка в най-потайните и забранени кътчета на тялото й. Дори в тъмното контраста между цвета на кожите им бе очевиден. — Виждате ли? Ръцете ви… те са наполовина по-малки от моите. — Проблясък на усмивка трепна на устните му. — Вие сте наполовина по-малка от мен. — Отдръпна ръката си.

Погледът й се изостри. Какво беше това? Почувства неуловима болка.

— Вие сте обект на разговорите в града, Себастиан. Вижте, всяка порядъчна госпожица в Лондон се състезава да ви бъде годеница. Видях го с очите си тук, в тази къща. Всички тези дами са готови да паднат в краката ви. Бихте могли да имате всяка жена в Лондон.

— Е, това може би е вярно, но позволете ми да разширя вашите знания, Девън. Това е така, защото всяка една от тях копнее да бъде маркиза. Не непременно моя маркиза. Това е силна примамка. Браковете по любов са рядкост. Те обикновено се основават на взаимна изгода. И не искам да изглеждам дребнав или незначителен, защото обичам брат си с цялата си душа, но ако Джъстин беше маркиз, никой не би погледнал втори път към мен.

Девън бе шокирана. Втрещена. Беше абсолютно невероятно, че този изключително уверен мъж таи такава нелепа представа за себе си. Но едновременно с шока, който разтърси цялото й същество, тя беше и безкрайно трогната, че е споделил подобно нещо с нея. Подозираше, че не са много мъжете, които биха се осмелили да рискуват да разголят душата си по този начин.

— Всъщност, той е известен като най-красивия мъж в Англия…

— Да, да, знам. — Девън завъртя очи. — Но това, което току-що казахте, че ако Джъстин е бил маркиз, никой не би ви обърнал внимание… Това абсолютно не е вярно! — заяви му тя смело.

— Боя се, че е вярно, Девън. Няма смисъл да се самозалъгвам.

— Не е вярно! — настоя тя. — И не бива да мислите така. Искате ли да знаете защо?

Устните му трепнаха в почти незабележима усмивка.

— Предполагам, че вие ще ми кажете.

Младата жена стисна с ръце дланите му — стисна ги здраво, давайки му по този начин да разбере, че ще се отнесе с неодобрение към опита му да ги освободи — така, както веднъж бе направил с нея.

— Да, точно това ще направя. Вие казвате, че се виждате такъв, какъвто сте. Е, нека ви кажа това, което аз виждам. Виждам един мъж с широк гръден кош и силни рамене — забелязах ги веднага! Онази нощ, когато се събудих — тук, в това легло — не можех да откъсна очи от вас. Разбира се, аз говоря от свое име, но не мога да си представя, че би имало жена, която би отсъдила по друг начин. Смея да твърдя, че повечето се възхищават на мъж, който е много по-висок от останалите, мъж с големи ръце като вашите, мъж, който кара жената да се чувства крехка, малка и защитена. Всяка сутрин ви виждам да седите на бюрото си, слънчевата светлина прави косата ви да блести като перата на гарван, и аз си мисля, че никога през живота си не съм виждала толкова привлекателен мъж като вас. — С всеки дъх, с всяка дума, гласът й придобиваше плам, в гърдите й напираха емоции. — Вие, Себастиан Стърлинг сте поразително красив по начин, който… е, просто… вие спирате дъха ми… карате ме да тръпна. А брат ви, със сигурност, не ме кара да се чувствам така.

Май не стана точно, както желаеше. Беше ли казала твърде много? Няма значение, вече бе сторено. Сега единствено можеше да се моли, да е успяла да го убеди.

Доби кураж и колебливо погледна нагоре.

Въздухът, сякаш внезапно оживя от вибриращо напрежение. Себастиан я гледаше съсредоточено. Когато погледите им се срещнаха, нещо проблесна в неговия, нещо, което тя никога не бе виждала преди. Гледаше я така, сякаш искаше да я погълне. Да я изяде.

Опита се да успокои неразумното препускане на пулса си, но без резултат. Всичко като че ли бе застинало на едно място — самият свят, и най-вече сърцето й. А, да, особено сърцето й! За един ослепителен, спиращ дъха момент, Девън беше убедена, че той ще я целуне.

Беше й уютно топло, когато я понесе нагоре по стълбите, но сега изведнъж й стана горещо. Седяха толкова близо един до друг, стоманено твърдото му бедро нежно се притисна до нейното. Дъхът й се накъса. Неговата близост я караше да трепери вътрешно. Желаеше неговото докосване. Желаеше го така, както не бе желала нищо друго досега. Желаеше го, както пресъхнала от слънцето земя — напоителен дъжд.

Гласът му наруши напрегнатата тишина.

— Девън — проговори той. — Никога… ама никога… не казвайте на мъж това, което току-що ми казахте. — Наведе се напред, челюстта му се стегна. — Защото следващият, който чуе това, несъмнено ще ви изнасили на секундата.

Тя искаше той да я изнасили на секундата.

Но усмивката му беше изчезнала и Девън се почувства объркана и обезкуражена. Изражението му беше съвсем ожесточено. Чертите на лицето му бяха опънати от напрежение.

Усмивката й угасна. Сърцето й затрепери, заедно с новоизлюпената й смелост. Взря се в него със замъглени очи. Може би беше заслепена. Заслепена от лунната светлина. Заслепена от него. Заслепена от емоцията, която кипеше в гърдите й.

Почувства как се мята безпомощно. Беше правила грешки и преди, но никога не го бе виждала да изглежда така… никога, както в този момент.

— Обещайте ми, Девън. — Пръстите му се бяха вкопчили в нейните с желязна хватка.

Болката беше огромна, сякаш гигантски юмрук се стовари върху сърцето й. Гърлото я болеше толкова силно, че едва можеше да говори.

— Себастиан…

— Обещайте ми!

Девън кимна съвсем леко.

— Обещавам — прошепна хрипливо. — Обещавам…

Той я пусна.

Дълбоко наранена, тя извърна глава настрани. Не можеше да гледа как той си тръгва. Когато вратата се затвори, вдигна юмрук към устните си, задушавайки своето ридание без сълзи. Нищо не разбираше! Толкова ужасно ли беше това, което каза? Ами ако беше прекрачила допустимите граници? Или бе твърде фамилиарна? Когато беше с него, никога не се замисляше за разликата между тях. Нямаше значение, че той е маркиз, а тя — никой. Той беше просто Себастиан…

Но нямаше никакви съмнения, вътре в него бушуваше ураганна вихрушка. Беше я почувствала с цялото си същество. Какво беше това? Гняв? Неодобрение? Спомни си всичко, което му бе доверила. Господ й е свидетел, че всяка дума беше истина.

Той беше красив. Зашеметяващо красив. И си беше помислила, че ще е доволен…

Очевидно беше сгрешила.

 

 

Себастиан беше човек, който се гордееше със своя контрол. Не само по природа, но и по необходимост. За да поправи пораженията, които родителите му бяха нанесли на фамилното име, за да възстанови уважението, спечелено от предците му, нямаше никакъв друг избор.

В този момент, в тази стая, неговият контрол почти рухна.

Стисна юмруци, затвори очи, борейки се със силните емоции, които бушуваха в него, и отправи благодарност към небето, че беше в състояние да си тръгне. Откъде намери тази сила на волята, не знаеше. Не би могъл да го направи отново.

За човек като Себастиан това не беше никак лесно. Още от самото начало инстинктът му го бе предупредил, че Девън ще внесе хаос в цялото му домакинство. Просто не бе предположил колко много.

Никога не бе допускал, че ще внесе хаос и в душата му.

Беше напълно отвратен от себе си заради начина, по който я бе накарал да се чувства. Той бе човек на внимателното обмисляне. Не беше планирал това и не му харесваше да бъде уловен в тази неизвестност на противоречиви емоции.

Привързаността беше едно нещо. Нямаше нищо против нея. Но това преобръщане на сърцето, този пламък в душата му…

Не се нуждая от това, помисли си той. Не и аз. Тя беше уловила сърцето, ума и тялото му в… какво? Страст? Определено, не. Той беше твърде стар. И твърде умен. И все пак, какво друго обяснение имаше за това? Когато Девън беше близо до него, той се чувстваше напълно извън контрол, тя внасяше смут в цялото му същество.

Когато се събудеше сутрин, мислеше за нея. Само за нея…

Всяка нощ, когато се унасяше в сън, тя беше последното нещо в съзнанието му.

Господи, тя изпълваше дори сънищата му! Много нощи предателският му ум се къпеше в изгарящи, безочливо еротични видения за Девън. Колко пъти се беше будил задъхан и потен, с ерекция, твърда и щръкнала като желязна пика?

Тя винаги беше гола. И винаги в ръцете му. Виждаше я как се накланя към него, езикът му потъваше във влажната пещера на устата й, кадифените й крака, уловени между твърдостта на неговите бедра, ръцете им се търсят неуморно, гърдите й като дамга изгаряха неговите. Виждаше как шепите му се изпълват с пищната плът на тези меки хълмчета с цвят на слонова кост, върховете на пръстите му си играят с влудяващо неуловим ритъм около възхитителните зърна с цвета на изгрева, докато тя викаше и молеше да вкуси устните му. Понякога лежеше под него с широко разтворени крака, а прегръдката на тялото й, гореща, влажна и стегната, бе около твърдия му ствол, докато той потъва в нея отново и отново.

Нощното небе хвърля мъгливо сияние върху тялото й, косата й става плетеница от позлатени лунни лъчи; тя се премества върху корема му, докато седне гордо… отгоре му. Той не може да откъсне очи, гледайки я как се подпира на гърдите му и бавно се спуска по неговата твърдост… това, това беше най-поразително яркият образ от всички.

Събуди се с чаршафи, мокри от семето му. Господи, не се беше изпуснал в съня си, откакто беше младеж — зелено момче, което мечтае да се пъхне в леглото на първата жена в живота си. Дори и сега усети как кръвта му препуска — горещ и плътна спирала от огън, извиваща се ниско в корема му.

Боже, що за шега! Той трябваше да я учи как да бъде дама — истинска, изискана дама от висшето общество.

Но нямаше нищо правилно в мислите му, когато беше с нея. А на Себастиан не му харесваше това безразсъдно желание. Не беше сигурен как да го спре — или дори, дали може.