Саманта Джеймс
Съвършена съпруга (24)

Глава 23

Следващите три сутрини те прекараха по същия начин — в мързеливо доволство, белязано от дълги томителни часове, обвити в прегръдките си. Лондон изглеждаше един безкрайно далечен свят. По цял ден Девън почти не се отделяше от Себастиан. Разхождаха се из градината и ръката на младата жена надеждно и уютно почиваше в мъжката му длан. Скитаха по протежението на реката и се радваха на слънцето, понякога в дружелюбно мълчание, понякога в смях и игривост.

Не беше трудно да се разбере защо Себастиан обича Търстън Хол. Онзи ден, в портретната галерия, й беше казал, че за него имението е най-скъпо и най-близко до сърцето му, повече от всичко друго. Тукашният живот беше белязан от непринудената простота, присъща на провинцията, всичко беше пропито от благословено спокойствие, което никога не би могло да съществува в неистовата суматоха на Лондон. Тук останалата част на света беше недостъпна, сякаш отдалечена на цяла вечност.

Беше й казал, че това, което двамата споделят, е нещо рядко. Нещо уникално. И беше много прав! Докосваше я често — мимолетна ласка на пръста му по извивката на челюстта й, съвсем лека милувка на дланта му по лицето й. Сякаш не можеше да получи достатъчно от нея!

Той я обичаше. Обичаше я дълбоко. Това чувство беше там, в блясъка на очите му, когато правеше любов с нея, във всеки интимен поглед, който си разменяха, във всяка целувка, с която даряваше устните й.

Когато беше с него, Девън се чувстваше препълнена с емоции. Обичаше го с всеки удар на сърцето си, с всяка клетка на тялото си, с всяка фибра на душата си. А когато беше с него по този начин… не можеше да има по-голямо удоволствие от това. И искаше така да продължава, до безкрай. Защото, когато бяха заедно, не съществуваше утре. Само сега. Само днес. Само чудото, че принадлежи на него, да бъде с него.

И да знае, че Себастиан изпитва същото, беше чисто блаженство.

Седмица след пристигането им в Търстън Хол, те се бяха уединили в библиотеката след вечеря, където прекараха около час. Когато играта на шах приключи, Девън се изправи и тръгна към вратата на терасата. Спря се там за момент, лениво сключи ръце зад гърба си и се загледа в полумесеца, блещукащ в небето. Обръщайки се назад, тя видя как Себастиан, без да бърза, се изправя на крака.

— Девън, имам чувството, че ти доскучах до безумие. Не знам какво да предприема против това? — Той повдигна вежди в знак на отчаяние. — Играхме на карти. Играхме шах. Моля те, кажи — провлече той — има ли някакъв друг вид забавление, с което бих могъл да те заинтересувам?

— Може и да има — отговори тя дръзко, като се изчерви. — Вероятно имаш някакви предложения?

В очите му лумна огън.

— В действителност имам няколко. — Горещината в погледа му беше толкова силна, че тя се почувства обгорена от нея. — Ела тук и да видим, дали ще мога да те изкуша!

Пулсът на Девън препусна лудо. Краката й я понесоха напред, без никаква съзнателна мисъл. В момента, в който стигна до него, той я заключи в капана на прегръдката си. Ръцете му се спряха върху извивките на бедрата й. Устните му се задържаха на милиметри над нейните, толкова близо, че двамата споделяха един и същи дъх.

— Възможно е да те шокирам — предупреди я шепнешком.

Тръпка премина през тялото й.

— Шокирай ме — прикани го безразсъдно.

Тя зърна очите му, пламнали и сияещи, миг преди устните му да уловят нейните. Ръката му се плъзна към кръста й и притисна тялото й срещу слабините му, което й позволи да усети силния пулсиращ ритъм на желанието му. Девън потрепери и се потопи в горещото, разтапящо великолепие на целувката му.

Никой от тях двамата не чу, когато вратата на библиотеката се отвори и после затвори.

Джъстин хвърли поглед към двойката и яростно изруга.

Девън подскочи и се вкопчи в жакета на Себастиан.

— Това е Джъстин — ахна задъхана тя.

Себастиан изобщо не реагира. Хватката му на кръста й се затегна. Сякаш нищо не се беше случило, той отново я целуна, дълбоко и страстно.

— Изчезвай, Джъстин! — каза, без да поглежда към брат си и без дори да вдигне глава от устните й.

— Себастиан — изрече той с груб, взискателен тон, — бъди така любезен и ме гледай, когато говоря с теб!

Себастиан най-накрая вдигна глава. Ръцете му се стегнаха покровителствено около младата жена. Той се взря в Джъстин над главата на Девън.

— Какво искаш? — попита рязко.

Първоначалният шок на Девън от пристигането на Джъстин бе заменен от силен срам. Копнееше да зарови глава в гърдите на Себастиан, под жакета му… но сякаш някой от двама им можеше да се скрие?! Щеше да се наложи по някое време да се изправи пред Джъстин, така че защо да не го направи сега? Пое си дълбоко дъх, обърна се и застана до Себастиан. Той не попречи на това й движение, но задържа ръката си собственически на кръста й, като я придърпа плътно до себе си.

Девън забеляза, че по-малкия брат беше застанал в близост до масата за карти. Изражението му беше ледено, също като гласът му, когато проговори:

— Мисля, че е по-добре да я пуснеш!

Себастиан настръхна. Той отправи смразяващ поглед към брат си.

— Аз не мисля така — отсече. — И следващия път бъди така любезен да почукаш преди да влезеш!

Очите на Джъстин се присвиха.

— Смяташ ли, че не разбирам какво става тук? Не трябва да я докосваш, Себастиан, и ти много добре го знаеш. И определено нямаш право да я целуваш. Така че предлагам да я оставиш на мира — каза със строг тон, — преди да е съсипана… — Изведнъж млъкна и премести поглед от опънатите черти на брат си към Девън. — Господи — изрече сковано, — твърде е късно, нали?

Лицето на Девън беше почервеняло. Изгаряше от срам, чак до пръстите на краката си.

— Джъстин — проговори съвсем тихо, — всичко е наред.

— Не, Девън, нищо не е наред.

Ръцете й започнаха нервно да мачкат гънките на роклята. Устните й се разтвориха, но от там не излезе нито звук. Джъстин се гневеше на Себастиан, не на нея. Нещо се появи в очите му, нещо, което тя не успя да разчете. Състрадание?

Той се взираше право в нея.

— Това не може да се случи, Девън. Не може.

Гърлото й се сви от ужас. Тя искаше да запуши ушите си с длани, така че да не трябва да слуша. Поклати глава.

— Джъстин…

— Аз нямам намерение да те наранявам. Опитвам се само да те предпазя от грешки! Дявол да го вземе, принуждаваш ме да го кажа! Той няма да се ожени за теб! — Думите разбиха сърцето й и я изгориха чак до мозъка на костите. — Той няма да се ожени за теб! — повтори Джъстин, сякаш веднъж не беше достатъчно. — Никога няма да рискува да предизвика скандал. — Направи многозначителна пауза. — Той ще се ожени за някоя като Пенелопе Хардинг.

Девън не можеше да диша, дробовете й бяха в треска за въздух. Ръката на Себастиан вече не лежеше на кръста й. Младата жена стоеше като вкоренена в пода, сама, както никога преди. Вдигна ръка към устните си, все още подути от целувките му.

— Девън! — прошепна умолително Джъстин. — Чуваш ли ме? Той ще разбие сърцето ти!

Нямаше сила на земята, която можеше да я спре сега. Цялата разтреперана, тя погледна нагоре към Себастиан, само за да види каменното му изражение и строгите линии, издълбани около устата и очите му. До нея, тялото му беше напрегнато и сковано.

Той извърна поглед.

И Девън разбра. Тя знаеше.

Нещо вътре в нея изсъхна и умря. Не защото той не можеше. Защото не искаше. Между едното и другото имаше огромна разлика.

Не беше откровеността на Джъстин, която я нарани. Това тя можеше да понесе. Но той грешеше, помисли си тя отнесено. Себастиан не можеше да разбие сърцето й. То вече беше разбито. Усещаше го пръснато на един милион парченца… Ако го беше изтръгнал от гърдите й, болката щеше да бъде по-малка.

Със сподавен вик, тя се втурна към вратата.

Себастиан успя да я хване за ръката.

— Девън!

Той щеше да я последва, ако Джъстин не беше го спрял, сграбчвайки го за лакътя.

— Остави я на мира!

Себастиан се завъртя.

— Махни си ръцете от мен! — изсъска той. — Не ти ли е достатъчно това, което направи?

Джъстин го пусна, но не отстъпи. Те се изправиха един срещу друг, почти допирайки се.

— Аз постъпих честно, Себастиан. Но ти не можеш да кажеш същото за себе си.

— Не се меси! — предупреди го рязко брат му. — Това не е твоя работа.

— Но я направих моя работа! Господи, нима не разбираш, какво си сторил? Ти. Винаги постъпващият толкова правилно. Моят брат светец…

— Никога не съм претендирал да бъда светец, Джъстин. И ти много добре го знаеш!

— О, сега и извинения! — Тонът на по-малкия беше язвителен. — Боже, и наричат мен подлец!

Очите на Себастиан хвърляха пламъци.

— Кой си ти, по дяволите, че да ме поучаваш?!

— Точно така! Правилно! По дяволите, дори успя да ме убедиш, че не съм прав за вас двамата. Ти ми каза и аз повярвах. Мислех си, че отношението ти към нея е просто на приятел. Смятах, че си твърде благороден, за да направиш нещо недостойно. Предполагах, че, за разлика от другите хора, ще постъпиш правилно и ще я оставиш на мира.

— Млъкни! — изръмжа Себастиан.

— Няма! Мислиш ли, че не видях звездите в очите й? Тя беше невинна, нали така?

— Това не е твоя работа!

Джъстин изсумтя с отвращение.

— Дойдох тук със списък с подходящи кандидати за ръката й, а какво намирам? Това, което искахме да избегнем — Девън в обятията на господаря! О, но се питам — гласът му режеше като с нож, — кой ще е този мъж, който ще иска остатъците след теб?! Тя заслужава някой, който ще я обича, Себастиан. Някой, който ще се грижи за нея. Който ще й даде всичко, което тя никога не е имала. Или мислиш да я задържиш тук за собствено удоволствие и да я направиш твоя курва?

Ръцете на Себастиан се свиха в юмруци.

— Тя не е курва!

— О, извинявай! Твоя любовница, тогава. Съпругата ти, когато благоволиш да избереш такава, определено ще бъде очарована от това. — По-младият мъж се изсмя грубо. — О, но аз съм сигурен, че ти ще измислиш нещо. Планирането винаги е било силната ти страна, нали?

Дъхът на Себастиан със свистене излезе от гърдите му. Той притисна едрите си длани отстрани на тялото. Искаше му се да забие юмруци в красивото лице на брат си.

— За бога — процеди през зъби, — ако не ми беше брат, щях… — направи крачка напред, само за да успокои себе си.

Очите на Джъстин заблестяха.

— Давай! — предизвика го той. — Вярвам, че и на двамата ще ни се отрази добре малко бой.

Напрежението засвистя между тях. Погледите им се срещнаха. Те се изправиха един срещу друг, изгарящ поглед срещу изгарящ поглед, момент на абсолютно пълна напрегнатост.

Никога братята — още откакто бяха деца — не бяха стигали толкова близо до бой, както сега. И те го знаеха.

Себастиан беше този, който сложи край на деликатното положение.

Стиснал зловещо устни в тънка черта, той сковано тръгна към вратата.

— Махай се, Джъстин! — Изражението и тонът му бяха ледени. — Махай се, преди да те изритам оттук!

 

 

Свита на кълбо, Девън лежеше на леглото, без да можеше да заплаче. През целия си живот не беше изпитвала толкова дълбоко отчаяние. Когато майка й почина, тя се бе почувствала така, сякаш е загубила част от сърцето си. И едва през последната седмица болката бе започнала да стихва.

Но тази болка, която изпитваше в момента, не можеше да се потуши със сълзи, защото беше извън техните граници, болка, която тя се боеше, че ще носи завинаги в себе си.

Дните прекарани в Търстън Хол със Себастиан… Така отчаяно й се искаше да вярва, че те могат да продължат вечно. Че това, което те споделяха, е повече от моменти на възторжен екстаз, на възбудено преплитане на крайници и впиване на устни. Искаше й се да вярва, че сърцата им са се свързали толкова сигурно, колкото телата им.

Но те не могат да се скрият завинаги от външния свят.

И няма да могат да се скрият от реалността.

Нямаше право да се сърди на Джъстин, просто не можеше.

Повече от всичко Девън беше ядосана на себе си. Дълбоко в душата си винаги бе знаела, че Себастиан никога няма да се ожени за нея. С горчивина, тя си призна, че й го бе споменал няколко пъти в онази нощ, когато беше открила, че той иска да я омъжи за друг. Какви бяха точно думите, които й беше казал?

Ако нещата бяха различни… ако аз бях различен.

Не, тя не можеше да промени това, което е била. Не можеше да промени това, което е.

Нито пък той можеше.

А, да, помисли си тя, по-добре да узнае истината сега, отколкото да живее с глупави мечти.

С напълно опустошена душа, постави буза върху ръката си.

Именно тогава го чу… звука от отваряне на вратата. Като отметна тежката грива на косата от лицето си, тя видя очертанията на висока, едра фигура, застанала на прага.

Бавно се изправи до седнало положение. В този миг сърцето й със сигурност престана да бие. То възобнови работата си с откъслечни, глухи удари. Съзнанието й се замъгли. Времето спря.

За миг Себастиан се намери до леглото й. Силните му ръце се плъзнаха под нея. И тя усети как се издига високо във въздуха.

Загубила дар слово, Девън се втренчи в профила му, очертан от лунната светлина. Усети в него целенасочена решимост, която беше някак си почти свирепа.

Дълбоко от гърлото й излязоха ниски, задавени звуци.

Прегръдката му се затегна. Крачката му се ускори. Без да каже ни дума, без дори да издаде звук, той я понесе по коридора към стаята си.

Отмятайки завивката настрана, той положи младата жена на матрака. Преди да успее да си поеме дъх, тя отново се оказа затворена в обятията му. Прегръдката му беше толкова здрава, че Девън можеше да усети как тупти сърцето му — точно под мястото, където дланта й лежеше върху гърдите му. То биеше подобно на нейното — като барабан, силно и бързо.

Заля я съкрушителна вълна от болка. Тя лежеше в леглото, помисли си безумно Девън, където той ще лежи с жена си. В къщата, където децата му ще се родят. Ще се родят точно в това легло.

И устните му…

Не можеше да го понесе. В никакъв случай.

— Защо правиш това? — извика тя, без да се интересува, че гласът й звучеше така, сякаш всеки момент ще избухне в сълзи.

Изведнъж, с болезнена яснота, си спомни как една вечер по време на вечеря в лондонския дом на Себастиан, Джъстин беше заявил, че брат му ще се ожени само за подходяща млада жена с безупречно потекло.

Със синя кръв.

Девън знаеше защо — заради скандала предизвикан от майка му. Той няма да направи избор, с който да се забърка в подобен скандал, призна с горчивина тя. Себастиан никога няма да се ожени за нея, една жена със съмнителен произход.

Макар и да беше глупаво, тя копнееше, той да й прошепне, че я обича, както тя го обича. Жадуваше да чуе обещанието му, че тя ще му бъде жена, че корените й от Сейнт Джайлс нямаха никакво значение, също както чувството му за дълг или благоприличие.

Но мимолетната й надежда беше попарена. Той поклати глава, изражението му беше толкова опустошено, че тя почти извика, очите му отразяваха нейното страдание и пустота.

Младата жена издаде глухо, накъсано ридание.

— Пусни ме! — изплака тя.

Измъчен стон се изтръгна от гърлото му.

— Не мога! Не виждаш ли, не мога да се откажа от теб! Не мога да те пусна!

Пръстите му уловиха брадичката й. Той прошепна името й — звук от болка — след това спусна уста върху нейната. Тя вкуси отчаянието, породено от болка, страст и жарко, огнено желание — нейното собствено беше също толкова свирепо. С нисък безпомощен стон тя се предаде под натиска на устните му. Не можеше да откаже нищо на този мъж. Когато той вдигна глава, тя се беше задъхала.

Дрехите й бяха нетърпеливо махнати, заедно с неговите. Гол, той застана пред нея. С устни, ръце и език, лакомо проследи елегантните женствени извивки на плътта й. Но и Девън беше точно толкова алчна. Ръцете й и гривата на косата й галеха корема му. Пръстите й се заплетоха в гнездото от косми на слабините му. Дланта й обви плътно твърдия му напрегнат член. Той беше горещ. Изгарящо горещ. Но тя се наслаждаваше на начина, по който той набъбва и нараства, на начина, по който пулсира в дланта й… в нея.

Бедрата му тласнаха напред.

— Да — каза дрезгаво. — Това е начинът. О, Боже, Девън…

Тя не го освободи, напротив изследва го смело, позволи на пръстите си да шарят надолу по дължина на ствола му, след това да танцуват обратно нагоре, с един разгорещен, разтърсващ ритъм, който го караше да се задъхва.

— Достатъчно! Не мога да понасям повече! — Дишането му бе тежко и накъсано, ръката му хвана нейната и я отдръпна.

С един огнен удар той се заби дълбоко в нея. Женствеността й се изпълни с него, с неговата топлина, сила и мощ, и тя изстена на глас.

Той се дръпна назад, оставяйки главичката на члена си заровена в нея. Това не беше достатъчно. Съвсем не беше достатъчно. Почувствала се празна и лишена, тя се вкопчи в бедрата му, в стремежа си да го върне обратно вътре в тялото си.

Погледът му я заливаше като течен огън.

— Ти си моя! — каза хрипливо. — Моя!

И се гмурна отново. Тласъците му се ускориха, докато не станаха почти диви и толкова дълбоки, че докоснаха душата й.

Тяхното любене беше примесено с мрачно отчаяние. Ръцете й се плъзнаха и зашариха по неистово движещите му се бедра. Пръстите й се забиха и стиснаха задните му части, наслаждавайки се на усещането за него.

Всеки следващ удар я приближаваше към ръба. Бедрата й го обгърнаха, сякаш го впримчиха в затвор, за да го свържат с нея завинаги. Опита се да забави кулминацията, но тя беше твърде силна. Вътрешните й мускули се свиха плътно около неговата мъжественост.

Последва хленч — нейният собствен, смътно осъзна тя — и после всяка съзнателна мисъл престана да съществува.

Себастиан изригна в нея и светът експлодира. Нейното освобождаване беше също така жарко и изпепеляващо, както неговото.

Непосредствено след това, Себастиан легна по гръб и сложи ръка върху очите си. Изтощена и разтреперана, Девън зарови лице във възглавницата.

Една-единствена сълза потече от ъгъла на окото й.

Беше се чудила какво ще се случи по-нататък… сега вече знаеше.

Не мога да те пусна!

Грубият му измъчен шепот отекваше в ума й, докато не й се прииска да изкрещи на глас от болката на осъзнаването.

Джъстин беше прав. Себастиан никога нямаше да се ожени за нея. Той щеше да я направи своя любовница…

Но Девън нямаше да бъде ничия любовница.

Ако останеше с него, щеше да се превърне в блудница, нещо, което се бе зарекла да не бъде. А и никога не би предала майка си по такъв начин. Не би предала самата себе си по такъв начин.

И после… от момента, в който научи, че е незаконородена, намрази човека, който й беше баща. Не можеше да разбере, как майка й продължаваше да обича мъжа, който я беше отхвърлил и й бе причинил толкова непоносима болка. Не разбираше и безкрайната тъга, спотаила се дълбоко в очите на майка й.

Сега всичко й стана ясно.

В известен смисъл, с болка си призна тя, вървеше почти по същия път като майка си.

И беше тъжно, че трябва да се изправи пред горчивата истина.

Обичаше Себастиан. Винаги щеше да го обича. Но той принадлежеше на един друг свят, много по-различен и недостижим от нейния собствен. Но, за разлика от майка си, нямаше да се поддаде на отчаянието и да прекара целия си живот в съжаление за нещо, което желае, но никога не може да има.

Тя беше по-силна от това.

Без значение колко труден е изборът, знаеше какво трябва да направи.

Когато се върнеха в Лондон, двамата трябваше да се разделят.