Саманта Джеймс
Съвършена съпруга (19)

Глава 18

Може би всичко беше започнало като игра, като едно безгрижно съблазняване на този мъж, но затова пък се получи вечер, като никоя друга. Една вечер на вълнения, на очарование и вълшебство. Една вечер изпълнена с обещания…

Много по-късно Девън си зададе въпроса, откъде беше намерила тази безразсъдна смелост да каже това, което беше казала. Да направи това, което беше направила. Навярно защото искаше този ден да продължи вечно. И тази нощ да не свършва никога.

Защото изкушението беше неустоимо… той беше неустоим. Когато я целуна. Отново.

А за възможността да се наслади още веднъж на изгарящата топлина на устните му върху нейните, Девън би направила… всичко.

Всъщност, беше го направила.

Но и той също я желаеше.

Защото, макар точно тя да бе започнала играта, то Себастиан беше този, който пое контрола. Превъзходството на страстните му целувки не оставяше никакво съмнение.

Сърцето й се разтупка, а тя стоеше в захлас, докато пръстите му проследяваха веждите й, носа, очертанията на устните й. И когато се вгледа в блестящите му сребристи очи, това, което съзря там, накара пулса й да полудее и сърцето й да запее. Гърдите й се напрегнаха, а зърната им настръхнаха. Когато прокара ръце по гърба му, усети всеки негов мускул, всяка негова жила. Бричовете му бяха толкова тесни и тънки, че й позволиха да почувства всяка изпъкнала част от него…

Всичко.

— Девън — прошепна той.

Тогава я притисна силно към себе си.

Прегърна я здраво в разгара на един миг, по средата на един дъх, по средата на един удар на сърцето…

Тя обичаше Себастиан. Обичаше неговата гордост. Арогантността, която я подлудяваше. Неговата пламенна закрила за близките и скъпи на сърцето му хора.

Тя се вкопчи в него, предлагайки му трепетните си устни безгрижно, макар той да виждаше ясно какво става в душата й.

Но не й беше писано да получи целувката, за която толкова жадуваше.

— Себастиан? — извика един глас. — Девън?

Стъпките се чуваха все по-близо.

Себастиан вдигна глава. Ругатнята, която изрече под нос, подпали въздуха — твърде сочна, доста описателна и изненадващо поучителна за жената, притисната здраво в обятията му.

— Това е Джъстин! Какво, по дяволите, прави той тук?!

 

 

В мига, в който Девън и Себастиан влязоха в гостната, Бухтичка се понесе към стопанката си. Девън се отпусна на пети на пода и веднага беше заобиколена от пет малки топки козина. Кученцата подскачаха по нея от радост и я лижеха по ръцете и лицето, а тя се заливаше от смях.

Със снизходителна усмивка, Себастиан й помогна да се изправи на крака.

— Малките ми сладурчета! — изгука тя. — О, колко много ми липсвахте!

— Е, няма съмнение, че и вие сте им липсвали — каза Джъстин. — Реших, че ще се радвате да ги видите.

— Много вежливо от ваша страна. Благодаря!

Младата жена почувства върху себе си погледа на Себастиан, докато се повдигаше на пръсти, за да целуне Джъстин по бузата, с устни все още влажни от целувките на брат му. Тя успя да зърне странното изражение, което за миг мина през лицето му. Нима той ревнуваше? При тази мисъл пулсът й се ускори.

Маркизът повдигна вежди.

— А къде, скъпо мое момиче, е моята? — попита, без да губи време. Топлината в очите му накара сърцето й да бие лудо.

Тя сбърчи нос.

— Забравихте Бухтичка — уведоми го дръзко.

Джъстин се обърна към Себастиан, който стоеше леко встрани, скръстил ръце пред гърдите си.

— Добър вечер, Себастиан.

По-големият брат кимна кратко.

Зорките очи на Девън огледаха двойката, явно между братята съществуваше някакво сковаващо, неловко напрежение. Различи съвсем точно напрегнатостта в позата на Себастиан. Той кършеше рамене — ту ги повдигаше, ту ги отпускаше, и тя знаеше, че той се бори с това положение. И Джъстин беше смутен, когато срещна погледа на брат си.

Приглаждайки с длани предната част на роклята си, Девън вдигна ръка към устата си, сякаш се опитваше да скрие прозявката си.

— Е, Джъстин — каза тя безгрижно. — Не искам да бъда груба, тъй като ти току-що пристигна, но мисля да се оттегля. — Не можа да устои на желанието да го подразни. — Пътуването дотук миналата нощ беше доста уморително.

Джъстин се престори, че не забелязва сарказма й.

Себастиан я придружи до подножието на стълбите и й пожела лека нощ.

— Лека нощ, Девън — каза й тихо.

Тя застана на второто стъпало, така че очите им бяха почти на едно ниво. Повече от всичко, искаше да протегне ръка, да вплете пръсти в гъстата коса ниско на тила му и да поднесе устни към неговите.

И знаеше, от начина, по който погледът му се впи в устните й, че и той иска същото.

— Лека нощ — прошепна. Трябваше да се принуди да си тръгне.

На площадката се спря и погледна надолу.

Себастиан не беше помръднал. Пламъкът в очите му накара сърцето й да пропусне един удар.

Когато Девън изчезна от погледа му, Себастиан се присъедини към брат си в гостната. Джъстин се беше опънал в кремаво розовото кресло в стил „кралица Анна“, до френските прозорци. Погледът му бе съсредоточен в мраморното стълбище.

— Защо — отбеляза той, — имам чувството, че току-що бях надлежно наказан!

— Не е така. Ако беше, щеше да го разбереш.

— Е, тогава може би искаш да ме набиеш?

— Дори не си мечтая за това.

Себастиан спря до малка инкрустирана маса от палисандрово дърво, в близост до диван в стил Чипъндейл. Взе от там една кристална гарафа и преди да си налее в чаша, спря.

— Може би и ти ще удариш едно бренди? — каза провлачено.

Джъстин изстена.

— Никога повече.

— Обещания, обещания.

Най-накрая Себастиан се усмихна и седна на един стол срещу брат си, който разтриваше слепоочията си.

— Лекуваме главоболието, а?

— Господи, ти просто не можеш да си представиш, що е това главоболие! Бухтичка започна да вие в секундата, в която Девън тръгна, кученцата й пригласяха, а в главата ми, все едно чук удряше по наковалня… По дяволите, това беше най-дългата нощ в живота ми.

Усмивката на Себастиан избледня. Той остави чашата си настрана.

— Познато ми е това усещане — каза тихо.

Дълго време Джъстин просто го наблюдава.

— Знаех, че ще бъдеш тук — проговори накрая. — Трябваше да дойда.

— Знам. — Себастиан посегна към кутията с пури от Индия. Отвори я и кимна на брата си — един вид предложение за мир.

Джъстин му отказа с поклащане на глава.

— Себастиан — започна той. — Аз… — Прочисти гърлото си, после отмести поглед. — Ох, по дяволите! — измърмори той. — По дяволите!

Бледо подобие на усмивка пропълзя по устните на Себастиан.

— Това обяснява всичко, нали така?

— Дяволски си прав — промълви Джъстин.

Ледът беше разчупен, напрежението изчезна.

— Ако това те кара да се чувстваш по-добре, купих каса от онова шотландско уиски, което толкова много харесваш.

Себастиан вдигна вежди.

— За мен или за себе си?

— Не мога да понасям това нещо! Все едно ми говориш за отрова! — Чертите на Джъстин се изкривиха. Секунда по-късно той погледна към стълбите. — По всяка вероятност трябва да благодаря на Девън за кроткия ти нрав.

— Може да се каже.

— Има голяма разлика, в сравнение с жената, която измъкна от калта онази нощ, нали?

— Амин.

— Предполагам уроците вървят добре?

— Изключително добре. — Само че урок от много по-различен характер изпълни съзнанието на Себастиан… Но на глас каза: — Тя ме победи на шах тази вечер.

— Най-вероятно си й позволил да спечели. Ти винаги ме оставяше да те победя.

— Ти не обичаше да губиш. И все още не ти харесва.

Джъстин се изсмя язвително.

— Е, няма да споря с това. — Той протегна крака. — Тя е постигнала големи успехи. Кажи ми истината, Себастиан. Какви мислиш са шансовете й да получи място като гувернантка или компаньонка?

Джъстин зададе въпроса, който тревожеше Себастиан от известно време насам.

— Шансовете й не са много големи, както и фактът, че на мен не ми харесва идеята да стане гувернантка — заяви рязко той. — Боже мой, какво я очаква, ако успее на си намери място на подобна длъжност? Тя е млада. Красива. Какво ще стане, ако господарят на къщата реши, че може да злоупотребява с нея? Не искам тя да се превърне в мишена на похотта на някой мъж! И това е напълно възможно! По дяволите, дори е реално!

Ето, това е. Най-после го изрече. Нещото, което не даваше мира на душата му. Нещото, за което не смееше да си позволи да мисли през седмиците, прекарани с Девън като негова ученичка. Беше изгубил поглед за истинската цел на уроците им. Беше изгубил от поглед всичко, освен чистото удоволствие просто да бъде с нея! Беше ли съзнателен избор начинът, по който фино заобикаляше крайния резултат? Може би умишлено беше издигнал прегради около него и нарочно го избягваше. Някак си, нещо се беше случило, и времето, прекарано заедно с нея, беше станало много по-ценно — далеч по-смислено.

И Девън усещаше същото.

Проклятие! И защо, по дяволите, му трябваше на Джъстин да започва този разговор?

— Да — съгласи се по-малкият брат. — И на мен ми хрумна нещо подобно.

Сякаш някаква ужасна тъмнина бе обхванала Себастиан. Веднъж започнал, той не можеше да спре.

— Ти не познаваш Девън така, както аз я познавам. Ако се случи това, което споменах, на нея няма да й хареса. Тя няма да може да го понесе. — Изведнъж съзнанието му бе обладано от силен страх.

И изглежда не беше единственият, който го изпитваше.

— Ако това стане — обади се Джъстин, — тя може лесно да се окаже отново на улицата.

— Не бива да позволим това да се случи. — Маркизът сви устни. — Тя заслужава много по-добър живот от онзи, който е имала.

— Точно така мисля и аз. — За момент по-младия мъж се поколеба. — Но може да има и друго решение.

— Какво? — Себастиан се намръщи.

— Ами, мислех си… може би бихме могли да й намерим съпруг.

— Съпруг?!

Джъстин опъна ръка върху облегалката на креслото, изглеждаше развеселен.

— Защо го възприемаш по този начин?

— Как?

— Твърде раздразнено, ако настояваш да знаеш. А начинът, по който се мръщиш…

— Не е вярно!

— Напротив. — Веселието изчезна от лицето на Джъстин. Внезапно стана много сериозен. — Себастиан — прошепна той, — може ли да бъда напълно откровен?

— Как така, този път, питаш за това?

Нещо в начина, по който Джъстин го изгледа, предупреди Себастиан. Почувства се напрегнат.

— Себастиан — започна предпазливо брат му. — Бог е свидетел, че аз съм последният човек, който счита себе си за проницателен наблюдател на човешката природа. Но, когато днес вие двамата дойдохте от терасата, ми хрумна много странна идея. Гледайки как Девън се опира на ръката ти тази вечер, бях готов да се закълна, че двамата сте били…

— На разходка из градината — прекъсна го хладнокръвно брат му.

— И нощта е прекрасна за това.

— Точно така — съгласи се троснато Себастиан. — И знам накъде клониш, така че дай да внесем пълна яснота по въпроса. Да, изпитвам определена привързаност към Девън. Както и ти. Но моето държание спрямо нея винаги е било и ще си остане на истински джентълмен. — Той и сам не разбираше защо говори по този начин.

А може би разбираше.

— Не съм предполагал друго — отвърна Джъстин. — Освен това, ти си маркиз. А Девън е…

Себастиан не искаше да чуе никакво определение от устата на брат си, затова рязко го прекъсна:

— Съвсем наясно съм коя е тя!

Очите на Джъстин блеснаха насмешливо.

— Не е необходимо да ми отхапваш главата!

Ако беше рязък с Джъстин, нищо не можеше да направи по въпроса. Себастиан знаеше, че е човек с труден характер, но в душата му царуваше пълен хаос. Той не обичаше несигурността. Не харесваше, когато плановете му отиваха към провал. И когато се стигна до темата за съпруг на Девън, той премина границата на учтивия тон.

Джъстин се изсмя кратко.

— Прав си, разбира се. Ти никога няма да пренебрегнеш своето възпитание. Освен това напълно забравих, че си търсиш невеста — крайно време е да се ожениш. Господи, какво си мислех аз? Ти никога няма да бъдеш толкова безумен, че да действаш под напора на чувствата си, без оглед на бъдещето или какво може да излезе от това.

Себастиан продължаваше да кипи вътрешно. Може би беше глупак, но предложението на брат му го изненада. Беше напълно неподготвен да се справи с него.

Но не. Не беше само това. Той не желаеше да се справи с това.

Нито потвърди, нито отрече казаното Джъстин.

Беше ли Джъстин гласът на разума? Или гласът на съмнението?

Тогава се запита… Дали беше успял да го заблуди? Не можеше да е сигурен, защото брат му беше майстор в криенето на мислите си. Може би подозираше, реши той. Но не знаеше със сигурност.

Нищо не се случи тази вечер, припомни му един тънък гласец отвътре. Не и тази вечер в градината, или пък в която и да е друга от вечерите.

Все още не, така или иначе.

Но той го искаше. Искаше го неудържимо. Въпреки всички опасения.

— Дори ако тези чувства съществуват — добави Джъстин. Себастиан присви очи и погледна преценяващо брат си, който разпери ръце. — Какво? Защо си ме зяпнал така?

— Това определено е промяна у теб.

— Ами, ти искаше да действам отговорно, нали?

— Вярно — отвърна хладнокръвно. — Но се чудя, откъде се взе цялата тази мъдрост.

Джъстин се усмихна едва забележимо.

— От прекалено много бренди, мисля аз. Във всеки случай, за какво беше тази дискусия? А, да. Вместо да си търси място като гувернантка, може би Девън трябва да си намери съпруг.

Съпруг. Съпруг!

Себастиан едва понасяше тази дума. Той стисна челюсти. Идеята за Девън с друг мъж, го накара да се почувства бесен отвътре. Дори онази малка целувка по бузата на Джъстин, беше като треска под кожата му. Макар и да беше безобидна, той не искаше устните й да докосват никой друг, дори брат му.

Но не беше ли това най-доброто решение? Гласът на разума се обади в главата му. Със съпруг, който да се грижи за нея, нямаше защо да се притеснява, че Девън отново ще се окаже на улицата.

Тогава, защо му се искаше да удуши Джъстин, че дори се осмели да го предложи?

По дяволите! Проклятие! Защо, дявол да го вземе, не можа брат му да си остане в Лондон?

Джъстин продължи:

— Както вече каза, и двамата сме се привързали доста към Девън. И мисля, че е справедливо да спомена, че искаме само най-доброто за нея. — Себастиан нищо не отвърна. — Със съпруг, тя ще бъде в безопасност от Хари.

Тя е в безопасност от Хари и с него.

Но не е в безопасност от него.

Искаше му се да каже на Джъстин да млъкне най-накрая, по дяволите!

Вместо това попита троснато:

— Кого имаш предвид? — Преди брат му да има възможност да отговори, от устата на Себастиан се изплъзна: — Нямаш предвид някой от твоите разпуснати приятелчета, надявам се!

— В действителност не съм мислил по този въпрос — призна по-младият мъж. — Но тъй като ти и Девън сте тук в провинцията… е, Търстън Хол е най-подходящото място, не мислиш ли? Далеч от любопитните очи на Лондон. Бихме могли, например, да я запознаем с някой от местната аристокрация. Бихме могли да я представим като приятелка на Джулиана. Ще измислим нещо.

Докато е в близост, се чу присмех някъде дълбоко в съзнанието му, тя винаги ще те изкушава.

Но като отстрани изкушението, ще останат копнежите.

Себастиан не искаше изобщо да мисли за това. Представата за Девън в прегръдките на друг мъж — в леглото на друг мъж — предизвика в него силно желание да ругае, яростно да беснее и да разкъса някого на парчета.

Никога преди не се бе чувствал толкова разярен.

Но сега беше.

— Ще дадем една малка, неофициална вечеря вдругиден — каза той. — Покани Евънс, Мейсън и Уестфийлд.

Джъстин повдигна въпросително вежди.

— Евънс и Мейсън стават, предполагам. Но Уестфийлд? Той е достатъчно възрастен, за да й бъде баща!

— Той е един от най-богатите търговци в областта. Току-виж умре и й остави цялото си богатство. — Думите на Себастиан бяха само наполовина шега. — Тогава ще може да се грижи сама за себе си.

Брат му кимна в знак на съгласие.

— Ще се погрижа за това утре сутрин.

Господи, какъв лицемер беше!

Но Джъстин беше прав. Не биваше да мисли само за себе си. Девън беше по-важна. Безопасността й беше от първостепенно значение.

Нищо друго не беше толкова важно.

В устата му имаше гаден, горчив вкус. А там, където би трябвало да бъде сърцето му, зееше огромна черна дупка.

По-малко от час беше изминало от пристигането на Джъстин. По-малко от час, откакто бе държал Девън в ръцете си. По-малко от час, откакто срамежливите й треперещи устни докоснаха неговите нежно. По-малко от час, откакто си беше представял какво би било бавно да прави любов с нея, докато първите лъчи на зората осветят небето; да направи въвеждането й в страстта изключително приятно удоволствие за нея, както знаеше, че ще бъде и за него. Да удължава всяка малка, последна ласка, докато слънцето, звездите и нощта избухнат и света престане да съществува.

Мили Боже, в онези блажени секунди, когато горещата й трепереща уста докосна неговата, той беше готов да го направи.

Но не се случи. Не и тази вечер. Не и с него.

Никога нямаше да се случи.

Главата му започна да бучи. Парлива горчивина изгори вените му. Дори не чу, когато Джъстин му пожела „лека нощ“.

Нощта продължаваше. Луната пътуваше по своя път в небето, а неговото настроение ставаше все по-мрачно. Себастиан не беше мъж, който се напиваше до безсъзнание. Пиеше умерено. Последния път, когато се бе напил здраво, беше през първата му година в Оксфорд.

Но тази нощ той последва примера на брат си от предната вечер.

До сутринта гарафата с бренди беше празна.