Метаданни
Данни
- Серия
- Анастасия Каменская (10)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- За все надо платить, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Здравка Петрова, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 19гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Александра Маринина. За всичко се плаща
Руска. Първо издание
ИК „Хермес“, Пловдив, 2003
Редактор: Ева Енгилян
Коректор: Ева Енгилян
ISBN: 954-26-0096-8
История
- —Добавяне
Глава 8.
В агенция „Лира“ отидоха пак заедно, като по пътя обсъждаха Коченова-старша.
— Невероятно лекомислена жена, не намирате ли? — попита Настя. — Някакви хора търсят дъщеря й под някакви явно измислени предлози, а тя вярва на всички и изобщо не се тревожи. Мисля, че дори не се интересува къде е Тамара.
— Сигурно е свикнала с факта, че дъщеря й има свой живот, и не се меси. Обади ли й се, че е жива и здрава — слава богу, това й е достатъчно. Но да, всъщност е прекалено доверчива. Явно нито веднъж не е патила — отговори Владимир Антонович. — Да се чудиш просто как досега не са я измамили или обрали. Защото тя пуска в дома си кого ли не, дори не иска документи. Впрочем неслучайно казват, че от каквото се страхуваш, непременно ти се случва. Тя не се страхува — и ето че нищо лошо не й се случва.
В „Лира“ те не си послужиха с трогателната история за любовта и не се представиха като частни детективи. Настя реши, че е време да действат официално и започна направо от директора. Директорът на агенцията — млад юначага с мускули на културист — им обясни, че с приемане на заявките се занимава диспечерът, а с разпределянето им между преводачите — старши мениджърът Лариса Диденко. Тъй че само тя може да знае дали Коченова е подписвала някакви договори напоследък.
Но Лариса не оправда надеждите им.
— Последния договор, който уредих на Тамара, беше с Министерството на социалната защита. Те изпращаха група деца-инвалиди на екскурзия из Европа, трябваха им преводачи. Искаха от нас двама преводачи от немски и двама — от френски. Това беше през юни.
— И какво, след юни Тамара без работа ли стоеше?
— Не, защо? — позасмя се Диденко. — Тамара е добър специалист, никога не остава без работа, но тя е във връзка и с други агенции.
— А договорът й за работа в Австрия в средата на септември не беше ли сключен чрез вас?
— Не — поклати глава Диденко, — не съм я пращала в Австрия. И изобщо отдавна не съм я виждала.
— С кои други агенции работеше Коченова?
— Не знам. Преводачите не обичат да говорят много за своите договори, а голяма част от клиентите специално ги молят да пазят търговската им тайна и да не разказват при какви преговори и с участието на какви страни са превеждали.
— Значи с нищо не можете да ни помогнете?
— Не, за съжаление — с нищо.
— Е, благодарим ви и за това — въздъхна Настя, прибра бележника си в чантата и стана.
— Защо, какво се е случило? — попита Лариса, когато Настя и Тарадин вече бяха тръгнали към вратата. — За какво ви трябва Тамара?
— Искаме да я наемем — отговори Тарадин. — За Тамара Коченова има добри отзиви, включително по отношение запазването на търговската тайна.
— Че какви търговски тайни може да има в милицията? — учуди се Диденко, която бе взела думите на Тарадин за чиста монета.
— Разследвания на икономически престъпления с участие на чуждестранни фирми например — поясни той с делови тон.
— Ааа, сега разбирам.
Те излязоха от „Лира“ и мълчаливо се запътиха към колата на Тарадин.
— Тя знае нещо — промърмори Настя, докато чакаше Тарадин да й отвори вратата отвътре. — Знае нещо, обаче не го казва.
— Защо решихте така?
— Прекалено късно попита защо търсим Тамара. Тоест това не я е учудило, затова не попита веднага, а едва по-късно се сети, че трябва да се престори на заинтересувана. И друго: прекалено лесно прие нашата лъжа за търговските тайни в милицията. Искаше й се по-скоро да си тръгнем, тъй че щеше да приеме всеки отговор — дори ако бяхте й казали за някакви контакти с извънземни, за което е нужен не просто преводач от немски, а именно Коченова. Тази Лариса определено знае нещо, но явно Тамара я е помолила на никого да не казва.
— Не става — отвърна Тарадин и включи двигателя. — Ако Тамара я е помолила да не казва, тя нямаше да каже и на Саприн. А Саприн очевидно я е намерил. Тук има нещо друго. Но съм напълно съгласен с вас — има нещо. Къде отиваме?
— В Министерството на социалната защита. Ще опитаме да потърсим там.
За издирването на човека, който бе организирал благотворителната екскурзия за децата инвалиди из Европа, им отиде цялото останало време до вечерта. Настя с ужас си мислеше, че този ден не бе придвижила нищо по текущите случаи и утре началникът ще й поиска резултат, който тя няма. Надяваше се единствено Коротков да я прикрие. Ако той бе намерил някакви факти, през нощта щеше да ги обмисли, за да даде някакво заключение на сутринта.
Служителката от министерството Андреева — жизнерадостна дебеланка с опънат по тялото клин и дълъг пуловер — откриха едва вечерта. Андреева се оказа майка на три деца, на които току-що бе сервирала вечерята, и посещението на неканените гости беше съвсем неуместно, но тя съумя да не го покаже — усмихваше се приветливо и дори покани Настя и Тарадин да вечерят с тях. Те отклониха поканата, но останаха в антрето, изпитвайки голямо неудобство.
— Ама влизайте, влизайте — енергично ги заподканя Андреева. — Сега ще оправя децата, ще им приготвя всичко и ще можем спокойно да поговорим. Влизайте, влизайте, не се притеснявайте.
Настя първа влезе в малката стая, която в този апартамент явно минаваше за голяма, защото всички останали очевидно бяха още по-малки. След нея странишком, като гледаше да не се блъска в мебелите, се промуши Тарадин и недоумяващо се огледа.
— Господи, как живеят в тази теснотия! Та тук няма къде да се обърне човек.
— Е, Владимир Антонович, вие какво искате — все пак тя не работи в частна фирма, а в държавния сектор. Сигурно вече сте забравили какви са заплатите на държавните служители.
Тарадин се намръщи, но нищо не отговори, а предпазливо се намести на крайчеца на дивана. След няколко минути домакинята се присъедини към тях.
— Та какво искахте да ви кажа за Тамара?
— Всичко — усмихна се Настя. — Ако обичате, разкажете ни всичко, което знаете за нея.
— То не е много — сви рамене Андреева. — Наистина по време на екскурзията постоянно общувахме с нея, но Тамара не беше много разговорлива. Такава една, разбирате ли, доста затворена.
— А защо наехте именно нея?
— Нея ни препоръча агенцията.
От кухнята долетя детско гласче:
— Мамо, може ли да полея макароните с кетчуп?
— Не, Павлик, ти не бива да ядеш кетчуп! — извика Андреева и виновно се усмихна на гостите.
— Значи преди да се обърнете към агенцията, не бяхте чували за Тамара Коченова? — уточни Настя.
— Не.
— Тамара споменавала ли е с кои други агенции работи?
— Мисля, че не… Но да си призная, не съм обръщала внимание. Не ми е било интересно.
В кухнята с трясък падна нещо и веднага се разнесе писък. Андреева трепна, но не помръдна от мястото си. Сега вече се чу оглушителен рев.
— Няма ли да погледнете какво става там? — учуди се Тарадин.
— Знам, без да видя — ютията е паднала от перваза. Светланка пак се е въртяла като шило и я е закачила с лакът. Това се случва през ден.
— Но тя плаче. Ами ако се е ударила?
— Ако се беше ударила, нямаше да плаче така. Познавам си стоката. Просто се е уплашила. Нищо, нека свиква, че има неща, с които трябва да се справя сама. Питайте, моля, не обръщайте внимание.
— Припомнете си, може би Тамара ви е разказвала за работата си — къде е пътувала, къде е превеждала. Конференции, симпозиуми и така нататък.
— Ами знаете ли, случи се веднъж. Казах й, че баща ми е лекар-ортопед, ученик на самия Илизаров, а тя ми отговори, че е виждала Илизаров на един международен симпозиум в Новосибирск, там имало цяла бригада преводачи от Москва. Вярно, повече не сме говорили за талантливия медик — нали знаете, съберат ли се две жени, повече обсъждат външността си, а не научни проблеми.
Андреева се разсмя леко и заразително. В този момент на прага на стаята застана жива русокоса кукла с разплакана физиономия.
— Кога ще си дойде татко? — строго попита тя.
— Татко ще си дойде сутринта, дежурен е — невъзмутимо отговори домакинята. — Какво се е случило? За какво ти е татко ти?
— Той ще ме съжали — сърдито заяви куклата на име Светланка. — Аз плача, плача, а ти не идваш.
— Добре, миличка, поплачи си до сутринта, тогава и татко ти ще си дойде от дежурство. Ако обичаш, иди на масата и си дояж всичко. И внимавай Павлик да не пипа кетчупа.
Маньовърът на отвличане вниманието на момиченцето от собствените му страдания бе проведен ловко и незабелязано. Детето не получи исканата порция съжаление, но пък му дадоха в ръцете оръжие, чрез което да осъзнае собствената си значимост — правото на контрол над по-големия му брат, ролята на мамина помощничка. Тя моментално се развесели и с подскоци се затича към кухнята, където радостно се развика:
— Павлик, да не си пипнал кетчупа, мама не ти разрешава!
Тарадин не можа да сдържи усмивката си.
— Опитен педагог сте — каза той. — Вероятно имате дълга практика?
— Огромна — кимна жената. — От деветнайсетгодишна започнах работа в детска градина, а пък когато започнах да раста по административна линия, си родих моите три. Никога не съм имала проблеми с децата.
— Ами Тамара? Нали сте водили деца, тя как общуваше с тях?
— Какво да ви кажа — не твърде успешно. — Андреева поклати глава. — Личеше си, че не обича децата и не умее да общува с тях. Тя и сама си го знаеше, дори веднъж дойде при мен и се оплака, че не може да завърже контакт с децата. Е, не че се оплака — изобщо от нищо не се оплакваше, — просто сподели, че вече втори път пътува с детска група, а така и не се е научила да разбира децата. Първия път май пътувала с гимнастици от детската спортна школа за някакви състезания. В Дюселдорф, ако не греша.
— Разказваше ли ви Тамара за личния си живот? За семейството си?
— Не, в този смисъл беше затворена, не споделяше с мен.
Разговорът със служителката от Министерството на социалната защита не беше загубено време. Поне вече знаеха накъде да поемат по-нататък, къде другаде да търсят дирите на Тамара Коченова.
Жената седеше на стълбите във входа на блока и плачеше, като току тихичко изхлипваше. Юрий Оборин вече мислеше да я подмине и да се качи в асансьора, но се спря.
— Какво ви се е случило? — съчувствено попита той. — Мога ли да ви помогна?
— Счупих си очилата — горестно промълви жената. — Не мога да вървя по улицата без тях. — Тя вдигна разплаканото си лице и протегна към него отворената си длан, на която лежеше рамката заедно с парченца стъкло. — Не знам какво да правя сега.
— Силни ли бяха диоптрите? — попита Оборин.
— Минус седем и половина. Без тях съм като сляпа.
— Елате. — Той решително дръпна жената за ръката. — Трябва да се успокоите, а после аз ще ви изпратя до най-близката станция на метрото. Там в подлеза има павилион „Оптика“, ще си купите нови очила.
Тя жално се усмихна, но послушно стана и последва Юрий. Като я придържаше здраво за лакътя, Оборин заведе жената до апартамента си, пусна я да влезе пред него и веднага я поведе към банята.
— Измийте се, гримът ви се е размазал.
След минута-две непознатата неуверено, като докосваше стените, влезе в хола. Ако не беше безпомощният израз на лицето й и напрегнатите примижали очи, тя щеше да бъде доста привлекателна. Оборин видя, че чертите й са правилни, шията — дълга и с хубава форма, раменете — заоблени и полегати.
— Как можа да ви се случи такова нещо?
— Някаква лелка ме блъсна отзад, тичаше за автобуса, и ето на… — Тя смутено разпери ръце. — Знаете ли, друго е най-обидното. Исках да се добера до най-близката телефонна кабина и да се обадя на мъжа си, за да ме прибере — вървя и се препъвам, нали нищо не виждам под краката си, хващам се за стените на сградите… И някакъв мъж, наглед уж приличен човек, ме видя, че като ме подбра: вижте я, млада жена, а се напила още от сутринта, едва се държи на краката си, пияница, проститутка… и какви ли не още приказки. Хората се извръщат, веднага се намериха някакви бабички, от ония, дето обичат да критикуват младите, и заврещяха някакви гадости. Не издържах и се разплаках. Представяте ли си? Съвсем се обърках, толкова тежко ми стана, толкова горчиво, че се разплаках. Гримът ми веднага се размаза, започна да ми щипе в очите, изобщо… — Махна с ръка. — Нищо не виждам, на гърлото ми буца — затова се скрих във входа. Седя, рева и не знам какво да правя. За пръв път ми се случва такова нещо.
— За пръв път ли си чупите очилата? — учуди се Юрий.
— Не, не ми е за пръв път, но обикновено винаги си нося резервни в чантата. Само че през последната година все не се наканвах да си направя втори чифт. Отначало бях неспокойна, страхувах се, че може да си счупя единствените, а после някак свикнах, дори започнах да забравям, че нямам резервни. Далече ли е станцията на метрото?
— Десетина минути нормално ходене. Искате ли чай? Може би сте гладна?
— Искам чай и да, гладна съм — за пръв път се усмихна жената и Оборин забеляза превъзходните й равни зъби. — Но ми е ужасно неудобно да ви затруднявам. Макар че до метрото няма да мога да стигна без вас. Поне да се запознаем, а? Казвам се Олга. А вие?
— Юрий. Ще ядете ли кренвирши?
— Ще ям каквото ми дадете. — Олга се разсмя. — А как изглеждате, Юрий?
— Нормално. — Той сви рамене. — Типична средна хубост. Ще поседите ли тук, докато приготвя нещо за ядене?
— Вземете ме в кухнята — помоли тя. — Защото почти нищо не виждам, а така поне ще си говорим.
Той отново я хвана здраво под лакътя и внимателно я поведе към кухнята. Олга беше толкова близо, че Оборин усещаше аромата на парфюма й — тежък и замайващо сладък. За миг го прониза остро чувство на нежност към тази жена, която се бе оказала зависима от него и се нуждаеше от неговата помощ и подкрепа.
— Ама наистина ли не ме виждате? — попита я той, настани я на една табуретка и извади малка тенджерка за кренвиршите.
— Едва-едва — призна тя. — Вместо лице — някаква размита розова палачинка. Сигурно сте красив.
— Нищо подобно! — рязко възрази той. — Нали ви казах: външността ми е най-обикновена. Какво работите, Оля?
— Медицинска сестра съм. А вие?
— Аз съм наполовина юрист.
— Ами втората половина?
— Знам ли и аз… Аспирант съм в юридическия факултет, след година ще завърша дисертацията си, а после — нямам представа. Тоест ясно е, че ще остана в моята катедра отначало като преподавател, после, ако е рекъл господ, като доцент. Но точно така е ясно и че с тези пари нормален човек не може да преживява. Сигурно ще стана адвокат.
— А защо не юрисконсулт в някоя фирма? Страшно се нуждаят от юристи и плащат добре.
— Че на кого съм потрябвал във фирма? — презрително изкриви лице Оборин. — На тях им трябват цивилисти, тоест специалисти по гражданско, по стопанско право, специалисти по договорите. А аз се насочих към наказателното право.
— А не можете ли да се преквалифицирате? Не вярвам да е трудно.
— Ох, Оленка, какво приказвате! Представете си специалист офталмолог да реши да се преквалифицира в дерматолог. Вие ще отидете ли при такъв лекар? Ще се доверите ли на професионализма му? Хем и двете дисциплини се изучават в един и същи институт. И при нас е така. Когато си избереш специализация, ти започваш да изучаваш задълбочено онзи отрасъл на правото, който чувстваш най-добре, който ти е най-присърце. Тогава всичко ти е приятно, тогава не ти е нужно никакво зубрене, защото усещаш вътрешно общата логика на отрасъла и всичко се подрежда в главата ти от само себе си и се запомня. Човек трябва да се занимава с онова, което му е интересно, само тогава заниманието има смисъл. А ако промениш квалификацията си с оглед на заплащането, никога не можеш да усвоиш новия отрасъл, така и ще си останеш цял живот чирак. Бял хляб ли искате или черен?
— Черен. А мога ли да се обадя от вашия телефон?
— Разбира се, сега ще го донеса.
— Юра, ако не ви затруднява, между другото донесете от хола и чантата ми, в нея е бележникът ми.
Оборин донесе телефонния апарат и чантата. Олга извади бележника и го доближи до очите си, като обръщаше страниците към светлината и напрегнато се взираше в ситните цифри. После наведе глава, доближи лицето си до бутоните и като почти ги докосваше с въздългия си нос, набра номера.
— Анна Георгиевна? Олга е. Извинете ме, моля, но днес няма да успея да стигна до вас. Не, изобщо не става, няма да успея до пет часа. Кога мога да дойда? Утре? Чудесно, утре, между десет и дванайсет. Благодаря ви. — Тя затвори телефона и тъжно въздъхна. — Ето това е, пак не можах да отида на зъболекар. Цяла година се каних, все отлагах за отпуската. Страх ме е, че до утре куражът ми ще се изпари. За днес се бях настроила…
— Страх ли ви е от зъболекари? — учуди се Юрий.
— До припадък…
— Страх ви е от зъболекари? — Въпросът му прозвуча толкова изненадано, сякаш медицинските работници бяха нещо по-особено и не би трябвало да се страхуват от своите колеги.
Разбира се, тя се страхуваше от зъболекари, но същевременно не забравяше, че красивите зъби са едно от несъмнените й достойнства, и редовно посещаваше стоматолог, макар че преди всяко посещение два-три дни не беше на себе си от страх пред възможната болка.
— До припадък — честно си призна Олга Решина.
— Значи сте в отпуск?
— Да.
— Ще заминавате ли някъде?
— Вече бях две седмици на гости у родителите си, сега до края на отпуска си ще бъда в Москва.
— И колко време ви остава?
— Пет дни — въздъхна тя. — Всичко хубаво свършва бързо.
Те хапнаха, пиха чай с шоколадово-вафлена торта. Като наблюдаваше крадешком Оборин, Олга преценяваше доколко труден може да се окаже той. Лекотата, с която я доведе в дома си, можеше да е следствие от лекомислие и в този случай щеше да й бъде лесно да го омотае. Но ако това бе проява на увереност в себе си и осъзнаване на собствената си сила и неуязвимост, борбата можеше да се окаже трудна и продължителна. Можеше и да не стане от първия път. Без очила тя наистина не виждаше лицето му и не можеше да наблюдава мимиките, по които можеше да прецени как гледа той на създалата се ситуация и какво мисли за нея. Да можеше по-скоро да сложи очила, за да започне да се ориентира…
— Извинете, Юра, ставам досадна, но ми е много тежко без очила. Ако обичате, придружете ме до метрото — помоли го тя.
— Разбира се — сепна се той. — Да вървим.
Помогна й да си облече якето и като я държеше здраво под ръка, я изведе от апартамента. По улицата се движеха бавно. Олга наистина почти нищо не виждаше и се чувстваше крайно несигурна, постоянно се спъваше по неравния асфалт и все по-силно стискаше ръката на Оборин. Най-сетне слязоха в подлеза и Юрий я заведе до щанда за очила и рамки.
— Госпожице — обърна се той към продавачката, — имате ли очила със стъкла минус седем?
— Минус седем? Само тези. — Тя свали от стойката и му подаде наглед нещо абсолютно нелепо.
— Но това е мъжка рамка. Нямате ли дамски?
— Нали ви казах, младежо, с минус седем имаме само тези.
— Не, ужасни са — решително каза Оборин и върна очилата. — Една жена не бива да ги слага дори под смъртна заплаха. А с по-малко диоптри? Оля, може ли и с по-малко?
— Разбира се — припряно се съгласи тя, — каквито и да са, само да виждам нещо.
— Тогава покажете ни какви прилични дамски очила имате — поиска Юрий.
Продавачката — неизвестно защо — изведнъж стана по-любезна и се захвана да преглежда окачените на хоризонтално опънатите въженца рамки.
— Ето една хубава рамка, стъклата са минус пет. И тази е модерна, минус четири. Премерете я, ще ви дам огледалце.
Олга сложи очилата минус четири. Веднага я заболяха очите и главата — стъклата не бяха центрирани по нейна мярка.
— Не, тези изобщо не стават. Дайте ми нещо друго.
— Пробвайте тези.
— Колко диоптъра са? — попита Олга и взе подадените й очила с много симпатична рамка.
— Минус три и половина.
Тези очила се оказаха по-добри, разстоянието между центровете им беше подходящо и макар да не даваха пълна корекция, поне от тях не я боляха очите.
— Стават — кимна Олга. — Колко струват?
Продавачката каза цената и Олга бръкна в чантичката си за портмонето.
— Ау, ами тефтерчето ми! — уплашено изохка тя. — Юра, забравила съм тефтерчето си на масата у вас. Колко съм разпиляна! Какво да правя сега? Без него съм като без ръце.
— Няма страшно — с усмивка отвърна Оборин, — ще се върнем. Нали и без това всичките ви планове се провалиха.
Засега планът вървеше според замисъла й. Трябваше да остави в дома му тефтерчето си, та той отново да я покани. И той я покани.
По обратния път към блока на Оборин вече крачеха по-бодро — дори със слабите очила Олга виждаше значително по-добре, отколкото без никакви.
— Причиних ви толкова грижи — виновно нареждаше тя из целия път. — Но много ми помогнахте. Просто не знам какво щях да правя без вашата помощ. Позволете ми поне да купя нещо за чая.
Това беше рискована, но необходима стъпка. По реакцията на тези думи трябваше да разбере иска ли Юрий тя да остане на гости у него или смята само да й даде тефтерчето и да я отпрати още от прага.
— Е, че какъв домакин ще бъда, ако позволя на гостенката си да купува продукти — разсмя се Оборин и спря пред един павилион, на чиято витрина примамливо лъщяха обвивки на шоколади, кексове и пакети с бисквити.
Олга незабелязано си отдъхна. Май всичко вървеше както трябва.
Оборин не забеляза колко бързо отлетя времето. Новата му позната се оказа неочаквано приятна събеседничка. Освен това сега, когато тя престана болезнено да примижава и от лицето й изчезна изразът на безпомощност и неувереност, той разбра, че тя е невероятно привлекателна. Юрий с изненада си спомняше своя неотдавнашен порив да покани на гости онази младичка аспирантка. Как бе могъл да се заинтересува от някаква си млада глупачка? Виж, Олга беше съвсем друго нещо. Женствена, зряла, умна.
Той мобилизира цялото си обаяние, постара се Олга да го хареса, като постоянно се страхуваше, че тя всеки момент ще погледне часовника си и ще си тръгне, но с радост забелязваше, че очевидно и на нея й е приятно в неговата компания. Във всеки случай не гледаше часовника си. Вече четвърти път подгряваха чайника, а разговорът не се изчерпваше. Внезапно Олга се изправи.
— Мисля, че трябва да си тръгвам.
— Защо? — огорчи се Юрий.
— Защото по начина, по който изглежда в момента, ситуацията е неприлична. Трябва или да се развие, или да се прекрати.
Оборин прекрасно разбираше какво има предвид тя, но въпреки това глупаво повтори:
— Защо? Какво неприлично има в това хората да се опознават, като разговарят кротко на чаша чай?
Олга помълча, отиде до вратата и се облегна на нея.
— Защото вие, Юра, сте твърде много мъж, за да мога просто кротко да разговарям с вас. Затруднявам се, затова ще е по-добре да си тръгна.
Той почувства как сърцето му подскочи и заблъска някъде в гърлото, стана и бавно отиде при нея. Искаше му се да докосне Олга, да я прегърне, но на ръцете му сякаш бяха окачени тежки гири.
— Не си тръгвайте, Оля. Не искам да си тръгвате — тихо каза Юрий.
Настя не можеше да се занимава с проблемите на Тарадин два дни поред — имаше доста текуща работа. Добре че Коротков беше натрупал много полезна информация и щедро я сподели с нея, така че на сутрешното заседание Настя не се изложи, но не можеше да разчита два пъти да извади същия късмет, пък и й беше неудобно от Коротков. Така че с новосибирската конференция на медиците и с младите гимнастици Владимир Антонович се занимаваше сам.
Първо той се свърза с Министерството на здравеопазването, после дълго звъня в Новосибирск, уговаря, обяснява, дори леко послъга, но в края на краищата научи, че на тази конференция Тамара Коченова е била изпратена от агенция „Медикор“, в която я познавали добре и отдавна и с която тя работела вече няколко години.
С детските спортни школи нещата станаха по-трудно — във Федерацията по гимнастика просто не пожелаха да разговарят с Тарадин, наложи се да научава от бюро „Справки“ адресите на школите и да ги обикаля една по една. Това му отне много време и в резултат се разбра, че договорът с Тамара е бил сключен чрез фирма „Лозана“, която се била специализирала в преводи само от три езика — немски, френски и италиански. Първоначално фирмата била създадена специално за обслужване на различни пътувания до Швейцария, където се говорят тези три езика — оттам и наименованието й.
Той често се обаждаше на Каменская и я държеше в течение на издирванията си. В „Медикор“ не знаеха нищо за септемврийската командировка на Тамара в Австрия — напоследък изобщо не й били възлагали никакви поръчки. Характеризираха я като много квалифициран преводач, който добре владее медицинската терминология. Освен това не било без значение, че знаела латински, който широко се използва в медицинската наука. Именно затова постоянно я канели да превежда на различни международни семинари, конференции и симпозиуми.
— Утре сутринта ще отида в „Лозана“ — съобщи на Настя Тарадин. — Ако и там не открия нищо, ще трябва да подхвана медицинската общественост. Може би в тези среди тя има познати, с които е контактувала след завръщането си от Австрия.
— Обадете ми се веднага щом научите нещо — помоли го Настя.
Тарадин й обеща. Ала не се обади нито в деня на предполагаемото му посещение във фирма „Лозана“, нито на другия ден. Отначало Настя се ядосваше, но после работата я завъртя и тя забрави за него.
Прибираше се късно, вече беше съвсем тъмно и Алексей бе излязъл на спирката да я посрещне. Двамата крачеха бавно по тъмните, неуютни улички и тихо си говореха за новините от деня.
— Ще трябва да те оставя сама в събота и неделя — каза Льоша. — Следващия вторник защитава момчето от Красноярск, трябва да му помогна да се подготви за съвета. Да прегледаме отзивите на опонентите и на водещата организация, да отработим отговорите, та да не би от страх да наприказва глупости. Какво мислиш, ще се справиш ли сама? Ще можеш ли да се изхраниш?
Институтът, в който работеше Алексей, се намираше в Жуковски, край Москва, и хотелът, в който настаняваха командированите, беше също там, в зданието на института. Настя оцени такта на мъжа си, който бе решил да не й разваля почивните дни с присъствието на чужд човек в жилището им и си бе уговорил срещите с аспиранта в Жуковски, където живееха родителите му.
— Е, ще погладувам ден-два, няма страшно — разсмя се тя. — Дори е полезно.
— Ася, кога ще престанеш с този твой мързел, а? — упрекна я Алексей. — Та аз готвя, остава ти само да си стоплиш нещо, а ти и това не правиш. Погледни се, сякаш ще се прекършиш, заприличала си на скелет.
— Льошик, не се сърди. — Млясна в движение мъжа си по бузата. — Не мога да се храня сама, нали знаеш?
Точно пред входа тя забеляза неясна тъмна фигура, сякаш залепена за стената на блока.
— Анастасия — чу се неуверен глас и фигурата приближи.
— Владимир Антонович? — учуди се Настя. — Мен ли чакате?
В тъмното тя трудно различаваше лицето му, но й се стори, че Тарадин е станал друг човек. Нещо у него не беше наред. Инстинктивно се притисна по-силно до Льоша.
— Може ли да влезем у вас?
— Да, разбира се.
Всички заедно влязоха във входа и едва тук, на светло, Настя успя да разгледа Тарадин. Той беше небръснат, с хлътнали очи, на бузата имаше дълга драскотина. Физиономията му беше объркана и смутена, но в този момент Настя разбра, че днес това вече не е маска. Нещо се бе случило.
— Боже мой! — ахна тя. — Владимир Антонович, какво ви е?
Той смотолеви нещо неразбираемо и пръв влезе в асансьора.
Задържали го десет минути след като влязъл в офиса на фирма „Лозана“. Там било пълно с милиция, точно тогава разпитвали служителите във връзка с убийството на заместник-директорката на фирмата — Карина Мискарянц. И появяването на някакъв частен детектив в тази фирма никак не харесало на криминалистите. Прибрали Тарадин в арестантска килия до изясняване на личността му и за проверка на документите, които им представил. Пуснали го преди два часа, но без да му се извинят.
— Каква история! — замислено проточи Настя. — Искрено ви съчувствам, Владимир Антонович. А какво е станало с тази Мискарянц?
— Била е убита преди три-четири дни. И тя, и покойният й съпруг били арменци и доколкото разбрах, първите показания са вземали от арменската диаспора в Москва, а вчера вече стигнали и до фирмата, в която работела.
— Покойният й съпруг ли? — попита Настя. — Какво, и той ли е убит?
— Не, починал е преди около две седмици. Или малко повече.
— Божичко, какво нещастие! — поклати глава тя. — Отначало съпругът, после съпругата. Оставили ли са сирачета?
— Момиченце на пет години. Веднага са го прибрали роднини, които също живеели в Москва.
— А как успяхте да научите всичко това? Нали те са ви разпитвали, а не вие тях.
— Ами — той се усмихна за пръв път, откакто бе влязъл в жилището, — всеки си има своите малки производствени тайни.
— Няма ли да ги споделите?
— Извинете, но не.
— Добре, ще ви извиня. И аз не бих споделила своите. — Настя се усмихна примирително.
Изпрати Тарадин, който категорично отказа да вечеря, и седна с Льоша до сервираната маса.
— Кой беше този? — попита мъжът й, докато слагаше в чиниите пържени картофи.
— Същият чичка, за когото ти разказвах онзи ден.
— Дето те дразнеше ли?
— Да. Льош, не се увличай, не мога да изям толкова, ще се пръсна.
— Винаги казваш така, а после омиташ всичко до шушка. Той наистина е някак неприятен.
— Само днес. Държали са го повече от денонощие в килията, от това човек не става по-красив.
— Хайде, започна се. — Алексей театрално размаха вилицата. — Пак ли престъпник? Нали разправяше, че бил частен детектив? Излъга ли ме?
— Но той наистина е частен детектив. Окошарили са го по някакво недоразумение. На всекиго може да се случи. И на мен също.
От хола се чу звъненето на телефона. Льоша въпросително погледна Настя.
— Ще вдигна — кимна тя и остави вилицата. — По това време може да търсят само мен.
След топлата кухня холът й се стори като арктически ледник и вдигайки телефонната слушалка, тя си помисли, че тъй като иде зима, трябва най-сетне да поправят балконската врата, та да не духа от многобройните пролуки.
— Анастасия Павловна? — чу се от слушалката приятен мъжки глас. — Добър вечер.
— Добър вечер — отговори тя машинално, още преди да е разбрала кой се обажда.
— Страхувам се, че съвсем сте ме забравили. Как сте със здравето?
Настя изпита чувството, че няма сърце. Ето, допреди малко то беше тук, биеше ритмично и разнасяше кръвта по вените, а сега го няма. Престана да бие, кръвта замря, ръцете и краката й мигом се вледениха.
Разбира се, тя позна този глас. Прекалено добре го бе запомнила, за да го забрави някога. Дощя й се да зазвъни будилникът и тя да се събуди, та всичко това да се окаже лош сън. Нека е тежък кошмарен сън, но сън, а не действителност. Втори път не би го понесла.