Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анастасия Каменская (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
За все надо платить, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 19гласа)

Информация

Сканиране
Internet(2015)
Разпознаване и корекция
egesihora(2016)

Издание:

Александра Маринина. За всичко се плаща

Руска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2003

Редактор: Ева Енгилян

Коректор: Ева Енгилян

ISBN: 954-26-0096-8

История

  1. —Добавяне

Глава 16.

— Нищо не разбирам — каза раздразнено Александър Инокентиевич Бороданков и отмести настрана дневника, в който се записваха резултатите от наблюденията над намиращите се в отделението хора и сведенията за тяхното състояние. — Пак сме в задънена улица, но аз вече не разбирам как да се измъкнем от нея.

Олга Решина разтревожено погледна мъжа си. Той не бива да се отчайва, нали всъщност отдавна е намерил най-доброто съчетание и оптималните характеристики на компонентите, които правят лакреола високоефективен и абсолютно безвреден. Но засега не бива да знае това. Докато в отделението се намира Оборин, докато той е жив, мъжът й не бива да научи за успеха си. За четирийсет и четвъртия вариант на лакреола. Инак как тя ще обясни смъртта на Оборин?

— Трябва да си починеш, Сашенка — каза Олга гальовно. — Просто си се преуморил. Вече половин година се занимаваме с лакреола, но аз поне от време на време си давам почивка, а ти работиш като вол. Не бива така, мили. Та ти прекрасно знаеш, че за успешното решаване на една задача е нужно умение да видиш проблема от друга гледна точка. А за това е необходимо понякога да прекъсваш, да си почиваш, да изключваш съзнанието си от това, което търсиш. Та това е твоя собствена методика, забрави ли? А според друга твоя методика трябва изцяло да се потапяш в решаването на задачата, да се откъсваш от всичко, което пречи на работата ти. Но ти и това не правиш. Саша, сигурна съм, че ако си починеш поне три-четири дни — да се наспиш хубаво, да правиш дълги разходки пеша, — ще съумееш да погледнеш на нашите затруднения с други очи. А аз ще те храня като за световно, ще ти готвя изискани и екзотични ястия и ще ти ги поднасям направо в леглото.

Те седяха в кабинета на Бороданков. Здрачът се сгъсти, но само настолната лампа на бюрото беше запалена. Олга си помисли, че ако някой се е озовал в задънена улица, това е именно тя. От самото начало не бе премислила цялата комбинация, от самото начало не бе предвидила как може да се обърнат нещата. Струваше й се, че всичко е много просто! Оборин доброволно ще легне в отделението, а тя, като се престори на страстна любовница, бързо ще изтръгне от него цялата информация за Тамара, а след известно време — твърде кратко — Оборин тихо ще се спомине от инфаркт или инсулт. А какво излезе? Оборин не продумва за Тамара, създава се впечатлението, че той или напълно я е забравил, или нещо подозира и умишлено мълчи за приятелката си. И като напук именно сега Саша успя да получи оптималния състав на балсама. Но ако Бороданков научи за това, ще бъде трудно да му обясни тихата смърт на един от пациентите. Следователно докато Оборин не умре, Саша не бива нищо да научи. А когато най-сетне умре, какво ще прави тя тогава? Ще признае на мъжа си, че е скрила успеха от него, защото е трябвало да причини смъртта на един от пациентите? В никакъв случай! Саша трябва да бъде сигурен, че архивът е бил купен честно от вдовицата. Тогава какво трябва да направи? Как след смъртта на Оборин да накара Саша отново да изобрети този проклет четирийсет и четвърти вариант, дявол да го вземе? И какво ще прави, ако Оборин умре така и без да каже нищо? Ще живее под вечния страх, че някъде съществуват хора, които знаят за убийството на двете жени и момченцето, както и кой и защо е организирал и извършил тези убийства?

Цялата й надежда е в Серьожа, но и тук не всичко е толкова гладко, колкото й се иска. Разбира се, момчето не знае цялата истина, само това липсва! Но точно затова вероятно и не се старае много. А това вече е лошо.

Серьожа беше студент, когото Олга бе избрала при занятията на студентското научно дружество. Тя имаше необикновен усет за такива като него — алчни за пари и надарени с умението да не се интересуват откъде се вземат тези пари. Същата беше и Тамара Коченова, неслучайно Олга й хвърли око още от първата им среща. И двамата — и зрялата Тамара, и хлапакът Серьожа — умееха да не проявяват любопитство и с удоволствие позволяваха да ги мамят, ако това обещаваше добра печалба. Олга Решина наричаше такива като тях професионални слепци. Хора, които умеят да не виждат очевидното и именно с това си изкарват хляба. И това е работа, впрочем — не по-лоша от другите.

Тя наприказва на Серьожа разни глупости като обяснение защо трябва спешно и под строга тайна да се научи нещо от Оборин, но по очите на момчето схвана, че то не й вярва. Не вярва на нито една нейна дума. Тя самата усети, че не успя да бъде много убедителна, легендата не беше изпипана както трябва. Явно Олга не бе свикнала на такива нервни претоварвания, цял месец умът й беше зает с убийства, трупове, лъжи, пари. Не беше в добра форма. С една дума хлапакът Серьожа не й повярва, но трябва да му се признае — не задаваше въпроси, не се заяждаше за явни недомислия в разказа й и Олга разбра, че макар той да не й вярва, не иска и да знае истината. Не му трябва тази истина. Трябват му пари. Иди, че разбери как е по-добре. Може би ако знаеше как всъщност стоят нещата, щеше да се старае повече.

Онова, което преди няколко дни изглеждаше на Олга Решина просто и ясно, с всеки час ставаше все по-сложно и почти безизходно. Задънена улица.

Трябва на всяка цена да придума мъжа си да си почине поне няколко дни. Лакреолът няма да избяга, той е готов. Трябва да отстрани Александър от отделението. Тогава Олга ще прегледа книжата му, ще въведе в тях ред, ще махне едно-друго, ще добави това-онова, с една дума ще направи така, че отпочиналият и свеж Бороданков веднага щом дойде в клиниката, да види къде е била грешката му и за втори път да получи четирийсет и четвърти вариант на лакреола. През тези няколко дни Оборин трябва да умре. И преди да умре, трябва да разкаже на Серьожа всичко, което е чул от Тамара за събитията в Австрия, а най-важното — да каже на кои хора е говорил за това. Сложна и многостранна задача. И ако тя, Олга Решина, не я реши, няма да живее в собствена вила и няма да бъде милиардерка. Целият й бъдещ живот до дълбоки старини зависи от следващите няколко дни.

 

 

Настроението на есента рязко се промени. Омръзна й да се преструва, че лятото още е стопанин на града, а тя просто се е отбила за малко, на гости. Едва вчера над московските улици сияеше слънцето — вече прохладно, но все още ярко, и жълто-червените листа по дърветата и храстите внушаваха усещане за празник, а ето че днес кой знае откъде налетя бурен вятър, докара облаци, сякаш дръпна завесата пред сцената, на която горделиво се бе киприло отиващото си лято. Вятърът само за една нощ премахна веселите багри, като изпокъса всички листа и ги стовари върху земята, превърнати в мръснокафяв покров.

Обикновено Настя почти не обръщаше внимание на времето, защото винаги се обличаше еднакво — предпочиташе якета с качулка, дънки, пуловери и маратонки, с изключение на особено тържествените случаи, а пък времето изобщо не влияеше на настроението й. Понякога тя дори не забелязваше, че вали сняг или дъжд, защото докато крачеше по улицата, изцяло потъваше в мислите си и се стряскаше едва когато — странно защо — усещаше в обувките си вода или разтопен сняг.

Беше тръгнала за Южния район при Саша Дружинин и се прехвърляше от тролей на метро, от линия на линия, но го правеше автоматично. Главата й беше заета с информацията, която й бяха съобщили Коротков и Игор Лесников.

И тъй, Николай Саприн, разведен, образование висше, завършил Висшата школа на КГБ, работил в централния му апарат. Има майка и природена сестра — Ирина. Мрази първата, обожава втората. Сестра му се намира в САЩ с мъжа си, очаква дете и изпитва значителни материални затруднения. Майка й нагло я е измамила, като е присвоила московския апартамент на дъщеря си и мъжа й, не им връща парите, живее с млад съпруг — трети поред. Съпругът явно с всички сили скубе пари от своята застаряваща съпруга. Николай е правил опити да накара майка си да върне на Ирина парите за апартамента, но не е успял.

А на Коротков се обадил някакъв участъков и му съобщил, че в кооперативния гараж на еди-кой си адрес, в бокс номер 6, чийто собственик е някой си Юрий Анатолиевич Оборин, се намира колата, която по инициатива на Коротков попаднала в неофициалния списък на издирваните автомобили. Същата кола, която била регистрирана на името на Тамара Михайловна Коченова, известно време стояла пред нейния блок, а после изчезнала, макар че самата Тамара не се била върнала от командировка. Коротков обеща незабавно да се заеме с този Оборин — да го издири и да изясни всичко.

Но това беше късно снощи, а днес следобед се разбра, че Оборин е изчезнал. Тоест не че е изчезнал съвсем, но било изключително трудно да го намерят. Никой не го търсел, никой не се тревожел от отсъствието му, защото той предупредил всички, че минава в нелегалност, за да работи върху поредния раздел на дисертацията си. Наистина не казал никому къде именно смята да отседне, но това било напълно разбираемо. Какъв е смисълът да огласиш убежището си, ако искаш никой да не може да те намери, за да те извика в катедрата!

Нямаха и най-малка представа къде и как да търсят Оборин. Можеха лесно да го прикрепят към разследването на убийството на Карина Мискарянц — като човек, в чието жилище се е крила Тамара Коченова, но от това на никого не би олекнало. Да, имаха всички основания да обявят Оборин за издирване, но кой щеше да го издирва? Коротков и Лесников ли? Те бяха затънали до гуша в работа. А нямаше кой друг, дори да разпратеха ориентировки за издирването на Оборин във всеки милиционерски участък. Защото милиционерите от участъците също си имаха грижи и проблеми, а пък не биха го направили и за черните очи на детективите от „Петровка“.

Когато стигна до участъка в Южния район, Настя с огорчение научи, че Слава Дружинин го няма, макар че беше обещал по това време да си бъде на мястото. Поне така беше казал, когато Настя му се обади по телефона, преди да тръгне.

— Какво да се прави! — разпери ръце дежурният. — Спешно повикване. Нали знаете, ние не сме господари на времето си.

— Така си е — въздъхна Настя. — Добре, ако Слава се върне, кажете му, че съм идвала. Ще опитам да го хвана утре.

— Непременно ще му предам — обеща дежурният.

Настя излезе от участъка и тъжно пое към метрото. Поривите на вятъра я шибаха по лицето със ситни капки дъжд, които неприятно и болезнено боцкаха бузите и челото й. Настя още не можеше да свикне с новата чанта — все й се струваше, че тя аха-аха ще се хлъзне от рамото й и ще падне на тротоара. Придържаше я с ръка и това затрудняваше крачките й. Кой знае защо, в този момент всичко се сля в едно: и преживеният наскоро страх от новия сблъсък с кантората, и оскърблението от хората, които не повярваха на Гордеев и на нея, и още след първия сигнал започнаха служебно разследване, и ядът заради загубеното време за пътуване до Южния район, и неудобството, причинено от новата чанта. Всичко се събра в една топка, която изведнъж застана на гърлото й и накара очите й да плувнат в сълзи. Настя почувства, че губи самообладание и ей сега ще се разплаче насред улицата, пред минувачите.

Бръсна сълзите, стисна зъби и се огледа за подходяща пейка, на която да седне и да се успокои. Такава пейка се намери на петдесетина метра оттук, пред един от входовете на голям блок. Почти заслепена от напиращите сълзи, тя се добра до спасителното място, извади кърпичка, закри лицето си и няколко пъти трескаво изхлипа. Знаеше, че това ще помогне на мускулите на гърлото й да се отпуснат, ще започне да диша нормално и ще се успокои. Така и стана — все пак Настя Каменская имаше солиден опит в борбата срещу сълзите.

След като почувства, че устните й вече не са сгърчени от плача, тя дълбоко си пое въздух, задържа го, бавно го издиша, отново вдиша — и така няколко пъти. Сълзите изсъхнаха и Настя извади цигарите. Едва сега разбра, че пейката е мокра от ситния дъжд, а следователно и дънките й ще се намокрят. Но вече беше късно да взема предпазни мерки и да подлага найлонова торбичка, затова реши да остави нещата така. Запали цигара и потъна в размисли за Николай Саприн.

Несъмнено много са му нужни пари за сестра му. Майка му каза, че той ги намира отнякъде и праща на Ирина. Но ето една любопитна подробност: след като е убил Вероника Щайнек-Лебедева, Саприн е останал на територията на Австрия с документи, които са му давали възможност лично да получи от няколко банки огромни суми. Той би могъл да вземе тези пари и с един замах да реши всички проблеми, включително и проблемите на сестра си. Но не го е направил. Върнал се е в Москва, а след седмица хората на Денисов в Австрия и Холандия са му съобщили, че са им върнати в брой всички суми, посочени в платежните документи, плюс уговорените лихви. Това означаваше, че Саприн е теглил парите от сметките, както би трябвало да бъде, ако се е бил разплатил честно с Вероника за архива на мъжа й, и е оставял тези пари на хората на Шоринов там, на място. След седмица тези хора са върнали парите с лихвите, като са създали у Денисов илюзията за честно проведена операция. Естествено не са могли да върнат на Денисов документите — той веднага би си задал въпроса защо не са влезли в работа парите в брой, щом архивът все пак е бил купен. Но защо Саприн, след като е изтеглил парите, не ги е прибрал в собствения си джоб? Защо? Дали с Шоринов го свързва приятелско доверие и не е могъл да му направи този подъл номер? Или поради някаква причина се страхува от Шоринов и не смее да прави такива номера, защото знае, че Михаил Владимирович ще го пипне, където и да се намира. Или пък в Русия има жена, която означава твърде много за Саприн? Той не е можел да открадне парите и да изчезне, защото прекрасно е разбирал, че Шоринов ще подбере първо тази жена, за да открие крадеца. Или…

Настя не успя да довърши изреждането на възможните причини, поради които убиецът Николай Саприн може да е проявил честност и почтеност, защото видя на отсрещния тротоар Слава Дружинин, който бавно крачеше към милиционерския участък. Скочи зарадвана, метна през рамо дългата дръжка на новата си чанта и го последва. Отначало искаше да го настигне и да му извика, но не го направи, макар че не би могла да обясни защо.

След няколко минути Дружинин се скри зад стъклената врата, а буквално след него в участъка влезе Настя. Тя отново бе потънала в мисли и не погледна към дежурния. Ако беше се извърнала надясно, щеше да види, че лицето на дежурния внезапно пребледня и това несъмнено щеше да й подскаже нещо. Но тя не го видя и уверено се заизкачва по стълбището към втория етаж, където се намираше кабинетът на Слава Дружинин, без да подозира, че прави чудовищна грешка.

Дружинин тъкмо влизаше в кабинета, в който освен него, работеха още двама оперативни работници, когато вътрешният телефон иззвъня.

— Слава, тя идва — чу той недоумяващия глас на дежурния. — По петите ти е.

— Ах, по дяволите! — просъска Дружинин и веднага затвори, защото чу вратата да се отваря. — О, Анастасия, аз пък се страхувах, че съм закъснял и съм те подвел. Наложи се спешно да изляза, но се постарах да свърша работата бързо, та да си дойда за срещата с теб. Току-що влязох.

— Знам — кимна Настя. — Идвах вече и дежурният ми каза, че си излязъл по спешно повикване. Слава, няма да ти губя много време. Пак ми трябват материалите по онези три изнасилвания, спомняш ли си? Онези същите, които взех веднъж, когато се черпехте по случай Жора Стукалкин.

— Защо, какво има? — напрегна се той. — За какво ти трябват?

— Нещо там не ми се връзва — обясни Настя. — Искам да проверя.

— Какво не ти се връзва? — продължи да пита той.

Това посещение не му харесваше. Познаваше Каменская отдавна — тя често вземаше от участъка различни материали и винаги ги връщаше точно в уговорения срок. Ето защо, когато му се обади сутринта и каза, че иска да дойде, той беше сигурен, че тя пак смята да поиска някакви материали по убийства и изнасилвания. Но вътрешният глас му подсказваше, че ще е по-добре да не се видят. В края на краищата ако й трябват материали, каквито има всеки детектив или дежурен, тя ще ги вземе от тях — ако не от Дружинин, от друг оперативен работник. Но ако й трябва конкретно той, то ще е свързано само с ОНОВА дело и на Слава Дружинин никак, ама никак не му се искаше да разговаря с Каменская. Затова след като й бе обещал по телефона да си бъде в службата, бе слязъл на първия етаж и бе предупредил стария си приятел Генка, който бе дежурен по участък:

— Ще ида при Светка да пийнем чай. Щом Каменская се махне оттук, звънни ми, ето ти телефона.

Светка бе любовница на Дружинин и най-добрата й черта беше, че живееше на десет минути пеша от участъка, тъй че му беше удобно да прескача до нея да хапне, да пийне чай, както и за други удоволствия.

Светка беше на работа, затова Дружинин си отключи със своя ключ, с удоволствие пи горещ чай с намазани с боровинков конфитюр дебели филии пресен бял хляб. Полежа около половин час на дивана, задремвайки от време на време, после пусна телевизора и изгледа средната част на някакъв филм — така и не разбра нищо от него. Най-сетне Гена му се обади.

— Тя си тръгна — съобщи му той. — Казах й, че са те извикали някъде по спешност и не се знае кога ще се върнеш. Помоли да ти предам, че утре пак ще те търси по телефона, за да си уговорите нова среща.

След това съобщение Слава се успокои. Щом е решила да му се обади утре, значи днес няма да го чака и той може спокойно да се върне в участъка. И представете си — такава беля! Хем нарочно изчака двайсет минути след обаждането на Генка, не излезе, за да не би случайно да срещне Каменская. От участъка до метрото имаше около седем минути път, най-много десет — с бавна крачка. Той пресметна времето с резерв, чака двайсет минути и когато излезе от блока, беше сигурен, че Каменская вече пътува с метрото към центъра, а тя… Ех, как пък можа да се случи така!

— Та какво, казваш, не ти се връзва? — попита Дружинин.

— Броят на хората, които сте разпитали, когато сте отишли на местопроизшествието. Ако обичаш, извади записките си и да ги проверим набързо още веднъж, а после веднага си тръгвам.

„Ето това е то — мерна се в главата му. — Подушила е нещо. Но какво? Браво на мен, че отново си преписах материалите! Нека ги гледа.“

Отвори касата и извади няколко тънки папки.

— Какво искаш по-конкретно?

— Интересува ме изнасилването на момичето в новостроящата се сграда.

Той й подаде една от папките.

— Ето, гледай. Какво може да не се връзва там?

— В твоя списък установените свидетели са били девет, а аз съм вкарала в компютъра само осем, забравила съм деветия — каза тя, прелиствайки материалите. — Ето списъка. Странно! — Вдигна очи към Дружинин и той неволно потрепера, макар да знаеше, че тя не може да го уличи в нищо. — И при теб са осем. Къде е тогава деветият?

— Бяха си осем. — Той с всички сили се постара да се овладее и дори успя да свие рамене и учудено да се усмихне. — Защо реши, че трябва да са били девет?

— Защото преди да вкарам имената и адресите в компютъра си, отбелязах тези адреси на картата на Москва. И във връзка с изнасилването на момичето в новостроящата се сграда ми се получиха девет точки, а това означава, че в списъка е имало деветима очевидци.

— Но откъде може да се е взел деветият? Да не си си го измислила? Ето, при мен са записани само осем.

— И при мен са записани само осем, но точките са девет. Умът ми не го побира откъде се е взела деветата. Толкова се надявах, че е резултат от моята разсеяност, че в списъка ти има девет души, просто съм изпуснала един. Значи това най-вероятно е адрес на очевидец по някое друго дело и когато съм го нанасяла на картата, съм го номерирала неправилно. Ама че съм глупава! Сега и аз си имам главоболия, и твоето време отнемам.

Дружинин изпита огромно облекчение, задето всичко му се размина толкова лесно. Спомни си филма „Седемнайсет мига от пролетта“ — когато Щирлиц с гласа на Ефим Копелян разсъждаваше на глас, че най-добре се запомня последната тема, засегната в разговора. Сега трябва да измести разговора с Каменская в друга посока, та в случай на нужда честно да отговаря, че, видите ли, разговаряхме за еди-какво си и еди-какво си, а не за някакъв свидетел, когото тя изгубила.

— Слушай, а как обработваш тази информация в компютъра? — попита Дружинин, като направи заинтересована физиономия. — Адреси, имена… Добре, записваш ги и после какво?

— Ами всичко, което решиш. Например интересува те колко пъти са били установявани и разпитвани свидетели, които работят в универмаг „Москва“ на Ленинския проспект. Включваш контекстното търсене, записваш ключовата дума Ленински и компютърът ти изважда поред всички, които според списъка ти работят на Ленинския проспект. Има и по-лесен начин — ако списъците на адресите и имената са ти направени отделно и по азбучен ред.

— Ама как? На ръка ли ги подреждаш? Тогава какъв смисъл има да се занимаваш с това? На ръка можеш да подредиш и картончета, защо ти е да купуваш компютър за това?

— Защо пък на ръка? — учуди се Настя. — С помощта на работния речник. Елементарно е.

— Не те разбрах.

Той наистина не разбра какво общо има тук работният речник, тъй че веждите му се повдигнаха напълно естествено и недоумението в гласа му беше точно по мярка, нямаше преиграване.

Каменская погледна поставения в ъгъла компютър.

— Твой ли е? — попита.

— Общ. Взехме го от стаята на дежурните. Когато на тях им поставиха ново оборудване, ние чопнахме този. Защото имаме страшно много да пишем, нали знаеш? Когато тракаш на машината, другите не могат да работят. А на компютъра се набира тихичко, на никого не пречиш, текстът става чист, без печатни грешки. Пък и в случай на нужда е лесно да се поправи. Та ето, използваме го.

— Ама вие наистина ли използвате тази скъпа машина само като пишеща? И толкоз? — искрено се смая Каменская.

— Е, защо пък… — смути се Дружинин.

— Ясно, значи освен това и играете на него. Включи този агрегат, ще ти покажа как се използва работният речник, за да се правят списъци по азбучен ред.

Дружинин включи компютъра, по тъмното поле на екрана засноваха редове и символи, после на синьото светнаха две редици с директории.

— Поне да бяхте си сложили по-нова версия — въздъхна Каменская. — Направо сте за бой.

— А тази какво, стара ли е?

— Разбира се.

— Откъде знаеш? Тук това никъде не го пише — опита се да я подкачи Дружинин, който вече съвсем се беше успокоил, понеже бе отклонил разговора от деветия свидетел.

— При версията, която ползваш, от двете страни на екрана ти се появяват икони на програми. В по-новите версии програмите ти остават само вдясно, а отляво са ти файловете от текущата директория. Ама ти не знаеше ли?

— Не — честно си призна той. — А по какво се различават програмите от текущата директория?

— Божичко! — ахна Каменская. — Какъв позор! Значи компютърът ти трябва само да си играеш игрички! Как можеш да ползваш дадена техника, без да знаеш елементарни неща за нея? Учебник не си ли отварял? Поне книжката на Фигурнов — написана е съвсем простичко, за начинаещи.

— Нямам време за четене! — озъби се Дружинин, ядосан от този обрат. — Всички вие там, на „Петровка“, сте много грамотни, а ние сме прости хора, не сме завършвали академии.

Каменская вдигна очи към него и той за пръв път видя, че те са съвсем светли и прозрачни. Или по-рано не са били такива? Стори му се, че по лицето й се мерна някакъв странен израз, но изчезна, преди Дружинин да успее да осъзнае това.

— Не се прави на шут, ако обичаш — спокойно отговори тя. — Ако те дразня, мога да си тръгна. Е, ще се учиш ли да боравиш с работен речник?

— Ще се уча — промърмори той. — Хайде, показвай.

Когато след петнайсетина минути Каменская най-сетне си тръгна, Слава Дружинин с изненада забеляза, че ризата под мишниците му е потъмняла от пот. А не бе и подозирал, че е толкова нервен и напрегнат.

 

 

Майката на Юрий Оборин — Татяна Алексеевна, — приятна жена с умело боядисани бели коси и гладко, почти без бръчки лице, не скри уплахата си, когато я посетиха служители на милицията във връзка със сина й.

— Нещо противозаконно ли е направил? — ужасена, попита тя.

— Не, Татяна Алексеевна — побърза да я успокои Коротков. — Просто ни е много необходим като свидетел, а не можем да го намерим по никакъв начин. Заминал е за някъде, а за къде — никой не знае.

— Уверявам ви, не е далеч — облекчено се разсмя Оборина. — Вече на два пъти е правил същото: когато се готвеше за кандидатстудентските изпити и когато пишеше първата глава на дисертацията си. Ще знаете — това е абсолютно необходима мярка. В тяхната катедра гледат на аспирантите като на безплатна работна сила. Никой не иска да положи излишно усилие, всичко най-трудно прехвърлят на аспирантите, защото те са безмълвни, безотказни, зависими. Нали предстои дисертациите им да се обсъждат в катедрата, така че не бива да влизат в конфликт с когото и да било, инак никога няма да стигнат до защита. Сега Юрий се канеше да започне втората глава на дисертацията, специално дойде и ни предупреди да не се тревожим, защото ще изчезне за две-три седмици. Каза, че ще отиде на вилата на някакъв приятел, докато още не се е застудило много. И представете си, откак замина, не минава и ден някой от катедрата да не опита да намери Юра у нас. Ту някакъв професор заминал на лечение в санаториум и трябвало Юра да проведе семинарно занятие вместо доцента, който, на свой ред, щял да изнесе лекция вместо професора. Ту там започнала инвентаризация и искали да включат Юра в комисията, та да обикаля кабинетите и да мери завесите и да брои столовете. Не, правилно постъпи, като се скри за известно време, инак няма да може да напише дисертацията си.

— Татяна Алексеевна, имате ли ключове от жилището на сина си? — попита Коротков.

— Разбира се. Искате да ги вземете ли?

— Искам да ви помоля да дойдете там с мен. Вие добре познавате сина си, неговите вещи, неговите навици. Може би като видите кои вещи липсват, тоест като определите какво е взел със себе си, ще успеем заедно поне приблизително да разберем колко далеч и за колко време е заминал.

— Добре, нямам нищо против — с готовност се съгласи Оборина.

За съжаление посещението в апартамента на Юрий Оборин не даде никакъв резултат. Според вещите, които липсваха, можеше да се предположи, че Юрий наистина е заминал за кратко време и е смятал да се върне преди застудяването, защото всичките му дебели дрехи си бяха на мястото. Освен това беше очевидно, че не е заминал за вила и изобщо извън града: кутията от наскоро купени обувки беше празна, а двата чифта маратонки си стояха на рафта за обувки под закачалката. Нещо повече — той се бе готвил за тръгване, без да бърза, без нерви и суетене, защото си бе взел любимата лъжичка и любимото стъклено мишле. По думите на Татяна Алексеевна Юрий винаги ги вземал със себе си, когато заминавал за повече от два-три дни. Човек, който панически нахвърля багажа в куфара си, защото във врата му диша някакво нещастие и той бърза да се скрие, едва ли ще бъде толкова предвидлив, че да не забрави двата си любими сувенира. С една дума — аспирантът от катедрата по наказателно право Юрий Оборин очевидно не е бягал от никого, не го бе заплашвала никаква опасност, никой не го бе отвлякъл. Сега сигурно беше се сврял на тихо място и си пишеше научния труд. Обаче трябваше непременно да го намерят. Защото той може би знаеше къде е Тамара. Защото там, където беше Тамара, беше и Саприн, който можеше да я убие всеки момент. Просто да се чудиш защо още не го е сторил. Или вече го е сторил?

 

 

Арсен тъжно гледаше подпухналото лице на Натик Расулов — своя дългогодишен помощник по кадрите. Някога, преди петнайсет години, когато кантората едва стъпваше на краката си, Натик беше трийсет и пет годишен як мъж, хитър, чевръст, мнителен. Умееше да намира за Арсен нужните му хора, предварително проверяваше техните характери и начина им на живот, навреме научаваше различни интересни събития и факти, които можеха да се използват за шантажиране и за вербуване на хора за техните редици. Той бе започнал да прави всичко това преди петнайсет години.

А сега Расулов беше натежал, надебелял, имаше всичко, за което бе мечтал, когато беше на трийсет и пет години, а с годините не се бе сдобил с нови мечти. На Натик открай време му куцаше въображението — Арсен знаеше това. И ето че сега на Расулов вече нищо не му трябваше, освен едно: да не му отнемат вече припечеленото. Нима ще се наложи да го смени с някой по-млад помощник? Жалко, човекът е предан, проверен — без никакво съмнение. Но е започнал да губи инициативността си, няма предишния хъс, хората му изобщо не го слушат, вербуват за работа последни отрепки — нали получават процент за всеки вербуван. Каква ирония, с мрачен хумор си помисли Арсен, социалистическият начин на живот е втълпил на всички ни такъв начин на мислене, от който няма да се отървем чак до смъртта си. Да произвеждаш количество във вреда на качеството. Да мамиш ръководителя си, като посягаш да отнемеш от чуждата уста жалки трохи, без изобщо да мислиш, че когато лъжата ти се разкрие, ще трябва да платиш много по-скъпо. В такива случаи бъдещата изпусната изгода е много по-голяма от онова, което си награбил на малки порции днес.

Да, трябваше спешно да уволни Натик и да постави работата с кадрите на нови релси. Грижливо да почисти целия механизъм, да провери всекиго поотделно, да го огледа буквално под микроскоп, да направи така, че вече наетите да работят както трябва. Да ги стегне като с менгеме. За всеки да намери индивидуален ключ. Предприятието на Арсен не е държавно, откъдето лошият работник може просто да бъде изгонен. Арсен не гони своите хора, той знае: не бива да обижда хората, обидата винаги ги прави отмъстителни и бъбриви. Ако един човек работи лошо, трябва да съумееш да го накараш да работи добре — в това се състои изкуството на ръководителя. Всеки глупак може да гони — за това не е нужен много ум. За съжаление понякога се случваше да няма никаква възможност да накара човека да работи добре, макар че компроматите срещу него — с лопата да ги ринеш. Просто човекът си беше тъп. Налагаше се да премахва такива хора. Но нали кантората, създадена от Арсен, съществуваше именно за да не могат някои престъпления да бъдат разкрити.

Трябваше да опипа почвата — как е настроен Расулов, готов ли е да предаде поста без бой и да се оттегли за заслужена почивка. Ако е готов — добре. Ако ли не, ако почне да се опъва, то тогава…

— Напоследък постоянно се издънваме — предпазливо започна Арсен, без да откъсва очи от Расулов. — Май нещо сме охлабили контрола. Появили са се слаби места. Или сред хората, или в информацията. Ти как мислиш?

— За какви издънки говориш? — навъси се Натик. — Аз нищо не знам.

— Тия дни хората, които подбра за външно наблюдение, са пропуснали важна среща на обект. И не само са я пропуснали, но и не си признаха за това навреме, измамиха ни, като ни дадоха лъжлива информация. Това на нищо не прилича, Натик. Как са могли такива хора да попаднат в нашите редици? Кой ги е наемал?

— Ще разбера кой ги е наемал — обеща Расулов. — Но ти казвам, Арсен: това не може да бъде. Не е възможно да са пропуснали придвижване на обект и не е възможно да са излъгали. Аз не вярвам в това.

— И все пак е факт — въздъхна Арсен. — И аз не повярвах, когато научих.

— Да не би да са те излъгали? — рискува да предположи Расулов.

Веждичките на Арсен, редки и побелели, излетяха нагоре:

— Кой да ме излъже? Кой и защо е трябвало да го прави?

— И ти си прав — съгласи се Натик. — Няма кой и няма защо да те лъже. Какви други издънки е имало?

— Онези, които набираш в групата за сплашване, също не ги бива. Въобразяват си, че са достатъчно умни и опитни, за да действат без команда. Няма спор — действат напълно грамотно, в това отношение нямам претенции. Но без команда! А ти, Натик, най-добре знаеш колко опасен е в нашата работа човек, който си позволява да действа без команда. Със самия факт на съществуването си той поставя под заплаха целия наш механизъм.

— Какво конкретно са направили тези хора?

— Веднъж са имитирали покушение за кражба, разрязали са сака на нашия обект. Обектът се е уплашил, че едва не е изгубил парите и служебното си удостоверение. Вярно, уплахата ни свърши работа. Но самоволните действия! Друг път твоите хора са влезли в жилището на обекта и са направили така, че обектът да го разбере. Пак грамотно, но нали никой не им го е възлагал! Натик, мъчно ми е да ти го кажа, но май с годините си загубил усета си, престанал си да ръководиш апарата си. Може би си уморен? Може би се нуждаеш от почивка?

Расулов помълча, повъртя между пръстите си малахитовата броеница, с която никога не се разделяше.

— Ценя грижите ти за моето здраве, Арсен — каза той най-сетне, — ценя и твоя такт. Прав си, време ми е да се оттегля и да си почина. Доведи човека, който ще ме смени, ще му предам работата. Имаш ли набелязан човек?

— Виктор — отвърна Арсен, като грижливо скри обзелата го радост от толкова сполучливото разрешаване на трудния проблем. — Витя Тришкан.

— Няма лошо. — Натик подъвка устните си, пресмятайки нещо и сякаш опитвайки мислите си на вкус. — Добър избор. Той е млад, енергичен, предан на работата. Но искам да знаеш, Арсен: ако при мен се случват издънки с кадрите, то е само защото Виктор се е издънил с информацията. Моята задача е да определя кръга въпроси, чиито отговори искам да получа, преди да взема решението за вербуването. Въз основа на отговорите на поставените от мен въпроси си съставям мнение за характера на човека, за неговите способности и склонности. Но отговорите на въпросите ми ги носи Виктор, тъй като именно той отговаря за информацията. И ако съм взел неправилно решение, значи информацията, постъпила от Виктор, е била некачествена. Казвам това не за да се оправдая или да те умилостивя. Оттеглям се — това е решено. Но едва ли Виктор ще работи по-добре от мен. И после, ако той се заеме с кадрите, кой ще работи с информацията?

— Именно за това щях да поискам мнението ти — усмихна се Арсен. — Смятай, че това е последната ти задача. Намери ми човек, който да замени Виктор, и тогава и аз ще се оттегля — веднага след теб, защото също като теб заслужавам почивка.

— Ти? — облещи се Расулов. — Ще се оттеглиш от бизнеса? Но той ще погине без теб.

— Няма да погине — позасмя се Арсен. — Няма да погине, ако начело застане човекът, когото искам да поставя там. Човек — желязо, стегнат, с ясен ум, аналитични способности и превъзходна памет, човек, който никога не забравя причиненото му зло и не умее да прощава. Майор от милицията, с университетско образование, юрист. Тринайсет години практическа работа, включително оперативна.

Расулов дълго се взира през прозореца, а пръстите му, които ритмично прехвърляха зърната на броеницата, сякаш живееха свой отделен живот. Най-сетне премести погледа си към Арсен.

— Каменская — каза той и в гласа му не проличаха въпросителни интонации. — Какво пък, това е добро решение. Но е неизпълнимо.

— Ще видим тая работа — студено се усмихна Арсен, помълча и повтори съвсем тихо: — Тепърва ще я видим.

 

 

Въпреки все по-голямата слабост и неразбираемата изнемога, Юрий Оборин се събуди в превъзходно настроение. През нощта сънува заседание на съвета, на което той, Оборин, защитаваше своята кандидатска дисертация. Насън Юрий произнесе от край до край десетминутното си встъпително слово, в което изложи актуалността на постановката на проблема, целта и задачите на изследването, основните резултати и изводи, както и постановките, изнесени за защита. Когато се събуди, разбра, че всички формулировки, над които си бе блъскал главата толкова дни, най-сетне са се избистрили и са изкристализирали, общата схема на работата е станала ясна, логична и стройна и той вече може просто да сяда и да пише текста, практически без да спира и да се замисля за каквото и да било.

Когато Серьожа му донесе в девет часа закуската, Юрий погледна чинията с отвращение. В нея имаше хрупкави пържени филии от бял хляб, които до вчера с такова удоволствие бе мазал с масло и конфитюр. Днес видът им не предизвика у него положителни емоции. Вяло разбърка с любимата си, донесена от Кипър лъжичка бурканчето с кисело мляко, после изпи на един дъх комплекса витамини и помоли да му донесат чай вместо кафето.

— Днес имам силна тахикардия — обясни на Серьожа. — Не искам да я провокирам.

След като закуси, Оборин се захвана за работа и така се увлече, че страшно се изненада, когато чу как бравата щракна. Оказа се, че е вече три часът и медицинската сестра Юля е донесла обяда. Тя беше толкова цветуща и сияеща, че Юрий неволно й се залюбува.

— Сигурно мъжът ви е доволен, че сега не дежурите нощем — каза той, докато гледаше как Юля подрежда на масичката чиниите и приборите. — Пък и изглеждате съвсем другояче.

— Така си е — отвърна медицинската сестра. — Нощните дежурства са противопоказани за омъжените жени, особено ако мъжете им са ревниви. Безсънната нощ е нищо в сравнение с това, което трябва да понасяме вкъщи. Слава богу, с моя съпруг нямам такива проблеми.

— Вие имате късмет, за разлика от Олга.

— От Олга ли? — обърна се към него Юля. — Какво приказвате, Александър Инокентиевич е рядко мил човек. Доколкото знам, през целия им съпружески живот никога не е правил сцена на Оля. Нима ви се е оплакала от мъжа си?

— Не — отговори Оборин с внезапно пресъхнали устни. — Имах предвид не медицинската сестра Решина, а една моя позната. И тя се казва Олга.