Адам Уилямс
Дворецът на небесната наслада (9)

Глава 7

„Мама плачеше, когато тръгнахме. Вятърът прониква през палтото ми. Краката на братчето ми кървят, а сме изминали едва десет ли^[1].“

Те се върнаха в лагера малко след залез. Въпреки силната буря, никой не се бе разтревожил прекалено от отсъствието им. Разказът им, че са намерили убежище от дъжда в даоистки храм беше приет без коментари. Всъщност докторът, децата му и сестра Елена бяха много по-заинтригувани от собствените си приключения. Заливайки се от смях, те описваха как се спуснали презглава по склона сред кошници, маси и столове. Чарли, който ругаел небето, че е провалило отдавна планирания излет, се спънал и се претърколил от пътеката, но за щастие се озовал уплашен, но без наранявания, в клоните на един бор. Групата цял следобед киснала на дъжда, обмисляйки как да го свали оттам.

— Можете ли да си представите по-мрачна гледка — кискаше се докторът — от хленчещ китаец, облечен в най-колоритните си дрехи, който грачи като мокър папагал от върха на дървото? Не би трябвало да се смея. Ще мине доста време, преди бедният Чарли да излекува нараненото си достойнство. Изпратихме го в палатката му, където се утешава с бутилка кларет^[2] и грюйер^[3].

Хелън Франсис се усмихваше учтиво, малко изненадана, че обратно в света, който беше напуснала преди няколко часа (или цяла вечност), всичко изглеждаше така нормално, сякаш нищо не се беше случило. Учудваше се, че никой не забеляза промяната в нея. Как не виждаха, че вече не е същият човек? Че се е преобразила? Че вече е жена. Тялото й тръпнеше, гърдите и слабините я боляха. Как можеше да не забелязват сиянието на щастие, което струеше от порите на кожата и очите й? Трябваше да събере цялата си воля, за да не сграбчи ръката на Хенри и да я целуне пред всички, всъщност й се искаше да обсипе цялото му лице и тяло с целувки — не я интересуваше какво ще кажат хората, изпитваше желание да сподели радостта си с целия свят. Той стоеше спокоен до нея, смееше се съвсем естествено на разказа на доктора и докато палеше пурата си, й намигна.

Само Нели внимателно бе изслушала историята им, забелязвайки какъв късмет са имали да открият малък храм в тази пустош, където не само са им дали подслон, но очевидно са изсушили и дрехите им.

— Да, голям късмет — каза спокойно Хенри. — Монахините отведоха Хелън Франсис да се стопли на канга в спалнята им, а ние с лао Чжао се сгушихме пред печката в стаичката на портиера. Но те бяха много мили, пък и това си беше истинско приключение, нали, Хелън Франсис?

Като го видя да й намига заговорнически, тя импулсивно извика:

— Да, госпожо Еъртън, беше страхотно приключение. Много поучително — добави тя, сладко усмихната.

Хенри извърна глава, за да скрие усмивката си.

— Нима? — попита Нели, вдигнала вежди.

Вечерта й се стори цяла вечност от разочарование. Тя искаше само да бъде с Хенри, но децата я издърпаха да играе с тях, а когато най-после Нели ги сложи да спят, откри, че доктор Еъртън и хер Фишер вече са впримчили Манърс в мъжки разговор на бренди и пури, който щеше да продължи до късно през нощта. Тя седна на един стол, слушайки с едно ухо бърборенето на сестра Елена и се загледа над огъня към силуета на своя любим. Моят любим, повтаряше си Хелън Франсис с наслада. От време на време той се обръщаше към нея и се усмихваше, а тя усещаше как лицето й пламва. Когато дойде време за сън, последва колебливо сестра Елена в палатката, която споделяха, усещайки как очите на Хенри изгарят гърба й.

Остана будна до зори, припомняйки си с наслада всеки миг в пещерата и когато заспа, сънува, че една пантера ближе тялото й, а после я понася на гръб из равнините, оставяйки далеч зад себе си графиня Естерхази, яхнала магаре.

На другия ден те яздиха най-отпред един до друг, коленете им се докосваха, а когато никой не ги виждаше, държаха ръцете си. Щом съзряха възвишението, на което беше мисията, препуснаха напред, изчезвайки от погледа на останалите. После спряха, Хенри се наведе и я целуна. Тя притисна глава в гърдите му.

— Не мога да понеса мисълта, че си тръгваш.

— Утре — отвърна той — ще се опитам да се измъкна. Ще ти пратя известие. Ще яздим до разрушените гробници.

Но на другата сутрин заваля сняг. Докато гледаше сивото небе и побелелите поля, Хелън Франсис започна да се отчайва. Успокои се едва когато видя усмихнатото лице на лао Чжао пред прозореца си. Той й носеше писмо, но дори след като подробностите на срещата бяха уточнени, тя изпита страх, че Хенри няма да дойде и минутите се влачеха мъчително, а обядът й се стори истински кошмар.

— Как можеш да излизаш в следобед като днешния? — избухна Нели.

Хелън Франсис вече бе облякла дрехите си за езда и очакваше Манърс.

— Тази сутрин получих съобщение по слугата на Хенри — каза тя. — До реката има храм…

— Храмове! — изсумтя Нели. — От храмовете ли се интересуваш, момиче? Или от нещо друго?

— Не знам за какво говорите — каза Хелън Франсис и се изчерви.

— И аз не знам — промърмори Нели. — Знам само, че ще се радвам, когато баща ти и годеникът ти се върнат.

Хелън Франсис я изгледа ядосано.

— Ако искате, мога веднага да си опаковам багажа и да се върна в хотела, госпожо Еъртън… — започна тя.

— О, я стига — прекъсна я Нели. — Не говори глупости. Това поведение не ти отива, млада госпожице. Пък и ето го твоят обожател. Защо ли се тревожа и аз? У вас двамата няма капка здрав разум. Отивай при него. Само гледай да не настинеш, защото не знам какво ще кажа на баща ти.

Два часа по-късно тя лежеше в прегръдките на Хенри в погребалната зала на една древна гробница. Преди петстотин години тя била построена за китайски военачалник, който загинал в битка срещу варварските племена. Приличаше на императорските гробници в Пекин, но бе по-малка — заради разликата в ранга. Преди да бъде разрушена, сигурно е била величествена, но дори сега притежаваше някаква дива, романтична красота. Два затрупани от сняг двора водеха към висока кула. Покривът й беше пробит, плочи и греди бяха нападали на купчина, обвита в мъх. Зад нея се издигаше високата могила на гроба. Тя бе обградена от назъбена стена, която също носеше признаци на разруха. Между камъните й се подаваха дървета и корени. В кулата имаше голяма продълговата плоча, положена върху каменна костенурка, на която бяха издълбани името и делата на смелия воин. Встрани от нея Хенри беше постлал вълчи кожи като импровизирано легло. Сред тяхната сребриста топлина двамата се бяха любили и сега Хелън Франсис лежеше върху свитата му ръка и гледаше снежинките, които нахлуваха през откритата арка. Една кацна на носа й и тя се засмя. После се притисна до Хенри, който целуна очите и брадичката й.

— Бих могла да лежа тук завинаги — прошепна Хелън Франсис. — С теб.

— Не знам какво ще каже по въпроса военачалникът — отвърна Хенри.

— Мисля, че ще бъде много доволен. — Тя се притисна към гърдите му. — А ако се държи добре, може да му позволя да ме сподели с теб.

— Така ли? — разсмя се Хенри. — Виж я ти хитрушата! Вече мисли за други мъже.

— Само когато ми омръзнеш — прошепна тя. — А това няма да стане още стотици години.

— Горкичкият воин — въздъхна Хенри — ще бъде много разочарован.

Хелън Франсис се закиска. После се претърколи върху гърдите на Хенри и го целуна по устните. В този миг кожите се свлякоха и голият й гръб остана изложен на стихиите. Вятърът го засипа със сняг. Тя изпищя и се обърна, за да се завие. Стресна се, когато видя посивялата глава на лао Чжао, който пушеше дълга лула, да се подава през арката. Той й се усмихна и кимна. Тя изпищя отново и зарови глава в кожите.

— Та маде, лао Чжао, ама че си вагабонтин. Какво правиш тук? — извика Хенри.

— Извинявайте, господарю — каза китаецът, — но на конете им е студено. Честно казано, на мен също. А и снеговалежът се засилва. Затова се чудех не можете ли да… побързате малко с „Облаците и Дъжда“, за да се приберем.

Хенри изруга и го замери с един от ботушите си. Лао Чжао побърза да изчезне.

Хелън Франсис се тресеше от смях под кожите.

— Ама че наглост — каза той. — Макар че той е прав.

— Ама на теб не ти се ще — подкачи го тя и се плъзна надолу.

— Ах ти, безсрамнице — разсмя се Хенри и дръпна кожите над главата си.

След известно време те започнаха да се издигат и спадат ритмично, сякаш животните бяха оживели.

— Така няма да стане — каза Хенри, докато яздеха обратно през побелялата равнина, изложени на свирепия вятър. Лао Чжао водеше коня на Хелън Франсис, а тя седеше зад Хенри, обгърнала го през кръста, с глава на рамото му.

— Какво няма да стане? — промърмори момичето и засмука ухото му.

— Огледай се, вече е зима — каза той. — Снегът падна необичайно рано и сигурно ще се стопи, но Нели е права. Не можем вече да ходим на езда.

— Ще дойда в лагера. Това ще шокира хер Фишер — усмихна се тя — и Чарли.

Той се разсмя.

— Имам по-добра идея. Когато баща ти и Том се приберат, ти ще се върнеш в хотела, нали? А те ще са всеки ден в складовете.

— Не можем да го правим там — изкикоти се тя. — Ами прислугата? Ами Ма Ай?

— Не, но следобед можеш да ходиш на пазар, нали? Случайно ми предложиха жилище в града. Китайски павилион. Не е далеч от хотела ти. Мисля, че може да се окаже идеалното място. Всъщност той е създаден точно с тази цел — каза той.

— Продължавай — прошепна тя.

Устните й бяха върху шията му, а ръцете й ровеха под ризата му.

— Ако не спреш, ще падна от коня — каза той.

— И къде е това място? — задъхано попита тя.

— В Двореца на небесната наслада.

 

 

Франк и Том се върнаха в Шишан доволни от пътуването, убедени, че сделката с господин Дин ще бъде успешна. Взеха Хелън Франсис от къщата на Еъртън и всички отидоха на тържествена вечеря с китайските търговци в един ресторант. Хелън Франсис се присъедини с ентусиазъм и пи наравно с мъжете. Том сияеше от щастие, докато я наблюдаваше. Рядко я бе виждал по-щастлива или по-красива.

Те горяха от нетърпение да чуят всички новини. Когато се върнаха в хотела, Хелън Франсис им разказа за експедицията до Черните хълмове и ги разсмя с описанието на церемонията по откриването и забавните приключения на Чарли. Том искаше да знае как напредва железопътната линия и тя се опита да си припомни какво й беше казал хер Фишер за тунела, но баща й вече се олюляваше на стола.

— Мисля, че всичко това е много хубаво — избоботи той. Заваляше думите от алкохола. — Фишер е много свестен човек, неговата железопътна линия е едно от седемте чудеса на света и ние всички ще забогатеем, когато влаковете тръгнат. Но аз искам да знам — плесна се той по бедрото — ти и онзи младеж Манърс да не сте станали будисти?

— Моля? — попита Хелън Франсис, стресната от въпроса.

— Какво искате да кажете, сър?

— Знаете какво — отсече Франк. — Цялото това обикаляне по храмовете. Да не сте станали будисти?

Хелън Франсис хвана ръцете му и се засмя.

— Не, татко — тихо каза тя. — Сложих край на това. Вече не ходим на езда с Хенри. Не посещаваме и храмове.

— Наистина ли, Ейч Еф? — попита Том. — Не разглеждаш ли вече забележителности с Хенри?

Тя се усмихна и на него.

— Да ти кажа ли истината, Том? Ако видя още някой храм, сигурно ще умра от скука. А и Хенри… Не мислиш ли, че е време да се върне на железопътната линия или онова, което би трябвало да работи тук?

— Да не би да си се скарала с него, приятелко? — попита Том със сключени вежди.

— Не, не, разбира се. Но… — Тя го хвана за ръката — … той не може да те замести. Липсваше ми и се радвам, че се върна.

И го целуна по бузата.

— Божичко, Ейч Еф — каза той тихо. — Знам, че е егоистично от моя страна, но не съжалявам. Докато бях в Цицихар си мислех как всеки ден си заедно с Хенри и тази мисъл никак не ми харесваше. Ето, признах си.

— О, Том — каза Хелън Франсис, — колко си сладък.

— Чакай, чакай, какво ще правиш тогава сама следобед? Знаеш, че трябва да бъда в склада по цял ден…

— Точно така — сънено отсече Франк, който се люлееше на стола със затворени очи.

— Не се тревожи за мен — весело отвърна Хелън Франсис. — Ще си намеря занимания. Имам книги, водя си дневник. А и в града също има какво да се види. Знаеш колко обичат момичетата да пазаруват.

— Сигурна ли си, че ще ти е достатъчно, Ейч Еф?

— Никога досега не съм била толкова щастлива — каза тя.

 

 

Тя лежеше гола върху червените чаршафи и гледаше отражението си в огледалото. Хенри, също гол, се бе облегнал на колоната на леглото, пушеше пура и й се усмихваше.

Внезапно тя вдигна крака, наведе се и обхвана глезените си, после се залюля с извит като лък гръбнак. После плесна с ръце по леглото и се обърна настрани. Подпря се на лакът и палаво погледна Хенри.

— Този следобед си много игрива — промърмори той.

— Да — въздъхна тя. — И какво смяташ да направиш по въпроса?

— Не направих ли достатъчно? Ти си ненаситна — разсмя се той.

Тя се нацупи леко, после се усмихна. Посегна зад себе си и извади изпод възглавницата книга с червена копринена подвързия. Веждите й се намръщиха в престорено съсредоточение, докато разгръщаше страниците и проследяваше с пръст илюстрациите, за да открие онова, което търсеше. После дяволито остави книгата на леглото, за да може Хенри да я види и в същото време потърка с пръстите на крака си слабините му. Зелените й очи весело блеснаха, когато той отблъсна ласката и се наведе да погледне какво е избрала.

— „Тананикаща маймуна прегръща дървото?“ — избухна Хенри в смях. — Сигурно се шегуваш. Ти може и да си достатъчно атлетична за тази поза, но аз определено не съм.

— Моля те — посочи му я тя.

— Не. Стига за днес. От проклетите „Магарета напролет“, които ме накара да направя преди малко, едва не получих херния. Започвам да съжалявам, че изобщо ти показах проклетата книга.

— Не ми я показа ти — изкикоти се тя. — Аз я намерих в чекмеджето с лулата за опиум. Хенри, какво е това място? Онова, което си мисля, ли е?

— Това е „Дворецът на небесната наслада“, както вече ти казах.

— Значи всички онези момичета, които видяхме на двора…? И онази жена в павилиона отсреща… те са…?

— Това шокира ли те? — попита той.

Тя седна на леглото и кръстоса крака.

— Не — отвърна замислено. — Мисля, че по-скоро ме възбужда. Това е… Смешното е, че точно това очаквах да намеря, когато пристигнах в Китай. Надявах се да го открия.

— Май в манастира са ви учили на странна география — забеляза Хенри и погъделичка с мустаците си ръката й.

— Знаеш какво имам предвид — нацупи се тя и лекичко го тупна по рамото. — Загадъчният Ориент с цялата му чувственост, екзотика, упадъчност и възбуда. Покварата на вековете. Това място много прилича на теб — добави тя.

— На мен? И какъв съм аз? Чувствен, упадъчен или покварен?

— Всичко накуп — каза тя, целувайки го. — И с лоша слава… Но затова си толкова вълнуващ. Люби ме пак — прошепна тя и го притегли към себе си.

— Като тананикаща маймуна ли? — усмихна се той.

— Не — прошепна Хелън Франсис и ноктите й задраскаха гърба му. — Обладай ме, както в пещерата. Искам да те усетя в себе си и да забравя всичко останало. Да, да, да…

Думите й преминаха в стон, когато ръцете му се плъзнаха по тялото й и устните им се сляха.

— Хенри — прошепна тя, когато свършиха, — мислиш ли, че съм порочна?

— Не — промърмори той. — Ти си си ти, аз съм си аз и майката природа ни събра. Би било неестествено да правим нещо друго.

— Наистина ли мислиш така? Да, когато съм с теб, се чувствам свободна и всичко ми се струва съвсем естествено и правилно. Сякаш мога да бъда всичко и да правя всичко. Лошо ли е да искаш да опиташ от всичко?

— Шшшт — каза той сънено. — Спи.

— Знаеш ли, струва ми се, че ми доставя удоволствие да мамя татко и Том. Не съм ли безсрамна?

Той измърмори нещо неразбираемо и заспа. Хелън Франсис се наведе над него и загледа нежно лицето му. Кичур коса бе паднал на челото и закриваше едното му око. Тя внимателно го отметна, после прокара пръст по скулата и тънките косъмчета на мустаците му. Сложи глава на гърдите му и се усмихна. Известно време лежа тихичко, прегърнала отпуснатото му тяло, но кръвта й още бушуваше. Чувстваше се напрегната, нервна и възбудена. Предпазливо, за да не го събуди, Хелън Франсис стана от леглото. Пристъпи по синия килим от Тиендзин и протегна ръце над главата си. Очите й изучаваха стаята: гоблените, столовете, свитъците по стените. Погледът й се спря на шкафчето от червено лакирано дърво, в което бе открила еротичната книга. Спомни си лулата за опиум, която лежеше вътре. Лениво отиде и я извади. Седна на един от дървените столове. Гладкият махагон беше студен. Огледа лулата. Дългата куха тръба приличаше на флейта. Сложи я между гърдите си и се престори, че свири на нея. Усети в устата си странен вкус. Помириса я. Ухаеше остро, едновременно сладко и горчиво.

— Какво правиш?

Облегнат на лакът, Хенри я наблюдаваше.

— Пушил ли си някога опиум? — попита тя.

— Веднъж или два пъти.

— Може ли да опитам? В шкафа има торбичка с някаква черна смес вътре.

Той я гледаше спокойно.

— Сигурна ли си, че идеята е добра? Може да се пристрастиш.

— Ти нали не си пристрастен?

— Не, но опиумът действа различно на всички.

Зелените й очи заприличаха на котешки.

— Нищо няма да ми стане, ако пробвам само веднъж — каза тя. — Нали ти казах, че искам да опитам от всичко. Моля те!

Той се засмя.

— Добре, но само веднъж. Може да си я поделим. Със сигурност ще е по-спокойно от този проклет наръчник по секс, с който ме тормозиш.

 

 

Навън виеше студен вятър. Беше мрачна, тежка зима. Не беше валяло много, защото във въздуха липсваше влага заради сушата в Северен Китай. Свирепите сибирски ветрове вдигаха прах над голите, сухи поля и селяните се хранеха с остатъци в студените си колиби.

За чужденците в Шишан зимата беше уютно време на дебели кожени палта и печени кестени. За Джордж и Джени тя означаваше пързаляне с кънки и шейни по заледените река и езера. Работата не спираше. Строежът на железопътния мост продължаваше въпреки студа и хер Фишер и Чарли се хвалеха, че до пролетта линията ще бъде готова. Чакалнята на доктора беше препълнена с доверчиви пациенти, страдащи от всякакви болести, донесени от зимата, които търсеха до печката му убежище от суровото време навън. Самият Еъртън имаше малко време за философските си дебати с мандарина, макар че когато можеше, посещаваше ямена. Франк и Том бяха потънали в подготовката на пратката сапуни за пролетното си пътешествие. Всяка вечер те се завръщаха в топлия хотел, измръзнали след ездата, и намираха усмихнатата Хелън Франсис да ги чака с чаши уиски. Понякога тя им показваше парче коприна или порцеланова ваза, която си била купила по време на редовния си следобеден пазар до магазините за антики. Разбира се, те не знаеха, че обикновено покупките бяха избрани от прислужника на Хенри Манърс лао Чжао, докато Хелън Франсис се отдаваше на други занимания в Двореца на небесната наслада.

Беше забележително, че в едно малко градче, където почти нищо не можеше да се скрие от любопитните очи и острите езици, почти всекидневните посещения на забулената чужденка в най-известния публичен дом оставаха в тайна. На пазара и в ресторанта на Рен Рен се говореше, но между китайците съществува негласно споразумение, че някои неща не бива да бъдат споделяни с чужденците. Пък и прегрешенията на местните океански дяволи едва ли бяха от особен интерес за хора, които от хилядолетия се наслаждаваха на чувствеността. Малката тайна на Хелън Франсис беше също тъй сигурна, както и ако я беше оковала с вериги и пуснала в някой кладенец като нежелана наложница.

Разбира се, съществуваха и други тайни, истински тайни, които не се предаваха дори между китайците. В Шишан имаше малко хора, които знаеха или биха повярвали, че на горните етажи на Двореца на небесната наслада, в който приличната на лисица дама се забавляваше със своя англичанин, през дългите следобеди, лежи още един чужденец — слабо, отчаяно момче с грим на лицето, размазан от сълзите, привързано за едно легло с пижама смъкната до глезените, което с ужас чакаше вратата да се отвори и да последват неизбежните мъчения. Това беше мрачна и строго пазена тайна и дори онези, които бяха чули за нея, независимо дали бяха любопитните момичета от публичния дом или търговците, които често го посещаваха, знаеха, че има неща, които трябва бързо да се забравят.

Всъщност за тази последна зима от стария век най-характерна беше забравата. Би могло да се каже, че с първия снеговалеж през ноември умишлена амнезия бе обхванала над китайските и чуждестранните обитатели на Шишан. Те си вършеха работата. Планираха бъдещето си. Заговорничеха, интригантстваха и се забавляваха в Двореца на небесната наслада или във всекидневните си. Боксьорите вече не бяха предмет на дискусии в дома на Еъртън, каквито и сензационни статии да четяха в „Севернокитайски вестител“. За известно време дори в чайните, държани от Черните тояги, мъжете вече не се вслушваха в хипнотичната музика от юг, която звучеше в селата и храмовете и ги бе привлякла за малко, нито се поддаваха на могъщата магия, призована от недрата на земята и зората на времето, примесена с жалните викове на страдащи хора — ясният зов, с който Боксьорите молеха боговете да напуснат небесните си дворци и удоволствия и да се присъединят към праведниците на земята в нарастваща и непобедима армия, която да прогони чужденците отвъд океана. Идеята беше привлекателна — множество божества, които се спускат по лъчите на залязващото слънце, с копия и знамена, блестящи в цветовете на дъгата, готови да застанат невидими зад верните воини на Юмруци за справедливост и хармония, да ги подкрепят с магията си, да осигурят победата им. Но като цяло жителите на Шишан предпочитаха да си ядат тестени топчета и камилските гърбици, да броят спечелените таели сребро през годината. А семейство Еъртън бяха заети с коледната си украса.

Затова беше изненадващо, когато малко след Нова година — този специален и незабравим празник, на който децата можеха да стоят будни до след полунощ и да посрещнат новото столетие — чуха новината, че един млад английски мисионер на име Сидни Брукс е бил жестоко убит в далечен Шандун. Изглежда, бяха го издебнали, докато яздел сам по провинциален път през последната вечер от старата година. Първоначално никой не спомена Боксьорите, но всички знаеха, че това е тяхна работа.

Зимното откъсване от реалността беше приключило.

Около седмица по-късно доктор Еъртън получи писмо от приятел в Синин, който познаваше господин Брукс и беше научил кървавите подробности за убийството му. Голото му тяло било открито в канавка. Бил насечен и осакатен от хиляди удари с нож. Главата му била отрязана. Най-ужасното беше, че убийците били пробили дупка в носа му, през която прокарали връв. В последните си мигове нещастникът бил воден като магаре от ликуващите си похитители. Забележителното беше, че господин Брукс очевидно бе предчувствал съдбата си. На Коледа бил казал на сестра си, че сънувал името си в списъка на мъчениците, който висял в галерията на колежа му. Писмото заключаваше, че наистина господин Брукс се е превърнал в християнски мъченик, умрял с радост за своята вяра и Обществото за разпространение на божията истина.

Седмица след това пък докторът получи писмо от свой приятел мисионер, който живееше близо до Баодин в Югозападен Чих-ли. Той му съобщаваше, че е решил да се върне в Англия. Пишеше, че властите в неговия район твърде дълго не обръщали внимание на дейността на Боксьорите, а тя ставала с всеки изминал ден все по-открита и опасна, затова се боял за съпругата и децата си.

— Уедърс винаги е бил кротък човек — беше казал Еъртън на Нели, докато си пиеха кафето. — Струваше ми се, че не е подходящ за мисионерския живот.

— Поне проявява загриженост за семейството си — отвърна Нели, — което не може да се каже за други хора. И не си крие главата в пясъка.

— Какво искаш да кажеш? Кой си крие главата в пясъка, Нели? Проучих въпроса от най-сигурен източник и ме увериха, че няма защо да се боя от Боксьорите, поне не в Шишан.

— Така казваш ти, скъпи, но аз се безпокоя за децата.

— Това не е в стила ти, любов моя. — Той се протегна през масата и хвана ръката й. — Слугите пак са ти разказвали слухове, нали? Не бива да позволяваш на Джени и Джордж да клюкарстват с А Ли и да вярват на глупостите му. Обещавам ти, че ако чуя нещо конкретно, ще ви кача с децата на първия кораб, който заминава от Китай. А ако се стигне дотам, аз също ще ви последвам. Но няма никакви причини за паника, скъпа. Стига, Нели, с теб живеем в Китай от достатъчно време, за да приемаме сериозно слуховете и клюките. Пък и аз веднага бих разбрал, ако нещо ни заплашва. Мандаринът ще ме предупреди. Можем да разчитаме на това. Знаеш, че съм прав.

Други убийства не последваха. Всъщност убийците на господин Брукс бързо бяха открити и екзекутирани от властите. Объркващото беше, че те бяха и бандити, и Боксьори, или по-точно група бандити, предрешени като майстори на бойните изкуства.

— Значи нищо не е доказано — каза докторът, — пък и цялата работа е станала далеч оттук.

Но нещата нямаше да минат толкова леко. Кръстникът на Джени, доктор Уилсън, член на Шотландската медицинска мисия и най-добър приятел на Еъртън в Китай, му написа дълго писмо към средата на февруари. Предишната година го бяха прехвърлили в мисия близо до Тайюан. Той пишеше как през последните два месеца манията по Боксьорите внезапно се насочила на запад и преминала от Чих-ли в Шанси, където се разпространявала като горски пожар. В селата в този район позволявали на Боксьорите открито да упражняват бойните си изкуства в храмовите дворове, а понякога и да издигат олтарите си пред самите порти на ямена. Между християнските семейства и местните селяни, чиито синове масово се присъединявали към бандите на Боксьорите, се появили търкания. Дори местната аристокрация подпомагала обществата по бойни изкуства. Но доктор Уилсън не се предаваше. Беше чул, че от Пекин са назначили нов влиятелен губернатор, който да поеме провинцията и очакваше скорошното му пристигане да сложи край на безредиците.

— Казах ли ти, Нели? — обади се Еъртън, след като й прочете писмото. — Това показва, че правителството взима мерки срещу бунтовници като Боксьорите. Още една проява на сила и Боксьорите ще изчезнат обратно в суеверията и фолклора, от който произлизат.

Но когато три седмици по-късно получиха ново писмо от доктор Уилсън, в него се изразяваше разочарование и изненада, че новият губернатор не бил друг, а същият Ю, който беше освободен от поста си в Шандун предишната година заради симпатии към Боксьорите. Вместо да прати войските си да се справят с тях, той си беше назначил отряд майстори на бойните изкуства за лична охрана. Нели и докторът не говориха много след получаването на това писмо. Дрънченето на ножове и вилици по чиниите беше единственият звук, който нарушаваше мрачната тишина, която се възцари на масата.

Единствената утеха беше, че тези събития се случваха все още твърде далеч.

Но чуждестранната общност, която се събра в лагера на хер Фишер в един студен ден в края на март, за да приветства пристигането на първия влак от Тиендзин, не беше вече безучастна.