Адам Уилямс
Дворецът на небесната наслада (8)

Глава 6

„Няма работа и храната е малко. Лао Тян се присъедини към бандитите.“

Никой не каза на Франк Деламер за самоубийството на Шен Пин. Лю Джинкай чу историята на следващия ден от Тан Дексин и двамата се съгласиха, че най-добре ще бъде, ако чужденецът не узнае за това тъй печално събитие. Лю бързо организира всичко. Ако Де Фалан решеше да посети отново вертепа и попиташе за момичето — според него това едва ли щеше да се случи, — щяха да му кажат, че е заета с друг клиент. Един сребърен таел щеше да осигури мълчанието на Мама Лиу и останалите момичета. Лю Джинкай не искаше Де Фалан да се разстрои преди керванът да поеме за Цицихар. Знаеше колко непредсказуем става партньорът му, когато е развълнуван, и не смееше да си помисли каква вина и съжаление щеше да предизвика у него новината за смъртта на момичето. За да се подсигури още по-добре, той пожертва още един таел и помоли Мама Лиу да намери някоя хубавичка заместничка, която ще забавлява приятеля му, ако възникне необходимост, но не бързаше да го доведе отново в Двореца на небесната наслада и убеди и другите търговци засега да вечерят някъде другаде с Де Фалан, ако се наложи.

И така, Шен Пин беше забравена. Някои от момичетата вярваха, че духът й броди в градините и павилионите. В скръбта си Фан Имей беше убедена, че една нощ видя засмяното бяло лице на приятелката си в огледалото на тоалетката, но когато се обърна, само лунната светлина проникваше през завесите. За облекчение на Мама Лиу Шен Пин не се появи отново като лисица дух, за да отмъсти на враговете си и неверния си любим (Франк не срещна призраци по пътя към „Бабит и Бренър“, нито между кристалите в склада). Като запали благоуханна пръчица на олтара си за всеки случай, Мама Лиу събра и изгори малкото вещи на Шен Пин и даде леглото й на новото попълнение — боязливо дванадесетгодишно момиче от Тиелин, което се възстановяваше от двойна агония — счупването и стягането на краката му и нощните посещения на Рен Рен. Името на Шен Пин никога вече не беше споменато. След известно време само Фан Имей усещаше присъствието й, но постепенно то избледняваше и за нея. Една вечер, докато гореше опадали листа в един ъгъл на градината, тя внезапно усети, че приятелката й е готова да си тръгне. Фан Имей прошепна полузабравените молитви, докато хвърляше листа в пламъците и ако някой беше видял сълзите в очите й, щеше да ги отдаде на горещината и дима на огъня. Когато свърши, се чувстваше спокойна и вярваше — или предпочете да повярва, — че душата на приятелката й вече е намерила покой сред облаците.

Същата вечер дълги ивици пурпурна светлина се носеха в небето като развети ръкави от дрехата на някоя небесна фея. Ако духът на Шен Пин се бе издигнал в облаците, както се надяваше Фан Имей, когато погледнеше надолу, щеше да види, че и Шишан бе спокоен. Златистите лъчи на залязващото слънце позлатяваха околността. Есента бе продължила повече от обикновено, сякаш се опитваше да отложи настъпването на зимата и новия век. Дворовете на фермите още бяха затрупани от зърното на късната реколта, тежките колела на минаващите каруци с мулета мачкаха стъблата по пътищата, силуетите на земеделците се очертаваха с млатило в ръка на фона на златистите хармани. Парливият мирис на изгорена слама се носеше в хладния прозрачен въздух и се смесваше с уханието на ябълки и сливи в овощните градини. Листа танцуваха и се носеха из полето, трупаха се до живите плетове и блестяха в бледата светлина на слънцето, оцветявайки земята в медночервено. Един хубав млад мъж и елегантно облечена жена, и двамата чужденци, които яздеха през полето, спряха да се полюбуват на едно разрушено светилище. Човек с поетичната душа на хер Фишер би го сравнил с класическата Аркадия или златната епоха.

Пасторалната сцена около Шишан беше единственото светло островче сред сивото море на опустошенията. Дъждовните облаци, които обикновено се струпваха по върховете на Черните хълмове, бяха осигурили достатъчно влага през годината, за да спестят на западните части от Манджурия сушата, която опустошаваше другите части на Северен Китай, но другаде бяха паднали малко валежи. В сухата ивица, която се простираше от Шандун на изток през цялата провинция Чих-ли на запад до Шанси и границите на Монголия, върлуваше глад. Търговците, приятели на Франк Деламер, се събраха в кантората на Джин Шангуй, за да обсъдят ужасните слухове, донесени от керваните — че много китайски семейства варят кора от дърветата, за да се хранят, че млади и стари измират със стотици, че е имало случаи на канибализъм, че цели села били изоставени от жителите си, които тръгвали да търсят храна, че отчаяни младежи се присъединявали към Боксьорите и обвинявали чужденците за постигналото ги нещастие.

Както обикновено, чужденците не подозираха за заплахата. Циркулиращите писма, които докторът получаваше от легацията в Пекин, бяха успокояващи (сушата и гладът не били необичайни за Китай), а и членовете на малката чуждестранна общност бяха достатъчно заети със своя малък свят, за да мислят какво става извън него. Като излетници, съзрели тъмните буреносни облаци на километри от тях, те съзерцаваха невъзмутимо събитията на юг.

Но слуховете за дейността на Боксьорите не заглъхваха. Дори се множаха с разпространението на глада, а една седмица в началото на октомври беше съобщено, че групи Боксьори от някои планински села в Шандун създали собствена войска и нападнали един град. Армията щяла да залее като прилив равнината Чих-ли и да отнесе чужденците в морето. Няколко дни цареше напрежение дори в Шишан. Но всяко чудо за три дни. Въстанието беше лесно потушено от имперските войници — всъщност приличаше повече на полицейска операция, отколкото на битка. Победата над тази парцалива войска предизвика голямо задоволство сред легациите в Шишан и когато новините стигнаха до „Бабит и Бренър“ и железопътния лагер, последваха шумни празненства. Говореше се, че решителните действия на вицекраля Ю са пресекли въстанието в зародиш. Заплахата от Боксьорите, ако изобщо беше съществувала, със сигурност беше премахната. Но по-нататъшните съобщения показаха, че този оптимизъм е бил преждевременен. Изглежда, консервативният вицекрал Ю не само симпатизирал тайно на бунтовниците, но дори назначил на работа в своя ямен някои от най-известните между тях. Вестник „Севернокитайски вестител“ настояваше за отстраняването му, говореше се, че сър Клод Макдоналд е протестирал официално пред ямена Цунгли.

Доктор Еъртън беше прекалено развълнуван, за да се тревожи за събитията, които се случваха толкова далеч. Беше посетил ямена няколко дни след екзекуцията на убийците на Хирам, възнамерявайки да се изправи срещу мандарина и да му каже какво мисли. Но гневът му беше изчезнал, когато мандаринът лично му се извини за неучтивия начин, по който го бяха информирали за станалото, обвинявайки чиновниците си за безчувственото им придържане към формалностите. Обясни му, че личното писмо, което самият той бил написал, не е било изпратено и вместо това докторът е получил само официалния формуляр. Съжалявал, ако това е прозвучало като неуважение. Еъртън едва го слушаше. Цялото му внимание беше приковано върху голямата библия на китайски, която лежеше на масата за чай между тях.

— А, значи забелязахте, че изучавам светото ви писание — усмихна се мандаринът. — Интересна творба. Намирам много паралели с аналектите^[1] и някои от будистките текстове, особено в по-философските пасажи. Акцентът върху любовта е интересен, както и върху саможертвата на вашия бог. В едно от ранните превъплъщения на Буда, той позволил да го изядат няколко тигърчета, защото били гладни. Недостойното разпъване на вашия Исус вероятно е имало подобна цел. Сигурно можете да ми го обясните. Освен това имам един-два въпроса за опрощаването. Изглежда има противоречие между онова, в което вярват християните и онова, което правят. Питам ви като магистрат, който трябва да тълкува екстратериториалните закони. Може би ще ми обясните как непростимите репарации, които китайското правителство е длъжно да плаща дори при най-малкото нарушение на чуждестранните условия, се свързват с християнското учение за търпението.

Еъртън се задъха от радост. Неочаквано беше постигнал амбицията, с която бе дошъл в Китай. Пред него стоеше член на класата на мандарините — конфуцианец, езичник, но човек с огромно влияние, който четеше Библията и се опитваше да разбере поученията й. „Докъде ли може да доведе това?“, чудеше се той. Първите въпроси на мандарина бяха скептични — дори цинични, както можеше да се очаква, но това бе някакво начало. Начало, за което той и останалите мисионери, винаги бяха мечтали.

Първата среща бе последвана от втора — само след два дни — и след известно време докторът и мандаринът започнаха да се виждат редовно. Магистратът избираше някоя притча и се опитваше да приложи най-строгата си логика, за да разгадае посланието й. След всеки от тези изтощителни разговори докторът излизаше изтощен физически и духовно, както след мач по скуош, каквито бе играл като студент в университета. Никога не знаеше какво предизвикателство му е подготвил мандаринът.

По мълчаливо съгласие никой вече не спомена нито смъртта на Хирам, нито последвалата я екзекуция. В разговорите им рядко се споменаваха Боксьорите или бандитите, а ако това станеше, отминаваха въпроса с усмивка. Докторът имаше чувството, че въпросите на мандарина стават все по-трудни. Той изглеждаше очарован от християнската идея за доброто и разпитваше по какво се различава от добродетелите, формулирани от Конфуций. Ако един управник взима присърце добруването на поданиците си, питаше той, какво значение има дали ще го постигне с нечестни средства? Ако християнинът се отклонеше от Десетте божии заповеди, нямаше ли да отиде в Рая? Заслужаваше ли си човек да се откаже от земните блага заради обещанието за спасение на душата? Ако християнството беше хрисимата религия, за която го представяше докторът, защо предписанията му бяха толкова фанатични и крайни? Не че би искал да обиди по какъвто и начин Божия син, но не беше ли този Исус малко наивен? И би ли могъл докторът да му обясни как западните сили са успели да завладеят света, щом принципите им са да обичат ближния и да подадат и другата буза?

— Това „Божието — богу и кесарювото — кесарю“ — казваше мандаринът — звучи много добре. При нас всичко е много по-просто, защото императорът е Бог. Защо вашият Исус, който, доколкото разбирам добре притчата за срещата Му с дявола на планината, е можел да получи власт над света, я е отказал? Ако беше приел, нямаше да съществува проблемът за свободната воля.

— Но не разбирате ли, да рен! Нашето спасение в това, че той ни е дарил със свободна воля.

— Ако беше работил в ямен вместо да се разхожда по хълмовете, може би щеше да разбира по-добре невежата човешка природа. Според мен свободната воля е проклятие и води до най-безобразно поведение, ако човек не я контролира. Не вярвам, че този Исус е обичал паството Си, щом му е поставил такива невъзможни изисквания.

— Но Исус е бог на любовта! — възкликна Еъртън.

— Така казвате вие — промърмори мандаринът и захапа една праскова.

Но докторът не се обезсърчаваше. Обратно, в очите му светеше надежда. Понякога дори дръзваше да се учуди дали мандаринът най-после не започва да се съмнява в собствения си цинизъм. Разбира се, минеше ли му такава мисъл, той я потискаше като фантазия или прекалено оптимистична. Не, този нов интерес към християнската религия беше чисто академичен. Нищо в поведението на мандарина не показваше друго, освен обикновено любопитство. Ако зад полуспуснатите му клепачи и язвителното изражение се криеше някакъв духовен копнеж, той не се проявяваше по никакъв начин. Да, но от друга страна, крещеше настойчиво вътрешният му глас, висш чиновник от класата на мандарините му задаваше сериозни въпроси за божията истина! Това не се беше случвало от години! И сигурно четеше своя екземпляр от библията, който именно Еъртън го бе накарал да си купи! Вродената му скромност се бореше напразно с амбицията. Разбира се, той със съжаление осъзнаваше границата на възможностите си, но не можеше да остане сляп за потенциала на случилото се. Ако любознателността водеше до разбиране, защо разбирането да не доведе до желание за промяна, до покръстване? Той не беше апостол, а скромен шотландски лекар, който лекуваше хората и четеше каубойски романи; не беше и теолог, разбира се, но Бог понякога изпълваше и най-скромния съсъд със Своята светлина и правеше чудеса и с най-меката глина. Покръстването на един мандарин щеше да доведе до покръстването на цяла област и щом свети Августин бе въвел християнството в цяла Англия, започвайки от един незначителен саксонски крал, не можеше ли в Китай, където Матео Ричи и армията му йезуити се бяха провалили, скромният доктор Еъртън от Шишан да… В такъв момент той захапваше здраво лулата си и си казваше да не бъде толкова глупав и суетен, но това не го спираше да прекарва трескави вечери в кабинета си с томовете на Платон, Тома Аквински и Боеций, които не беше поглеждал от дните в университета и да тича към ямена в дните на срещите, без да довърши обяда си.

Останалите чуждестранни обитатели на Шишан не знаеха за грижите на доктора. Хелън Франсис и Хенри Манърс излизаха на езда всеки следобед. Франк Деламер и Том Кабът трескаво се подготвяха за голямата експедиция, която щеше да ги направи богати. Една късна октомврийска вечер ги завари в склада на „Бабит и Бренър“, готвейки се да затворят. Бяха проверили за последен път мострите и провизиите, които на другия ден щяха да натоварят на мулетата, за да поемат към Цицихар за среща с господин Дин. Последната ивица пепеляворозово угасваше на хоризонта и нощният вятър вече повяваше.

— Това е всичко, приятелю — промърмори Франк, чиято лула стърчеше под мустаците на зачервеното му лице.

Добродушните му кафяви очи овлажняха от смях, когато бъдещият му зет му разказа поредния си анекдот — Том изглежда притежаваше неизчерпаем запас от смешни истории.

— Последна нощ в удобния дом. После ни очакват откритите пространства. Колко обичам този живот! И как се радвам, че ти и малката ми Хелън Франсис скоро ще се обвържете. Аз съм щастливец. Истински щастливец.

— По-добре да тръгваме, сър, ако ще се срещнем с Ейч Еф на кръстопътя — каза Том, водейки конете. — Хенри каза, че ще бъдат там малко след смрачаване.

 

 

— Ехо! — извика Франк. — Ти ли си, скъпа?

Един фенер подскачаше по пътя от железопътния лагер и бавно се приближаваше към кръстопътя, където чакаха двамата с Том. Чуваше тихото тропане на конски копита. Деламер видя, че младежът тихо посяга към пушката в кобура на седлото. Разбира се, беше прав да е предпазлив. Тези дни човек не знаеше кого може да срещне в нощта.

— Ехо! — извика отново Франк. — Манърс! Хелън Франсис! Вие ли сте?

Отговор нямаше, но вятърът беше силен и може би бе отнесъл гласа му в друга посока.

— Сигурен съм, че са те, Том — каза той. — Кой друг може да бъде? Закъсняха. Чудя се къде ли са ходили.

— Разбрах, че има разрушен храм на около девет километра южно от железопътния лагер — каза Том.

— Господи — изстена Франк, — разрушени храмове, манастири. Човек може да си помисли, че Манърс е будист. Манърс, ти ли си? — отново извика той. — Хелън Франсис!

Отново не последва отговор.

— Не знам защо изобщо се съгласи да я пуснеш на тези проклети туристически обиколки — изръмжа Франк. — Госпожа Еъртън беше достатъчно мила, за да предложи на момичето работа в болницата и ако Манърс може да стои толкова време без работа, не знам защо изобщо са го пратили тук. Не си мисли, че ще пусна и теб, младежо! — Той се обърна към Том. — В „Бабит и Бренър“ не работим на половин ден.

— Знам, сър — усмихна се той. — Не съм го и очаквал.

— Защо не идват? — промърмори Франк. — Слушай, ще запаля фенера. От викане в този вятър няма никаква полза. В багажа ми е. Тъкмо ще пийна малко уиски.

И той тежко слезе от коня.

— Имате ли нужда от помощ? — попита Том.

— Не, ще се справя. Още не съм оглупял.

Том чу как възрастният мъж пухти в мрака, а после — дрънчене на стъкло, когато се опита да запали ветроупорния фенер. Самият той стисна приклада на пушката и се взря в подскачащата светлинка, която беше на около четиристотин метра от тях и продължаваше да се приближава много бавно.

— Готово — каза Франк. — Още секунда.

Том примигна от внезапната светлина. После чу вик, фенерът с трясък падна на земята и угасна. Конят на Деламер се вдигна на задните си крака, подплашвайки неговия, който скочи и се опита да хвърли ездача си. Той се напрегна да се задържи на седлото, натисна без да иска спусъка и пушката му изгърмя оглушително. Трябваше му малко време, за да успокои коня си, после чу Франк да шепне:

— Видя ли го?

— Кого? — също прошепна Том.

— Монахът — каза Франк. — Слепият! Онзи, който беше уплашил Хелън Франсис. Свещеникът на Боксьорите. Неприятният тип, за когото ни разказваше Чарли. Видях го да седи в средата на пътя.

— Къде?

— Там. Точно под краката ни; нямаше очи, но пак изглеждаше опасен и зловещ. Когато фенерът угасна, скочи и се блъсна в мен. Беше студен и отпуснат на допир и се изплъзна като змиорка от ръцете ми. Но вече беше тъмно и конете се бяха разбеснели. Какъв късмет, че не ми заби нож в ребрата, нали? Чакай, къде е проклетият фенер. Ще го запаля пак.

След още пуфтене и дрънчене, фенерът беше запален. Франк го вдигна колкото можеше по-високо, за да освети по-надалеч, но пътищата и голите полета от двете им страни бяха празни.

— По дяволите, явно е избягал — каза Франк. — Направо да не повярваш! Имам чувството, че ми се е привидяло.

— Сигурен ли сте, че не беше някое животно, сър? Дива котка? Малък елен?

— Не, не, изглеждаше като човек. И на пипане беше човек. Няма да забравя празните му очни дупки. Слушай, Том, не казвай на Хелън Франсис за това. Двамата с теб тръгваме за Цицихар след няколко седмици и не искам да се бои, докато ни няма.

Чу се тропот на копита и Хенри Манърс и Хелън Франсис се появиха в осветения кръг. Лао Чжао с муле и фенер ги следваше отблизо. И той, и Манърс държаха пушките си в готовност.

— Чухме изстрел — каза Хенри, огледа се и облекчен прибра пушката. — Какво стана?

— О, нищо. Нали ме знаете — сърдечно заразказва Франк — колко съм тромав. Отивах да си извадя уискито от багажа. Настъпих коня, той се вдигна на задни крака, а Том, без да иска, натисна спусъка. Като във френски фарс. Бог знае как ще се справим по пътя до Цицихар.

— Татко, Том, добре ли сте? — попита Хелън Франсис с накривена шапка и разширени от загриженост очи.

— Всичко е наред, момичето ми. Нали, Том?

— Пък и ние се разтревожихме повече. Къде бяхте? — запита Том, навеждайки се да целуне годеницата си по челото. — Ейч Еф, мислехме, че сте се изгубили.

— Видяхме един прекрасен храм. Имаше гробница и назъбена стена около една могила. Хенри ми помогна да се покача и…

— Звучи страхотно, скъпа — каза Том. — Благодаря ти, Хенри. Но трябва да вървим. Ейч Еф, това е последната нощ в града за мен и баща ти и обещахме да се отбием у доктора. Разбира се, ти можеш да дойдеш с нас.

— Не се тревожи за лао Чжао и мен, приятелю. Ние ще се оправим. Щом госпожица Деламер се прибере в безопасност, ще знаем, че сме изпълнили дълга си. Някой ден трябва да пояздиш с нас. Не знаеш какво губиш.

— Може би когато се върна от Цицихар — каза Том. — Благодаря ти, че се грижиш за нея, Хенри.

— За мен е удоволствие — каза Манърс. — И не се тревожи за нищо по пътя. Знаеш, че с лао Чжао ще продължим да…

— Благодаря, Хенри — повтори Том с малко по-остър тон. — Знам, че е в добри ръце.

— Най-добрите — промърмори Манърс. — Говоря за лао Чжао, разбира се. Познава района като петте си пръста. Всички храмове и манастири на километри оттук.

— Искаш да кажеш, че ще яздите и когато заминем? — мрачно измърмори Франк. — Колко още проклети храма има из този град? Не ви ли омръзнаха?

— Стига, татко — раздразнено каза Хелън Франсис.

— Всъщност докато ви няма, тук ще стават интересни неща, господин Деламер — каза Манърс. — Жалко, че няма да присъствате. Ще издълбаем с взрив тунела в Черните хълмове и по този повод Чарли организира излет в края на седмицата. Мисля, че семейство Еъртън също ще дойдат.

— Ако и те отидат, всичко е наред — каза Франк. — Ще им поверя Хелън Франсис, докато ни няма с Том. Тя ще се премести у тях. Ще й бъдат настойници — макар че човек вече не знае на кого да вярва. Том трябваше да я придружи на парахода дотук и ето какво стана.

— Надявам се, че не сте разочарован, сър — каза Том.

— Това е меко казано. И все пак, ако трябваше да омъжа дъщеря си за някоя горила, можеше да избера и по-неподходяща. — Той с мъка се качи на седлото. — Е, хайде, момчета. Тръгваме ли или не? Довиждане, Манърс. Ще се видим след месец. Наслаждавайте се на храмовете. Ом мани падме хом и тъй нататък. Очаквам, когато се върна, двамата с Хелън Франсис да бъдете напълно просветлени. Довиждане.

— Благодаря за чудесния ден, Хенри. — Хелън Франсис се протегна и докосна хълбока на коня, близо до коляното на Манърс.

— Ще ти се обадя у Еъртън след няколко дни — отвърна той. — Приятно пътуване, Том. Ловът ще ти хареса. И не се тревожи за Хелън Франсис.

Том се обърна.

— Защо непрекъснато ми повтаряш да не се тревожа за нея, Хенри?

— Довиждане — отвърна Манърс и вдигна камшика за поздрав. — Зуле, лао Чжао! — И като обърна коня си, той бързо бе погълнат от мрака.

— Не иска да се тревожиш за мен, докато те няма, това е всичко — каза Хелън Франсис, защото съзнаваше, че някой трябва да наруши тишината.

— Въпросът е за какво да не се тревожа? — отвърна Том.

— Не разбирам за какво говориш, Том — обади се тя след малко.

— Аз също — каза той след кратка пауза. — Да го забравим. Разкажи ми какво правихте с Хенри.

 

 

Когато групата се отдалечи и фенерът на Франк заприлича на искра в далечината, една фигура се изправи от канавката до пътя. Докато невиждащите очи се взираха по посока на отдалечаващите се, дясната ръка посегна към лявото рамо и бръкна с дългите си пръсти в дупката в плътта, направена от пушката на Том. Тих мяукащ звук излезе от устата му. След малко той откри смачкания куршум и го извади. Подържа го за миг върху отворената си длан, после небрежно го сложи в устата си и го глътна. След това вдигна тоягата и купичката си за просене и без да обръща внимание на раната, се запъти към Шишан.

 

 

Сега Хелън Франсис с още по-голямо нетърпение очакваше следобедите в компанията на Хенри и лао Чжао, най-малкото заради възможността да не спазва доброто поведение, което се изискваше от нея в присъствието на госпожа Еъртън. След нескончаемия обяд с Нели и монахините, тя се преструваше на уморена и чакаше до прозореца на стаята си. Сърцето й подскачаше, когато видеше конете да се задават иззад боровата горичка и да изкачват хълма към мисията. Дотогава вече бе облякла ботушите и костюма си за езда и при първия звук на звънеца, със зачервени бузи излизаше в коридора, където А Ли я чакаше с шапката и камшика.

Хенри не влизаше често в къщата. Стоеше облегнат на терасата и пушеше пура или клечеше на двора с децата, внимателно развивайки кърпичката си, за да им покаже щурец, бръмбар или нещо друго, което беше уловил за тях по пътя от лагера. Понякога бъркаше в другия си джоб и вадеше още една кърпичка, от която се показваше орхидея или друго диво цвете, което тя закичваше на ревера си.

Госпожа Еъртън, която винаги присъстваше на тръгването им, макар и само за да покаже неодобрението си, се усмихваше кисело, когато той й окажеше същото внимание, казваше с шотландския си акцент колко красиво е цветето и го даваше на А Ли да го сложи във ваза. Никога не пропускаше да попита Хенри кога точно ще се върнат с госпожица Деламер, напомняйки му, че тъй като в къщата има деца, вечерят в точно определено време, а преди това са на служба. Не че в днешно време младите хора се отнасяли към религията достатъчно сериозно, както се очаквало от нея, когато била момиче. Хенри неминуемо я обезоръжаваше, като описваше маршрута, който възнамеряваха да изминат този ден, гледките, които ще видят по пътя, уверявайки, че дори ако за съжаление закъснеят за молитвите, той ще доведе Хелън Франсис навреме за вечеря — жива и здрава, с апетит, който ще окаже нужното внимание на прекрасните гозби на госпожа Еъртън.

И тогава най-после тя препускаше надолу по пътя, а вятърът биеше в лицето й, заслепяваше я, разрошваше косата й, бучеше в ушите й. Хенри се смееше и подканяше коня й да тича по-бързо, надпреварваше се с нея, предизвикваше я с белозъбата си усмивка и присвити очи, а тя крещеше от радост, че е свободна, наслаждавайки се на ритъма на горещите силни мускули под нея, пулсиращата си кръв, и забравата. Двата коня минаваха през боровата горичка и стигаха до равнината, където чакаха до тополите край пътя лао Чжао, който кротко се усмихваше в облак прах, докато се влачеше след тях.

— Е, накъде ще поемем днес, след като си вече зачервена, разгорещена и не приличаш на дама? — попита Хенри след едно от тези препускания, потупвайки врата на коня си.

— В някой храм?

— Съжалявам. Храмовете свършиха — макар все още да мога да измислям по някой за стария дракон горе.

— Не ме интересува къде ще отидем, само да е далеч от Еъртън.

— О, не. Какво неблагодарно създание си ти и колко си несправедлива към бедните си любезни домакини.

— Докторът ми харесва, макар да е малко скучен. Децата са сладки и забавни. Но мразя Нели и онези жизнерадостни монахини. — Тя се засмя. — Божичко, монахините! Ужасно са… весели. — Тя отметна глава и се засмя. Една къдрица, изплъзнала се изпод шапката й за езда, се спусна по бузата и застана пред окото й. Хенри посегна и я отмести встрани. Пръстите му леко проследиха линията на веждата й. Стресната, тя отдръпна глава и застина с разширени зеници.

— Косата ти. Един кичур се беше измъкнал — каза той.

— Благодаря — промърмори Хелън.

Бузите й бяха горещи и тя се чудеше дали се е изчервила.

— Е — каза той след кратко мълчание, — ще яздим ли? Ще те заведа до реката. Ела.

Докато го следваше, тя си помисли не за пръв път, че някой ден може би щеше да й се наложи да направи труден избор.

За лао Чжао проблемът беше много по-лесен, макар той да пазеше мислите за себе си, пък и никой да не го питаше за мнението му. Той беше пастир и познаваше жребците и кобилите. От самото начало, когато пътуваха през равнините на Шишан, му беше станало ясно, че налагайки се над другия англичанин, Ма На Си сяншен беше спечелил правата върху червенокосата му жена, която приличаше на котка. През това пътуване нямаше момент, когато очите й да не следват жадно синеокия англичанин, особено когато яздеше. Тя вече беше негова, много преди той официално да го демонстрира, когато настигна коня й по време на екзекуциите във Фусин и я прегърна. Единственото, което объркваше лао Чжао, беше защо двамата не бяха направили нищо по въпроса след това, а само говореха. Всеки ден, когато яздеха заедно, той усещаше как физическото желание между тях нараства и често се измъкваше тактично, за да се погрижи без нужда за конете или се преструваше, че спи по цял следобед, докато те обикаляха развалините, но доколкото беше видял, те никога не се бяха възползвали от усамотението си. Той реши, че това трябва да е някакъв английски обичай или еротична игра. Абстиненцията засилваше желанието, затова може би това умишлено отлагане имаше за цел да направи любовния им акт (защото дори глупак би могъл да види докъде щеше да доведе това бавно ухажване) още по-страстен и удовлетворяващ. Беше чувал за подобни техники — веднъж една проститутка в Мукден го беше измъчвала цели три дни, преди да му отдаде лотоса си и след очакването ароматът му се бе сторил несравним, — но все пак му се искаше да побързат. Зимата наближаваше и той не възнамеряваше да стои в снега пред някой храм, докато те се забавляват вътре.

Днес времето беше горещо, последен изблик на есенно слънце със съвсем лек вятър. „Хубав ден — каза си лао Чжао, докато вадеше парче месо измежду зъбите си, — за лов, езда и всички други спортове, а тези двамата пак само си говорят.“ При това темпо щеше да стане пролет, докато се решаха. Не го засягаше. Плащаха му и го хранеха добре, а работата беше лесна. Човек, който работеше за океанските дяволи, беше късметлия — те всички бяха малко луди и не знаеха цената на парите.

— Та маде! — изруга той и удряйки мързеливо мулето си, ги последва сред полята.

 

 

— Хенри — казваше Хелън Франсис, смятайки, че звучи като модерна и опитна жена, — досадно е за едно момиче — знаеш колко глупави и любопитни сме всички ние, — че всеки път когато се опитвам да разбера нещо за теб, ти се измъкваш с шега.

— Глупости. Аз съм отворена книга. И явно съм влюбен в теб. Изпълнен с обожание. И завист към Том.

— Ето пак се държиш глупаво. Признай си, че си загадъчен човек. Никога не си ми казвал нещо за себе си.

— Всеки ден и всеки час ти разказвам за себе си. Отговарям на въпросите ти за живота в Лондон и висшето общество — „О, Хенри, моля те, разкажи ми пак за бала на лейди Дартмът“ — за сто и десети път или за сто и единадесети?

— Добре, добре, надсмивай ми се, но съм права. Не знам нищо за теб, освен явните неща.

— Които са?

— Че си чудесен ездач. Остроумен. Красив. И… и…

— И какво?

— И добър с мен. Мил си с мен.

— А ти мила ли си с мен в замяна? — шеговито попита той.

— Да — отвърна тя. — Като към приятел. И като към приятел на Том.

— А ако с Том не бяхме приятели, пак ли щеше да бъдеш мила с мен? А колко мила щеше да бъдеш, ако никой от нас не познаваше Том?

— Сигурна съм, че щяхме да бъдем приятели.

— Само приятели? Стига, Хелън Франсис, кажи ми, ако Том го нямаше, колко мила щеше да бъдеш?

— Флиртувате ли, господин Манърс? Колко мила бихте искали да бъда?

— О, аз бих искал да бъдеш много мила — тихо каза Хенри. Внезапно лицето му стана сериозно. — Но кажи ми, годенице на Том, ти каза, че искаш да знаеш повече за мен. Какво би искала да знаеш?

— Обещаваш ли, че няма да се шегуваш? Че наистина ще ми кажеш?

— Пробвай. Питай.

— Добре. — Зелените й очи пробляснаха предизвикателно. — Защо си напуснал конната гвардия и си отишъл в инженерните войски в Индия?

Хенри изведнъж се съсредоточи върху начина, по който конят му избираше пътя си през просеното стърнище. В единия край на полето пасеше стадо мършави овце и следобедното слънце прозираше през вълната им. Керкенез и сврака се караха за територия в небето.

— Защо мълчиш? — попита Хелън Франсис.

— Чудя се дали би искала да чуеш отговора.

— Разбира се. Защо да не искам? Нима причината е… срамна? — Тя се засмя нервно.

— Аз не мисля така, но не знам за другите. Скъпият ми баща смяташе, че е така. Затова ме изгони. А обществото — обществото, разбира се, се забавляваше, завиждаше ми и съответно реагира лицемерно и отмъстително. Затова съм тук.

— Какво си направил? — Гласът й бе изгубил и малкото си увереност.

— Какво направих? Какъв невинен малък въпрос. От една малка невинна дама. Наистина ли доверчивата годеница на Том би искала да знае какво съм направил? Може да се окаже нещо много порочно.

— Не ме наричай „малка дама“ — отсече Хелън Франсис и препусна в тръс. — Нямаш право да се присмиваш нито на мен, нито на Том. — Тя се извърна от седлото. — Кажи ми какво си направил.

Хенри се изравни с нея и дръпна юздите. Приведе се и докосна леко рамото й, така че устните му се доближиха до ухото й.

— Наистина ли искаш да знаеш? — прошепна той и погали бузата й с пръст. Тя яростно отдръпна глава. — Чудя се дали ще те възбуди като онези екзекуции. Добре, ще ти кажа. — Той остро се засмя и отдръпна коня си. — Ще ти кажа в какво бях обвинен. В непристойна връзка. Прелюбодейство. Изнасилване. Нарушено обещание. Това ли искаше да чуеш?

Стреснатото изражение на Хелън Франсис показваше ясно, че не е било така.

— Според обвинителите ми, аз съм прелъстил — виж колко внимателно подбирам думите си — съпругата на моя полковник, който беше граф, а по-късно съм изнасилил дъщеря му, лейди Керълайн. Наистина, какво ужасно поведение. Ти не знаеш, че яздиш с двоен изнасилвач! Човек, заловен на местопрестъплението! В деликатно положение… Скъпа моя Хелън Франсис, цялата се изчерви. Надявам се, че това е признак на притеснение, а не нещо друго. Би било нескромно, ако се наслаждаваш на признанията ми.

Тя рязко си пое дъх, все едно я беше зашлевил. Хенри отново приближи коня си към нейния и я погледна в очите. Тя вдигна глава и предизвикателно отвърна на погледа му, но държеше здраво юздите, за да не позволи на ръцете си да треперят.

— Така е по-добре — каза Хенри. — Обърни се към мен. Погледни ме. Ядосвай се. Имаш право. Кой би си помислил? Твоят скъп приятел — о, да, и приятел на Том, не бива да го забравяме, нали? Впрочем, чудя се къде ли е сега. Несъмнено героят се бие с бандитите… Какъв срам, че добрият стар Хенри се оказа такъв порочен простак. Кой би го допуснал?

— Защо си толкова жесток с мен? — попита тя с тих, но твърд глас.

— Жесток? Мисля, че ти искаше да разкриеш тайните ми.

— Как можеш да ми говориш такива неща, Хенри? — изсъска тя.

— Ти ме попита.

— Но ужасните неща, които казваш, и този подигравателен тон — това не е в твоя стил.

— Така ли? Толкова ли добре ме познаваш?

— Изнасилване и прелъстяване. Ужасни неща! Невъзможно…

— Сладка моя Хелън Франсис. А аз си мислех, че с нетърпение очакваш историите ми за живота във висшето общество. Че това те е привлякло към моята компания. Мислех, че искаш да излезеш от малкия и скучен свят на средната класа.

— Престани, моля те!

Тя пришпори коня, но той я последва със смях.

— Няма ли да изслушаш моята версия на историята? Имам право на това. Добрият граф се отнесе зле с мен, дълго преди да прелъстя съпругата му. Бях обиден. Честта ми бе заложена на карта. Името ми бе опетнено. Какво можех да направя?

— Пак ми се подиграваш! — извика тя. Ято врабчета излетя изпод копитата на коня й. — Какво би могъл да направи този човек, та да заслужи ужасните неща, които си причинил на семейството му?

Хенри се разсмя.

— Скъпа Хелън Франсис, не мисля, че жена му сметна онова, което правех с нея, за ужасно. Не можеше да ми се насити. Но бях започнал да ти разказвам за „несправедливостта“, която изстрадах от нейния съпруг. Ако искаш да бъдеш светска жена, боя се, че ще трябва да приемеш нещата, които стават в светското общество.

— Какво би могъл да ти направи, че да заслужи подобно отмъщение?

— Ами, ядоса ме — тихо каза Хенри.

— Ядоса те? И това е всичко?

— Понякога е напълно достатъчно. Тогава бях млад. Току-що бях влязъл в полка, пресен-пресен от Итън и Сандхърст. Бях изпълнен с боен плам, жаден за слава и признание. На първата ми вечеря в офицерската трапезария добрият граф, моят командир, ме обвини, че мамя на карти. Естествено, това беше просто номер, който играеха на всички нови офицери. Всеки полк си има свой ритуал за посвещение. Постави неопитния млад лейтенант в невъзможна ситуация, изпитай характера му, а после всички ще се посмеем. Проблемът беше, че бях пиян и не ми стана никак смешно. Нито ми хареса, когато ме натиснаха на стола и извадиха от джоба ми асата, поставени тайно там. Показах, че съм оскърбен и това направи всичко още по-смешно. Резултатът беше, че забих един юмрук в окото на негова светлост. Тогава пък на него престана да му бъде смешно. Бях наказан с един месец учения и съответно понижен в чин.

— Но това е жестоко! — възкликна Хелън Франсис.

— Така ли? — попита Хенри. — Не може лейтенантите да удрят полковници. Какво ще стане с империята? Предполагам, че като джентълмен, би трябвало да се преместя оттам, но не исках да им доставя това удоволствие. Затова не казах нищо и се примирих с наказанието. Това ми спечели уважението на колегите офицери. Нито един редник не беше по-спретнат на проверка. Всичко щеше да бъде забравено, но за съжаление, аз не съм от хората, които забравят толкова лесно. И така се случи, че херцогът на Конот, почетен полковник в нашия полк, същия месец ни беше на инспекция. Беше чудесен ден. Церемонията беше великолепна. Беше пълно с хора. Нашият полковник, славният граф, разбира се, яздеше с него. Много бляскаво. За нещастие, конят му започна да ръси фъшкии, още щом излезе от казармата и не спря до края на церемонията. Бях му сложил нещо в храната. Много неприятно. Направих го за посмешище на вестниците, а и Конот не беше никак доволен.

Хелън Франсис се изкикоти въпреки волята си.

— Не можеха да докажат, че съм аз, но полковникът знаеше. И тогава започна война, макар никой нищо да не каза. Няма да те отегчавам с подробности. Накрая той се опита да ме прехвърли в друга част, но аз се постарах да не успее.

— И как го направи? — попита Хелън Франсис.

— Като прелъстих съпругата му, скъпа моя.

— Какво?

— Той щеше да стане за смях, ако се беше държал като ревнив съпруг, нали? Не можеше да си го позволи. — Той се засмя горчиво. — Във висшите кръгове не е срамно да си рогоносец, а да покажеш, че това те засяга. Може и да не вярваш, но най-безопасното място, на което можех да се скрия от него, беше леглото на жена му. C’est trop drôle, n’est-ce-pas^[2]? Разбира се, аз бях глупав и го подцених. Казах ти, бях млад. Не бях предвидил дъщерята. Така че бях наказан за дързостта си. Прогонен от рая. Прекалено прям ли съм? Това ли искаше да чуеш?

— Ти не си циникът, за който се представяш. Не го вярвам. Защо ми разказваш всичко това? — Устните й трепереха, в очите й имаше сълзи.

Бяха стигнали до напоителния канал, който разделяше две ниви. Тя рязко смушка коня си, за да го прескочи и препусна по брега и нагоре по стръмното възвишение, сякаш се опитваше да избяга от разговора, който я разстройваше.

Хенри замислено погледна към нея, насочвайки умело коня си, преди да я последва.

— Можех да те излъжа — каза той, когато стигна до нея. Тя беше на няколкостотин метра по-нагоре и спря, за да го изчака. — Да измисля нещо жалостиво и романтично. Може би трябваше да ти кажа, че подъл родственик ме е лишил от наследство и единственият ми изход да избягам от дълговете си е бил да се скрия в колонията и да подготвям отмъщението, докато се върна и поискам онова, което ми принадлежи — не става ли така с всички млади герои в благонравни романи? Но в живота не е така. И ти също не го вярваш, нали, Хелън Франсис? Дълбоко в себе си ти приличаш на мен, макар още да не го съзнаваш. Ти не си сантиментална. Приемаш света такъв, какъвто е. И си жадна. Също като мен. Жадна да опиташ от всичко.

Хелън Франсис поклати глава, но не помръдна. Сякаш речта му беше накарала и нея, и коня й да се вкаменят.

— Да, прелъстих майката. Другите офицери и мускулестият ефрейтор вече бяха минали оттам — ти нямаш представа какви са жените от висшето общество, нали? Нищо не кара поувехналите рози да разцъфнат отново, както дискретната връзка с по-млад мъж. Не че тя беше прецъфтяла, беше прекрасна по свой начин — но аз не бях дискретен. Направих го нарочно. Исках съпругът й и цял Мейфеър да разберат какво става. Трябваше да си го върна по някакъв начин. Бях гвоздеят на сезона, поне в изисканите клубове, и старият козел, лордът, нищо не можеше да направи по въпроса. Виждаш ли, Хелън Франсис, онова, което ти сигурно все още наричаш прегрешение със своя старомоден речник от манастира, е всичко, което дамите и господата правят заедно, когато имат възможност. Когато отидехме на парти, обикаляхме спалните, когато ни канеха на гости с преспиване, спяхме заедно, а на сутринта ходехме на лов с измамените съпрузи, любезно усмихнати. Това се нарича да бъдеш модерен.

— Ами дъщеря му? — попита тя остро. — Каза, че си изнасилил дъщеря му. Вярно ли е?

Хенри я погледна, сякаш се канеше да изтърси поредната духовитост, после въздъхна. Иронията беше изчезнала от гласа му.

— Не, Хелън, не съм изнасилвал никого. По-скоро, беше обратното. Керълайн изнасили мен. Честна дума! Не познавам толкова красиво и порочно създание. В Лийландс тя ме хвана да излизам от спалнята на майка й в една лятна утрин, докато зората просветваше през завесите и птичките пееха отвън. Стоеше в коридора по нощница и се усмихваше като порочен ангел. От този момент бях неин и тя го знаеше. Просто ми се усмихна разбиращо и си влезе в спалнята, оставяйки вратата открехната — и аз я последвах.

Лао Чжао, който яздеше мулето си на прилично разстояние зад тях, погледна с любопитство към неподвижните ездачи, изправени на седлата, които говореха безспир, както обикновено, без да забелязват, че конете им пасат в стърнището — но този път бяха изключително сериозни. Досега не бе виждал господаря си толкова напрегнат, нито жената тъй бледа и съсредоточена.

— Разбира се, тя го бе планирала — каза Хенри след дълга замислена пауза. — Вече беше бременна, макар че не можех да го предположа — с изящното й тяло и талия, която можех да обгърна с една ръка. На другия ден на закуска не ми обърна внимание — о, тя беше надменна — и това още повече ме разпали. Цяла седмица живеех само за ранните сутрини, когато можех да бъда насаме с нея. Прекарвах дните в мечти за косите й, образа й, докосването й, уханието й. Дори когато се любех с майка й, мислех само за нея. Да, тя ми каза, че трябва да продължа връзката с майка й. Предполагам, че това я забавляваше — каза ми, че я възбуждало. Но всяка сутрин се боях, че вратата й ще бъде затворена и сърцето ми запяваше, когато натиснех дръжката и тя ме чакаше с широка радостна усмивка с разпиляна по възглавницата кестенява коса. Белите й ръце се протягаха към мен, докато врабчетата и сипките пееха пред прозореца. О, красотата на тези утрини…

— Говориш сякаш си бил влюбен.

— Бях влюбен. Това беше част от плана й.

— Не разбирам.

— На петата сутрин тя изчака, докато взема дрехите си от стола до леглото й, за да се измъкна така тихо, както бях влязъл. И тогава изкрещя. Силно и продължително — като ранено животно. И сега чувам този писък. Беше ужасно. Гледах изумен как дере гърдите си и тресе бедра, как удря лицето си в колоната на леглото, докато посинее. Баща й нахлу по нощница, размахвайки бастуна си сякаш беше тояга. Очевидно беше подготвен. Навярно е смятал, че ще може да ме напердаши безнаказано, преди да пристигнат другите гости, събудени от шума. Разбира се, всички знаеха какво се е случило, така го бяха планирали бащата и дъщерята. Нещастното момиче, хлипащо между измачканите завивки, и изнасилвачът, хванат на местопрестъплението. Не последва скандал. Дадоха ми възможност формално да се оженя за нея — името ми беше достатъчно добро за тях и биха предпочели да узаконят копелето й. Разбира се, съобщиха ми, че няма да мога да стоя в една и съща къща с Керълайн и ще бъдем разведени веднага, щом бъде прилично. Гордостта ми се разбунтува срещу подобно използвачество и аз отказах. Затова бях тихомълком уволнен и опозорен, както само англичаните умеят — така че никога вече да не ме приемат в обществото, а всички врати да бъдат затворени пред мен. Имах късмет, че баща ми успя да ми намери място в инженерните войски, но някои смятаха дори Индия за прекалено близко място за хора като мен. Заблудих те, когато разказвах как радушно са ме посрещали на приемите на вицекраля в Симла. Репутацията ми ме придружаваше, където и да отидех. Не плачи. Имах късмет, че останах на свобода. В крайна сметка, вече бях изнасилвач, а ако те осъдят за това, или те бесят, или оставаш в затвора до живот.

Хенри млъкна, после изцъка с език и бавно потегли с коня си. Хелън Франсис се изравни с него.

— Какво стана с детето? — попита тя тихичко.

— Керълайн се скри в някакъв морски град и след раждането го даде за осиновяване. Репутацията й остана безупречна — малкото хора, които знаеха за случилото се, я смятаха за невинна жертва на донжуан, прелъстил и майка й. Всички й съчувстваха и най-накрая тя се омъжи за някакъв стар пер. Кой беше бащата, заради когото бяха измислили целия този заговор? Не знам със сигурност, но Керълайн бе прекарала по-голямата част от сезона в дворците Кенсингтън и Уиндзор, а тогава Бърти беше много разгонен. Всички знаят, че има любовници, а някои и че има незаконни деца — но никой не се възмущава, защото любовниците му са актриси, хористки или омъжени жени с раболепни и сервилни съпрузи. Да имаш незаконно дете от младата неомъжена дъщеря на пер, би било съвсем друго. Предполага се, че младите дами от нашето висше общество са девствени, докато не минат под венчило, но за много от тях това не е вярно. Предполагам, че сега вече разбираш нравите на любезното ни общество. Играй по правилата и можеш да прегрешаваш колкото искаш, а обществото ще те обсипе с лаври и награди. Но ако не ги спазваш, си обречен. Негова светлост преуспя, беше споменат в Новогодишния списък на кралицата, а до пролетта го повишиха в генерал-майор — това беше наградата му, че е сводничил на дъщеря си, а след това е успял да си задържи устата затворена. Несъмнено нейна светлост бързо е открила някой друг жребец, който да я утешава. Мога да ти кажа и че сега, когато своенравната дъщеря си върна доброто име, покосява лондонските хусари, както правеше майка й. Междувременно аз бях заточен в колониите. Защо? Защото не бях дискретен. Не трябваше да се хваля по клубовете, че спя с майка й. Така станах уязвим. Проявих лоши маниери. Това е всичко, Хелън Франсис. Цялата поучителна история. Ти ме попита, аз ти отговорих. Навярно трябва да се срамувам от младежкото си безразсъдство, но не ме е срам. Ако решиш повече да не говориш с мен, ще те разбера. Искаш ли да те отведа у дома?

— Не, но съм объркана — отвърна Хелън Франсис, поклащайки глава. — Ти не си зъл човек, знам го. Не мога да те намразя. Само че ми е неприятно, че ми разказа всичко това.

— Ти ме попита.

— Знам. Но… но ти говореше за тези неща, сякаш са… нормални. Как можеш?

— Мислиш, че би трябвало да се срамувам ли? — усмихна се той. — Че трябва да се разкайвам, задето съм спал с много жени, без да съм женен за тях? Или че не трябваше да ти го признавам? Че беше по-добре да те излъжа? Но аз не мисля, че има нещо неестествено или срамно в това мъжете и жените да искат да се насладят на любовта — тихо каза Хенри. — За това са създадени младите тела. Обществото се опитва да ни накара да се чувстваме виновни. Това е най-лошото. Дали защото атакува морала на средната класа или лицемерието на висшето общество, най-естественото нещо на света се смята за престъпление. Източните народи не толерират подобни глупости. Разбира се, в този свят има много зло. Зло е да нараняваш околните, но няма нищо лошо в любовта между мъж и жена и акта, който е част от нея.

— Ако са женени — каза Хелън Франсис, вперила поглед в гривата на коня си.

— С брак или без брак — отвърна Хенри. — Любовта си е любов и човек я търси там, където може.

— Аз съм влюбена в Том — каза Хелън Франсис и го погледна умолително.

— Така твърдиш ти. Добре. Ти си влюбена в Том. Колко влюбена? Спала ли си с него?

— Какво?

— Попитах те спала ли си с него. Нали каза, че си влюбена в Том.

— Как можеш да ми задаваш подобен въпрос? Знаеш, че не съм. Как смееш?

Хенри не отместваше очи от нея. Най-накрая сви рамене.

— Отивам до реката да поплувам. Горещо ми е.

— Как смееш да ме питаш подобно нещо? — извика тя. — Какъв човек си ти? За какво момиче ме смяташ?

— Идваш ли? — Той дръпна юздите.

— Ти си отвратителен — извика тя. — Чудовище!

— Хайде — каза той и пришпори коня си към редицата дървета покрай реката, знаейки, че тя ще го последва.

Хелън Франсис тръгна към реката, все още със смесени мисли и чувства към историята, която беше чула. Докато яздеше зад него, тя осъзна, че въпреки желанието си, освен отвращение изпитва съчувствие. Беше наранена от жестокостта и сарказма, от студенината му, от шокиращото му признание, че е донжуан, но нещо й нашепваше, че поведението му към нея е опит да прикрие дълбоки рани. После си спомни краткото, но силно вълнение, което бе изпитала, когато пръстите му докоснаха бузата й и излъчването му на пантера, което с мъка потискаше в съзнанието си от няколко седмици насам. И тя потръпна, но не от неприязън, а това само по себе си беше тревожно, защото знаеше, че неговият свободен дух и неподчинението му на ограниченията, наложени от обществото, й харесват. И се уплаши докъде ще я отведе това.

Той бе вързал коня си за едно дърво, надвесено над песъчливия бряг на реката. Когато вдигна очи към нея, разкопчаваше сакото си. Зад него водата се вихреше в дълбоките вирове, отделени от островчета тръстика и храсти, които скриваха от поглед отсрещния бряг. Случайно или умишлено, бяха се озовали на изолирано място, невидимо за любопитни очи.

— Имаш избор — каза той. — С лао Чжао ще плуваме тук. Ти можеш да гледаш, да се присъединиш към нас или да гледаш встрани. Ако желаеш, дръж се по момински скромно, но на твое място, аз бих се изкъпал, защото времето е горещо, а водата е освежаващо приятна.

— Как да се изкъпя — чу се да казва тя, — когато нямам бански костюм.

— Всеки от нас е роден с бански костюм — отвърна той.

Беше събул ботушите и чорапите си и сега стоеше по риза и тиранти. После започна да разкопчава и нея. Лао Чжао, по-стеснителен, но и с по-малко дрехи, беше се скрил зад един храст. Тя чу плясък и вик, после съзря усмихнатото му лице да се носи по течението. Загорелите му крайници, които разсичаха водата, показваха, че е гол. Той викаше нещо на китайски, плискайки се с явно удоволствие.

— Предполагам, че под всички тези фусти имаш и бельо. От какво се притесняваш? Направи като лао Чжао. Съблечи се зад някой храст. Няма да те гледаме.

Той вече беше останал по долна риза и гащи. Тя не можеше да свали очи от него. Видя мускулите на ръцете и бедрата му да потръпват под фината тъкан и черните косми по гърдите му да стърчат през триъгълното деколте. Полуобърнат, готов да се присъедини към лао Чжао във водата, той се усмихна:

— Не чу ли историята, която ти разказах? Може да си по-хубава, но едва ли имаш нещо, което да не сме виждали досега.

После със смях изтича до брега и скочи във водата, падайки сред облак пръски до лао Чжао. С бузи, пламнали от срам и гняв, тя наблюдаваше как главите им се носят из потока, без да й обръщат внимание, как двамата се пръскат и си крещят на непознат за нея език.

— Ела, Хелън Франсис! — чу вика на Хенри. — Прекрасно е. Престани да се правиш на паметник на скромността. Слизай от коня и ела при нас.

Гневът я накара да се реши. Може би точно това бе целил Манърс, предизвиквайки я. Хелън Франсис не се скри зад храстите, а се съблече по бельо пред тях и гледайки неотклонно пред себе си, влезе във водата. Кракът й се подхлъзна на някакъв камък, тя падна и усети, че се вкочанява от ледената вода, която се затвори над нея. Изплува на повърхността скована и видя главата на Хенри до себе си.

— Много е студено — успя да каже с тракащи зъби.

— След малко ще се стоплиш — каза той — и ще се насладиш на хладината.

После я погледна с възхищение.

— Трябва да призная, че сте пълна с изненади, госпожице Деламер. Никога не съм срещал по-смел човек през живота си. Не вярвах, че…

Но не успя да завърши думите си, защото в този миг Хелън Франсис го плисна в лицето.

Двамата със смях излязоха от реката. Хенри я теглеше зад себе си. Лао Чжао заплува към храста си. Едва на брега тя осъзна колко е разголена и се зачуди дали прилепналата — и студена — тъкан прозираше на местата, където бе прилепнала към кожата й, както бельото на Хенри. Отвърна поглед от тъмната издутина между краката му и срамежливо се опита да прикрие гърдите и слабините си с ръце, но той изобщо не я гледаше.

— Ела — каза той, — ще ти дам кърпа. Взел съм две за всеки случай. Ето, дръж.

И изобщо не я погледна, докато тя не се облече напълно.

Тя седна на брега с наслада. Кожата й тръпнеше от свежест. Чувстваше се жива и изпълнена с енергия. Ушите, гърдите и бедрата й горяха, кръвта сякаш препускаше из тялото й. Докато обуваше втория си ботуш, чу, че той се приближава. Застана пред нея, изучавайки я.

— Хенри, беше много освежаващо — започна тя.

— Ти си освежаваща — отвърна той и я целуна по устните.

Тя почувства мустаците му до носа си, а после меките му устни, бързия му език до зъбите си, ръцете, които обгърнаха тялото й, когато я привлече плътно към себе си. Усети грубата тъкан на туиденото му сако и се отпусна премаляла в прегръдките му. Затвори очи и потъна в топлината на устните му, която постепенно заливаше цялото й тяло.

— Най-добре да те отведа у дома — каза той, когато най-после я пусна. — Лао Чжао отиде за конете.

 

 

Рано сутринта в петък семейство Еъртън и Хелън Франсис се отправиха към лагера на железопътните работници. Докторът и момичето яздеха, а Нели, сестра Елена и децата се возеха на каруцата, която бяха взели назаем за случая. Разочарована, сестра Катерина трябваше да остане да се грижи за мисията. Чарли Чжан ги чакаше в лагера, готов да ги поведе по следващия етап от пътуването им до мястото в Черните хълмове, където щяха да взривяват тунела. Хер Фишер и Хенри Манърс вече се бяха отправили натам, за да надзирават опъването на палатките, където всички щяха да нощуват. Церемонията в чест на откриването на тунела щеше да се състои по-късно същия ден, а на другия щяха да направят излет, щедро организиран от Чарли и хер Фишер.

За децата това бе приключение, а за сестра Елена истинска наслада, тъй като тя рядко имаше възможност да излезе от Шишан. Пътуването в студения ден се оживяваше от весели песни и развълнувано бъбрене. Настроението не спадна, когато познатата равнина отстъпи пред мрачните горички и скалистите дефилета, които бележеха началото на Черните хълмове. Новата железопътна линия и пътят, по който се движеха, следваха речната долина и те скоро свикнаха с рева на пенестото течение, което се спускаше по каменистото дъно на дерето вляво от тях. Високите борове се увеличаваха и сгъстяваха. Над себе си виждаха назъбените върхове на Черните хълмове, пробиващи ниските облаци. Скоро студът започна да ги пронизва през дрехите. Едва преди няколко дни Шишан беше още облян в последните топли усмивки на есента. Но междувременно зимата бе настъпила и ако не бяха оживените гласове на децата, Хелън Франсис би намерила пейзажа за зловещ и мрачен. Още си спомняше първото си страховито преминаване оттук по пътя към Шишан.

Пътят тръгна надолу и високите дървета се сключиха над главите им като купол на готическа катедрала или пещера, пълна със сталактити и сталагмити. С див крясък и шумно пляскане голяма птица излетя от клоните и изчезна в здрача. После отново се озоваха на светлина пред тях изскочи висока скала, чийто назъбен връх, се гушеше в гъсти облаци. Някъде отвисоко долиташе шумът на малък водопад, който се спускаше и чезнеше в цепнатините между канарите, обвивайки във воал от водни пръски дълбокия вир долу. Засенчена от скалите, тъмната вода едва ли някога виждаше слънце. Между острицата, която обрамчваше бреговете й, малки поточета се виеха по мъхестите си корита към дефилето на реката, през което пътниците бяха стигнали дотук. Ромоленето им се сливаше с неспокойния рев на водопада. Тук, на една сивкава поляна, хер Фишер бе опънал палатките.

Недалеч купчина камъни, струпани пред скалата, показваха къде беше започнало прокопаването на тунела. Чарли им беше казал, че динамитът е вече поставен и е нужно само да се запали фитилът, за да се свърже тази част на планината с равнината отвъд нея. Той с гордост беше описал трудностите, които бяха преодолени. Идеята да се пробие път през планината беше негова и на хер Фишер. Работата беше трудна и скъпа, но скъсеното разстояние беше почти сто и двадесет километра и щеше да им спести поне шест месеца строеж. Хер Фишер бе обещал, че лично Чарли ще има честта да запали фитила.

— Не се тревожете, госпожице Деламер — я беше успокоил той. — Няма да е опасно. Експлозията ще бъде в сърцето на планината, където се срещат двата тунела. Всичко, което ще чуете, ще бъде далечен гръм и щом от дупката излязат прах и дим, ще изпием шампанското.

Тъй като в същия момент заваля проливен дъжд, който биеше листата над тях като картечен огън, а никой не се беше сетил да вземе чадър, не чуха експлозията. Без да обръща внимание на пороя, Чарли беше натиснал буталото с нескрит ентусиазъм, сияещ и кланящ се в подгизналата си роба, но след това се беше оказало трудно да различат дали дим или просто водни капки за миг скриха входа на пещерата. Въпреки това хер Фишер пое инициативата и поне шампанското изгърмя, докато той възторжено обявяваше тунела за открит. Нели беше заета да прибере децата на сухо, защото те танцуваха в дъжда с възторжения Чарли, но докторът и сестра Елена се вписаха в настроението, чукайки се с всички и пеейки „Защото той е чудесен човек“. Хелън Франсис виждаше само Хенри, който се бе облегнал на рейката на една палатка, отпиваше от чашата си и иронично наблюдаваше сцената. Когато й се усмихна, тя усети, че стомахът й се свива и по бузите й избива руменина. Срещаха се за първи път, след като се бяха върнали от реката преди четири дни или четири хилядолетия.

През това време тя си беше повтаряла многократно, че не иска да го вижда повече и от време на време си вярваше. После взимаше снимката на Том (беше го изнудила да позира на кораба). На нея изглеждаше така, както тя обичаше да си го представя — с екипа си за крикет, рошава коса и зачервено лице от играта на обръчи на палубата, която току-що беше завършил. Хелън отчаяно се опитваше да си припомни чувството на нежност, което изпитваше към него, и понякога успяваше. Тогава изпускаше дълга въздишка на облекчение и се усмихваше на себе си, спомняйки си множеството щастливи моменти, които бяха споделяли, разходките им из непознатите и екзотични пристанища по пътя, шегите и разказите му, стеснителната му гальовност. Но тази носталгия продължаваше само до мига, когато се сетеше за Хенри, за ездата и всичко, което се бе случило през онзи следобед.

Сега, докато го гледаше под мокрото чергило, събрал около себе си развеселените Еъртън, Чарли и хер Фишер, тя отново бе обзета от чувствата, нахлули в нея, когато я целуна. Всичко и всички бледнееха пред тях. Виждаше само него и сякаш физически усещаше докосването му, независимо от разстоянието, което ги делеше. Той небрежно се приближи до нея и близостта му я накара да замръзне, все едно беше омагьосана.

— Утре — прошепна й на разминаване — ще излезем на езда. Утре. След излета.

Тя продължи да усеща присъствието му през цялата вечер — на вечерята около лагерния огън, когато образът му танцуваше над пламъците, през нощта в неспокойните си сънища, чак до следващата сутрин, когато успя да поиграе с децата и дори да поговори с доктор Еъртън. Сякаш част от нея действаше автоматично — изпълняваше социалните й задължения, смееше се, шегуваше се, държеше се приятно, както обикновено, докато всъщност цялото й същество беше съсредоточено върху фигурата на Хенри, който четеше книга, седнал на сгъваем стол до палатката си. Искаше й се да я погледне. Завиждаше на окъсания том на Вергилий, който поглъщаше вниманието му — би искала да бъде една от страниците, разгръщани от изящните му пръсти. „Утре, след излета.“ Думите му звучаха непрестанно в ума й, отекваха, сливаха се, крещяха, сякаш произнасяни от пламенен хор на фона на оглушителната симфония на водопада, която не можеше да заглуши ударите на пулса й и тръпнещото вълнение, което се разливаше по вените й. А времето безобразно се влачеше.

Същата автоматично действаща част от Хелън проведе духовит разговор с хер Фишер и Чарли по време на излета. Тя едва забеляза отличната гледка от мястото, избрано от китаеца — високо на една скала, над водопада, под върховете на Черните хълмове и над есенния килим на гората. Не оцени и усилията на прислужниците, които бяха разстлали черги и одеяла и домъкнали кошниците, пълни с храна по стръмния склон, докато гостите бавно се движеха след тях. Очите й виждаха само Хенри, който се беше облегнал на една скала и се шегуваше с Джордж и Джени, отрупваше с комплименти сестра Елена и успяваше да покори дори Нели с чара си. Хелън Франсис броеше миговете, преди да останат насаме.

След това не си спомняше как точно Хенри бе успял да ги откъсне от дейностите, планирани от Чарли за следобеда. Внезапно изпита познатото усещане, че отново е на седлото — зад широкия гръб на Манърс и чувайки тропота на мулето на лао Чжао зад себе си. Упойващо чувство за свобода и очакване пробяга по гръбнака й.

— Времето може да се развали — дочу тя гласа на доктора зад себе си. — Не се отдалечавайте много.

После конете се спуснаха по тясна пътека и те потънаха сред мрака на гората. Стори й се, че вижда как една катеричка се мушва в клоните, но освен нея не видя никаква друга следа от птици или животни. Беше попаднала във влажен, тих свят. Дори шумът от копитата на конете се приглушаваше от мокрите листа на земята. От време на време, когато някое борово клонче бръсваше лицето й, ледени капки се стичаха във врата й и тя трепваше неволно. Хенри яздеше мълчаливо отпред. Изглеждаше напрегнат и потънал в мисли, но се обърна с топла усмивка, когато тя запита нервно къде отиват.

— Отпред трябва да има скала, където ще излезем от гората и ще можем да се огледаме — каза той. — После ще се изкачим по един сипей, който се вие по скалата. На върха пак има гора и някъде в нея е скрит даоистки храм.

— Не искам да ходя по храмове. Искам само да бъда с теб — прошепна тя.

— А аз — с теб — отвърна той.

— Цяла сутрин ме пренебрегваше. Чете книга — каза тя.

— Търсех един пасаж, който съм учил в училище. „Et vera incessu patuit dea. Походката й издава, че е богиня.“ Мислех, че описва Дидона, но се отнася за Венера. Когато те видях снощи в дъжда, си спомних как изглеждаше до реката и този стих изникна в съзнанието ми. Точно така изглеждаше и ти.

— Хенри, какво ще правим? Как се забъркахме в това?

Той погледна нагоре към свода от клони, които започваха да се тресат и шумолят в засилващия се вятър.

— Мисля, че като начало е най-добре да си намерим подслон. Забелязваш ли колко тъмно стана? Все едно е нощ. Бурята наближава. По-добре да излезем от гората, преди да започнат светкавиците… Храмът трябва да е някъде наблизо. Хайде!

И той пришпори коня си. Поеха по-бързо, но понякога бе трудно да разбереш коя тясна пътека или бразда през шумата е истинската, затова от време на време двамата мъже спираха и обсъждаха накъде да тръгнат. Известно време чуваха далечни гръмотевици, после затрополиха едри, но редки капки дъжд през клоните.

— Бурята ни догонва — каза Хенри. — Храмът трябва да е натам. Трябва по-скоро ще излезем от гората. Следвай ме колкото можеш по-бързо.

Те препускаха рисковано стотина метра през дъжда, който шибаше лицата и щипеше бузите им. Хелън Франсис се стараеше да не губи от поглед коня на Хенри, докато той майсторски заобикаляше повалените дървета, но по нищо не си личеше, че гората скоро ще свърши и след известно време, когато боровете се сгъстиха, те забавиха ход. Сега дъждът вече ги заливаше отвсякъде и намаляваше още повече видимостта. Хелън Франсис усещаше как туидената й шапка натежава от водата и знаеше, че скоро дори тази дебела тъкан нямаше да е в състояние да задържи влагата. Гръмотевиците приближаваха и засилваха потискащото чувство на клаустрофобия.

Хенри крещеше нещо:

— Изгубихме се — успя да разбере тя. — Само… надежда… Продължавай да се изкачваш… Твърде далеч сме, за да се върнем.

Тя се обърна, за да се увери, че лао Чжао я следва. Едва различи силуета му в мрака, но зърна, че й се усмихва окуражително.

В този миг гората бе озарена от бяла светлина и в непрогледния мрак, който я последва, над главите им отекна гръм. Конят на Хелън Франсис изцвили и скочи… Последва нова светкавица и на светлината й тя видя Хенри да прави жестове и да сочи напред. Лицето му беше изкривено, докато се опитваше да надвика шума на бурята. Хелън Франсис смушка уплашения си кон и след миг те излязоха от гората и се озоваха в пълен мрак. Виещият вятър се опитваше да я събори от седлото. Силна ръка сграбчи юздите й и гласът на Хенри изкрещя в ухото й:

— Движи се по средата. Насочи се към скалата отпред. Внимавай! От двете страни има пропасти.

Светът отново избухна в бяло сияние и за един безкрайно дълъг миг Хелън Франсис имаше чувството, че лети. Под нея се протягаха белите върхове на дърветата, планинските вериги в далечината надвисваха над равнината, която изглеждаше сива на светлината на светкавиците. Над главата й се издигаха укрепления и обсадни машини от буреносни облаци, които се замеряха с назъбени остриета от светлина, цепващи небето. Тогава тя осъзна, че се намират на опасно тясна ивица земя, която свързваше два хълма. Няколко крачки вляво или вдясно и щеше да полети с коня си в бездънната пропаст. Преди светлината от светкавицата да изчезне и отново да потънат в неестествената нощ на бурята, тя видя скалата, за която й беше казал Хенри, от другата страна на седловината. Насочи коня си натам през вятъра и мрака, ужасена от пропастите от двете си страни, подгизнала и заслепена от непрогледния дъжд. Вцепененият й ум се беше вкопчил в образа на скалата, която беше видяла в краткия проблясък като убежище от гнева на стихиите. „Трябва ни само един процеп в скалите — каза си тя, — където да се сгушим и да се престорим, че този кошмар е свършил.“ Внезапен гръм я стресна и тя потръпна от близостта му — имаше чувството, че отеква в главата й. В този миг изгуби контрол над уплашения си кон, който внезапно се насочи вдясно към пропастта. С отчаян вик тя се хвърли на другата страна…

… В силните ръце на Хенри, който я хвана и й помогна да се изправи.

— Падна от седлото, но не се тревожи — извика той в ухото й. — В безопасност си. Тук има пещера. Ела, лао Чжао ще доведе конете.

Дълбока пукнатина в скалата преминаваше в пещера. Когато влезе вътре, Хелън Франсис осъзна, че е по-голяма, отколкото очакваше. Хенри я остави трепереща в мрака, докато той и лао Чжао вързаха конете и изследваха новооткрития им подслон. Тя чуваше как се движат в тъмнината. Беше уморена и измръзнала, зъбите й тракаха, мокрите дрехи я вледеняваха, но това нямаше значение: сега гръмотевиците се чуваха по-приглушено и вътре не валеше. Това й стигаше. Дори да умреше тук, дори студената дупка в скалите да се превърнеше в нейна гробница, важното беше, че е сухо и няма светкавици.

— Хелън Франсис, добре ли си? — чу гласа на Хенри, който отекна във вътрешността на пещерата.

Не можеше да определи къде точно се намира той.

Напрегна се и успя да му отговори, макар и далеч по-слабо:

— Чувствам се отлично. Ти определено знаеш как да забавляваш момичетата.

Смехът му се затъркаля между камъните като топка на игрище.

— Ето това е дух! — провикна се той. — Слушай, не е толкова лошо. Изглежда, и други са използвали тази пещера преди нас. Има дърва и лао Чжао пали огън. Освен това… има нещо като комин, така че няма да се опушим.

— Много удобно — отвърна тя в отговор.

Ръцете и краката й вече бяха вкочанени, трепереше неудържимо и зъбите й тракаха. Притисна опакото на ръката си до устата, за да се овладее. Лицето й беше студено и гладко като мрамор.

— Какво става? Не те чувам — отново се обади той. — Няма значение. Не е толкова лошо. На пода има дори струпани борови клони. Сухи са. Сигурно някой е спал тук. Не се отчайвай, момиче, всичко ще бъде наред.

Тя се принуди да му отговори през стиснати зъби:

— Звучи ми като истински лукс. Чаршафи от борови иглички. Има ли и легло с балдахин?

— Какво каза? Легло с балдахин? — Смехът му отново отекна из пещерата. — Права си. Хотел „Савой“ не струва пет пари пред това място. Все едно сме в кралски апартамент. Ще се чувстваш много удобно.

Хелън Франсис затвори очи и раменете й се разтресоха, не знаеше дали от смях, от истерия или пък просто от студ. В тъмнината студът й заприлича на демон, който я притискаше, галеше и издишаше в гърлото й ледени вълни, които пронизваха дробовете й. Беше много уморена. Искаше да си легне. Най-лесно би било да се отпусне в прегръдките му, да потъне в илюзорната топлина на подсъзнанието си.

— Лао Чжао запали огъня — дочу вика на Хенри сякаш от голямо разстояние. — Вече гори.

Внезапно червеникави сенки заиграха по стените на пещерата и тя дочу пукота на горящи дървета. Част от нея осъзна, че се намират в тесен, извит тунел. Двамата мъже бяха запалили огън зад завоя, където не ги виждаше. Тя пристъпи залитайки по посока на светлината, после изведнъж се появи Хенри, взе я на ръце и я понесе към вътрешността на пещерата.

— Добре дошла в хотел „Савой“ в Черните хълмове — чу го да казва. — Това е нашият огън. Лао Чжао ще си запали друг близо до входа.

— Не може ли да остане при нашия? — попита тя глупаво.

Беше трудно да говори и да се опитва да не трепери.

— По-добре не — отвърна Хенри. — Първо, защото ще трябва да съблечеш мокрите си дрехи, за да не умреш от пневмония. Хайде, ела пред огъня, ще ти помогна.

Тя видя, че лао Чжао се усмихва, докато минаваше край нея със запалена главня в ръка. После забрави всичко, освен топлината на пукащия огън, червения пламък, който обвиваше купчината дърва и топлината — болезнена, чувствена топлина, която обагряше страните й, промъкваше се в изтръпналите й крайници и предизвикваше агонизираща болка в пръстите на ръцете и краката й.

Той внимателно свали подгизналата й шапка и разкопча жакета и блузата й. После свали полата, която се свлече на пода. Тя стоеше, полуусмихната, без да се съпротивлява. Позволи му да вдигне ръцете й и да съблече ризата, а после да свали мокрите й чорапи. Скоро остана гола.

С мокрите й дрехи в ръце Хенри замръзна от възхищение. Сенки от огъня играеха върху стройното й бяло тяло. Мократа й разрошена коса падаше на вълни по раменете, яркочервена на светлината, и покриваше едната й гърда. Заоблената извивка на другата се поддаваше подканящо като плод в кошница от кленови листа. Лекото потръпване на стомаха й нарушаваше гладкостта на кожата и меката извивка на корема и бедрата се повдигаше едва забележимо като отражението на пламък от свещ върху сатенена рокля. Беше настръхнала под луничките си, но дишането й се бе успокоило и почти не трепереше. Стоеше непринудено и невинно, отпуснала тежестта си върху единия крак, ръката й неволно прикриваше слабините. Очите й го гледаха спокойно.

— Колко си красива — прошепна той. — Като Венера на Ботичели. Трябват ти само раковина и тритони за фон. „Походката й издава, че е богиня.“ Прекрасна си.

— Сега ще ме прелъстиш ли? — попита тя със сънен глас. — Като лейди Керълайн.

— Казах ти, че тя ме прелъсти — отвърна той.

— Няма значение.

— Не, ще те стопля. Увий се в това одеяло — добре че го бях завил с мушамата. Влажно е, но не е мокро. Застани колкото можеш по-близо до огъня. Седни. Боровите клонки са меки. Чакай да сложа още едно дърво в огъня. Скоро и ти, и одеялото ще бъдете сухи. Важно е да изсъхнеш и да ти бъде топло.

— Но нали после ще ме прелъстиш? — отново попита тя.

— Ще видим — отговори й той.

— Ти ще се съблечеш ли?

— Ще трябва, ако искам да се изсуша и стопля.

— Това ще ми хареса. Ти също си красив.

Навярно бе заспала за миг, защото усети леко убождане от боровите иглички по бузата си и кратко объркване. Хенри стоеше на същото място и окачваше мокрите й дрехи на въжето, което беше опънал до огъня, а присвитите му сини очи й се усмихваха. Нищо не се беше променило, освен че тя вече нямаше съмнения. Знаеше какво иска. Хенри беше негодник и дълбоко в себе си тя знаеше, че не може да му се довери, но беше толкова красив. И трябваше само да се протегне, за да го докосне.

— Ако се каниш да ме прелъстиш, сега е удобен момент — прозя се тя. — И мястото е подходящо. Все пак с всички тези цитати от Вергилий, сигурно ти е минало през ум. Еней прелъстил Дидона в една пещера след буря, нали? Оттам ли взе идеята? Много романтично от твоя страна. Страхотно представление. — Тя се подпря на лакът, одеялото се свлече и разкри розовото връхче на едната й гръд. — Обзалагам се, че си го планирал тази сутрин, докато четеше книгата. Впечатлена съм и поласкана.

Докато тя говореше, Хенри събличаше мокрите си дрехи. После усмихнат коленичи до нея. Обхвана с ръка гръдта й и нежно я целуна по устните, после се спусна по шията, облиза зърното й, ръката му се пъхна под одеялото и пръстите му погалиха бедрото й.

— Разбира се — каза той. — Аз призовах бурята специално за теб… Но тъй като ще споделяме едно и също одеяло… докато чакаме дрехите ни да изсъхнат…

— Ти приличаш на Еней. Скитник, изгнаник — произнесе тя сънено. — Жалко само, че Дидона е загинала така трагично.

— Тихо — прошепна той. — Не се плаши.

Тялото й се изви и потръпна, когато езикът му се спусна към корема й, задържа се върху венериния й хълм и разпали влажен пожар между краката й.

Тя изстена и вплете пръсти в косата му.

— Целуни ме пак, Хенри. Целуни ме, преди някой от нас да съжали за това.

Докато горещите му устни поглъщаха нейните, тя усети, че ръцете му изследват тялото й — бедрата, ръцете, гърдите. Езиците им се докоснаха за миг, после устата му отново залепна за зърното й. Тя почувства допира на зъбите му и по тялото й се разля томителна топлина. Пръстите му пробягаха по стомаха й и се спряха между краката, после преминаха върху другото бедро, пораждайки горещи тръпки навсякъде, където я докоснеха. Чувстваше се сякаш е увита в пластове мека коприна. Той леко докосна тънките косъмчета по венериния й хълм, после ръката му я погали между бедрата и тя усети нещо, което никога не бе изпитвала преди, което дори не си бе представяла, когато чувствителните му пръсти проникнаха в най-скритите й местенца — изследвайки, галейки, възбуждайки я. Всяко докосване предизвикваше нова нотка на удоволствие в неустоимата симфония, която тя искаше час по-скоро да свърши, защото се чувстваше победена, и същевременно да продължи вечно, защото не би понесла да спре.

Ръцете й докосваха гърдите и раменете му. Тя притисна буза до неговата и чу дълбокото му дишане да звучи сякаш в нея. Ръката й напипа твърдите мускули под меката плът на раменете му. Останала почти без дъх тя посегна надолу и го обхвана с ръка, въздъхвайки при усещането на твърдата, възбудена плът.

— Да — прошепна той — и целуна челото, носа, очите й. — Любов моя — чу тя гласа му в ухото си.

— Да, да — отвърна Хелън на свой ред. — Да, скъпи, моля те! Моля те…

Тя усети тежестта на тялото му, разтвори крака и го насочи с ръка към пожара, разпален от пръстите му. В момента това й се струваше най-естественото нещо на света. Почувства натиск, после пронизваща болка, която я накара да извика. Чу как ехото от писъка й отеква в пещерата, но скоро той затихна — когато болката премина в екстаз и тя се опита с ръце и крака да се впие плътно в този мъж и да го задържи завинаги в себе си.

Лао Чжао, който беше клекнал гол до малкия си огън в другия край на пещерата и сушеше на една пръчка памуклийката си, чу вика и се усмихна.

Остър вик от болка. Можеше да се обзаложи, че това е хименът. Значи е била девица. Обикновено той отгатваше тези неща. Последваха ритмични движения, стонове и въздишки. Ето че тя отново стенеше, но от удоволствие — отлично. Очевидно господарят му имаше много добра техника. Не се случваше често една жена да стигне до „Облаците и Дъжда“ още от първия път. Какво благословено съчетание.

Той стана и излезе от пещерата. Клекна на ръба на пропастта, любувайки се на гледката. Бурята беше свършила и се виждаха ивици синьо небе. На запад се беше появило червено сияние — слънцето залязваше и алени ивици като пипалца обхващаха малкото буреносни облаци — единствените останали следи от стихията. Сега можеше да се ориентира къде се намират и да разбере защо се бяха заблудили. Дори му се стори, че видя мястото на палатките отдолу. Нямаше да им отнеме много време да се върнат. Заради бурята другите може би щяха да изпратят да ги търсят. — Докторът плъхоядец беше отговорен човек — затова лао Чжао щеше да остане на пост и да предупреди двойката, ако някой се приближи.

Оставаше им повече от час. Щяха да имат поне още един шанс, за да стигнат „Облаците и Дъжда“, а може би дори два.

„Тя е грозна и слаба жена — помисли си той, — със странна коса.“ Беше я разгледал добре в прозрачната й дреха край реката. Интересно беше, че космите й долу бяха също така алени, както косата й. Но не беше за него. „Варварките са подходящи само за варварите“, философски си каза той. На него му трябваше истинско човешко същество — за предпочитане едра севернячка с гладка кожа, но все пак мисълта за двойката в пещерата го възбуждаше. Не можеше да направи кой знае какво в този студ, реши той, гледайки свития си от студа член, дори да не беше недостойно да използва ръката си на тази възраст. Въпреки това се усмихна при мисълта да изхвърли живителното си семе през ръба на скалата върху долината отдолу. Но не, по-добре беше да се отбие в стаята зад ресторанта на Рен Рен утре, когато се върнат в Шишан. Предполагаше, че господарят му ще отиде в Двореца на небесната наслада, както повечето вечери. Съмняваше се дали фактът, че най-после е имал червенокосата, ще промени навиците на мъж като Ма На Си. Разбираше, че варваринът от време на време трябва да бъде с някоя от своята порода (човек никога не губи вкус към домашните гозби), но след като беше имал късмета през последния месец да се наслаждава на истинско момиче — и то от изискания персонал на Двореца на небесната наслада — Ма На Си сигурно дори сега си мечтаеше за по-изискани наслади. Но пък с тези океански дяволи човек никога не знаеше, дори когато бяха хора почти като Ма На Си. Затова беше интересно да работиш за тях. Човек не можеше да предположи какво ще направят в следващия момент.