Адам Уилямс
Дворецът на небесната наслада (7)

Глава 5

„Възможно ли е чужденците да са отровили всички кладенци в Чих-ли?“

Паланкинът на мандарина продължи, оставяйки доктора да се бори с прииждащата тълпа. Той беше съзрял стария си приятел да наблюдава надменно сцената през прозореца. В сегашното си настроение Еъртън с удоволствие би забил един юмрук в горделивото му лице. Отвратен от мандарина, от себе си и от всичко китайско, той се обърна към Хелън Франсис.

— Ела, скъпа моя, да те приберем у дома. Тук не е място за млада дама.

Но тя не помръдна. Беше замръзнала с ръка върху отворената уста и очи, разширени от интерес или ужас — докторът не можеше да прецени. Само на няколко метра от тях вървяха осъдените. Двама бяха на средна възраст, третият — около двадесетгодишен. Гърбовете и вратовете им бяха приведени под тежките пранги. Принудени да пълзят или да се свиват от страх, те сякаш се огъваха под тежестта на престъпленията, изписани с кървавочервени букви над главите им. Присвитите очи върху широките селски лица на по-възрастните двама бяха приковани върху собствените им препъващи се крака и веригите, които се влачеха в прахта. Израженията им бяха примирени. Само най-младият показваше някакво любопитство към положението си. Очите му, чиято белота изпъкваше на фона на загорелите му бузи, нервно шареха встрани като на подплашен жребец. Изглеждаше озадачен, че толкова много хора се стичат към площада с единствената цел да го гледат как умира. Двама войници вървяха край всеки осъден. Елегантните им униформи и изправена военна стойка контрастираха с унизителното и отчаяно поведение на обвинените. Тази съпоставка също беше урок, нагледно средство за утвърждаване достойнствата на закона над отхвърлените от обществото, моралистка пиеса, умишлено режисирана за назидание на тълпата. Отзад барабанът отекваше като сърцебиене. Майор Лин на белия си кон следваше бавно осъдените със своите стрелци — въплъщение на неумолимата казън^[1] и власт.

— Хайде, скъпа моя, трябва да си вървим. Да оставим езичниците на дивашките им обичаи. — Докторът леко дръпна Хелън Франсис за ръката. — Ела с мен, бъди добро момиче.

— Също като Христос и крадците по пътя към Голгота — промърмори тя. — Носейки кръстовете си.

— Да, много прилича — съгласи се докторът. — Човечеството не е станало по-добро с вековете. Само е усъвършенствало жестокостта си. Каква жалка гледка! Ела, скъпа моя.

Но Хелън Франсис не помръдваше. Протегна врат, за да види за последно процесията, която изчезна в облак прах под арката. Докторът забеляза, че бузите й бяха зачервени, а ръката й леко трепереше.

— Няма нищо, скъпа, няма нищо — опита се да я утеши той, прегръщайки я през рамото.

Хелън Франсис леко се измъкна от прегръдката му и се обърна към него. Зелените й очи го гледаха твърдо, но ирисите бяха уголемени и влажни, почти блестящи. Тя се усмихваше странно.

— Добре съм, докторе. — Гласът й, макар и спокоен, беше с октава по-висок от обичайното. — Виждала съм екзекуция и преди. Не съм слаба жена, изпаднала в шок, уверявам ви. Точно обратното, аз… аз… не съм сигурна как се чувствам. Когато бях малка и четях как са бесили пирати и разбойници в Тайбърн, как тълпите се стичали, за да гледат как ще умрат, мислех, че е немислимо някой да иска да види подобно ужасно нещо, но предполагам, че са ходили, защото… са го смятали за вълнуващо. Сега вече ги разбирам.

— Скъпа моя, не знам какво да ти отговоря. Мисля, че трябва да те отведа у дома.

Тълпата на улицата оредяваше. На пътя бяха останали само облаците прах. Повечето граждани бяха заели местата си на площада. Шум като от пляскането на огромна вълна долиташе от огромната синьо-кафява маса хора, която се виждаше отвъд арката. Пустотата на тази обикновено оживена улица беше злокобна и заплашителна. Виждаха се само няколко скитници и те бързаха за екзекуцията на площада. Млад мъж в дрехи на занаятчия се блъсна в доктора, изруга, усмихна се глупаво, когато видя, че е чужденец, и продължи да тича.

— Проклет безбожник! — извика докторът след него.

Застанал сред прахта, той размаха юмрук. Дали от гняв или отчаяние, усети, че очите му се напълват със сълзи. Какъв ден. Какъв ден! Той разбра, че сигурно е отлагал този емоционален изблик от сутринта, когато беше получил писмото от мандарина…

 

 

До този момент всичко беше вървяло добре. Притесненията му от несполучливата вечеря се бяха изпарили до сутринта, макар Нели да подметна няколко язвителни забележки за несериозните млади жени, които не знаят кое е добро за тях и младите мъже със съмнителен морал, които би трябвало да се държат по-прилично. Очевидно още беше обидена от отказа, който беше получила. След това тя се извини с главоболие и остана цял ден у дома. Очевидно си търсеше извинение, за да не бъде в болницата, когато госпожица Деламер дойде на обиколка на мисията. Еъртън не настоя. Имаше достатъчно време, за да се помирят двете жени. Несъмнено това щеше да бъде негова задача като „интриганта на семейството“ (обидата още го болеше).

Скоро веселият Франк Деламер и Том, които отиваха на работа в склада на „Бабит и Бренър“, оставиха Хелън Франсис пред портите на мисията и докторът я въведе направо в операционната, където се канеше да оперира пердето на една възрастна жена. Хладнокръвието, с което младата жена изгледа цялата операция, го впечатли, както по-късно, поведението й в отделенията. Тя задаваше интелигентни въпроси и не се стресна дори когато видя последната жертва на изгаряне — момченце на четири години, което бутнало тигана и било заляно от глава до пети с вряща мазнина. Хелън Франсис бе седнала до леглото на обезобразеното дете, бе взела здравата му ръчичка и му бе шепнала разни измислици, докато то не запищя от удоволствие. Това убеди доктора, че тя притежава нужната смелост и чувствителност, за да стане някой ден добра сестра или помощник в болницата. Жалко, че Нели не беше тук, за да я види.

Посетителката умееше да слуша и за него беше истинско удоволствие да я развежда наоколо. Наслаждаваше се на точните й въпроси. Красотата й пробуди позаспалата му галантност и желание да я забавлява. Когато стигнаха до отделението за пушачи на опиум — обикновено потискащо място, където апатични наркомани се потяха по време на лечението, — докторът преливаше от добро настроение, описвайки метода си на лечение.

— Бия им намаляващи дози морфин, за да прекратя зависимостта им, а сестра Елена им чете все повече библейски притчи, за да са заети умовете им. Не знам дали от моя разреден морфин или от страха да не им се наложи да чуят още някой откъс за Илия, но лечението е успешно — пошегува се той. — Един-двама от тях действително завинаги зарязаха пушенето на опиум.

Хелън Франсис се засмя учтиво и го попита защо изобщо толкова много китайци бяха пристрастени към опиума и той весело й отвърна:

— Заради бедността, скъпа моя. Всичко тръгва от нея. Опиумните сънища са един илюзорен начин да избягаш от жестокостта на съществуванието. Нуждите на пристрастения към опиума са физически и духовни. В нашата мисия се опитваме да му предложим лекарство и за двете страдания.

— Значи религиозната работа върви ръка за ръка с медицинското лечение?

— Теоретично — отвърна доктора, — ако началниците ми от шотландското мисионерско общество имаха думата, щях да прекарвам повечето време, раздавайки религиозни памфлети. На практика открих, че всичко, което мога да направя, е да излекувам тялото, без да се тревожа за душата. Грешно ли е това? По свой скромен начин аз нося предимствата на западната цивилизация на безбожниците. Правя с ланцета^[2] и лекарствата онова, което хер Фишер върши с железопътната линия, а баща ви — с химикалите си. Ние всички сме мисионери по един или друг начин.

— Никога не съм гледала на баща си като на мисионер.

Еъртън се засмя.

— Е, не е Септимъс Милуорд, това е сигурно, но той създава нови сапуни и начини за пране. Не знам дали в училище са ви учили, че чистотата е най-важното след набожността, но хигиената има също тъй голяма роля при предпазването от болести, както и лекарствата ми. Глупаво ли е да се мисли, че когато излекуваш тялото, душата ще го последва?

— Ами железопътните линии?

— Казвам ви, скъпа моя, железопътните линии ще приближат повече китайци към Исус, отколкото молитвите на моите колеги. Те ще карат зърно на гладните, ще откарат печелившите индустрии в бедните провинции, ще направят повече от всичко друго, за да унищожат бедността и да подобрят живота на обикновените хора. След време тази древна Поднебесна империя ще се срине и ще бъде заместена от едно борбено съвременно общество като нашето. Какво място ще остане тогава за старите суеверия? Ако приближим Китай към Запада, религията, която озарява и мотивира нашия свят, сама ще намери място тук.

— Значи все пак проповядвате божието слово, доктор Еъртън — усмихна се Хелън Франсис.

— Не много успешно — засмя се той. — Знаете ли колко от всичките стотина християни в Шишан съм покръстил лично? Двама, и вие ги познавате. А Ли и А Сун — икономът и готвачката. И от глупостите, които разказват на лековерните ми деца, знам, че са изпълнени с езически суеверия и идолопоклонничество, както и преди двадесет години. Много ги обичам, но те и двамата не са истински християни. Ако ги помоля, ще умрат на кръста, но не за вярата — девет десети от гордост и една десета от лоялност към мен. Истината, скъпа моя, е, че китайската цивилизация, колкото и езическа и изостанала да е, така се е укрепила, че нашите библейски притчи й действат като убождане с карфица.

— Но не би ли трябвало да бъдат благодарни, че някой им е показал истината? Поне така твърдеше снощи госпожа Еъртън.

— Нели има непоклатими възгледи за повечето неща. Но помислете срещу какво сме изправени, госпожице Деламер. Попитайте който и да е бял човек какво мисли за китайците и той ще ви каже, че са лъжци и измамници. Такива са и децата, докато не ги научиш да различават доброто от злото. Проблемът е, че в тяхната култура не е ясно кое е добро и кое е лошо. Съществуват само хармонията и златната среда. Ние смятаме, че лъжата е грях. За китаеца е липса на обноски да ти каже нещо, което не искаш да чуеш. Те не изпадат в крайности като нас. Вие казвате, покажи им истината. Но тяхното сложно общество се е развивало хиляди години и за него истината е онова, което ти се иска да бъде. Външната форма, а не същността е от значение. А каква цивилизация е това! Културна, изтънчена, със закони, правителство и наука. Философите им още преди две хиляди години са стигнали до идеята за добродетелния човек и макар да не са били християни, са били почтени хора.

— Но този добродетелен човек не говори истината.

— Ах, каква вироглавка сте, госпожице Деламер. Може би китаецът не е добросъвестен като вас и мен, но въпреки това е добродетелен. И добре познава класиката. Като мандарина, когото още не познавате. Изключително приятен джентълмен. Нещо повече — интелигентен и изискан, ученик на Конфуций, убеден в превъзходството на своето културно наследство. Затова нашите мисионери се провалят. Ние идваме тук надути и самодоволни, с идеята колко ги превъзхождаме. Превеждаме им библията. Знаем, че им предлагаме пълно спасение. За китаеца това е просто още една книга, при това доста странна. Помнете, в тази страна всичко е наопаки. Черното е бяло. Лявото е дясно. Те не мислят като нас. Отварят библията и прочитат, че Сатаната е дракон. Но за тях драконът е символ на добродетелността. Той е емблемата на императора. Нима се опитваме да им кажем, че императорът е зъл? Освен това в библията има толкова препратки към овцете и пастирите. Половината от хората в тази страна не са виждали овца, а онези, които са виждали, смятат пастирите за изметта на обществото. А ние им казваме: „Елате като агънца при Добрия пастир и той ще ви прости греховете.“ Те нямат дори представа какво е грях: ако нещо им се случи, виновен е бог, а не те. И веднага след това им казваме да престанат да обожават предците си, сякаш синовната мъка е престъпление и да обърнат гръб на идолите си, защото това е идолопоклонничество. Последиците са, че християнските семейства вече не даряват пари на храмовете. В това няма нищо лошо, но в тяхното общество това е начинът селата да финансират обществените дейности. Затова християните веднага се превръщат в антисоциални елементи. Другите трябва да плащат за пътуващите оперни трупи и какво ли още не. Затова покръстените не са обичани. В най-добрия случай ги смятат за егоисти, в най-лошия — за бунтари. Настъпи ли глад или суша, както в някои части на Шандун и Чих-ли, не е изненадващо, че започват да обвиняват християните, че са отровили кладенците; че лекарите от мисиите като мен изрязват сърцата на сънародниците им за магически ритуали, че телеграфните жици водят зли духове. Омразата ражда суеверие, а суеверието — омраза. И всичко това — заради погрешния ни подход към нещата.

— Това ли стои зад движението на Боксьорите? Картината, която нарисувахте, е отчайваща, докторе.

— Малко са онези, които мислят като мен. Повечето от протестантските мисионери смятат, че вършат добра работа и вярват, че някой ден капките на убеждението ще се превърнат във вир и ще доведат хиляди души при Исус. Изглежда, не се притесняват, че не знаят нищо за обществото, в което са влезли. Те не осъзнават колко обидни са всъщност добрите им намерения. Вършат сляпо божиите си дела и смятат, че Бог ще се погрижи за всичко останало. И толкова. Аз пък смятам, че би трябвало да действаме по-изкусно. Не е достатъчно да заливаме китайците с библейски писания, на това отгоре на лош китайски. Няма да стигнем доникъде, докато мандарините не минат на наша страна, а това няма да стане, като ги гледаме отвисоко или критикуваме обичаите им. Затова мисля, че е по-добре да откриваме болници и да строим железопътни линии. Ако успеем да им покажем предимствата на нашия начин на живот, християнството само ще намери място сред тях.

Каква чудесна дискусия, мислеше си докторът, макар че сега му се струваше, че той беше говорил много повече от нея. Точно се канеха да излязат от отделението за наркомани и да отидат в параклиса, когато Чжан Ерхао въведе пратеника от ямена и денят на Еъртън беше провален.

 

 

„До уважавания Ей Дън дайфу. От негова светлост мандарина Лиу Дагуан. Уведомявам ви, че бандитите Чжан Нанкай, Чжу Борен и Чжан Хонгна, които признаха, че са убили младежа чужденец Хайрун Мейлеуд в Черните хълмове, бяха осъдени от ямена и ще бъдат екзекутирани днес следобед за това престъпление, както и за други, включително бандитство, обири и няколко убийства. Компенсация няма да има, защото тримата виновници, въпреки предишните кражби и обири, в момента на залавянето им не притежават нищо. Надяваме се, че това отговаря на запитванията ви и ви упълномощаваме да уведомите роднините на жертвата, че е било въздадено правосъдие.“

Беше подпечатано с официалния печат на ямена.

— Какво има, доктор Еъртън? — извика Хелън Франсис.

Той махна с ръка, за да отпрати куриера и Чжан Ерхао, после се отпусна на едно от леглата. От очите му се стичаха сълзи.

— Горкото момче! — прошепна. — Точно от това се боях. Какво ще кажа на родителите му!

И тогава осъзна явната грубост на официалното писмо.

— Чудовищно — извика той. — Това е чудовищно! „Надяваме се, че това отговаря на запитванията ви.“ Пишат ми, все едно съм се оплакал на общинския съвет за някаква изгубена вещ. Каква компенсация може да има за човешки живот? И защо не ме уведомиха за процеса? Чудовищно. Дивашка раса!

Хелън Франсис, в чиито уши още звучеше лекцията на доктора за изтънчената китайска култура, очевидно знаеше кога да премълчи.

Нищо не можеше да се направи. Трябваше да отиде веднага при Милуорд, за да им предаде новините. Предложи първо да изпрати Хелън Франсис до хотела й, но тя поиска да го придружи. Той й благодари. Този разговор щеше да му струва много и се радваше на компанията й. Така че двамата тръгнаха по алеята от мисията към южната порта, минаха по главната улица и навлязоха в бедните квартали в северозападната част на града, където живееше семейство Милуорд.

Докторът се боеше, че Хелън Франсис ще бъде шокирана от нищетата в жилището им. Ако беше така, тя не го показа, освен че притисна носната си кърпичка до носа, докато прескачаше откритата канавка, минаваща зад портата им. Той стискаше тоягата, която бе взел, но кучетата, които се хранеха с боклуци на другия край на алеята, не посмяха да се доближат. Докторът почука на олющената дървена врата. Едно от децата, които Милуорд бяха „спасили“, облечено само в парцаливо долнище на пижама, с хубавичко, но покрито с мръсотия личице, им отвори.

— Благодаря ти, миличка — каза докторът тихо и потърси в джоба си някаква монета. Детето я пъхна равнодушно в колана си и ги поведе през двора.

Семейство Милуорд обядваше. Седяха в полукръг около печката. Купите с каша съдържаха повече вода, отколкото просо. Безнадеждната мизерия потисна Еъртън още повече, а хлътналите очи върху бледите, изгладнели лица на децата, сякаш го гледаха обвинително. Попита може ли да говори насаме със Септимъс и Летиша, но главата на семейството, без да става, му нареди да говори пред всички.

Докторът нямаше друг избор, освен да му каже за писмото. Летиша се разплака и скри лице в ръцете си. Септимъс наведе глава. Децата продължаваха да гледат безизразно и да ядат кашата си. На двора излая куче.

— Разбира се, ще отида в ямена и ще науча повече — неуверено каза докторът, — но това не е достатъчно. Трябва да уведомим легациите в Пекин. Трябва да има някаква официална процедура, може би разследване. Ако мога да помогна с нещо…

Септимъс вдигна глава. Сините очи зад очилата блестяха на светлината, която влизаше през една дупка в тавана.

— Синът ми не е мъртъв, докторе — каза той.

— Разбира се, че не е — промърмори Еъртън. — Той е на по-щастливо място. Това е нашата утеха. Чака го вечен живот.

Сините очи не трепнаха.

— Той не е напуснал този свят, докторе. Още живее между смъртните.

— Да, душата му завинаги ще остане в нашите спомени.

— Не ме разбирате, докторе. Знам, че синът ми не е бил убит. Дяволът ви е засипал с куп лъжи.

Еъртън прочисти гърлото си.

— Ами писмото?

— Думи, докторе, само думи. Какво са човешките думи пред Божията истина? Знам, че синът ми е жив и е добре. Видях го.

— Видели сте го? Не разбирам.

— Вчера, докторе. Бог ми прати видение на Хирам. Той ми каза: „Прости ми, татко, за болката, която ти причиних. Знай, че всяко нещо си има цел. Ще дойда при теб, когато му дойде времето. Блудният син се е завърнал, ще се върна и аз. И където имаше страдания, ще настъпи радост.“

— Алилуя — каза Летиша, последвана от децата.

— Но къде тогава е той? — попита Еъртън.

— Това бог не пожела да ми разкрие.

— О! — можа само да каже Еъртън.

Септимъс се изправи и го прегърна през раменете.

— Вие сте добър човек, докторе и аз ви благодаря, че ми донесохте тези важни новини. Сега знам какво трябва да направя.

— Господин Милуорд, Септимъс. Знам колко искате да вярвате, че тази трагедия можеше да бъде предотвратена…

— Точно сега Бог ме призовава да предотвратя друга трагедия, благодарение на вас, докторе. Невинни хора трябва да бъдат спасени, а времето ни е малко. Оставете ни, трябва да се помолим.

Докторът почувства как силната му ръка го завърта и го побутва към вратата.

— Господин Милуорд, трябва да…

— Нямаме време — каза Септимъс. — Тръгвайте. Бог ме зове.

Еъртън и Хелън Франсис се озоваха на двора, после затръшнаха вратата зад гърбовете им.

— Той е луд, скъпа моя — каза докторът.

— Очевидно — отвърна тя.

— Трагедията много го разстрои. Какъв ужас. Какво ще правим?

— Можем ли да направим нещо?

— Предполагам, че не — каза Еъртън. — Може би тази лудост му е пратена от Бога. Горкото семейство. Аз ще… се обадя пак утре, за да видя как са.

Тръгнаха към вратата. През двора притича плъх. Зад тях се чуха нестройни молитви.

Когато тръгнаха по главната улица към хотела на Хелън Франсис, тълпата, която бързаше за екзекуцията, ги повлече. Стари и млади, продавачи и занаятчии, мъже и жени, бащи, носещи синовете на раменете си, старица с тояга — злорадството и очакването, изписани на лицата им, го отвращаваше. Все едно бързаха за цирк или карнавал. В същото време го завладяха срам и вина. Колко безсилен се беше оказал — каква защита беше осигурил на бедното невинно момче или подкрепа за тъжните му, объркани родители? Беше ли въпреки добрите си намерения просто глупав интригант? Колко сляп беше да вярва в приятелството на мандарина или китайското правосъдие?

Ето, сега щеше да види демонстрацията му. Три глави щяха да увиснат в клетките на градските порти същата вечер, а градът щеше да си гледа работата, все едно нищо не се е случило. А в архива на ямена щеше да бъде записано „Обща екзекуция за убийство“. Присъдата беше прочетена сутринта, а следобеда трите глави щяха да паднат. Хармонията щеше да бъде възстановена. Трагедията на Хирам и екзекуцията на убийците му се бяха превърнали в следобедно забавление на тълпата.

Искаше му се да роптае срещу ужаса и загубата, срещу лекотата, с която китайците отнемаха човешки живот — дори на тези нещастни селяни. Може би те бяха виновни за ужасното престъпление, за което бяха осъдени. Но защо бързаха да се отърват от свидетелите на последните часове на Хирам? Защо докторът не беше разбрал за процеса срещу тях? След като Хирам беше чужденец, не се ли прилагаше екстратериториалният закон? Той със срам осъзна, че една от главните причини за гнева му беше, че мандаринът не го е уведомил какво става. Имаше чувството, че приятелството им е било предадено. Когато прахът от процесията се слегна и след като вдигна безсилно юмрук след скитниците, които тичаха към зрелището, той видя в ума си студените, жестоки черти на мандарина, който в този момент ръководеше варварството, което се извършваше на площада. Ироничната усмивка сякаш се подиграваше на него и всичко, което се опитваше да постигне.

Един образован глас иззад лявото му ухо го извади от мрачния унес.

— Доктор Еъртън, госпожице Деламер. Колко странно е да ви открия тук. Отивате да гледате екзекуцията или се връщате оттам? Надявам се, че не съм закъснял.

Докторът вдигна глава и видя в светлината на следобедното слънце силуета на Хенри Манърс. Беше спретнато облечен в туиден костюм и бомбе, кафявата кожа на ботушите и седлото му беше идеално лъсната. Сивата му кобила сумтеше и мяташе глава, но Манърс я задържаше без усилия в желаната позиция, опънал юздите.

— Докторът ме отвежда у дома, господин Манърс — отвърна му Хелън Франсис. — Казва, че това не е място за една млада дама.

— Определено е така — каза Манърс. — Екзекуциите са мръсна работа. За миг се уплаших, че след преживяването във Фусин сте развили вкус към неща, неподходящи за една дама.

— Тогава се успокойте. Един ужас ми стига — отвърна тя. — Но не се бавете, не бихме искали да ви попречим на забавлението.

Еъртън се изненада, че тя използваше същия шеговит тон като Манърс. А в очите й отново откри същия странен блясък, който беше забелязал, когато процесията от осъдени беше минала край тях.

— Уви, това не е забавление, а работа — отвърна Манърс. — Несъмнено неприятно задължение, но трябва да намеря там човека, с когото искам да се срещна. Екзекуциите са обществени събития, нали, докторе? Предполагам, че щом се намираме във варварска страна, трябва да спазваме езическите й обичаи.

— Не мога да разбера младите хора — каза Еъртън. — Ако трябва да присъствате на подобно зрелище, не мога да ви спра. Но, госпожице Деламер, отговарям за вас пред баща ви и настоявам да тръгваме.

— Беше ми приятно да ви видя, дори и за малко, докторе — каза Манърс. — И снощната вечеря беше отлична. Благодаря ви. С нетърпение очаквам първата ни обиколка заедно, госпожице Деламер. Утре, нали? Ще бъда в хотела ви в два.

И като вдигна дръжката на камшика до шапката си за поздрав, той пришпори коня си в лек тръс и след няколко секунди беше изчезнал под арката пред площада и изправената му фигура се стопи сред праха и тълпата, която се виждаше в далечината. Когато се обърнаха, за да тръгнат, забелязаха, че шумът на тълпата беше преминал в зловещо мълчание.

— Господи, четат присъдите, преди да изпълнят екзекуцията — каза Еъртън. — Моля ви, да тръгваме.

 

 

Мандаринът седеше на простичка дървена платформа, поставена на пазарния площад, близо до входа на храма. Един прислужник държеше чадър над главата му, докато той отпиваше от чая си и разговаряше с майор Лин. Пред тях Джин лао четеше от един свитък на смълчаната тълпа. Високият му глас трепереше от емоции. Мандаринът се съмняваше дали половината от тълпата разбира и дума от онова, което казва. Убеден беше, че тримата селяни, които преживяваха последните си мигове на земята, с лица, притиснати в прахта от войниците на Лин, едва ли биха оценили цветистите му изрази.

Очите му лениво обхождаха гражданите, заслушани в прокламацията. Около тях витаеше атмосфера на напрегнато очакване, лицата им бяха приковани жадно върху Джин лао или замръзнали с таен интерес върху нещастните престъпници, които щяха да бъдат екзекутирани. Какво бе довело тези кротки продавачи да гледат предстоящата касапница, чудеше се той лениво. Любопитство? Кръвожадност? Тълпа като тази бе вдигнала бунта във Фусин. Трябваше да се погрижи семето на лудостта на Боксьорите да не пусне корени тук.

В задните редици на тълпата забеляза чужденец на кон. Добре сложен млад мъж с военна стойка, който седеше умело на седлото. Не го беше виждал досега. Странно бе, че чужденец е дошъл да гледа екзекуция. От това разстояние не можеше да види изражението му, но му се стори, че съзира развеселена усмивка. Мъжът също гледаше към него. Сякаш бе усетил, че е привлякъл вниманието му, защото внезапно вдигна шапка за поздрав, без да отмества безочливия си поглед. За втори път този следобед мандаринът беше заинтригуван, но не позволи това да проличи на безизразното му лице. Вместо това наклони глава към майор Лин.

— Какъв беше отговорът на Железния Ван? Осъществил ли е връзка? — попита той.

За пръв път имаше възможност да говори с него, след като войските му се бяха върнали от Черните хълмове.

— Лейтенант Ли е получил нови уверения, но не му е била казана датата на доставката. — Гласът на майор Лин беше спокоен, но тялото му беше напрегнато, докато наблюдаваше тълпата.

— Ще има ли доставка изобщо? — презрително попита мандаринът. — Омръзна ми да плащам за голи обещания. Кога ще видя пушките?

— Лейтенантът разбрал, че оръжието е още в склада край Байкал. Железния Ван се кълне, че складът има нов комендант, който иска да му се плати.

— Лейтенантът беше инструктиран да отказва каквито и да било други плащания, докато доставката не пристигне.

— Първоначално да, но според новите ви нареждания трябвало да преговаря за наказанието на тези престъпници и това усложнило нещата. Дало на Железния Ван възможност да се пазари.

— Новите ми нареждания ли?

— Онези, предадени от прислужника ви Джин, да рен. Заради тях Железния Ван е успял да ни изнуди.

— Разбирам. В бъдеще нарежданията ще идват само лично от мен. Жалко, че ти не предвождаше отряда.

— Бях болен, да рен.

— Онази куртизанка те е омагьосала.

Майор Лин почервеня и настръхна. После видя, че мандаринът се смее и също се усмихна.

— Напомняте ми колко съм поласкан от подаръка ви, да рен.

— Доставя ли ти удоволствие тя?

— Повече, отколкото мога да опиша.

— Не й позволявай да ти пречи на работата или ще ти я взема и ще я дам на някой друг. Може би трябва да я отведат в моите покои. Чух, че била хубавичка. — Мандаринът погледна към подчинения си и забеляза, че е почервенял от гняв. Разсмя се. — Ревнуваш ли, майоре? Една курва? Стига, стига. Ще ти кажа какво ще направим — донеси ми оръжието и ще ти я откупя от онзи вертеп завинаги. И щом си толкова омаян от нея, ще можете да се ожените.

Майор Лин плю на земята.

— Не разбирам защо не поискаме от Пекин още пушки. Войската ми със сигурност се нуждае от тях. Унизително е да сключваме сделки с посредничеството на бандит, който подкупва руските варвари, на които нямам доверие. Съжалявам, че съм критичен, да рен, но това е моето мнение.

Мандаринът затвори очи.

— Скъпи ми патриоте, оценявам твоята откровеност. Ако правителството ни разполагаше с излишни пушки, така и щях да постъпя. Но такива няма. Както знаеш, намираме се в опасна ситуация. И руснаците, и японците искат да си създадат сфери на влияние. Руснаците вече докараха войски в големи части на Манджурия, така че какво друго мога да направя, освен да се разбера с враговете? Да благодарим, че са подкупни, защото те ще ни осигурят оръжията, които ни трябват, за да се защитим от самите тях.

— Но да търсим тайно връзка чрез един бандит, да рен? Няма ли друг начин?

— Черните тояги и Железния Ван имат връзки сред руснаците. Имаш ли други предложения? Ако можеш да използваш твоите връзки с японците…

— Моите победители бяха почтени мъже, да рен.

— Разбира се, майоре. Въпреки това… Какво става?

Един човек си пробиваше път през тълпата. Ругатните и подигравките на онези, които разбутваше, заглушиха думите на Джин лао. Гневен шепот премина през тълпата, когато Септимъс Милуорд влезе в празния кръг. Сакото му беше разкъсано, по челото му се стичаше тънка струя кръв.

— Спрете! — викаше той на своя окаян китайски, сочейки с пръст смаяния Джин лао, който беше спрял да чете от прокламацията и стоеше с отворена уста. — Спрете лошото си дело. Бог казва, че синът ми е жив. Тези хора — извика той и посочи също толкова изненаданите престъпници, които го гледаха, проснати в прахта — са без барабани. Без барабани, казвам ви, в очите на боговете и хората.

Треперещ от гняв, майор Лин закрещя заповеди на хората си и те колебливо се приближаваха към едрия рус мъж, който продължаваше да крещи безсмислици на Джин лао. Мандаринът видя как без усилие отблъсква усилията на един от войниците да хване ръцете му. Тълпата ставаше неспокойна, блъскаше се в кордона войници на Лин. Гнили зеленчуци хвърчаха към осъдените, войниците и Милуорд. На мандарина му се стори, че чува вик „Смърт на чуждестранните дяволи!“ и миг по-късно той беше подет от голяма част от тълпата. Забеляза сина на Мама Лиу и някои от неговите приятели на балкона на Двореца на небесната наслада от другата страна на площада да размахват ръце и да подстрекават тълпата да го повтаря. Несъмнено това бяха началните признаци на бунт.

Той стана на крака и отблъсна чадъра встрани. В същия миг един от войниците на Лин удари Милуорд с приклада на пушката. Той падна на четири крака. Друг войник го удари по задника и чужденецът падна по лице. Няколко от тях започнаха да го бият. Тълпата ревеше.

— Стреляй! — извика мандаринът на Лин.

Звукът от бързите изстрели, накара всички да замръзнат. Един от войниците още държеше приклада на пушката над тялото на Милуорд. Портокал, хвърлен секунда преди гърмежите, уцели главата на един от осъдените и се търкулна в пясъка. В тишината мандаринът пристъпи напред.

— Този луд ще получи двадесет камшика за нарушаване на реда — извика той. — Отведете го в ямена.

Лин изкрещя заповед и двама войници извлякоха стенещия окървавен Милуорд от площада. Тълпата с уважение им правеше път.

— Чухте прокламацията. Започвайте екзекуцията — извика мандаринът.

Тълпата одобрително изрева. Палачи с големи мечове, голи до кръста и намазани с масло, пристъпиха в кръга.

— Имаш късмет, Джин — тихо каза мандаринът, докато минаваше край него, — че никой не можа да разбере какво казва онзи варварин. Когато каза „без барабани“, искаше да обясни, че са невинни. Крий добре момчето или ще се откажа от теб.

— Ши, да рен — отвърна треперещият Джин лао.

Мандаринът отново седна на стола си и посегна към чая. Помощниците на палачите дърпаха отпред плитките на осъдените, за да оголят вратовете им. Той видя, че другият чужденец още седеше на коня си зад тълпата. Безредиците не го бяха разтревожили — на лицето му имаше насмешливо, почти отегчено изражение. Мандаринът го наблюдаваше по време на цялата екзекуция. Изразът му не се промени, дори когато мечовете паднаха, нито когато вдигнаха главите и ги набиха на колове; той не прояви интерес, дори когато тълпата хукна напред, за да си вземе по нещо от труповете, което да използва за амулет. Очевидно този мъж беше много различен от сантименталния доктор.

— Качи се в моя паланкин — каза мандаринът на майор Лин. — Сенешалът ми ще върви отзад.

Забиха барабани, прозвуча рог и процесията тръгна през вече разпръскващата се тълпа обратно към ямена.

— Беше по-интересно от обикновено — каза мандаринът, докато се подрусваха в носилката. — Човек никога не знае какво може да очаква от тези мисионери.

— Ако зависеше от мен, всички чужденци щяха да бъдат прогонени — каза Лин.

— Ти си патриот, което е хубаво — каза мандаринът. — Сигурен съм, че в един идеален свят бих споделил чувствата ти. Проблемът е, че имаме нужда от тях.

— Не съм съгласен.

— Ти си млад, приятелю, и блестиш с всички добродетели. За съжаление, когато човек стане на моята възраст, се научава да вижда света не такъв, какъвто би трябвало да бъде, а такъв, какъвто е. Понякога е потискащо да мислиш колко трябва да паднеш, за да постигнеш благородна цел. Утешавам се с мисълта, че стига тя да е почтена, средствата са приемливи, колкото и порочни да изглеждат. За съжаление това е нещо, което моят чуждестранен събеседник, добрият Ей Дън дайфу — а той е добър човек, макар и варварин, — едва ли някога ще разбере. Научих много неща от разговорите с него. Той ми разказва за света извън Средното царство. Забележително е какви технически умения са развили варварите и колко могъщи са станали. Но открих също, че чужденците са научени да мислят за доброто и за злото като за крайности. Това е неговата голяма слабост и фактът, че го знам, е изключително ценен за мен и оправдава скучните часове, които прекарвам в компанията му. Надявам се, си съгласен, че човек винаги трябва да проучва слабостите на враговете си, защото иначе не би могъл да ги победи.

— Значи смятате, че чужденците са наши врагове?

— Но и също средства за постигане на определена цел.

— Аз съм само войник и не ви разбирам.

— Надяваме се, че те ще те снабдят с пушки. Не е ли това добър начин да ги използваме? И докато говорим на тази тема, казваш ми, че не можеш да се обърнеш към приятелите си японци — ще ти напомня, че те също са чужденци, макар да ги имаш за образец.

— Японците са различни. Те са от същата раса като нас. Как можеш да ги сравниш с косматите западни варвари? Пък и не ми се иска да си спомням за онова време.

— И защо? Не е позор да бъдеш военнопленник. А и, изглежда, си научил доста неща по време на пленничеството си. Впечатлен съм от военните техники, които прилагаш. Ако си се сприятелил с онези, които са те пленили, както твърдиш, може би няма причина да се занимаваме с Железния Ван и руснаците. Разбира се, някои от тях са подкупни. Повечето хора са.

— Казвам ви, японците са почтени. Той никога не би паднал до контрабанда…

— Той? А, да, офицерът, който те освободи. Загадъчният капитан. Как се казваше? Веднъж ми разказа, че бил много добър с теб.

Въпреки подрусването на паланкина, майор Лин стоеше изправен и лицето му беше по-свирепо от обикновено. Когато заговори, гласът му бе напрегнат и официален.

— Моля ви, да рен, не искам да си спомням за онези моменти. Ще ви помогна за Железния Ван и ще изпълня каквото ми наредите. Аз съм войник и ще изпълня дълга си. Съжалявам, ако съм казал нещо непочтително или по някакъв начин съм се усъмнил в мъдростта ви.

Мандаринът се усмихна.

— Пази тайните си, майоре, но ми намери пушки. Това е заповед… Какво е това? Пак ли безредици?

Един от войниците на Лин тичаше успоредно с паланкина и мандаринът подаде глава през прозореца.

— Чуждестранен дявол, ваша светлост. Чуждестранен дявол на кон. Иска да говори с ваша светлост. Извинете, ваша светлост.

— Ама че наглост. — Майор Лин ядосано сви устни. — Не се тревожете, да рен, аз ще се справя с този наглец. Доведи ми коня! — нареди той на тичащия мъж.

— Не, спри носилката — намеси се мандаринът. — Ще се видим с него.

Майор Лин се канеше да възрази, но после се показа от паланкина и нареди на носачите да спрат и да свалят товара си. Един-двама минувачи ги загледаха любопитно, докато майор Лин не нареди на хората си да обградят района и да им осигурят усамотение. След миг доведоха европееца. Мандаринът излезе от паланкина.

— Това не е нормалната процедура да се иска аудиенция — каза той. — С какво мога да ви помогна?

— Лиу Дагуан да рен — каза Манърс, удряйки пети и сваляйки шапка пред гърдите си. — И майор Лин Фубо. Надявам се да ми простите, че прекъснах връщането ви. Поисках аудиенция в ямена, но ми беше отказано, опитах се да стигна до вас, преди да напуснете мястото на екзекуцията, но тълпата беше много гъста. Исках да ви се представя. Аз съм Хенри Манърс. Ще работя на железопътната линия.

— И? — попита след известно време мандаринът. — Ето че се представихте. Има ли нещо друго?

— Нищо належащо за момента — отвърна Манърс, — но реших, че е важно да ви поднеса почитанията си колкото се може по-скоро след пристигането си.

— Доктор Ей Дън обикновено ме информира за напредването на железопътния строеж. Има ли причина да приема новия служител на железниците? Като изключим удоволствието да се запозная с вас, разбира се?

— Когато човек попадне на ново място, разумно е да потърси взаимноизгодни връзки, да рен.

— Взаимноизгодни?

— Надявам се да е така.

Засмените очи се взряха в тези на мандарина, който отвърна на погледа му. Двамата сякаш се преценяваха.

Майор Лин не можа да се сдържи.

— Каква наглост от един варварин, да рен. Би трябвало и него да бичуваме в ямена.

— Боя се, че не мога да бичувам и другия, каквото и да казах на тълпата, поради екстратериториалните закони — каза мандаринът. — Колкото до този, дързостта му ми допада. Показва, че е смел. Добре дошъл в Шишан, Ма На Си сяншен. Моля съобщете ми кога смятате, че можем да си бъдем от взаимна полза. Обадете се на сенешала ми.

— Разбира се, да рен. Благодаря.

— Нищо ли друго не искате да ми кажете? Това ли е всичко, което искате? Да се представите? В такъв случай, довиждане.

— Има още едно нещо, да рен.

Сложил крак на стъпалото на паланкина, мандаринът се обърна.

— Да?

— Съобщение за майор Лин от един негов стар приятел. Полковник Таро Хидейоши. Повишили са го, майоре. Изпраща ви горещи поздрави. Назначен е в японската легация в Пекин и с нетърпение очаква да види стария си приятел отново. „Във война или в мир“, помоли ме да ви кажа и ми връчи препоръчително писмо. Заповядайте, сър.

— Вземи го, майоре — каза мандаринът. Лин стоеше като вкаменен. — Какво съвпадение, Ма На Си сяншен. С майор Лин преди малко говорехме за стария му приятел от онази ужасна война.

— Полковник Таро говори непрестанно за майор Лин, да рен. Има го като роден брат. Много иска да възстановят старото си приятелство. Помоли ме да помагам на майор Лин с каквото мога.

— И каква би могла да е тази помощ?

— Зависи какво ще поиска майор Лин, да рен. Полковник Таро каза, че помощта може да бъде много голяма, и то при най-скромни условия.

— Не разбирам какво намеква този човек — изсъска Лин.

— А аз разбирам — каза мандаринът. — Колко странно, че с теб току-що обсъждахме колко полезно би било да възстановиш връзките със старите си приятели.

— Ако с майор Лин можем да се срещнем при по-спокойни обстоятелства и не толкова открито, ще мога да обясня по-подробно какво предлага старият му приятел — каза Манърс.

— Странно е, че използва англичанин за свой посредник.

— Ако проверите документите ми в железопътната комисия, ще откриете, че съм прекарал много години в Япония, където обучавах японските офицери. Аз също съм войник, майор Лин, и като вас съм живял — как да кажа? — в близки отношения с японците. И аз си създадох здрави приятелства. А не е ли приятелството онова, което свързва всички ни в днешно време?

— Убеден съм, че майор Лин с удоволствие ще обсъди с вас въпросите на приятелството. Предлагам това да стане утре вечер в Двореца на небесната наслада. Съгласен ли си, майоре? Отлично. Каква интересна среща.

Манърс се поклони и мандаринът се качи в паланкина си.

— Преди да си тръгнете, англичанино, имам един въпрос към вас. — Лиу Дагуан подаде глава през прозорчето. — Когато тълпата на екзекуцията се разбунтува, не се ли уплашихте?

— Защо да се боя, когато самият мандарин беше там, за да наложи ред?

— А ако бях предпочел да подкрепя настроенията срещу чужденците?

— Тогава щях да се доверя на мъдростта на мандарина и способността му да различи кои от чужденците са приятели на Китай.

— Има хора, които смятат, че никой от чуждестранните дяволи не може да бъде приятел на Китай.

— Докато мандаринът управлява в Шишан, аз ще се доверявам на неговата прозорливост и защита.

— Докато управлявам? Нима предполагате, че това няма да продължи дълго?

— Уверен съм, че ще управлявате десет хиляди години — каза Манърс с усмивка.

Мандаринът се засмя, после почука по стената на паланкина, за да даде знак на носачите, че е време да продължат.

До края на пътя майор Лин мълча гневно, мандаринът също изглеждаше замислен. Той наруши тишината само веднъж, за да отбележи:

— Винаги съм се гордял със способността си да отлича един бандит или покварен човек. Интригуващо е да видиш английската версия. Мисля, че те очаква интересна вечеря, майоре. Постарай се да ви осигурят всички удобства. Нека твоята Фан Имей го омае със своята музика.

Добре че мандаринът затвори очи точно в този миг, защото разкривеното и горчиво изражение на майор Лин в никакъв случай не би могло да бъде наречено почтително.

 

 

Откакто търговецът Лю Джинкай й предаде писмото, Фан Имей се колебаеше. Беше й го подал тайно, преструвайки се, че се спъва, когато двамата се бяха разминали на двора.

— Дай това на Шен Пин — беше прошепнал той, преструвайки се, че е пиян и се мъчи да запази равновесие, подпирайки се на рамото й. — Знам, че дори дърветата тук имат очи и уши. Ти си й приятелка. Прочети го и ще разбереш какво да правиш. — И като запя високо, той продължи пътя си.

Фан Имей, която чувстваше как писмото изгаря гръдта й, бе минала покрай подозрителната Мама Лиу, която стоеше на входа и наблюдаваше как Лю се отдалечава.

— Какво ти каза този мъж? — попита тя.

— Нищо. Задяваше ме. Беше пиян — отвърна Фан Имей.

Мама Лиу изсумтя.

— Защо не си с майор Лин?

— Иска още една кана вино — каза истината Фан Имей.

— Този човек ще ми изпие печалбите — каза Мама Лиу. — Отивай да му донесеш. Вземи от разреденото. И без това по това време няма да разбере разликата. — И за щастие я остави да мине без повече въпроси.

Фан Имей не посмя да отвори плика, докато майор Лин не заспа. Цяла нощ той бе гневен и брутален, седеше изгърбен на стола и пиеше яростно, почти без да докосне храната. Тя го беше попитала какво се е случило, че е толкова намусен, но той само беше изсумтял да му напълни чашата. Беше се опитала да изсвири любимите му мелодии на цитрата, но той я беше замерил с възглавница и рязко й бе наредил да спре. По-късно, изпил по-голямата част от втората кана и вече позамаян, той започна да ругае мандарина и чуждестранните дяволи, Железния Ван и пушките. Веднъж прояви грубост, дръпна яката на роклята й така, че за малко да я задуши и й изкрещя в лицето, че ако само погледне някой англичанин, ще я убие. После започна да хлипа и облегна лице на рамото й, повтаряйки непрекъснато нещо, което звучеше като „Таросама, Таросама“. Тя нищо не беше разбрала. Най-накрая беше успяла да го заведе до леглото. Беше се вкопчил в нея като уплашено дете. След малко се беше опитал да я люби. Тя бе направила всичко възможно, беше се обърнала по корем и му бе предложила кучешката поза, която той предпочиташе, когато беше в такова състояние, но алкохолът бе отнел мъжествеността му. Беше го нашибала с върбовата пръчка, но и това не беше помогнало. Най-накрая той бе заспал.

Едва тогава тя бе погледнала писмото, което й бе предал Лю. Беше адресирано до Шен Пин с името на Де Фалан отдолу. Вдигна го близо до свещта и бързо зачете калиграфския почерк (подозираше, че го е писал Лю Джинкай). Беше елегантно и почтително, но съобщението беше жестоко. Вътре имаше друг, червен плик. Тя не го отвори. Не искаше да знае на колко бяха оценили края на надеждите на приятелката й.

Знаеше, че не бива да показва на Шен Пин подобно писмо. Едва я беше познала, когато два дни след побоя, Мама Лиу й беше позволила да отиде да я види в колибата за наказания. Навярно единствената причина да получи тази необичайна привилегия беше, че Мама Лиу е уплашена да не би този път Рен Рен да е стигнал твърде далеч и се съмнява дали Шен Пин ще се възстанови от мъченията. Вероятно смяташе, че посещението на приятелката й ще съживи духа й, доколкото й беше останал.

Фан Имей трябваше да вдигне една от щорите, за да влезе малко светлина в тъмната стая, която миришеше на кръв и изпражнения. Забеляза на стената окови и вериги, а в един ъгъл — навит камшик и няколко метални инструмента с неизвестно предназначение. Шен Пин лежеше сгушена под одеялото на сламения матрак. Цялото й лице бе подуто и надрано. Когато Фан Имей се приближи към нея, тя изстена и се опита да се претърколи надалеч. Трябваше да мине известно време, преди да се успокои и да я познае — насинена ръка се появи изпод одеялото и колебливо се опита да погали лицето й. Единственото, което Фан Имей можа да направи, беше да сдържи собствените си ридания.

Мама Лиу й беше позволила да занесе кофа вода и купичка с пилешка супа.

— Почисти кучката и я нахрани. Ще те държа отговорна — беше й наредила тя.

Фан Имей трябваше да топи кърпичка в супата и внимателно да цеди течността през напуканите устни на Шен Пин, но дори така приятелката й успя да преглътне само няколко глътки, преди да се задави. Фан Имей бавно повдигна одеялото. Трябваше да бъде внимателна, защото части от него бяха залепнали за раните на Шен Пин. Едва не повърна, когато видя в какво състояние са долната част на гърба й и слабините. Отне й почти час, за да я почисти, но въпреки това Шен Пин пищеше и стенеше от болка. Фан Имей плачеше и продължаваше. Когато свърши, тя сложи главата на приятелката си в скута си. Шен Пин проговори само веднъж. Фан Имей трябваше да приближи ухото си до разбитата й уста, за да разбере думите.

— Ще дойде ли? — питаше тя. — Ще дойде ли Де Фалан?

— Да, скъпа моя — излъга Фан Имей през сълзи.

— Тогава всичко е наред — беше въздъхнала Шен Пин и бе заспала.

Когато Фан Имей беше излязла, Мама Лиу я чакаше отвън.

— Как е тя?

— Трябва й лекар — отвърна Фан Имей.

— Ще й доведа лекар. Да не си посмяла и дума да кажеш за това, чу ли? Не забравяй, че същото може да стане и с теб, ако не се подчиняваш, независимо от твоя защитник.

Същата нощ бяха преместили Шен Пин в стая в един от дворовете. Позволиха на Фан Имей да я посещава през следващите дни. Бяха се погрижили донякъде за приятелката й. Раните й бяха превързани и се усещаше острият мирис на мехлем. На втория ден я втресе и наредиха на Фан Имей да стои при нея, докато опасността премина. Тя не хареса доктора — Чжан Ерхао, който работеше в болницата на доктора англичанин и когото веднъж бе забавлявала, преди да я дадат на майор Лин. Беше грубоват мъж, който обичаше да се хвали и беше в добри отношения с Рен Рен. Мама Лиу го бе довела, когато треската беше в разгара си. Той се беше размотавал около пациентката, очевидно без да знае какво да й предпише. Изглеждаше по-заинтересуван от Фан Имей, докато Мама Лиу не му каза, че тя принадлежи на майор Лин. Тогава беше си тръгнал, нареждайки да завият болната с още одеяла. Фан Имей не му обърна внимание. Спомни си нощта, когато баща й беше умрял и чужденката в черно, която търпеливо беше охлаждала с гъбата горящото му тяло и цяла нощ прави същото за приятелката си. Сутринта треската беше преминала.

Сега Шен Пин бе на път да се оправи, макар още да бе слаба и понякога Фан Имей се боеше, че духът и самоуважението й нямаше никога да се възстановят. Гледайки безизразните очи върху подутото лице, тя не виждаше и следа от веселото, бъбриво селско момиче, което познаваше. Показваше някакъв интерес, само когато Фан Имей говореше за Де Фалан. Тогава стискаше здраво ръката й и шепнеше: „Дойде ли той?“ Мразейки себе си, Фан Имей си измисляше, че любимият й е идвал и е питал за нея, но Мама Лиу му е казала, че е болна и ще може да я види, когато се оправи. После добави, че му предложили друго момиче, но той ядосано отказал и си тръгнал. Това беше единственият път, когато Шен Пин се усмихна. Фан Имей си казваше, че това може и да е вярно: беше чула, че приятелят на Де Фалан Лю Джинкай е разпитвал няколко от момичетата за Шен Пин и вярваше, че може би някой ден той щеше да дойде лично за нея. Но колкото повече време минаваше, в сърцето си тя се боеше от най-лошото, а сега, когато бе прочела писмото, знаеше истината.

През целия следващ ден тя продължаваше да мисли какво да прави. Беше толкова вглъбена, че не се изненада особено от новината, която майор Лин небрежно й подхвърли през рамо, докато се обличаше. Когато се събуди — рано, както обикновено, — той беше в лошо настроение и страдаше от махмурлук. Докато оправяше униформата си пред огледалото с крясъци й нареди да подготви пиршество в павилиона по залез със скъпа храна и хубаво вино, защото очаквал гост. Освен това трябваше да каже на Мама Лиу да изпрати едно от по-хубавичките си момичета. Беше оставил и писмени нареждания на масата. Това беше безпрецедентен случай — досега той никого не беше канил, — но онова, което й каза на тръгване, още повече я учуди.

— И се постарай да облечеш нещо по-скромно — беше казал той. — Не ме интересува какво ще прави с другата уличница, но няма да позволя някакъв чуждестранен дявол да те гледа похотливо.

— Чуждестранен дявол ли? — попита тя. — Де Фалан? — Не можеше да повярва.

— Не, не тази маймуна. Друг е.

— Но ти мразиш чуждестранните дяволи.

— Да, затова не го разнасяй. Искам да остане в тайна.

— Да кажа ли на Мама Лиу?

— Не. Да, тя ще трябва да знае. Но й кажи да бъде дискретна.

И той бе излязъл.

С натежало сърце, тя потърси Мама Лиу, за да уреди всичко. Старицата, както обикновено, замърмори за разноските, но изненадващо не се ядоса. Дори се усмихна, докато бавно четеше бележката на майор Лин, после я прибра в робата си.

— Ще му изпратя Су Липин — каза тя. Тя бе не само от най-хубавичките и млади момичета, обикновено запазени за най-важните клиенти, но и една от малкото любимки на собственичката. Вероятно това се дължеше на факта, че доносничеше на Мама Лиу.

— Малката Липин едва ли е била с варварин досега, но винаги има пръв път. За майор Лин и неговите гости — само най-доброто. Е, тръгвай. Какво чакаш? Иди да нагледаш онази болна кучка. Искам да се оправи и да се върне на работа. Всички тези лекарства и глезотии ми струват пари.

За щастие Шен Пин бе заспала, когато Фан Имей влезе в стаята й и това й даде повод да отложи решението дали да й каже за писмото.

— Когато се оправи — каза си тя, гледайки спящата главица на възглавницата, — ще й кажа. Стига да укрепне. Ако сега й кажа, това ще я съсипе.

Но част от нея се чудеше дали приятелката й някога щеше да бъде в състояние да понесе новината. Единствено мисълта, че Де Фалан ще я освободи, я държеше жива. И каква ли работа щеше да й даде Мама Лиу, когато оздравееше? Беше чувала, че други момичета, наказвани от Рен Рен, по-късно били изпращани в бедняшките стаички, които, според слуховете, се намираха до ресторанта и обслужваха евтино мулетари, каруцари и друга измет от града. Да можеше само да разкаже на Де Фалан истината. Щеше ли да размисли той? Чужденецът, който щеше да дойде довечера, сигурно го познаваше. Може би щеше да се съгласи да му предаде писмото. Тя щеше да го напише през деня.

Следобед Фан Имей седна на бюрото си и четливо изписа цяла страница. Разказа, че Шен Пин е останала вярна на Де Фалан въпреки страданията си. Че само мисълта за него й дава воля за живот. Че ако Де Фалан иска да разбере истинските й чувства, трябва да забрави за недоразуменията, които са го настроили срещу нея. Като приятелка на Шен Пин, тя го молеше да направи всичко възможно, за да се срещне с нея. Ако можеше да види в какво състояние е тя… Ако само… Какво? Дълго преди да завърши писмото, тя разбра, че е безполезно. Тъжно остави четчицата. Дори ако намереше начин да предаде писмото, знаеше, че от него няма да има полза. Какво очакваше от Де Фалан, от който и да е мъж? Кой би се вслушал в плача на една проститутка? Дори птичките в клетка бяха по-свободни. Поне хората ги обичаха заради песните им. Но кой наистина обичаше момичета като тях? Де Фалан беше изглеждал искрен, но навярно само си е фантазирал, както обичаха някои мъже, а сега бе изтрезнял. Писмото му беше у нея. Тя знаеше, че някой ден ще омръзне на майор Лин. Защо си позволяваше да мечтае, както беше мечтала Шен Пин? Защо нямаше смелостта да сложи край на всичко? Тя подпря глава на бюрото и въздъхна.

Чу стъпки навън и бързо скри недовършеното писмо и това на Де Фалан в едно чекмедже. Нямаше време да го заключи, но беше сигурна, че не са я видели и когато Су Липин влезе, тя стоеше спокойно в средата на стаята.

— Липин, много е рано. Не те очаквах…

— Сестричке, не можах да устоя — изчурулика момичето. — Всички ние толкова ти завиждаме за щастието и исках да видя прекрасния ти павилион. Каква късметлийка си! Мама Лиу каза, че мога да дойда по-рано. Толкова се вълнувам, че ме избраха за тази вечер. Какви прекрасни коприни и мебели!

Тя бързо обиколи стаята, докосвайки вазите, дърворезбите, струните на цитрата, допирайки буда до броката.

— Мама Лиу казва, че ако гостът ме поиска, мога да го отведа в отсрещния павилион. Още го приготвят, но чух, че е като този. Какво прекрасно легло. И огледалото! Да можех да живея тук!

— Нямаш ли нищо против, че е варварин?

— Страшно е, но и вълнуващо. — Тя се изкикоти. — А и чух, че чуждестранните дяволи били много добре надарени. Надявам се да не боли. Мислиш ли, че трябва да си взема кутия крем? Шен Пин беше щастлива със своя варварин, нали? Горката Шен Пин. Чух, че била много болна.

Тя се приближи до Фан Имей и прошепна с широко отворени очи.

— Мислиш ли, че е вярно?

— Кое?

— Че била наказана. В онази колиба. Наказана от Рен Рен, защото извършила нещо ужасно.

— Не знам — отвърна Фан Имей.

— Обзалагам се. Ти си й приятелка и единствена можеш да я виждаш. Но няма значение, знам, че не разнасяш слухове. Аз пък слушам всички клюки. Странни неща стават тук. Знаеш ли какъв е последният слух? Че в тайните стаи на горния етаж има ново момче. За Рен Рен. Било чужденец. Можеш ли да повярваш? Не съм сигурна, че е вярно, но представяш ли си?

— Ти си права, не обичам клюките… Съжалявам.

— Не съжалявай. Не ме интересува. Интересното е, че е изчезнало едно момче чужденче. Вчера екзекутираха някакви хора, задето го убили. Гледахме през прозореца. Ами ако това е същото момче? Какво съвпадение, не мислиш ли?

Фан Имей чу глас, който я викаше отвън.

— Струва ми се, че това е Мама Лиу, сестричке. Побързай. Не се безпокой за мен, ще се оправя.

При мисълта за писмата в чекмеджето, Фан Имей не искаше да оставя Су Липин сама в стаята, но нямаше избор. Мама Лиу проверяваше как вървят приготовленията за вечерта и й изнесе дълга лекция за менюто.

Когато се върна, Су Липин се беше изтегнала на леглото.

— Надявам се, че и в другия павилион има огледало — каза тя. — Представи си да можеш да се гледаш как го правиш! Каква късметлийка си, сестричке! А и майор Лин е такъв хубавец.

— Су Липин, радвам се, че си тук, но майор Лин може да дойде преди вечерята…

— Тръгвам, тръгвам — закикоти се момичето и скочи от леглото. — Благодаря ти, сестричке, че ми позволи да бъда с теб тази вечер. Очаквам го с нетърпение.

Чекмеджето с писмата беше празно. Фан Имей седна вцепенена на стола, втренчила поглед в мястото, където ги беше оставила. Не помръдна, докато не дойдоха прислужниците, за да сервират вечерята. Тогава равнодушно влезе в съседната стая, за да се преоблече.

 

 

Част от нея признаваше, че за чужденец гостът на Лин беше красив. Беше висок, със силни крайници, галантно поведение и сини очи, които понякога се смееха, а друг път се взираха дълбоко и проницателно в нейните, сякаш се опитваше да прочете мислите й. Беше същият тип като Лин — войник, но тя усети, че е с много по-силен характер и се надяваше да му е приятел, защото би бил опасен враг. Тези мисли минаваха през главата й, докато механично свиреше на цитрата мелодиите, които Лин обичаше, почти без да съзнава какво прави. Беше спокойна, почти безчувствена. Не се боеше. Каквото беше писано, щеше да стане.

В началото на вечерта, когато Лин и чужденецът бяха потънали в задълбочен разговор, тя бе издебнала един миг, за да попита Су Липин защо е откраднала писмата от чекмеджето й. Не била ядосана. Просто искала да знае. Не й се сърдела.

Су Липин беше отбягнала погледа й и бе отвърнала мрачно:

— Мама Лиу ми нареди да претърся стаята. Винаги ме кара да шпионирам. Взех ги, защото ми се видяха необичайни.

— Но защо шпионираш за нея?

— Сестричке, тя каза, че ще ме прати в колибата с Рен Рен. Не искам с мен да се случи същото като с Шен Пин.

— А не помисли ли, че може да се случи с мен?

Су Липин я погледна и в очите й за миг проблесна омраза.

— Няма да ти се случи — презрително каза тя. — Ти си имаш покровител. Пък и си красива, талантлива. Съвършена.

— Съжалявам, че ме мразиш толкова — каза Фан Имей. — Кажи ми, запази ли червения плик? Онзи с парите вътре? Даде ли го на Мама Лиу с писмата?

Очите на Су Липин се разшириха от страх.

— Не се тревожи — каза Фан Имей. — Няма да кажа на никого. Само че го скрий. Наистина ще те отведат в колибата, ако го намерят. Сега върви. Не се тревожи. Налей на чужденеца още вино. Наслаждавай се на вечерта. Пийни си и ти малко. Помага.

Майорът беше неумел домакин. Фан Имей разбра, че в началото той се опитваше да прикрие неприязънта си към чужденеца и колко му е неприятно, че трябва да му даде вечеря. Предполагаше, че така са му наредили, вероятно мандаринът. Но непознатият притежаваше достатъчно чар и изящество, за да накара дори раздразнителен човек като майор Лин да се отпусне. Беше почтителен и го ласкаеше. По време на вечерята поведе разговор за неща, които интересуваха домакина му — военни въпроси за тактиката и въоръжението, които Фан Имей трудно следеше. Слушаше внимателно, докато Лин излагаше своите теории, а когато заговори, го направи с такива познания и убедителност, че накара майора да го слуша внимателно, признавайки, че е експерт в тази област. Су Липин правеше всичко възможно да привлече вниманието на чужденеца, използвайки уловки от скромния си опит — слагаше ръка на бедрото му, усмихваше му се многозначително, когато погледнеше към нея. Чужденецът й отвръщаше снизходително, но общо взето я игнорираше, съсредоточен в разговора си с Лин. Говориха много за Япония, а към края на вечерята разговорът се съсредоточи върху техен общ приятел, наречен Таро. Фан се изненада, че Лин знае японски, но после си спомни странните му думи от предишната нощ, когато се беше напил: „Таросама, Таросама“. Чудеше се доколко е познавал този човек. В един момент, когато чужденецът говореше за „добродетелите на самурая“, майорът сякаш се стресна и ядоса, но англичанинът се усмихна и каза, че има предвид самурайската вярност към приятелите. Какво ли си беше помислил Лин? Той се изчерви и очевидно му стана неудобно. Чужденецът му каза, че е поканил полковник Таро да дойде в Шишан на лов, когато завършат железопътната линия и това изглежда също притесни майор Лин, макар учтиво да каза, че с нетърпение очаква да го види. Бяха стигнали до плодовете, с които завършваше вечерята.

— В моята страна — каза чужденецът — имаме следния обичай. В края на вечерта молим дамите да ни оставят насаме, за да можем да поговорим делово. Не знам как е тук и напълно съзнавам съблазнителните намерения на младата сирена отляво, но не мислите ли, че може да бъде полезно, ако спазим английския обичай и поговорим насаме?

— Ако искате, можете да вземете Су Липин за нощта. Платено е — каза майор Лин.

— Колко деликатно казано — отвърна чужденецът. — Много съм благодарен, но се боя, че трябва да откажа. Дамата е очарователна, но малко младичка за мен, а и аз предпочитам сам да избирам жените си.

— Ако тази не ви харесва, ще кажа на Мама Лиу да изпрати други.

Погледът на чужденеца се впи в очите на Фан Имей.

— Тук вече виждам една изключителна хубавица. Ако тя не е вашият избор за нощта, майоре…

Фан Имей усети опасността, сведе глава и бързо каза.

— Имам честта да бъда избирана от майор Лин всяка нощ, сяншен. Аз му принадлежа.

— Извинете невежеството ми, майоре. Поздравявам ви с добрия вкус. Вие сте късметлия.

Майор Лин оцени комплимента.

— Не е нещо особено, но върши работа. — Фан Имей с радост долови леката нотка на самодоволство в гласа му. Беше се притеснявала, че ще се ядоса. — И свири чудесно на цитра, Ма На Си сяншен. Може ли да предложа, докато говорим, тя да ни посвири? Няма да ни чува. Другата може да си тръгне…

Засрамената Су Липин, която очевидно се боеше от гнева на Мама Лиу, ако не обслужи клиента си, направи последен опит.

— Знам много номера, сяншен — прошепна тя, полагайки ръка върху слабините на Манърс.

— Убеден съм в това, скъпа моя — усмихна се той и отмести ръката й.

— Вън! — изсъска Лин.

Зачервена от срам и неудобство, Су Липин изтича към вратата.

И така Фан Имей остана сама и засвири тъжните мелодии, които отразяваха собствената й мъка, но тази вечер не влагаше чувство, защото очакваше неизбежния гняв на Мама Лиу от писмата. Двамата мъже разговаряха поверително, докато чужденецът пушеше силен тютюн, увит в кафяво листо. От време на време тя дочуваше думи и фрази: „сфера на влияние“, „пушки“, „сигурни пратки“, „бързи доставки“, „японци“, „шест до девет месеца“, „частна договорка“, „Таро ще гарантира сделката“, но те нищо не значеха за нея. Нито пък я интересуваха.

Двамата мъже си стиснаха ръце. Беше чувала за този странен западен обичай от Шен Пин. Лицето на майор Лин бе зачервено и възбудено. Каквото и да бяха говорили, очевидно той бе останал доволен. Тя знаеше, че тази нощ ще бъде преизпълнен с енергия и раменете й увиснаха при тази мисъл. Нямаше значение. Каквото беше писано, щеше да стане.

Тя се изправи, готова да изпрати чужденеца. Изненада се, че той хвана ръката й и я целуна — друг странен западен обичай. Погледна го изненадана и видя, че очите му насмешливо я наблюдават. Хвърли уплашен поглед към Лин, но той се усмихваше доволно с кривата си усмивка. Двамата мъже минаха заедно през двора — като учтив домакин Лин изпрати госта си. Докато стоеше на вратата, тя видя някакво движение в мрака. Мама Лиу. Почувства остра болка в рамото, когато старицата я сграбчи и заби нокти в плътта й.

— Би трябвало да те пратя в колибата за онова, което си направила — изсъска тя в ухото й. — Но няма да го направя. Не и този път. Твърде интересно е това, което става с новия варварин. Очаквам да ме информираш какво си говорят. Онази глупава уличница се оказа напълно безполезна. Ти ще свършиш по-добра работа. Онзи търговец ли ти даде писмото? Трябваше да се досетя още тогава. Лю не се напива. Защо не го предаде? Уплаши се какво ще бъде въздействието му? Не се тревожи, скъпа моя. Не съм човек, който задържа чуждата кореспонденция. Не, не, Рен Рен любезно се съгласи да й го предаде лично. Не е ли мило от негова страна? Докато говорим, малката Шен Пин сигурно вече го е прочела…

Фан Имей почувства, че сърцето й заби бясно.

— Шен Пин! — възкликна тя и изтръгна ръката си от хватката на Мама Лиу. Препъвайки се на деформираните си стъпала, хукна към вътрешния двор с разтуптяно сърце, задъхана от страх и напрежение. В стаята на Шен Пин светеше.

Силни ръце я хванаха и вдигнаха от земята. Тя се бореше, пищеше и хапеше, но Рен Рен я притисна здраво към гърдите си, а после издърпа главата й за косата.

— Престани или ще ти избия зъбите — изръмжа той. — Да оставим на дамата време да прочете писмото си.

В тишината тя чуваше собственото си задъхано дишане. Рен Рен я беше притиснал и наблюдаваше движенията на неясния силует зад закрития с намаслена хартия прозорец. След известно време я пусна на двора и тръгна към главната сграда, подсвирквайки си. Хлипаща, Фан Имей остана да лежи там, където беше паднала.

 

 

В стаята Шен Пин остави писмото да падне от счупените й пръсти. Въпреки синините, на лицето й се виждаше замечтана усмивка. Дълго време лежа по гръб, без да мисли за нищо. После бавно, много бавно — без да усеща болката — се изправи. Пропълзя до стола в средата на стаята. С голяма мъка успя да се покачи на него и пада много пъти, докато успее да се изправи. Поне нямаше нужда да премята пояса си през гредата и да го върже на примка. Тя се засмя тихичко. Това бе единствената милост, която й бе оказал Рен Рен. Примката беше направена точно като за нейния ръст. С безполезните й ръце й трябваха два опита, за да успее да я затегне около врата си. Чудеше се дали трябва да каже нещо, една последна дума, която да обобщи погубения й живот. Не виждаше смисъл. Едва когато ритна стола и вече падаше, се сети за единствения човек в живота й, който се беше държал добре с нея, но когато думите „Фан Имей“ се оформиха в ума й, примката пречупи врата й и от устните й не излезе нито звук.