Адам Уилямс
Дворецът на небесната наслада (6)

Глава 4

„Копахме в полето, но открихме само изгорели останки.“

Новината за годежа на младата двойка и неодобрението на Франк Деламер бързо се разпространи из Шишан. На втория ден, когато закусваха, Нели Еъртън, притеснена за вечерята, която трябваше да даде в чест на новопристигналите, беше убедена, че докторът трябва да се отбие в хотела на търговеца и да разбере какво става.

Знаеше, че тримата — Деламер, дъщеря му и младият Кабът — са напуснали хотела след истеричната сцена, която Франк бе направил преди два дни в лагера на строителите. Оттогава никой не ги беше виждал. Китайските търговци и прислужници разнасяха какви ли не слухове. Нели бе научила невероятни неща — че бащата и любовникът се сбили и гостите на хотела били тормозени от непрестанните крясъци, идващи от стаите на Деламер; че Де Фалан пиел уиски сутрин, обед и вечер; че държал бръснач във ваната си и заплашвал да се самоубие или пък че бил изпратил човек в склада да му донесе пистолет… Последната клюка беше, че червенокосата дъщеря на Деламер се била обесила на корниза. Заслугата за нея беше на Лиу Хаоен, който работеше при Франк. Бил я чул от един от прислужниците в хотела, който зърнал кафява рокля и ботуши да висят зад прозореца. Лиу я беше разказал на Ван Пу-чин, секретар на търговеца Джин Шангуй, когото срещнал на пазара, докато купувал зеле. На свой ред Ван я беше споделил със своя приятел от болницата Чжан Ерхао по време на сутрешната им игра на шах в ресторанта на Рен Рен. Чжан донесе новината в мисията и така А Сун я чу, докато се връщаше от къщата на доктор Еъртън, за да вземе спалното бельо от отделенията. Естествено, тя разказа вече раздутата история на съпруга си, А Ли, когато се върна в кухнята. Именно триумфиращият А Ли беше този, който поднесе пикантната история на Нели и децата, докато им сервираше бъркани яйца с бекон за закуска. Джени и Джордж бяха впечатлени от описанието на подутия черен език и втренчените кървясали очи (А Ли бе артистичен разказвач — въртеше се и притискаше с една ръка гърлото си, имитирайки обесената, докато бог знае как крепеше подноса с чая в другата), но за Нели това бе капката, която преля чашата. Когато съпругът й се върна от сутрешната си операция, преди още да е успял да изпие първата си чаша чай за деня, тя го изкомандва веднага да отиде в града и да разбере какво става.

— Просто си отдъхват след пътуването — изсумтя той. — Сигурен съм, че не искат да ги безпокоят. Пък и това не е наша работа.

— Напротив, наша е, ако ще давам голяма вечеря за всички вас след два дни. А и кой е интригантът в нашето семейство? И без това умираш от желание да разбереш какво става.

— Това не ми харесва, Нели — с достойнство отвърна доктора. — Възмутен съм от думите ти.

— Цялото ти ли тяло посинява, ако се обесиш, мамо? — попита Джордж.

— Може ли да отида с татко, за да видя трупа? — обади се Джени.

— Двамата заминавайте веднага в стаята си, без да чувам възражения — отсече Нели. — Казвам ти, Едуард, ако ти не го направиш, ще отида аз. Тази история заприлича на цирк. — Тя забеляза А Ли, който се усмихваше със сълзливите си очички наблизо. — А ти престани да се хилиш като смахнат, дърти дяволе. Как смееш да говориш такива ужасни неща пред децата ми?

А Ли се престори, че не разбира и дума, усмихна се и кимна доволно.

— Още бекон, госпожо? Пължен хляб?

Най-накрая Еъртън се съгласи да посети Франк Деламер на обяд, след като прегледа приходящите си пациенти.

 

 

Той пое по тесните улички към хотела с известно безпокойство. Не му се искаше да се меси в семейни скандали. През последните седмици си имаше достатъчно грижи заради изчезването на Хирам Милуорд. Няколкото му посещения в ямена останаха без последствия. Мандаринът бе проявил съчувствие, но отказа да вземе официални мерки, докато бащата на детето не го помоли за това. Твърдеше, че екстратериториалните права, гарантирани на мисионерите, му връзват напълно ръцете. Беше му обяснил, че ако няма оплакване или доказателство, че китайци са извършили престъпление, което изисква намесата му, случилото се си остава работа на чужденците, особено в този случай, когато момчето явно беше напуснало семейството си доброволно и със съгласието на баща си. Еъртън беше настоявал, че момчето е малолетно и не знае какво да прави. Мандаринът беше отвърнал, че в Китай обичаите са други. На петнадесет години самият той бил напуснал дома си и вече се биел срещу Тайпин. Възрастта нямала значение. При всички случаи родителят бил този, който носел отговорност. Ако бащата му донесял доказателство за престъпление, той щял да приложи цялата власт на ямена.

Еъртън беше разочарован и от опитите си да се разбере със Септимъс. Отначало бе сметнал, че думите му имат някакъв ефект — лицето на мъжа се беше сгърчило от тревога, когато Еъртън беше споделил загрижеността си за безопасността на сина му. Беше му разказал, че всички опити да издири момчето в града, са били безуспешни и че се безпокои да не би първите слухове — че се е отправило към Черните хълмове — да се окажат истина. Септимъс го бе изслушал внимателно. От време на време свеждаше глава, сякаш плачеше. Беше съвсем различен от разгневения пастор, който беше говорил безсмислици на площада. Беше отслабнал, брадата и опашката унило висяха около лицето му. Докато седеше срещу него, заобиколен от мълчаливото семейство, докторът имаше чувството, че присъства на бдение. Потиснатата атмосфера в помещението се бе предала и на него. Изглежда, първото му впечатление от семейство Милуорд се бе оказало погрешно. Те обичаха силно сина си и отсъствието му бе тежка загуба за всички. Мъката им беше почти осезаема. Но колкото и да се опитваше, той не успя да убеди Септимъс да напише молба за помощ до мандарина.

— „Отдайте Кесаревото Кесарю, а Божието Богу“ — беше произнесъл той безизразно. — Дяволът отне сина ми, доктор Еъртън и само с Божията милост той ще се върне при нас. Нито аз, нито вие можете да направите нещо.

— Но в този случай кесарят може да ви помогне — беше заявил Еъртън с търпеливия тон, който използваше, когато разговаряше със слабоумни. — Не е нужно да направите нищо повече, освен да напишете едно писмо.

Зачервените очи на Септимъс примигваха, но той остана непоклатим.

— „Не уповайте се на князе, нито на Човешкия син, от който няма помощ.“ Знам, че ни желаете доброто. Но кой съм аз, че да оспорвам волята Божия?

Въпреки непреклонните думи, тонът му бе почти умоляващ. Еъртън си представяше противоречивите чувства, които разкъсваха душата му.

— Не може да вярвате, че Бог е пожелал синът ви да се изгуби и може би да е в опасност. Ами какво ще кажете за думите: „Бог помага на онези, които си помагат сами.“ Трябва да организираме конен отряд, който да го потърси в Черните хълмове.

— Докторе, бих дал живота си, за да върна любимия си син Хирам сред семейството му и в Божия път. Но Той изпитва служителите си. Такава е Божията воля. Още не можем да я разберем, но и това ще стане. „Защото сега виждаме нещата неясно“, както е казал Апостолът. Защото Той ни е призовал измежду безбожниците да бъдем негово войнство и както и да се обърне битката, ние трябва да чакаме и да се подчиняваме на заповедите Му.

— Амин — каза Летиша и децата повториха.

Те са луди, беше си помислил докторът. Напълно луди. Беше чувал за странните култове, които никнеха като гъби из Съединените щати — за мормоните с техните хареми, за религиозните лечители, за проповедниците. Сега беше повече от убеден, че Милуорд не принадлежат към никоя от признатите религиозни институции. Познаваше някои от представителите на фондация „Обърлин“ и други американски мисии, които работеха в Северен Китай. Повечето бяха конгрегационалисти, прекалено пламенни за неговия вкус, но все пак почтени — сурови хора, посветили се с дисциплина и разум на разпространението на Божието слово, които вършеха добра работа, доколкото му бе известно. Но Милуорд бяха фанатици и не подлежаха на никакво убеждаване. Чудеше се какъв странен и непреодолим импулс бе довел това ексцентрично семейство чак в Китай, и то точно в Шишан. Те сякаш живееха в свой собствен свят, населен с демони и ангели. Знаеше какво ще му отговори Септимъс, ако му зададе този въпрос — че Бог го е призовал тук. Но Еъртън се съмняваше дали божествената намеса ще му помогне да намери Хирам.

Беше на края на силите си. В отчаянието си беше дал пари на сенешала на мандарина Джин лао. Ако държавата не можеше да му помогне, може би подкупът щеше да свърши работа. Миналата седмица майор Лин най-после беше изпратил неколцина от лейтенантите си и половината от хората си на отдавна очаквания учебен поход до Черните хълмове. Джин лао му беше казал, че ще се опита да убеди войниците да потърсят момчето, докато са там. Докторът не се надяваше на успех. Бяха минали вече шест седмици от изчезването на Хирам. Представяше си какви ли не злощастия, които може би бяха сполетели момчето: гладна смърт, настинка, вълци, мечки, тигри. Не му се мислеше какво може да стори с него Железния Ван, ако го открие. В сърцето си той бе започнал да губи надежда.

А сега Нели го пращаше да се меси в проблемите на друго семейство. Франк Деламер бе труден човек дори в добрите си моменти. Настроенията му бяха непредсказуеми. Пиеше. Беше избухлив. Ако кажеше нещо неподходящо, навярно щеше да го изхвърли на улицата. Еъртън раздразнено прехапа устни. Цялата история беше съвсем типична за Франк. Само той би могъл да превърне радостната среща с дъщеря си в кавга. Понякога Еъртън се чудеше защо останалите не могат да живеят в ред и спокойствие като него.

Той не се гордееше с това. Просто усещаше, че в сравнение с други хора неговият живот беше доста спокоен. Не като този на Джеси Джеймс или Уайът Ърп, помисли си той, припомняйки си западните вестници и статиите за смелчаците, които обичаше да чете вечер в леглото. Той смяташе за дар от небесата предсказуемостта и удовлетворението, с които беше благословен животът му. Може би всичко му се бе удавало прекалено лесно. Беше отраснал в Дъмфрисшър и Единбург, в голямо любящо семейство. Още от малък притежаваше силно чувство за справедливост и знаеше кое е добро и кое лошо. Животът му с купчина непокорни братя и сестри го бе научил да цени чуждите чувства повече от собствените си и да прощава слабостите на околните, както те приемат неговите. Обективно погледнато, десетте Божи заповеди и добродетелите приличаха на идеален наръчник за всекиго как да живее щастливо в голямо, добре поддържано домакинство. Най-голямото достойнство на християнството, помисли си той, е неговата простота и практичност. Всеки християнин е човек на реда.

Принципите на Конфуций, на които той също се възхищаваше, изискваха същото дисциплинирано поведение, както и християнските канони, но в тях липсваше духовната подкрепа, която Библията обещаваше, спасението на душата след тежкия ежедневен труд. Той бе благодарен, че на младини бе научил китайски и можеше да чете класическите автори. Смяташе, че именно разбирането на тези мъдреци го бе накарало да работи в Китай. Не се съмняваше, че някой ден този интелигентен народ ще вникне в духовните предимства на християнството и с лекота ще го приобщи към своята изтънчена култура. За разлика от някои свои колеги мисионери, той беше готов да чака момента, когато дейността на мисиите щеше да даде своята богата жътва. Търпението беше още една от добродетелите, пренебрегвани от повечето му ентусиазирани братя християни. Да, щеше да мине много време, но Божият храм не е бил изграден за един ден, а междувременно той беше сигурен, че онова, което прави, е полезно и правилно. Като човешко същество и като мисионер той беше длъжен да облекчава страданията на тази древна раса, подложена на неописуемия ужас на бедността и болестите. Детството му, вярата му, образованието, годините, през които бе изучавал медицина в университета в Единбург и практиката му на млади години в долините на Южен Китай бяха основа, която превръщаше сегашната му работа в кулминация на разумното му съществуване. Нели беше идеалната съпруга и никой друг баща не бе благословен с такива прекрасни деца. Да, всичко му се беше удало прекалено лесно в логическа прогресия, основана на непоколебимите принципи, които бе научил още като дете.

Но Франк Деламер го объркваше. Еъртън не можеше да си представи каква неспокойна звезда ръководи този човек, чийто живот сякаш вървеше от една бъркотия към друга. Нямаше представа как изобщо би могъл да подхване темата. Не знаеше почти нищо за младежката любов, освен прочетеното у Шекспир и доста романи. Собственият му брак беше с детската му любов, отдавна обичана и приета от близките му. Сватбата му беше предопределена, също като последните му изпити в университета — ясно очертан път върху картата на живота му. Намерението му беше да посъветва Деламер, а не да се прави на татко Капулети. Според самия Франк, Кабът беше почтен и порядъчен млад човек. Очевидно с дъщеря му се бяха привързали един към друг. Здравият разум твърдеше, че е глупаво да се съпротивляваш на нещо, което не можеш да предотвратиш. Несъмнено, когато собствените му дъщери Мери и Джени станеха на възраст за женене и той като Деламер щеше да изпита страстната ревност на баща, на когото предстои да изгуби децата си, но смяташе, че като разумен човек, няма да се превърне в тиранин. Но как да убеди луда глава като Франк Деламер? Успехът на този разговор, осъзна той мрачно, до голяма степен ще зависи от това колко е пил търговецът през последните двадесет и четири часа. Между лудия Милуорд и пияния Деламер Еъртън се чувстваше като между Сцила и Харибда. С тези мисли той мрачно премина през рибния пазар, сякаш отиваше на екзекуция.

Затова се изненада, че когато влезе в двора на хотела, първия звук, който дочу, беше силният смях на Деламер от ресторанта. Пригласяше му весел женски глас. Той любопитно дръпна тежката завеса на вратата и видя Франк да седи на една маса заедно с млад мъж и жена. Те пиеха кафе и оживено разговаряха. Красотата на момичето го остави без дъх. Огненочервена коса пламтеше над бяло, изпъстрено с лунички лице, блестящи зелени очи и широка омайваща усмивка. Тя отметна глава назад, докато се смееше и докторът забеляза рубинено колие на бялата й лебедова шия. Единственото странно в тази весела семейна картинка беше, че и Деламер, и младият мъж, който очевидно беше Том Кабът, бяха с насинени очи.

Когато видя доктора, Франк скочи и събори стола си от ентусиазъм. Усмихна се широко и разкри един счупен зъб в допълнение към подутото си око.

— Виж ти, доктор Еъртън! — извика той. — Прекрасно. Заповядай. Запознай се със скъпата ми дъщеря Хелън Франсис и бъдещия ми зет Том.

— Това е чудо — засмя се докторът. — Целият град говори, че тук е истински Армагедон.

Деламер се заля от смях и се обърна към Том, който също се усмихваше. После посочи насинените им очи.

— Е, поспорихме сериозно, докато свикна с тази мисъл. Нали знаеш колко съм консервативен. Но Том защити каузата си много убедително.

— Забелязах — каза Еъртън. — Ще ви трябва мехлем за тези ужасни синини. Явно дискусията е била доста разгорещена. Скъпа госпожице — обърна се той към Хелън Франсис, — изключително ми е приятно най-после да се запознаем. Много съм слушал за вас от баща ви, но истината надминава думите му.

— Красавица е, нали? — гордо се обади Деламер. — Прекалено е добра за този юнак, но какво да се прави! — Двамата с Том пак се засмяха. Хелън Франсис се усмихна. — Сядай, Еъртън, сядай. Момче! — изрева той. — Донеси още кафе.

Когато му донесоха кафето, Еъртън се обърна към Хелън Франсис.

— Скъпа моя, боя се, че когато опознаете по-добре Шишан, ще разберете, че в малко градче като него слуховете се разпространяват като горски пожар. Всички бяхме много загрижени от онова, което се говори за… дискусиите между баща ви и годеника ви. Радвам се, че са завършили плодотворно. Мога ли пръв да ви изкажа поздравленията си?

Усмивката на Хелън Франсис беше заразителна, както и непринуденият й смях.

— Благодаря, доктор Еъртън — каза тя с приятен, леко дрезгав глас. — Не се тревожете за татко и Том. Уверявам ви, че мога да се справя с тях. Единственият ми проблем е, че не мога да разбера кой е по-голямо дете — баща ми или годеникът ми?

— Каква дързост, Ейч Еф! — усмихна се Том. — Представяте ли си какъв брак ме очаква? Веднага ще започнат да говорят, че съм под чехъл. Господине — той протегна голямата си ръка, — за мен е чест да се запознаем. Сър Клод Макдоналд ми разказа всичко за вас.

— Вие сте голям късметлия, младежо. Определихте ли вече кога ще бъде щастливият ден? — Еъртън с мъка измъкна ръката си от хватката на Том.

Деламер бързо се намеси.

— Решихме да изчакаме няколко месеца, за да се опознаем всички по-добре. Том ще трябва да се отдаде на новата си работа, а аз искам да прекарам известно време с малкото си момиченце, преди да го дам завинаги на този побойник. Има много време. За никъде не бързаме. А и през това време пак всички ще бъдем заедно. Нали, Том?

— Точно така, сър — каза Том малко нацупено.

— Много разумно — одобри докторът, — но нищо не ни пречи да отпразнуваме годежа. Такива събития не се случват всеки ден в Шишан. Споменах, че с Нели бихме искали да ви дадем вечеря за добре дошли. За нас ще бъде чест, ако го съчетаем с отпразнуване на годежа.

Хелън Франсис въпросително погледна към годеника си и го хвана заръката.

— Какво мислиш, Том?

— Съгласен съм. Грандиозна идея. Много любезно от ваша страна, сър.

— Значи се разбрахме — каза докторът. — Какво ще кажете за другия петък? Ще поканим всички чужденци в Шишан и здраво ще се позабавляваме.

— Само без онези откачалки Милуорд — промърмори Деламер. — Няма да правим религиозно събрание.

— Не, без тях. Не се разбират с монахините, а и в момента не са приятна компания. Нали знаете, че още не са намерили избягалия си син?

Хелън Франсис искаше да чуе цялата история и през следващия половин час докторът я разказа на щастливото трио, като същевременно отговаряше на неизчерпаемите въпроси на момичето за живота в Шишан. Беше впечатлен и очарован от интелигентността и красотата й. И Том му хареса, макар да приличаше на човек, който току-що е напуснал игрището за ръгби.

Хелън Франсис разказваше за инцидентите по време на пътуването им от Пекин, когато Деламер погледна джобния си часовник.

— Съжалявам, че трябва да ви прекъсна — обади се той, — но с Том ще обядваме със стария Лю и другите търговци. Ако искаш, ела с нас, Еъртън. Съжалявам, миличка. — Той се обърна към дъщеря си. — Ще трябва да те оставим сама за час-два. Нали знаеш — работа. Том, бъди добро момче и донеси подаръците, които опаковах, от стаята ми.

— Аз ще отида с него — каза Хелън Франсис. — Имам още много багаж за разопаковане. Довиждане, докторе, беше ми много приятно да разговарям с вас. С нетърпение очаквам да се запозная с госпожа Еъртън в петък.

— Сигурен ли си, че искаш да дойда на обяда? — попита Еъртън, когато двойката излезе. — Нали каза, че е делови?

— Не, само ще представя Том на търговците. Да ги опознае и да се сближи с тях, ако може. Какво мислиш за момиченцето ми? Невероятна красавица, нали? Одрала е кожата на бедната си майка.

— Мисля, че е очарователна — каза докторът. — И Кабът ми харесва.

— Свястно момче е, нали? — попита Деламер. — Знаеш ли, бил е батер в „Мидълсекс“. През 92-ра. Веднъж му е подавал самият У. Г. Грейс. Не е ли страхотно?

Докторът погледна кървясалите му очи и изпито лице. Въпреки привидното му добро настроение, той усети някаква скрита тъга.

— Значи наистина си възприел идеята? Нели ме прати да ви разтървавам.

— Така си и помислих. Добра жена е госпожа Еъртън. Какво мисля аз ли? Е, не съм на седмото небе. Все едно ми доведе дъщерята с една ръка, а с другата я дръпна обратно. Голям удар беше. А и честно казано, гордостта ми се разбунтува. Все едно ме бяха измамили. Но Том ми харесва. Мъжко момче е. Не мога да се сърдя на човек, който е готов да удари бъдещия си тъст в окото. Това показва, че е сериозен, нали?

— Убеден съм, че не той е посегнал пръв.

— Като става дума за това, и аз съм убеден. Не се държах много добре, а?

— Хер Фишер е бил много изненадан, че си го замерил с бутилката шнапс. За него тя е свещена. Но съм сигурен, че не ти се сърди. Всички разбират, че пристигането на дъщеря ти, а и годежът са ти дошли твърде много. И той ще те извини заради напрежението, под което си в момента.

— Напрежението? Напълно си прав. Напоследък животът ми не е никак розов.

— Така ли?

Деламер изглеждаше притеснен повече от обикновеното.

— Няма нищо. Би било недискретно да го спомена. Нали знаеш, превратностите на живота.

— Ако има нещо общо с посещенията ти в онзи ужасен дворец на удоволствието, не искам и да знам. Освен ако не ти трябва професионална помощ. Няма да ти е за пръв път да си свалиш панталоните, за да си получиш дозата живак.

— Мили боже, не е нищо такова. Ама ти наистина знаеш как да засрамиш човек. Получиха се някои усложнения — това е всичко. Държах се малко глупаво и в момента се опитвам да си направя равносметка. Всъщност мисля да вляза в правия път.

— Радвам се да го чуя. Бих казал, че ще бъде точно навреме сега, когато дъщеря ти пристигна.

— Господи, Еъртън, понякога си ужасно нравоучителен. Но все пак си прав. През последните дни много мислих.

Ако Деламер искаше да сподели мислите си с доктора, това щеше да стане друг път, защото в следващия миг Том се появи с подаръците под мишницата и тримата тръгнаха към ресторанта на главната улица, където беше запазил маса за обяд. Минаха през препълнената зала на първия етаж и се качиха на втория, където търговците Лю Джинкай, Тан Дексин и Джин Шангуй ги чакаха в отделен салон.

Докторът ги познаваше добре. Харесваше Лю Джинкай. Въпреки момчешкия си вид, той беше сериозен и стабилен мъж, от когото лъхаше почтеност. Напълно праволинеен, помисли си Еъртън. За толкова млад човек, той беше впечатляващо улегнал, но това се компенсираше от чувството му за такт и закачлив, но добродушен хумор. Тан Дексин, царят на калая, беше дяволит стар чудак, който винаги спазваше диета и беше склонен да изнася дълги лекции — особено в компании — за необходимостта от здравословен сексуален живот за постигане на дълголетие. Той не се справяше никак зле в това отношение. Докторът смяташе, че е на осемдесет години, ако не и повече. Беше дребен, сбръчкан човечец с кожа като пергамент върху добродушното лице и напомняше на Еъртън на пакостлив таласъм. Третият член на групата, Джин Шангуй, беше около петдесетгодишен, дебел, спокоен човек с белезникав тен, който винаги се смееше. Очите му приличаха на засмени цепки зад очилата, ушите му бяха месести, а пълните му мокри устни трепкаха, когато се засмееше. Речта му бе изпълнена с цветисти комплименти, които граничеха с раболепност. Той търгуваше с най-различни стоки. Докторът не му се доверяваше особено. Беше прекалено любезен и благовиден, за да е напълно убедителен. Но днес тримата търговци бяха в добро настроение и приветстваха искрено Деламер и новия му помощник.

Деламер не беше скъперник и скоро масата беше отрупана с вкусни северняшки ястия — мазно задушено, свински крачета, риба на пара, мечи лапи и камилски гърбици, придружени от купчини пелмени и хляб, зеле и дебела, прозрачна юфка, плаваща в черен винен оцет. Щом съобщи новината за годежа на дъщеря си, търговците настояха да отворят бутилка вино. Докторът се извини с операцията, която му предстоеше следобед — мразеше този горчив силен алкохол и знаеше, че приеме ли една чаша, ще бъде принуден от ритуала да продължи, но Деламер нямаше никакви задължения и скоро компанията си разменяше шумни тостове и колкото повече виното намаляваше, толкова по-цветисти и безсмислени ставаха комплиментите. Еъртън забеляза, че Том умееше да пие. Китайският му не беше добър, колкото на Деламер, но достатъчен за случая и той започна бърза размяна на реплики с Лю Джинкай, който тихичко му разказваше за предстоящото си търговско пътуване до Цицихар, надявайки се, че Том ще се присъедини към него, когато се пригоди към живота в Шишан.

— Том е най-подходящият човек за това, господин Лю — засия Деламер. — Познава процеса на производство на кристали по-добре и от мен. Сигурен съм, че ще впечатли стария Дин.

— Обясних на господин Том, че трябва да тръгнем колкото се може по-рано — каза Лю. — Пътуването е дълго и трябва да се опитаме да стигнем до целта си, преди да паднат първите снегове.

— Първата пратка ще бъде готова след три седмици. Том ще може да тръгне тогава, нали, приятелю?

— С нетърпение чакам да тръгна на път — каза Том.

Джин Шангуй предложи тост за новото делово начинание. Брадичката му потръпна, когато се изправи нестабилно на крака и вдигна чаша.

— За Де Фалан сяншен, принц на чуждестранните търговци и неговите делови начинания. За лао Лю, нашия стар приятел. Нека заедно завладеят целия североизточен Китай! И да спечелят богатство за всичките си наследници десет хиляди години напред!

— Десет хиляди години! — извика Тан Дексин и венците му се разтвориха в лукава усмивка. — И за помощника на Де Фалан, младият жребец, който ще се ожени за дъщерята на Де Фалан! — Той потупа Том по коляното с костеливата си ръка.

— Гамбей! Гамбей! — Деламер пресуши чашата си. — Хайде, Том, обърни я. Те пият за всички внуци, които ще ми направиш!

Том се изчерви и изпи питието си до дъно.

— Много е силен! — одобрително кимна Тан към Деламер и стисна коляното на Том. — Дъщеря ти ще роди едри синове. Големи синове! — Той отметна глава и дрезгаво се разсмя. После, внезапно като всички старци, главата му падна на гърдите, без усмивката да слиза от лицето му и той заспа на стола си като врабче.

— Не се ли тревожиш, лао Лю? — Джин Шангуй върна разговора към пратката сапуни. — Да пращаш толкова скъпа стока през Черните хълмове. Бандитите стават все по-дръзки. Ако Железния Ван разбере…

— Том вече е победил бандитите, нали, Том? По пътя за насам. — Деламер гордо погледна бъдещия си зет. — Кажи как си ги подплашил.

— Чух за това — каза докторът. — Било е в Черните хълмове, нали? Мандаринът ми каза да не се безпокоя, но тези инциденти стават редовно.

Том се усмихна.

— Ами, сър, Ейч Еф, това е госпожица Деламер, е убедена, че сме били посетени от самия главатар на разбойниците. Всички бяхме малко изнервени след екзекуциите, които видяхме във Фусин, от разказите за Боксьорите и тъй нататък и когато видяхме пред себе си мъже с пушки на рамо — това беше в каменистото дефиле с водопадите, в котловината между боровите гори — около шест на брой, да изскачат иззад дърветата, се сетихме какво става. Беше тъмно и валеше, това ни поуплаши. Но Хенри, господин Манърс, стреля във въздуха с пушката си. Които и да бяха мъжете, изчезнаха като призраци, а ние продължихме с конете и мулетата, за да се махнем оттам възможно най-бързо. Мисля, че може да са били ловци или пътешественици като нас. Не изглеждаха толкова страшни, макар че Хенри действа решително и ни накара да стоим на пост цяла нощ. Това е всичко. Не е особено интересна история.

— Господин Том е много скромен — обади се Джин Шангуй. — Тост, това със сигурност заслужава тост. За героичното му държане! Гамбей! И за това на дъщеря ти. Гамбей! Какво ужасно изпитание. Да, ужасно — повтори той, премигвайки зад очилата си. — Какво става с реда и закона, щом човек не може да си върши работата без страх? И още искаш да минеш по тези пътища с лао Лю? До Цицихар, нали? Поздравявам те със смелостта. Кога казахте, че ще тръгвате?

— Кога тръгваме ли? — каза Деламер. — Ами, струва ми се…

— Не сме определили дата — спокойно го прекъсна Лю. — Човек не иска да се разчуе и да предизвиква провидението. Забелязах — каза той, гледайки иронично към Деламер, — че всички нападения на кервани стават, когато датата на тръгването им се знае от всички.

— Така е — промърмори смутено Деламер. — Трябва да бъдем предпазливи.

— Напълно си прав — каза Джин. — Казват, че Железния Ван има шпиони из целия град. Това е разговор между приятели и можем да си кажем всичко, но си прав да бъдеш предпазлив. Де Фалан, слушай мъдрия съвет на господин Лю и не споделяй намеренията си.

— В този случай няма да е проблем — обади се Лю, — дори Железния Ван да разбере. Просто разширяваме пазара си и няма да носим нищо ценно за него. Благодаря ти за загрижеността, лао Джин, но ще пренасяме само мостри, няколко нищо неструващи кристала, за които дори няма да ни платят.

— Така е — потвърди Франк. — Този път няма да носим чували с пари. Чак след пролетта ще започнат големите доставки. Тогава ще сложим някой и друг таел в касата. Господи — каза той, поглеждайки към Лю, който му се усмихваше иронично, — пак ли съм недискретен?

Лю Джинкай се разсмя и вдигна чаша.

— Де Фалан сяншен, ти си крепост на такта и дискретността и аз се гордея, че си мой приятел и партньор. Нека и аз вдигна тост за щастието на дъщеря ти и зет ти, с когото се радвам да се запозная.

Те се чукнаха и пресушиха чашите си. Старият господин Тан се събуди от дрямката си и хитро присви очи.

— Широки ли са бедрата на дъщеря ти, Де Фалан сяншен? За да ти роди едри синове, трябва да има широки бедра. А ти, младежо, не трябва да бързаш прекалено да излееш семето си, когато усетиш „Облаците и Дъжда“. Достави й удоволствие колкото се може по-дълго. Колкото по-доволна е, толкова по-силни синове ще ти роди.

— Благодаря за съвета, сър — каза Том. — Ще го имам предвид.

Келнерката донесе ябълки, сливи и круши. Малко след това компанията се разотиде. Джин Шангуй помогна на Тан Дексин да излезе през вратата и да слезе по стълбите до стола носилка, който го чакаше. Останалите ги последваха. По пътя последваха още шумни поздравления. Джин Шангуй предложи да даде голямо сватбено пиршество за младата двойка; старият господин Тан искаше да наеме оперна група за събитието; а Франк се опитваше да почерпи всички с пури. Лю хвана приятеля си за ръката.

— Може ли да поговорим насаме, Де Фалан сяншен?

— Ами Том и докторът?

— Слязоха с другите долу. Потънали са в интересен разговор.

— Знам, знам. Сега ще ми се скараш, че говоря прекалено много за сделката ни в Цицихар. Много съжалявам, но смятах, че днес сме между приятели.

— Не е разумно да се разкрива нищо дори пред приятелите. Ти не познаваш добре Китай. Има много конфликти и различни каузи, на които хората са предани, така че приятелството е относително нещо — макар да го ценим повече от всичко друго. Моля те, не казвай на господин Джин Шангуй кога смятаме да тръгнат керваните ни.

— На стария Джин? Нали не подозираш, че той би…

— Не е ли странно, че макар керваните му да бяха нападнати много пъти, никога не са го ограбвали?

— Той има добри войници, които прогонват бандитите. Също като Том.

— Точно така — усмихна се Лю. — Затова трябва да въоръжим керваните си, когато и да тръгнат. Но този ден трябва да си остане тайна, Де Фалан. — Очите на Лю блестяха от добродушна обич. — Но не за работа исках да говорим. — Гъстите му вежди се присвиха загрижено. — Получих съобщението ти за твоята приятелка в Двореца на небесната наслада, приготвих писмо и подарък, който е подходящ за нея. Не, не ми благодари. Вместо това си помисли — наистина ли искаш да се разделиш с нея окончателно.

Франк въздъхна.

— Вероятно така е най-добре — тихо каза той. После вдигна измъчените си очи. — Слушай, приятелю. Мама Лиу ми обясни нещата толкова ясно, че дори невеж варварин като мен ги разбра. Нищо не е станало. Тя е просто курва, а аз — един глупав старец.

— Бих те посъветвал да не вярваш на жена като Мама Лиу. Когато снощи потърсих Шен Пин, не можах да я намеря…

— Сигурно е била с клиент горе и е свирела на нефритената му флейта — горчиво каза Франк.

— Казаха ми, че била неразположена. Всички се държаха много странно, когато попитах за нея. Ще се опитам да разбера нещо повече… Но смятам, че си прекалено жесток с нея. Разбрах, че очаквала с нетърпение да заживее с теб.

— За да проституира в дома ми? За да й стана сводник вместо Мама Лиу? Стига, Лю, вълкът кожата си мени, но нрава — не. Тя ме подведе. Браво на нея, но аз бях дотук.

Лю сви рамене.

— Както искаш. Ще предам писмото и подаръка или ще се погрижа да ги получи.

Франк раздруса ръката му с две ръце.

— Благодаря ти, стари приятелю. Какво щях да правя без теб?

— Сега дъщеря ти е тук, а си имаш и чудесен бъдещ зет. Щастливец си ти, истински щастливец.

— Предполагам, че си прав — отвърна Франк. — Сигурно е така.

 

 

В седем часа вечерта в петък семейство Еъртън беше заело местата си във всекидневната, готово да посрещне гостите. Нели беше сложила децата да спят преди половин час, но щом беше угасила лампата и излязла от детската стая, двете дребни фигурки по нощници се бяха промъкнали по коридора, криейки се в сенките. Сега стояха зад закачалките близо до главния вход, треперещи от вълнение. Очакваха да видят обесената, която по чудо се беше съживила. Разбира се, майка им настояваше, че госпожица Деламер си е била жива и здрава през цялото време. Но децата достатъчно добре познаваха възрастните, за да разберат, че истината има много пластове и нищо не бива да бъде приемано на доверие.

Нито Джени, нито Джордж вярваха в искреността на родителите си. Не и след смъртта на Арчи, кучето на баща им. Когато Арчи беше премазан от каруца, А Ли веднага бе дошъл в кухнята, за да им разкаже кървавите подробности. Беше описал как баща им погледнал счупените му крака и гръбнак, а после счупил врата на кучето, за да не страда повече. Децата разбираха защо е постъпил така. В каубойските разкази, които докторът обичаше да им чете, каубоите винаги застрелваха своите смели, ранени коне. Но бяха шокирани от историята, която родителите им разказаха по време на следобедния чай. В тази цензурирана версия на събитията Арчи страдал от смъртоносна болест (много странно, защото беше изглеждал съвсем здрав, докато лудуваше с децата същата сутрин) и Бог решил да облекчи страданията му; той умрял спокойно в съня си, след като излаял за последно и облизал ръката на доктора и сега бил в кучешкия рай. Това беше сълзлива и недостоверна история и децата бяха объркани. Помислиха си, че шокът от смъртта на животинчето е бил толкова голям, че нито майка им, нито баща им са готови да приемат истината и че се опитват да се утешат с тази лъжа. Бяха прекалено възпитани, за да противоречат на баща си, когато той им каза как ще изкопае гроб за Арчи на хълма. Не искаха да го тревожат повече, като му кажат, че са видели А Ли да носи тялото на Арчи в кухнята и да прави от него задушено.

Но тази вечер, докато преценяваха възможността госпожица Деламер да се е обесила или не, Джордж и Джени бяха готови да гласуват доверие на А Ли, когото смятаха за откровен, трезв и достоверен свидетел. Описанието на А Ли на обесената дама беше много убедително. Фактът, че трупът е оживял и се кани да дойде на вечеря беше изненадващ, но те бяха чували и по-странни неща. Знаеха, че провинцията е пълна с призраци, вампири и духове лисици. А Ли им разказваше смразяващи истории по време на следобедите, когато седяха с него в кухнята и гледаха как полира среброто или чисти обувките. А веднъж А Сун беше се разтревожила много, защото беше видяла духа на един от пациентите в храстите. Децата бяха започнали да приемат, че извън сигурното им жилище, се случват странни неща. Джордж твърдеше, че ако госпожица Деламер наистина се е обесила, логично е да се е превърнала в дух лисица. Така щеше да бъде напълно възможно да дойде на вечеря в предишното си тяло. Всички знаеха, че духовете лисици са красиви жени, които дебнат самотните пътници нощем и примамват непредпазливите пътници в домовете си в гората, където ги напиват и когато заспят, им прегризват гърлата. Но А Ли им беше казал и че те са духове на самотни жени, които са се обесили, когато любимите им ги напуснали.

— Точно като госпожица Деламер — каза Джордж. — Което и трябваше да се докаже.

— Но нейният любим не я е напуснал — възрази Джени. — Баща й не й позволявал да се омъжи.

— Все едно — отвърна Джордж. — Забранил й е да се омъжи и я е докарал до самоубийство.

— Но все пак те ще се оженят. Нали тази вечер ще празнуваме годежа им? Ако тя ще се жени, не може да се е обесила, нали?

— Да, но дали това е истинската госпожица Деламер? Може би те не знаят, че се е обесила и е станала дух на лисица, а причината господин Деламер да позволи сватбата е, че е бил омагьосан от нея.

— Може би — каза Джени със съмнение. — Предполагам, че трябва да гледаме за белег на врата й. Въжето сигурно е оставило следи.

Двамата кръжаха зад закачалката, гледайки как А Ли пуска гостите вътре. Първи се появиха хората от железопътната линия — доктор Фишер и смешния му помощник Чарли Чжан, усмихнат и вечно бърборещ в копринената си роба. Джени обичаше господин Чарли. Той беше най-некитайският китаец, който беше виждала, и тя с нетърпение очакваше подаръците — червени пликчета с дребни пари, сладкиши, а веднъж дори кукла, облечена като селянка — които той мушкаше в ръцете й с намигване и усмивка, когато майка й не гледаше. Тя знаеше, че сигурно й носи подарък и тази вечер, но като Джордж предпочиташе да остане в скривалището си, докато се появи загадъчната дама. За разлика от брат си тя само наполовина вярваше, че госпожица Деламер е дух лисица, но все пак беше развълнувана и малко уплашена.

Джордж я дръпна за ръката.

— Джен, Джен, гледай! Тя е тук — прошепна той настоятелно. — Божичко, носи колие.

Красива млада дама събличаше палтото си. Имаше много бели, леко луничави ръце и тъмночервена коса, която на светлината на свещите преливаше от кестеняво и черешово до кехлибарено. Носеше дълга пурпурна вечерна рокля от тафта и дантели и очите й бяха зелени като на котка. Тя напомни на Джени за една от принцесите в книгата й с келтски вълшебни приказки. Около шията си имаше тясна черна лента с голям аметист. Зад нея господин Деламер и един огромен мъж с жълта коса и добродушно лице си оставяха шапките.

— Това доказва, че е вярно — възбудено каза Джордж. — Прикрива белезите на врата си.

— Много е красива! — въздъхна Джени.

— Разбира се. Всички духове на лисици са красиви. Затова са толкова опасни.

— Смятам, че тя е жива и истинска и ще го докажа — отвърна Джени. Тя събра целия си кураж, излезе напред и се поклони.

— Здравей — каза едрият млад мъж. — Как се казваш?

— Аз знам. Ти трябва да си Джени — мило каза дамата. — Аз съм Хелън Франсис и се радвам да се запознаем.

Джени замръзна. Откъде знаеше името й? Беше ли все пак дух? И тогава усети уханието на парфюма й и един червен кичур бръсна лицето й, когато госпожица Деламер се наведе и лекичко я целуна по бузката. Тя затвори очи, отчасти от страх, отчасти от удоволствие.

Когато отново ги отвори, хубавата дама вече беше тръгнала по коридора към всекидневната, където бащата и майката на Джени чакаха да поздравят гостите. Сега пред нея стоеше друг мъж и от изражението му личеше, че много се забавлява. Тя не беше виждала по-добре облечен и елегантен човек. Носеше черен вечерен костюм и червена пелерина и тъкмо прибираше белите си ръкавици в ръкава. Имаше тънки мустаци и засмени сини очи и тя си помисли, че сигурно е принц или поне херцог.

— Здравей — каза той. — Аз съм Манърс. Ти ли си прекрасната ми домакиня? Скъпа моя, ако запазиш тази чудесна кожа, която прилича на праскови със сметана, гарантирам ти, че след десет години ще бъдеш гордостта на Сейнт Джеймс.

И той също се наведе и я целуна по челото.

Джени беше замаяна. Едва когато остана сама, тя усети, че Джордж, който се беше появил иззад закачалката и я дърпа за ръкава, се осмели да отвори очи.

— Видя ли някакви белези или следи? — попита той.

— Не — каза Джени. — Тя е много красива. Истински ангел.

— Така разказват всички жертви на лисиците духове — отвърна Джордж. — Това нищо не доказва. И онзи мургав мъж не ми хареса. Мислиш ли, че той е любовникът й?

Но Джени още не можеше да проговори.

— Хайде, Джен — каза Джордж. — Нали не те е ухапала? Нали не си в транс? Най-добре да се връщаме в стаята, преди мама или татко да ни хванат.

Но Джени не бързаше, а все още очарована гледаше към вратата на всекидневната, откъдето се дочуваше тих говор.

— Иска ми се да бях голяма и да съм там с тях — въздъхна тя. — Да чуя всичко, което казват. Не ти ли се струва, че това са най-интересните хора, които сме виждали някога?

 

 

„Интересни“ не беше думата, която Хелън Франсис би използвала. Докато оглеждаше лицата на непознатите, тя се почувства объркана. Когато си мечтаеше да отиде при баща си, ученическите й фантазии превръщаха Шишан в мистериозно място, където кипеше екзотичен живот, изпълнен с опасности и изкушения. Не си беше представяла, че няколко дни след пристигането си ще вечеря в типичен дом за английската средна класа (трапезарията с ламперия приличаше на тази на леля й в Кроубъро), нито че домакините й ще бъдат обикновени хора като доктор и госпожа Еъртън.

Знаеше, че е била наивна. Как иначе бе очаквала да се държат англичаните в чужбина? Наистина ли бе изненадана, че дългогодишните изгнаници искаха да възпроизведат уютната обстановка на родината? Нима беше очаквала доктор и госпожа Еъртън да живеят в дворец? Но въпреки това не можа да скрие лекото си разочарование. Най-много от всичко я привличаше новото и странното. По време на пътуването си се беше учудвала на гледките и преживяванията, които бяха засилили очакванията й, и си беше представяла, че Шишан, вълшебното място от детските й мечти, ще бъде столица на насладите. Но досега беше видяла само едно вонящо, схлупено градче с прашни улици и чужди, неприятни обитатели. Отново се беше оказала насред скучното ежедневие, от което опитваше да избяга през по-голямата част от краткия си живот.

Със свито сърце и нарастващо разочарование, тя слушаше госпожа Еъртън и хер Фишер — човека, когото бяха срещнали в железопътния лагер при пристигането си — да обсъждат времето. Нямаше нищо против хер Фишер, но всичко у него беше ужасно. Главата му, която напомняше намусен морж, стърчеше от старомодния му фрак. С късо подстриганата си по пруски маниер коса и загоряло лице, с мазните си мустаци и мазолести ръце, той й напомняше за прахта и мръсотията в железопътния лагер, но бледите му очи примигваха като на добродушна полевка, докато я заливаше с измъчени и прекалено засукани комплименти. Напомняше й за един от търговците, които бяха посетили с леля си.

Честно казано, двете италиански монахини в черни раса щяха да бъдат малко не на място на вечеря в Съсекс. Нищо традиционно нямаше и в облечения в копринена роба китаец с плитка, който бърбореше весело на развален английски, докато ядеше супата си и пиеше вино и въртеше очи, обяснявайки между хапките на монахините защо предпочита френския камамбер и бри пред холандските и швейцарски сирена. Но именно неговият чуждоземен вид в тази типична обстановка затвърди разочарованието на Хелън Франсис, защото той беше изключението, което потвърждава правилото. Приличаше на пародия на екзотичното, което се бе надявала да открие тук — ексцентричният чужденец, поканен на чай, към когото добре възпитаните момичета като нея бяха научени да бъдат особен учтиви, за да не наранят чувствата му. След час любезен разговор за него щеше да дойде двуколка и английското семейство щеше да се върне към обичайния си стил.

С напредването на вечерта Хелън Франсис изпитваше нарастващо чувство на безсилие и скука. Беше усетила как капанът щраква около нея. Очакваше да закрещи, да направи сцена или да отвърне на нечия любезност с нещо толкова смело или шокиращо, че да предизвика възмутени погледи. Когато осъзна, че тези хора ще бъдат единствената й компания през идващите месеци и години, тя изпита паника. Дори докторът, когото харесваше, тази вечер й се струваше абсурден. Със сивите си бакенбарди и любопитни очи, с дружелюбния си и леко несръчен маниер, той сякаш бе излязъл от страниците на „Записките на клуба Пикуик“ и със сигурност не би могъл да играе роля в приключенския роман, който Хелън Франсис смяташе, че ще открие в Китай. Тя унило наблюдаваше как с палци в джобчетата на жилетката и очи, които оглеждаха чашите, за да се уверят, че не са празни, той подканваше гостите си да заемат местата си и да опитат първото блюдо, сякаш фактът, че се прави нещо, беше достатъчен, за да бъде вечерята успешна. Колкото до баща й — тази вечер, колкото и да го обичаше, в необичайния си лошо скроен фрак и риза, с пригладена с брилянтин коса и накъдрени мустаци, той приличаше на истинска карикатура. Беше обещал да се държи прилично, но зачервеното му лице и силен смях напомняха за атмосферата на кабаре или кръчма.

Искаше й се да привлече погледа на Том, както беше направила на масата на капитана на кораба, да сподели с него смехотворността на сцената, но той разговаряше с госпожа Еъртън. Вместо това тя осъзна, че гледа към Хенри Манърс, чието елегантно вечерно облекло и спокойна поза го правеха най-нелепата фигура в стаята. Маниерите му говореха за един по-голям и космополитен свят. Хелън Франсис можеше да си представи, че само преди минута той е излязъл от клуб „Реформа“ или „Уайт“, за да седне на тази провинциална маса. Помисли си, че долавя лека досада в извивката на устните му и макар той да се грижеше за домакинята със съвършена учтивост и очевидно съсредоточаване, не можеше да я заблуди. Внезапно сините му очи погледнаха към нея и главата му помръдна почти незабележимо, показвайки, че я е забелязал. Тя се усмихна против волята си и бързо изпи чаша вода, за да не се разсмее на глас. Очите му се присвиха от смях и зъбите му проблеснаха в широка усмивка. Безмълвният им съюз продължи до края на вечерята.

Докторът почука по чашата си и се изправи, за да приветства новодошлите в Шишан. Двете монахини запляскаха с ръце, а очите им заблестяха от възбуда, когато Еъртън съобщи вълнуващата новина за годежа на Том и Хелън Франсис. Ако компанията му простяла, той щял да постъпи по китайски обичай и да произнесе речите преди първото блюдо.

— Първо работата, после удоволствието, както казвате вие, търговците.

Той кимна към баща й. Хелън Франсис се чувстваше някак странно изолирана. Забеляза ироничния израз на лицето на Манърс, когато той вдигна чаша към нея и й се прииска да му се усмихне в отговор. Вместо това се изчерви и хер Фишер каза нещо помпозно за моминската скромност. Том се изправи по тромавия си начин и дръпна една кратка реч в университетски стил. Баща й беше сантиментален и говореше за малкото си момиченце. За щастие, формалностите скоро приключиха и докторът отиде на страничната маса, за да нареже овнешкото.

Тя трябваше да признае, че всички бяха много мили с нея. Хер Фишер заяви, че е заклет ерген, но обясни, че е така, защото като млад не бил срещнал толкова красива и очарователна жена като нея. Ако това било станало, каза й той, щял да се дуелира с всички студенти в Хайделберг, за да спечели ръката й. Сестра Катерина, чиито бузи пламнаха като ябълки след първата чаша вино, молеше да й позволят да ушие сватбената рокля, когато щастливият ден наближи. По-мургавата сестра Елена искаше да чуе всички подробности как са се запознали и влюбили, затова Том описа пътуването и карнавала. Всички се смяха на идеята да се облече като Дездемона. Сестра Катерина попита госпожа Еъртън дали и те могат да си направят някой път карнавал. Нели се усмихна сковано и отвърна: „Ще видим.“

Хелън Франсис не знаеше какво да мисли за съпругата на доктора. Възхищаваше се от царствения й вид, но беше малко стресната от строгостта й. Престори се, че е поласкана, когато Нели я попита дали ще работи в болницата, но се боеше, че я бе обидила, когато й отговори неопределено. Истината беше, че за момента нямаше идея, която да й допада по-малко. Не беше дошла чак дотук, за да работи в западна болница и да живее в къща, която можеше да се намира в Съри. Мисълта да я заключат в някое болнично отделение с тези весели монахини я изпълваше с усещане за клаустрофобия и спомени от манастирското училище, което току-що бе напуснала.

— Нямам намерение да ви насилвам, скъпа моя — бе отвърнала Нели на вялите й извинения. — Просто си мислех какво ще бъде най-добре за вас. Докато господин Кабът и баща ви са в кантората или пътуват, ще се чудите какво да правите със свободното си време. В мисията вършим добра работа и имаме нужда от доброволни помощници.

— Остави горкото момиче на мира, Нели — беше извикал добродушно Еъртън от председателското място. — Дай му малко време. Нека първо свикне с Шишан, с годежа си, с нас. Какво ли си мисли сега, изтръгната от английския си дом, когато се е озовала в странно място като това, заобиколена от още по-странни хора, а ние я караме веднага да сменя чаршафи и да чисти подлоги?

— Мисля, че от Хелън Франсис ще стане чудесна медицинска сестра, а ти, Том? — каза баща й, който нищо не беше схванал.

— Фройлайн Деламер — хер Фишер още се преструваше на галантен ухажор, — ако някога се разболея, бих предпочел вие да се грижите за мен пред който и да е небесен ангел.

— Лесно е да кажеш да изчакаме, Едуард — отвърна Нели, — но знаеш колко ни липсват хора, а госпожица Деламер едва ли ще иска да стои по цял ден сама у дома. Няма да бъде здравословно за вас, скъпа. Струвате ми се момиче с характер и не бих искала да се чудите какво да правите.

Хелън Франсис се почувства притисната в ъгъла. Беше искрено благодарна, когато Хенри Манърс й се притече на помощ.

— Може ли да говоря направо, госпожо Еъртън? — Той се усмихна. — Мисля, че предложението ви към госпожица Деламер е много благородно и любезно, сигурен съм, че един ден тя ще стане истинска Флорънс Найтингел във вашата болница. Но като новопристигнал съм съгласен с доктора да изчакате малко и ще ви обясня защо. Всичко се съдържа само в една дума — Шишан.

Нели изглеждаше озадачена от думите му.

— Не ви разбирам, господин Манърс. Как така Шишан?

— Както знаете, аз съм обиколил света и съм видял доста неща. От малкото, което зърнах от този град, останах с впечатлението, че това е едно от най-интересните места, където съм попадал.

— На мен ми се струва съвсем обикновено, господин Манърс.

— Вие сте живели много години в Китай, госпожо Еъртън. Ние с госпожица Деламер сме новодошли. Предполагам, че и за нея — за мен със сигурност — този град със стените и кулите си, с храмовете и пазарите си е толкова интригуващ и романтичен, колкото онзи Китай, за който сме чели в книгата на Марко Поло като деца. Признавам, че аз съм зашеметен и развълнуван и искам да разгледам всяка подробност.

— Какъв романтик сте, господин Манърс. Но една млада дама не би могла да разглежда сама китайски град. Ще бъде опасно.

— Ето какво ще предложа, ако господин Деламер и господин Кабът са съгласни, разбира се. Служебните ми задължения засега са много леки и имам свободно време. Нали така, хер Фишер?

Германецът сви рамене.

— Ja. Както ми казахте, вие сам сте си господар.

— Тогава предлагам всеки следобед през следващите два-три месеца с госпожица Деламер да бъдем туристи и да разглеждаме Шишан. Манастирите, улиците, храмовете. След това тя ще реши дали иска да работи в болницата, а аз ще се върна на железопътната линия.

Около масата се възцари тишина. Хенри се облегна със спокойна усмивка. Хелън Франсис осъзнаваше, че бузите й горят. Най-после докторът се обади.

— Не съм сигурен как да разбирам това предложение, господин Манърс. Когато бях млад, би се сметнало за твърде смело, да не кажа шокиращо, сгодена жена да се скита сама с друг мъж.

— Говоря за разглеждане на забележителности, докторе, за езда извън града. И няма да бъдем сами. С нас ще има прислужници, коняри. Не виждам какво е толкова шокиращо.

Отново настъпи тишина. Хелън Франсис чуваше тиктакането на стенния часовник в коридора.

— Беше просто предложение — добави Манърс.

Том, чието лице бе по-зачервено от обикновено, се приведе напред.

— Ейч Еф, ако си съгласна, мисля, че е чудесна идея. Сериозно. Задължен съм ти, Хенри. Съжалявам, че аз няма да имам достатъчно време, за да се присъединя към вас. Господин Деламер, предполагам, че не възразявате?

— Аз ли? Не — каза баща й. — Все пак, навлизаме в двадесети век.

— Значи се разбрахме — заключи Том. — Благодаря ти, Хенри. Длъжник съм ти.

Хелън Франсис усети, че трябва да направи нещо, за да разсее напрежението, което неволно бе предизвикала.

— Аз… Много съм благодарна на всички, че са толкова загрижени. Госпожо Еъртън, с удоволствие ще помагам в мисията, ако ми позволите. Но както каза господин Манърс, много ми се иска да разгледам Шишан и ако… и ако…

Доктор Еъртън сложи ръка върху нейната.

— Достатъчно, скъпа моя. Въпросът е решен. Аз съм един закостенял мърморко и би трябвало да се засрамя. Разбира се, че трябва да приемете предложението на господин Манърс, а ако по-нататък искате да работите в болницата, винаги ще ви намерим работа. Всъщност… защо утре не ви разведа из мисията, за да видите какво правим? Първият обект от туристическия ви маршрут? Нели, какво мислиш?

— Ти решаваш, Едуард — отвърна тя. — Трябва да се погрижа за третото блюдо.

— О, сирене! — каза Чарли Чжан с облекчена усмивка.

Разговорът преди малко му се беше сторил много объркващ.

— Пудинг с мармалад — ледено каза Нели.

— Но нали ще поднесем и сирене? — попита докторът, който отчаяно се нуждаеше да възстанови мира на вечерята.

— Стига да имаме — отвърна Нели и излезе.

Но дори пухкавият пудинг с мармалад, печен на пара и навит на руло, не успя да върне на разговора празничната атмосфера, изчезнала след думите на Хенри. Неизказаното обвинение в непристойност сякаш висеше над масата.

Дамите оставиха мъжете да пият порто (с малко мухлясал пармезан, който А Ли беше намерил за Чарли Чжан) и се преместиха във всекидневната. Нели се държеше дистанцирано, но учтиво с Хелън Франсис и двете почувстваха облекчение, когато монахините поеха инициативата и забърбориха за пациентите в болницата.

В трапезарията докторът помоли Хенри Манърс и Том да му разкажат подробно приключенията си по време на пътешествието. Франк им разказа, че новините за събитията във Фусин предизвикали тревога у приятелите му търговци, но докторът, както винаги, отричаше каквато и да е връзка с Боксьорите, цитирайки уверенията на мандарина. Том описа странната среща на Хелън Франсис със слепия монах и едва тогава Чарли Чжан, който се беше съсредоточил върху сиренето си, вдигна глава.

— Вчера той беше в нашия лагер.

Другите го погледнаха неразбиращо.

— Кой, Чарли? — изръмжа Манърс, който се канеше да си запали пура.

— Слепият монах, разбира се.

— Защо не ми каза? — попита хер Фишер.

— Не знаех, че е важно — каза Чарли. — Както и да е, изгоних го. Много странен човек. Подплаши хората. Сиренето е чудесно, докторе.

— Какво правеше той? — попита Манърс.

— Всъщност нищо. Освен сляп, беше глух и ням, затова не можеше да каже нищо. Просто стоеше там. Цялата работа на моста спря, защото хората гледаха към него. Беше страшно, сякаш правеше някаква магия. Не приличаше на обикновените монаси, които идват да държат речи за дяволските духове в железницата. Не знам защо хората се уплашиха. Предполагам, че просто са суеверни селяни. В моята родина това е болест. Както и да е, дадох му пари — един мексикански сребърен долар. А знаете ли какво направи той? Сложи го в устата си и го глътна. — Чарли се засмя. — Мислех, че хората ще се разсмеят на този номер, но той като че ли ги уплаши още повече. Най-накрая се наложи да го изпратя до пътя. Мъжете се върнаха на работа, отпуснах им двойна дажба вино и това беше всичко. Защо толкова ви интересува?

— Човек с такава външност бил видян точно преди бунта във Фусин — каза Манърс. — Някои смятат, че той го е предизвикал.

— Монах Боксьор, а? — попита Франк. — Това си е страшничко.

— Така мислят някои.

Във въздуха сякаш полъхна студ. Една от свещите изпращя и угасна сред локва восък.

— Моята страна е пълна с такива луди хора — засмя се Чарли. — Не бива да окуражаваме тези суеверия. Китай трябва да върви напред. Няма ли да послушаме малко музика от хер Фишер и госпожа Еъртън? Ето такава магия бих искал да се разпространява в моята родина.

— Прав си — отвърна доктор Еъртън. — Много глупости се говорят за тези Боксьори, а това пречи на храносмилането. Чарли, изглежда, е най-разумен от всички нас, а при това е китаец. Хайде, дамите ни чакат. Хер Фишер, донесохте ли цигулката си?

Докато вървяха през коридора към всекидневната, Манърс прошепна на Том.

— Дано не съм те притеснил, приятелю. Не знам какво му стана на доктора. Изглежда смяташе, че ще посегна на добродетелта на Хелън Франсис или нещо подобно.

— Не, както казах, мисля, че идеята е добра — каза Том и го погледна малко хладно. — Но другия път първо попитай мен. Хора като Еъртън са малко старомодни. Всъщност аз също.

— Щом е така, ще се откажа. Не е никакъв проблем.

Том спря и въздъхна. Лицето му се намръщи, после засия с обичайната си изкривена на една страна усмивка.

— Стига, Хенри, ние сме приятели. Разбира се, че ще я заведеш да разгледа забележителностите. И аз ще идвам с вас, когато мога. А сега ела да послушаме музика. — Той сложи ръка на рамото на Манърс и го побутна във всекидневната.

През следващия час те слушаха как Нели свири на пиано, а хер Фишер й акомпанира на цигулка. Убедиха Хелън Франсис да изпее една ария, но само Чарли Чжан се наслаждаваше на изпълненията, пляскаше и викаше „Бис“, сякаш се намираше в концертна зала. Нямаше фокстрот и полка. Гостите си тръгнаха по-рано, отколкото се бе надявал докторът. Той изпрати последните от тях, хер Фишер и Чарли Чжан, по градинската пътека, после постоя цяла минута пред вратата си, подготвяйки се да понесе лошото настроение на Нели. Очевидно вечерята не беше минала успешно.

 

 

Отрядът войници, изпратен от майор Лин в Черните хълмове, се върна в Шишан на другия ден. Водеха оковани трима парцаливи селяни, които бяха заловили в гората. Те бяха отведени в ямена и обвинени в бандитство. Мандаринът ги осъди на незабавна екзекуция и тълпата се събра на пазара същия следобед, за да присъства на обезглавяването.

Мандаринът обядва леко и изпуши една лула с опиум, преди да сложи съдийската си роба и да излезе от кабинета си. Майор Лин и една рота войници чакаха във външния двор със затворниците. Те бяха съблечени до кръста и оковани в големи дървени канги — пранги с дупки за главата и ръцете. Над главите им висяха свитъци с описание на престъпленията им. Те се бяха струпали отчаяно до стената на ямена, приведени под тежестта на прангите, пазени от войник с пушка. Когато мандаринът мина покрай тях, вдигнаха погледи, но в безжизнените им очи нямаше надежда. Без да им обръща внимание, той отиде до паланкина, където приведеният Джин лао угоднически държеше отворена вратата. Кимна му леко и се качи в носилката. Сенешалът седна срещу него. Паланкинът леко се залюля, когато осмината носачи повдигнаха прътовете на раменете си. Майор Лин яхна белия си кон. Сержантът му излая някаква заповед. Осъдените грубо бяха издърпани на крака и под бавните удари на барабан процесията тържествено пое надолу по хълма към града.

Мандаринът се облегна на тресящата се седалка и затвори очи.

— Може би, Джин лао, ще ми кажеш каква е целта на тази шарада и защо прекарвам цял следобед и губя държавни средства, за да екзекутирам трима нещастни селяни.

— Те са бандити, да рен. Отвлекли са чуждестранното момче и жестоко са го убили. Колко тъжно — въздъхна Джин лао.

— Всичко това го чух тази сутрин — каза мандаринът. — Тогава не ти повярвах, не ти вярвам и сега.

Спокойната усмивка на Джин лао не трепна.

— Те си признаха всичко, да рен. Показали са на войниците гробовете в гората.

— На убитото момче и неговите приятели?

— Разбира се, да рен.

Мандаринът полуотвори очи, после отново ги затвори. Когато проговори, гласът му приличаше на шепот.

— Не ми губи времето, Джин. Убитото момче работи в бардака на Мама Лиу. Държат го там, за да можете ти и онзи неин ненормален син да развратничите с него. Не ми губи времето и не обиждай интелигентността ми.

Ако Джин лао беше изненадан колко много знае мандаринът, не го показа.

— Вие знаете всичко и разбирате всичко, господарю, очите ви „виждат на хиляди километри и ушите ви чуват вятъра“ — напевно произнесе той.

Мандаринът въздъхна.

— Железният Ван ви предаде тези трима нещастници, нали?

Лао Джин наклони глава.

— Сигурно са някои от неговите длъжници, които купуват с живота си сигурност за семействата си.

— Това е обичайният начин.

— И неплатените дългове на тези нещастници се прехвърлят на мен и бандитите ги удържат от моята печалба?

— Както и преди, да рен.

— Преди инсценирахме нашите малки екзекуции само ако ограбеха моите търговци, и то ако на няколко пъти изчезнеха скъпи товари. Тогава хората бяха гневни и се бояха, а в града назряваше недоволство. Редът и законът изискват възмездие и определено обезщетение. И посредством благоволението на Обществото, убедих Железния Ван да ни осигурява скромен брой виновници. Малка част от откраднатите богатства беше върната на законните им собственици. Справедливостта възтържествува, всички бяха доволни и хармонията бе възстановена.

— Мъдро и изобретателно решение, достойно за такъв велик мандарин — прошепна Джин лао.

— Така ли мислиш? Дори ако осъдените не са извършили никакво престъпление?

— Те са бедни хора от нисшата каста, потенциални престъпници. Не е голяма загуба — каза Джин лао.

— Но аз покровителствам един по-голям престъпник като Железния Ван и дори имам споразумение с него. Защо мислиш, че го правя?

— Предполагам, защото Железния Ван винаги ви е оказвал уважението, дължимо на човек с вашето положение и авторитет.

— Ти винаги имаш някакво користолюбиво обяснение. Да, Джин лао, аз съм достатъчно доволен от нашите отношения, макар че бих могъл да твърдя, че получавам чрез Железния Ван неплатените данъци, които моите търговци така умело крият посредством счетоводните си книги. И въпреки това ми е противно да имам връзка с такава паплач. А и тези убийства, които ти приемаш така небрежно, са ужасни за един почтен човек. Не ти ли е хрумвало, че има други причини, освен забогатяването или личното удовлетворение, които да оправдаят подобна измама? Че може би става дума за държавни проблеми? Че Железния Ван и неговата армия от разбойници може да служи на по-висша цел? Можеш да я наречеш патриотична. Имаш ли и най-малка представа за какво ти говоря? Знаеш ли за какъв залог става дума?

Мандаринът погледна безизразното лице на прислужника си, загадъчната му усмивка и сълзящи очи.

— Не, не очаквам да ме разбереш. Алчността е винаги късогледа. А и не съм те наел заради добродетелите ти. Онова, което очаквам да разбереш, е, че няма да позволя да си играеш с мен и че не можеш да използваш авторитета ми пред Железния Ван или който и да било друг за твоите машинации. Не знам каква гадна интрига сте замислили със собствениците на вертепа и защо е трябвало да съчините тази история със смъртта на чуждестранното момче. Може би възнамерявате да го убиете, когато му се наситите. Или се боите, че докторът или някой от другите чужденци ще разбере къде го криете. Това не е моя грижа. Искам да ти кажа, че кървавите пари за тези нещастни селяни, които ще екзекутирам днес следобед, няма да дойдат от моята съкровищница. Този път ти ще ги платиш. Вземи ги от онова, което редовно крадеш от мен, или от някой от подкупите си. И никога вече не ме поставяй в подобно положение или и твоята глава ще се търкулне в пясъка. Разбра ли ме, стари приятелю? — той се приведе, широко усмихнат и потупа прислужника по коляното. — Ясен ли съм?

Джин лао избягна погледа на змийските му очи. Усмивката му трепна.

— Напълно, да рен — с въздишка каза той.

Слабата му ръка се подаде от ръкава и изтри потта от челото му.

— Добре — усмихна се мандаринът. — Тогава можем да се заемем с обезглавяването.

Очевидно си беше върнал енергията и доброто настроение.

— Надявам се момчето да си е заслужавало главоболието, приятелю. Някой ден трябва да ми разкажеш за него, макар да не разбирам вкусовете ти в това отношение. Поне ми направи една услуга. Сега, когато обявим смъртта му, докторът вече няма да ме тормози по този въпрос. Постоянните му петиции започнаха да ми омръзват. Между другото, с мама Лиу се постарайте хлапакът да не бъде открит. Не искам да разследвам ново отвличане или убийство.

— Няма, да рен — отвърна Джин лао.

— Колко е утешително, че мога да разчитам на твоята дискретност, особено когато са засегнати собствените ти интереси. Хайде, по-весело. Досега не съм те виждал толкова оклюмал. Отвори прозореца, за да видя къде сме. Сигурно наближаваме площада.

Джин лао дръпна връвта и бамбуковата щора се повдигна, разкривайки главната улица и крещящите тълпи покрай пътя.

— Говорим за доктора — ето го и него — каза мандаринът.

Разпозна Еъртън, който вървеше през потока от хора. Обичайно спретнат, сега костюмът му изглеждаше поомачкан и той хвърляше неодобрителни, почти гневни погледи към процесията и жалката редица затворници, които се препъваха под прангите. С него вървеше някаква чужденка — млада жена, както забеляза мандаринът. Колко непристойни бяха тези чужденци — да показват жените си на публично място като равни. Той заключи, че тя сигурно е дъщерята на търговеца на сапун, която току-що беше пристигнала. Докторът покровителствено я беше прегърнал през раменете, опитвайки се да я предпази от тълпата, която бързаше към площада. Мандаринът зърна зелени очи върху бяло лице и буйна огненочервена коса. Тя гледаше редицата затворници с учудване, полуотворила уста. Не долавяше ли мандаринът някаква възбуда в това задълбочено внимание?

Паланкинът бързо мина покрай тях и се озова на площада. Тълпата кръвожадно зарева, когато се появиха затворниците. Мандаринът придаде на лицето си отегчено и презрително изражение, подходящо за висш сановник при подобни събития. Докато го правеше, осъзна, че се чуди как чужденците могат да харесват такива жени? Бели като призраци. С очи като цибетка^[1]. С пламтяща коса като на дух лисица. Беше заинтригуван.