Адам Уилямс
Дворецът на небесната наслада (5)

Глава 3

„Лао Тян казва, че огнените каруци са отнели работата на керваните и сега нямат поръчки за извозване.“

Тян Ле Юан, Дворецът на небесната наслада, не беше единственият публичен дом в Шишан, но беше най-добрият. Момичетата му бяха красиви и обучени във всички изкуства, а не само в любовното — можеха да пеят, да танцуват, да рецитират стихове, да свирят на лютня, цитра и флейта. Готвачите му бяха изкусни, храната — вкусна. В него имаше бани с парилни и миниатюрни градини, дори малка библиотека, в стаята за пушене се поднасяше само най-качествен опиум и най-важното — клиентите знаеха, че могат да разчитат на дискретността на Мама Лиу.

От пазарния площад къщата по нищо не се отличаваше от онези, които се редяха от другия край на храма. Имаше знак — три златни йероглифа върху синя табела, но той можеше да се отнася за ресторанта, който заемаше приземния етаж. Синът на Мама Лиу, Рен Рен, ръководеше тази част от семейния бизнес. Това бе оживена чайна, отворена за всички посетители, където сервираха супа с тестени топчета, юфка и друга типична севернокитайска храна. Тя носеше добри печалби и беше удобно и сигурно място, където да се събират незабелязано приятелите на Рен Рен. Сред онези, които познаваха Шишан, се ширеха слухове, че въпреки младостта и ужасния си характер, той събира уличните такси за Черните тояги. Така клиентите на публичния дом бяха принудени да се отнасят към него с уважение и с известна доза предпазливост. Тесен кръг от хора знаеше, че той има склонност към разврат и садизъм и гледаше да го избягва. Но момчетата и момичетата, които работеха в Двореца на небесната наслада, не можеха да си позволят този лукс.

Ресторантът бе изолиран от главната дейност на дома. Заведението на Мама Лиу, в което Рен Рен беше младши партньор, се намираше на горните етажи и в лабиринта от сгради и дворчета отзад. За да влезе в него, човек трябваше да мине през далеч по-дискретен вход на една пресечка оттам, в тясна тъмна алея между висока каменна стена и схлупени занаятчийски колиби. Няколко свещи горяха над олющена червена врата между две обезобразени от времето лъвски статуи. При почукване се отваряше прозорче, за да позволи на портиера да огледа посетителя. Само ако го познаеше или чуеше паролата, той го пускаше да мине през малката си стаичка, където двама яки пазачи неотменно играеха шах. Там щастливият посветен попадаше във вълшебна страна с червени фенери, висящи над красиво мостче. Усмихната прислужница го повеждаше по алея с върби към рая отвъд. В този случай Мама Лиу лично чакаше на края на моста.

Беше висока жена, около петдесетгодишна. На млади години сигурно беше изглеждала хубава. И сега полагаше грижи да поддържа вида си. Косата й, прибрана в спретнат кок, беше боядисана, за да прикрие белите кичури, а продълговатото й надменно лице бе покрито с пудра и грим. Облечена бе в скромна роба от кафява коприна, но докато се движеше бързо на деформираните си ходила, светлината на фенерите разкриваше скъпата златна бродерия и се отразяваше в наниз перли. Трепереща от лекия хлад, макар да беше едва ранна есен, тя уви по-плътно черния вълнен шал около тесните си рамене.

Огледа градината с критично око и забеляза листа, които не бяха изметени от пътеката. Винаги бе държала всичко да е изрядно и наказваше сурово всяко неподчинение. Ръководенето на дом като нейния изискваше ред и дисциплина. Само по този начин той би могъл да добие отлична репутация. Отнело й бе петнадесет дълги години да доведе Двореца на небесната наслада до сегашното му положение. Не беше лесно. Когато беше на тринадесет години, баща й бе фалирал. Продадоха я на един вертеп в Шънян и оттогава тя се занимаваше все с този занаят. Бяха я изнасилвали, пребивали, оковавали гола на ледения таван, докато бяха пречупили духа й. Беше страдала много, но имаше предимството да е красива, да притежава силен характер и решимост да оцелее.

На двадесет години един средно богат търговец я бе откупил от вертепа, за да стане третата му наложница. В къщата му тя бе страдала повече, отколкото в публичния дом. Още мразеше другите му две жени и свекърва си. Тази омраза бе като въглен, който разпалваше в сърцето си — никога вече нямаше да позволи да я унижават. Когато беше родила син на търговеца, жените й завидяха и започнаха да я тормозят още повече, но тя си отмъсти, когато холерата се появи в града им. Те всички измряха — търговецът, майка му, двете му съпруги. Властите бяха намерили за странно, че само тя, синът й и две от дъщерите на съпруга й са оцелели, но разследването не беше доказало нищо срещу нея. Холерата вилнееше из града и други семейства също бяха дали много жертви. Тя с удоволствие продаде двете дъщери на същия вертеп, където съпругът й я бе открил, после се премести със сина си в Шишан и с парите от наследството купи къщата, която превърна в Двореца на небесната наслада.

Отначало се бе опитала да се занимава с платове, но не бе успяла. Печелеше повече от стария си занаят. Работеше самостоятелно — дискретно бе окачила портрета си на вратата, а по-късно като мадам на собственото си заведение. Черните тояги бяха поискали висока цена срещу независимостта й, но тя им беше благодарна за клиентите, които й бяха довели. Сега имаше печеливш бизнес, умели момичета и редовни клиенти. Макар да имаше други сексуални предпочитания, синът й Рен Рен притежаваше невероятни умения да пречупва новите момичета. Задното отвърстие беше едно и също при момчетата и при момичетата, а предимството беше, че така се запазваше девствеността на момичето, което по-късно можеше да бъде продадено по-скъпо. Освен това не съществуваше опасност Рен Рен да прояви снизходителност към някое от новите попълнения, колкото и момичето да бе хубавко или обаятелно. Той ги презираше. Тя се усмихна. Всъщност Рен Рен не би проявил снизходителност към никого. Добре го беше възпитала. Животът е хубав, помисли си тя. Трите крайъгълни камъка на успеха — благоразумно управлявано предприятие, строга дисциплина и скромно заплащане на онези, които й осигуряваха защита — й бяха послужили добре. Довечера смяташе да запали благовонна пръчица и да благодари на бога. Междувременно краката я боляха. Чудеше се защо посетителят й закъснява.

Не й се наложи да чака дълго. Чу шум от оставяне на удобен стол-носилка пред вратата, рязко почукване и кратък разговор с портиера. После една прегърбена, увита в наметка, фигура бързо излезе на двора.

— Ваша светлост — тя сведе глава в официален поклон, — както винаги, за нас е чест да приемем такава видна личност в нашия недостоен дом.

— Удоволствието е мое, Мама Лиу — прошепна забулената фигура. — Радвам се, че те заварвам в добро здраве. Но не би трябвало да седиш навън в такава студена нощ. Може би ще е по-добре да поговорим вътре.

— Веднага влизаме — отвърна Мама Лиу. — Приготвила съм храна и напитки.

— Както винаги си внимателна към стареца.

Въпреки неустойчивите си ходила, Мама Лиу бързо премина по моста, следвана от мъжа с наметката. Преведе го през друг двор. В един от павилионите светеха лампи и двамата чуха отвътре ясните звуци на китайска цитра — чин, — която изпълняваше древна народна мелодия.

— Тази вечер майор Лин ни удостои с присъствието си — каза Мама Лиу, поглеждайки лукаво към спътника си.

— Тогава несъмнено свири красивата госпожица Фан. Тя е отлична музикантка. Поздравявам те за обучението.

— Боя се, че тя е само непохватна начинаеща. Но думите ви са много любезни. Впрочем, искам да ви помоля нещо във връзка с майор Лин и това момиче.

— По-късно — отвърна забуленият мъж. — Вътре.

Минаха през друга градина, после влязоха в голямата сграда и изкачиха два етажа по разнебитеното дървено стълбище. Мама Лиу се справи с мъка, подпирайки се с ръка на забуления мъж зад нея. Отдолу се чуваха смях и мъжки гласове, един от които се извисяваше над останалите.

— Това са търговците Лю Джинкай и Джин Шангуй — каза неодобрително Мама Лиу. — Угощават дебелия варварин Де Фалан. — Тя използва китайското име на Франк Деламер. — Както обикновено, всички са пияни.

— В дома ти идват какви ли не хора — промърмори забуленият мъж.

— Предоставям услугите си на онези, които си плащат. Не би ли искал да е така?

— Определено — съгласи се мъжът.

Един коридор водеше покрай редица затворени врати. Иззад някои от тях се чуваха звуци — свирене на флейта, разговори, мъжки и женски гласове, а от други — скърцане и стонове, понякога от удоволствие, друг път — от болка.

Мама Лиу спря до една от вратите, отмести един орнамент от стената, натисна скрития панел и разкри хитро замаскирана шпионка.

— Ще пожелаете ли да…

— По-късно — каза мъжът. — Нека първо поговорим.

— Тогава да отидем във всекидневната ми.

— Както искаш.

Той я последва до края на коридора и по следващия, който завършваше със стена, отчасти закрита от голяма картина, изобразяваща императорски дворец с много дворове. Ако човек се вгледаше внимателно, щеше да види, че в стаите зад терасите, наложници и евнуси се забавляват взаимно по какви ли не изобретателни начини. Мама Лиу повдигна картината, натисна един панел на стената и пред тях се отвори малка врата. Няколко стълби водеха до друг дълъг коридор, без украса и килими, с голи дървени стени. Тя извади връзка ключове от джоба си, отключи една от вратите и отстъпи, за да пропусне мъжа пред себе си.

Стаята беше малка, разточително обзаведена с килими и гоблени. Централно място заемаше огромното легло с балдахин, на което спеше свит пекинез. В единия ъгъл имаше олтар със статуи на Гуан Гон и други домашни богове. Две свещи горяха, носеше се аромат на тамян. На ниска масичка между два дървени стола имаше купа плодове, прибори за чай и няколко увити с рогозки блюда.

— Добре дошъл в моя скромен дом — каза тя, разгъвайки рогозките, от които извади чинии със сладкиши и варени зеленчуци. — Ще пийнете ли вино?

— Предпочитам чай — отвърна Джин лао, сенешалът на мандарина, махна наметката си и я метна на един стол. — Много мило от твоя страна да проявиш такова гостоприемство, не беше нужно.

— Както е казал поетът: „И хиляда чаши са малко, ако ги пиеш с близък приятел.“

— Наистина сме стари приятели. Освен това сме и делови партньори — каза Джин лао — и смятам, че тази вечер трябва да обсъдим един проблем.

— Ще има време и за удоволствия. Казах ви, че съм подготвила нещо необичайно и възбуждащо…

— Първо работата, Мама Лиу. Мисля, че така е правилно. Трябва да изпълня дълга към господаря си.

— Добре ли е мандаринът?

— В отлично здраве, Мама Лиу, благодаря. Неговото благоденствие „като изгряваща щастлива звезда привлича добрия късмет“. Всъщност искам да обсъдим точно въпроси, свързани с неговото благополучие. Дължиш ми малката сума от… четиристотин таела ли бяха? Или този месец са повече? Изглежда имаш доста клиенти.

— Със сигурност не са повече. Посещението беше доста слабо — поклати глава Мама Лиу.

— Работата никога не върви така добре, както бихме искали. Безкрайно е морето от проблеми и човек се носи по вълните му като насън. — Джин лао се усмихна, докато цитираше известната поговорка. — Да бъдем благодарни, че домът ти не е сполетян от по-големи нещастия. Това се дължи до голяма част на доброто ти управление, но и на загрижеността и непрестанната защита на твоите приятели.

— Благодарна съм за грижите на мандарина — каза Мама Лиу, — който непрестанно ме подкрепя в изпитанията.

— Изпитания? Какви изпитания?

— О, Джин лао, вие нищо не знаете. В днешно време клиентите ни са толкова претенциозни, вечно искат нещо ново или различно. А единствените момичета, които можем да намерим, са мургави, дребни, от долен произход, лишени от всякакви дарби. Певица от Янгзу, танцьорка от Сузу. Да не говорим за девиците! Знаете ли колко ми струва само една от тях? Или обучението на младите във всички изкуства? Моите момичета са ми като деца и аз не се скъпя за тях. Репутацията на дома ми го изисква, Джин лао. Но цените са толкова високи.

— Сигурен съм, че инвестираш мъдро и предпазливо, скъпа. И че получаваш добри печалби. Не забелязвам тази вечер да ти липсват клиенти.

— Има и други разходи. Знаете ли колко ненаситни са станали Черните тояги? Услугите, които сме длъжни да заплащаме на техните биячи… Не ми се свиди нищо за мандарина, който се отнася с мен като баща, но тези тонги…

— Не е ли синът ти виден член на Черните тояги? Не че проявявам излишно любопитство към това, което при други обстоятелства би трябвало да обявя за престъпна организация. Сигурен съм, че си направила необходимите постъпки.

— Но това си има цена, Джин лао. Аз съм бедна вдовица и се нуждая от защита, но не мога да плащам еднакво на всички.

— Както знаеш, щедростта на Лиу да рен няма граници. Сигурен съм, че няма да се заяде за един-два таела, когато старата му съдружничка е в беда.

— Триста таела — поправи го Мама Лиу.

— Триста и деветдесет — додаде Джин лао.

— Ако всичките ни клиенти плащаха редовно, щеше да бъде по-лесно — въздъхна тя, — но не можете да си представите колко много хора — при това почтени — идват в дома ми, ядат и пият, отдават се на удоволствия и си тръгват, без да са платили. Имам прекалено много длъжници, Джин лао.

— Нали затова най-вече плащаш за защита? Мислех, че това е проблем, за който Черните тояги могат да ти помогнат.

— Но не във всеки случай. Има несъбираеми дългове… Един от длъжниците ми например си има покровители.

— За кого говориш?

— За майор Лин. Казах ви, че има нещо, което искам да обсъдим. Не казвам, че не е добре дошъл. Присъствието на почтен човек като него е чест за дома ми. Той е красив и елегантен. Герой! Всички много го харесваме, но не ми е плащал от месеци.

— Ти поиска ли му парите?

— Намекнах, но имам нареждания.

— От кого?

— От вас, Джин лао. Казахте ми да му давам всичко, което поиска.

— Мандаринът много държи майор Лин да е доволен. Той е от голямо значение за нас. Обучава армията ни.

— Но безплатно ли трябва да става това?

— Ако сваля на триста и осемдесет таела, по-лесно ли ще ти бъде?

— Позволете ми да ви дам триста и двадесет. Това ще бъде разумна цена.

— Триста и осемдесет е повече от разумна.

— Но съществува и проблемът с Фан Имей, избраницата на майор Лин.

— Какъв проблем? Мислех, че е доволен от нея.

— Така е. Почти е влюбен. И това е проблемът. Настоява да я задържи само за себе си. Не й позволява да бъде с никой друг, дори да свири на цитра на вечеря. А аз пропилях години и средства за обучението й. Тя е фениксът в нашето малко гнездо. Всички клиенти искат нея, а аз всеки път трябва да й намирам извинения. Не мога да им кажа, че принадлежи на майор Лин.

— Защо?

— Защото не му принадлежи. Би трябвало да му взема цяло състояние, ако я освободя от задълженията й.

— Колко по-точно?

— Поне три хиляди таела. — Тя замълча, внимателно очаквайки реакцията му, но такава не последва. — Разбира се, не искам това — продължи Мама Лиу. — Щастлива съм да услужа на мандарина, но губя пари от нея. Това не е толкова важно, но има и други неща. Майор Лин настоява да пазя един павилион само за тях двамата. Тяхно собствено любовно гнезденце. Представете си колко надменна е станала тя и как й завиждат останалите момичета. Фан става неконтролируема. Освен това той обича да я бие. Щом му доставя удоволствие — добре, но по тялото й остават белези и това сваля цената й. А и самият майор Лин понякога е непредсказуем. Онзи ден видя тук варварина Де Фалан и направи сцена. Не желаел чужденците да спят с китайски момичета. Много проблеми ми създава.

— Триста и седемдесет таела — каза Джин лао.

— Нека бъдат поне триста и петдесет. Това е по-голямата част от печалбата ми за последния месец.

Те се попазариха още малко и накрая се споразумяха на триста и шестдесет. Мама Лиу коленичи до леглото си, бръкна отдолу и извади ковчеже, заключено с катинар. Беше тежко, затова Джин лао й помогна. Задъхана от усилието, тя го отключи и вдигна капака. Внимателно отброи седем сребърни кюлчета, които сложи върху кърпа пред него, за да ги преброи и той, а после добави още десет таела в сребърни монети, които извади от бродирана копринена кесия. След това затвори ковчежето и го заключи. Докато беше с гръб към него, Джин лао тихомълком пъхна едно от кюлчетата във вътрешния джоб на робата си, после бързо уви в кърпата останалите и я върза на възел. Вече беше уведомил мандарина, че този месец ще получи триста таела, затова нямаше угризения да прибере допълнителните петдесет за себе си. След това помогна на Мама Лиу да бутне ковчежето под леглото.

— Парите са в безопасност тук, докато тръгнете — каза тя, когато дишането й се успокои. — Имате ли достатъчно пазачи за обратния път? Не бих искала да ограбят и вас.

— Винаги са те наричали Злоезичната Лиу — разсмя се хрипливо Джин лао. — Приятно е да се работи с теб. Преди да минем към по-приятни неща, кажи ми, наистина ли майор Лин е проблем за теб?

— Както ви казах, за мен е удоволствие да служа на мандарина и съм щастлива от това.

— Ако ти създаде някакви неприятности, уведоми ме. Той е полезен за мандарина, но има врагове, а и никой не е незаменим. Сигурен съм, че ме разбираш.

Мама Лиу бавно кимна.

— Щеше да е забавно да присъствам на сцената с чужденеца — продължи Джин лао. — Стигна ли се до бой?

— Не, нищо подобно, но Де Фалан е просто шумен пияница. Плаща си двойно за удоволствието и не разбира, че му взимаме повече пари. Шен Пин е най-неопитното и грозно от нашите момичета, а той я смята за богиня. Тя е единствената, която се съгласява да бъде с този космат звяр.

И двамата се усмихнаха. Веднъж Мама Лиу бе показала през шпионката на Джин лао как Деламер прави любов. Той направи гримаса, като си спомни как мъжът лежеше по гръб на леглото, а слабото момиче се бе навело между краката му и той стенеше от удоволствие, докато тя умело движеше устата си около огромния му пенис. Приличаше на космат орангутан с червеното си лице и гъстите черни косми по ръцете, краката, гърдите и раменете. При този спомен Джин лао неволно потръпна. Колко ужасно би било да се търкаш в подобно тяло. Не можеше да си представи как ли миришеше. Определено не беше възбуждаща гледка.

— Представяте ли си? — попита Мама Лиу. — Той е влюбен в нея. Иска тази вечер да се пазари с мен, за да я откупи.

— Колко трогателно. Ще му я продадеш ли?

— Разбира се, че не. Как ще работя, ако всички клиенти започнат да се влюбват в момичетата ми? Кажете ми, Джин лао, бихте ли правили любов с варварин?

За миг върху лицето му се изписа объркване.

— Искрено се надявам, че се шегуваш — каза той. — Нали не говориш за Де Фалан?

— О, не — отвърна Мама Лиу, отпи от чая и се усмихна над ръба на чашата. — Говоря за много по-интересен и привлекателен човек.

— Привлекателен варварин? Интересна идея. Има ли такива в Шишан?

— Елате с мен и ще ви покажа — каза тя.

Когато излязоха, Мама Лиу заключи стаята си, макар да се отдалечиха само на няколко крачки по коридора. Спряха пред една от вратите и тя вдигна мандалото, под което се разкри шпионка.

— Погледнете. — Тя се засмя. — Сигурна съм, че това, което видите, ще ви хареса.

Джин лао нетърпеливо коленичи. Мама Лиу се усмихна, когато видя как очите му се разшириха и върхът на езика бавно облиза тънките му устни.

— О, да — прошепна той. — Да.

Това бе една от парилните. В ъгъла гореше огън, до който имаше кофа вода и черпак. Парата беше гъста, но Джин лао ясно виждаше двете фигури в голямата дървена вана в средата на помещението. Едната беше синът на Мама Лиу Рен Рен, а другата — петнадесетинагодишно момче. Очевидно беше чужденче, макар русата му коса да бе вързана по китайски маниер. Двамата явно бяха заспали със затворени очи в горещата вана. Главата на момчето се облягаше на гърдите на Рен Рен, а неговата ръка небрежно обгръщаше крехките раменца. Бялата плът изпъкваше на фона на мургавото тяло на китаеца. Джин лао виждаше изпъкналите ребра на момчето.

— Можеш ли да го накараш да се изправи — прошепна той.

Мама Лиу лекичко почука на вратата. Момчето не чу звука, но очите на Рен Рен се отвориха. Той кимна към шпионката и бавно отдръпна ръката си от рамото на момчето. После внимателно го събуди. Джин лао забеляза уплашените зелени очи върху слабичкото лице. Рен Рен му се усмихна и го щипна по бузата. Момчето му отвърна. Китаецът се изправи във ваната и го дръпна да стане. И двамата бяха голи.

— Синът ти също е привлекателен мъж — прошепна Джин лао, впил поглед в шпионката.

— Сигурна съм, че ако го помоля, той ще бъде поласкан да…

— Не, Мама Лиу, бялото момче. То е много… интересно, както ти сама каза.

Джин лао видя, че момчето трепери след топлината на ваната. Рен Рен бръкна във водата и извади калъп сапун. Поля с черпака главата на момчето, после започна да търка със сапуна гърдите и стегнатия му корем, усмихвайки се към шпионката. Момчето несигурно се усмихна, когато мъжът започна да сапунисва тялото му, но послушно разтвори крака, за да му позволи да достигне областта около слабините и задника. Рен Рен внимателно го обърна, за да може Джин лао да види стегнатите му бедра и бузи, после отново го завъртя. Продължаваше да го търка между краката и Джин лао с възбуда забеляза началото на малка ерекция. Мама Лиу затвори шпионката. Той въздъхна.

— Трябва да си пазите силите — каза тя, — но се надявам, че сте доволен.

— Не само това. Заинтригуван съм, Мама Лиу. Само ти знаеш как да доставиш удоволствие на стареца.

— Приготвила съм ви стая. Рен Рен ще доведе момчето след известно време. Можете да отидете там и да си починете или да пиете чай с мен, докато бъдат готови. Или бихте предпочели да ви приготвя лула опиум?

— При тези обстоятелства чаят ще ми дойде добре. Освен това изгарям от любопитство. Къде го откри?

Мама Лиу го отведе обратно в стаята си и му наля чай.

— Не би трябвало да ви казвам — започна тя, — но знам, че мога да разчитам на дискретността ви. Това е синът на лудия мисионер.

— Трябваше да се досетя — въздъхна Джин лао. — Разбира се, момчето, което изчезна преди няколко седмици. Онова, което старият доктор търси. Значи ти си го прибрала. Надявам се, че не си го отвлякла. Би ми било трудно да одобря това.

— Не бих направила подобно нещо. Рен Рен го откри, след като беше избягал. Бил с една от неговите улични банди и те го довели тук на сигурно място. Както знаете, Рен Рен осигурява добра защита. И момчето му е много благодарно.

— Разбира се. Но не се ли тревожиш за последствията? Той е син на чужденец. Знаеш ли, че докторът ходи при мандарина заради него? Каза, че го видели да отива към Черните хълмове.

— Не беше ли умен ход от страна на Рен Рен да пусне този слух? Помощникът на доктора Чжан Ерхао е от Черните тояги и не беше трудно да го убеди. Пък и само докторът се интересува от момчето. Семейството му изглежда се радва, че се е отървало от него. Не бих искала то да изчезне след всички тези усилия, но ако това се наложи, добре е, че можем да припишем вината на Железния Ван.

— Ти и синът ти сте практични хора. — Джин лао отпи от чая си. — Сигурен съм, че си права. А след известно време никой вече няма да се интересува. Особено, ако му е приятно да работи тук. Предполагам, че това иска, а не е просто любовна връзка със сина ти.

— Ще разберем след тази вечер. Вие сте първият клиент, който си плаща, Джин лао, и съм сигурна, че можете да бъдете много убедителен.

— Клиент, който си плаща?

— Грешка на езика. Но не сте ли съгласен, че удоволствието си струва поне десет таела?

— Да, ако имах десет таела. Но, както знаеш, заплатите в ямена…

— Само ви дразнех, Джин лао. Вие сте ми като роднина и не става и дума да ми плащате. Не се тревожете за момчето. Сигурна съм, че Рен Рен добре го е подготвил. Той винаги успява. А ако има проблеми, винаги можем да разчитаме на Железния Ван, нали?

— Това би ме натъжило — каза Джин лао. — Момчето е много хубаво. Рядко откритие. Изобщо не прилича на варварин. „Робини от Юч, с нежна гладка плът, момчета от Ши с блеснали очи…“ А помниш ли стиховете на Ли Хе? „Момче от запада с къдрави коси и зелени очи във високата кула в тихата нощ свири на бамбукова свирка…“ Много си щедра към бедния старец, Мама Лиу.

— Готова съм на всичко, за да ви доставя удоволствие. Да можех някой ден да направя същото и за самия мандарин. Това би било чест за моя дом.

— Мандаринът вече си има много хубави наложници. И доколкото знам, не се интересува от момчета, дори чужденци.

— А от чужденки?

— Къде ще намериш чужденка, Мама Лиу?

— Как намерих момчето?

— Първо намери чужденка, после ще говорим.

— Смятате ли, че ще се заинтересува?

— Убеден съм, но няма да намериш. Поне в Шишан.

— Може да открия в Шанхай.

— Първо я намери, после ще говорим.

Рен Рен бавно влезе в стаята и седна на леглото.

— Готов е — каза той, захапвайки ябълката, която бе взел от купата на масата.

Майка и син придружиха стареца до спалнята, подготвена до парилнята. Мама Лиу изчака до шпионката. Рен Рен й бе казал, че момчето няма да създава проблеми на Джин лао, но тя искаше да се убеди. Синът й бе нетърпелив.

— Готов е, мамо — повтори той. — Има дарба. Дори не се наложи да го бия. Прави го заради мен. Обича ме. За всеки случай го натъпках с опиум. Всичко ще бъде наред.

— Искам да видя — каза тя. — Джин лао е важен за нас.

— Джин лао е отвратителен стар духач — каза Рен Рен. — Защо ни е притрябвал мандаринът, щом имаме Черните тояги?

— Кой мислиш ги ръководи? — отсече тя. — Твърде нископоставен си, за да знаеш.

— Не ти вярвам — каза той, но не си тръгна.

Приклекна намусен на пети до майка си, когато тя отмести мандалото и залепи око на шпионката.

Хирам се беше сгушил самотно в края на леглото. Джин лао бе съблякъл робата си и седеше по бельо, любувайки се на момчето. Докато Мама Лиу гледаше, той стана от стола и приседна до Хирам. Дългите му ръце обгърнаха раменете на момчето и потънаха в гънките на зелената копринена пижама, галейки гърдите му. Хирам се усмихна отнесено. Със затворени очи Джин лао продължаваше ласките си, насочвайки се към слабините му. Хирам се разтрепери и започна да стене на своя език:

— Не, не искам.

Леко се опита да отблъсне Джин лао. После го бутна по-силно и възрастният мъж изгуби равновесие. Ядосан, той плесна момчето два пъти през лицето. То изстена, после раменете му увиснаха. На лицето му отново се появи мъртвешката усмивка и Джин лао продължи да изследва тялото му.

Мама Лиу доволно изсумтя.

— Всичко ще бъде наред — каза тя и затвори шпионката.

— Нали ти казах! Кога не е било наред? — нацупено отвърна Рен Рен. — За какво още ти трябвам тази вечер?

— Трябва да говорим с варварина Де Фалан за Шен Пин. Иска да я откупи.

— Кажи му да си гледа работата — каза Рен Рен. Очите му ядосано се присвиха. — А онази пачавра ще пребия от бой.

— Нищо подобно — каза Мама Лиу. — Тя е единственото момиче, което е съгласно да спи с него и от това печелим много.

— Всяка от тези курви ще чука и магаре, ако й заповядам. Майната им на парите.

— Хайде, успокой се. Искам да се държиш добре и да се намесиш само ако той създава проблеми. Но съм сигурна, че ще бъде разумен. Не искаме да го изгубим като клиент.

— Не ме интересува. Много от нас не искат тези презморски плъхоядци изобщо да идват в дома. Не си ли чула? В страната стават разни неща. Знаеш ли какво са направили Юмруци за справедливост и хармония във Фусин? Някой ден ще се отървем от тези варвари завинаги.

 

 

Франк Деламер търпеливо чакаше в залата за пиршества с Шен Пин. Търговците, с които бе вечерял, вече си бяха тръгнали. Двамата седяха на прилично разстояние един от друг на кушетката, тъй официално, сякаш се бяха срещнали в чакалнята на гарата. Когато Мама Лиу и синът й влязоха, той стана. Дългите му ръце трепереха, а голямата му глава се клатеше настрани, докато се опитваше да се усмихне предразполагащо. Притесняваше се от този разговор.

— Скъпа мадам Лиу — извика той, — за мен е удоволствие!

Мама Лиу елегантно приседна на един от столовете.

— Де Фалан сяншен — усмихна се сладко тя. — Винаги сме поласкани от посещенията ви при нас. С какво мога да ви помогна днес? Надявам се, че сте доволен от обслужването. Дано момичетата ми не са ви уморили с безкрайните си приказки. — Тя кимна любезно към Шен Пин — ниско момиче с кръгло лице, което с ужас гледаше право пред себе си.

— Не, не, мадам Лиу. Определено съм доволен. Обслужването беше отлично.

— Тогава с какво мога да ви помогна? Моля, седнете.

— Ами, става дума за Шен Пин.

Той сложи една от големите си ръце върху нейните. Момичето се вцепени.

— Да не би Шен Пин да ви е ядосала с нещо? Друго момиче ли искате?

— О, не, точно обратното. Тя е чудесна. Във всяко отношение. Много я харесвам.

— Радвам се да го чуя.

— Мисля, че и тя ме харесва.

— Всички ние ви харесваме, Де Фалан сяншен.

Франк неспокойно се размърда.

— По-добре ли ще се чувствате, ако помолим сяо Шен да ни остави за малко? След като искате да говорим за нея.

— Това не е лоша идея. Шен Пин, имаш ли нещо против?

Рен Рен, който се бе облегнал до вратата, даде знак с брадичка на момичето, което побърза да излезе, избягвайки да го погледне. Франк сключи ръце, пое си дълбоко дъх и сякаш взел решение, погледна Мама Лиу в очите.

— Бих искал да я откупя. Да я взема да живее при мен.

— Не ви разбирам. Шен Пин работи тук.

— Знам, но чух, че ако се споразумеем за цената — а тя сигурно е висока, — това чудесно момиче може да бъде откупено. С радост ще платя за нея.

— Разбирам — каза Мама Лиу. — Това е много ласкателно за Шен Пин. Сигурно ви е доставила голямо удоволствие.

— Тя е чудесно момиче. Знам, че вече остарявам и не съм кой знае какъв красавец, а океански дявол^[1]. Но я харесвам и искам да се грижа за нея…

— Това е много неприятно.

— Неприятно? Не разбирам.

— Виждате ли, Шен Пин има много задължения. Много други клиенти, Де Фалан сяншен, които ще бъдат разочаровани, ако тя ни напусне.

— Много клиенти ли? — Зачервеното лице на Франк стана почти пурпурно.

— О, да, тя е едно от най-надарените ни момичета. Много е търсена. Вие знаете колко е опитна, особено в леглото. Не би било деликатно от моя страна да ви напомням всички техники, които е овладяла. Специалистка е в изкуството на любовта и затова е много популярна. Всеки ден има много ангажименти.

— Всеки ден ли?

— Да, сутрин и следобед, а вечер е понякога с вас, понякога с други. Много я търсят. Изключително се гордеем с нея и се тревожим, че се изморява. Не е ли така, Рен Рен?

Синът й изсумтя.

— Както виждате, Де Фалан сяншен, в затруднение съм. Въпросът не е в парите. Трябва да мисля и за другите си клиенти. Ако тя дойде да живее с вас, ще трябва да се връща сутрин и следобед, за да изпълнява задълженията си тук. А това едва ли би ви се харесало.

Франк се изкашля.

— Нямах това предвид. Надявах се, че само аз съм с Шен Пин. Мислех, че сме се разбрали.

— Не, Де Фалан сяншен, не правя изключения. Това е публичен дом. Нашите момичета обслужват всички клиенти.

— По дяволите, винаги съм ви плащал по-скъпо. Мислех, че Шен Пин е…

— Само ваша? О, не. Но е много щастлива да се грижи за вас, когато дойдете. Нито едно от момичетата ни не се занимава само с един клиент.

— Ами майор Лин и Фан Имей? Тя се вижда само с него.

— Фан Имей? Фан Имей ли ви харесва, Де Фалан сяншен? Ще видя какво мога да направя.

— Не ме интересува! Аз… Исках само да отведа Шен Пин оттук, защото мислех, че тя… Тя ми каза, че не е имала други любовници. Или поне че са били малко. Знам, че това е публичен дом, не съм роден вчера. Но тя… тя каза, че съм… по-специален. Че съм мил с нея. — Гласът на Франк беше одрезгавял от притеснение.

— О, момичетата биха казали всичко, за да бъде клиентът доволен — пискливо се засмя Мама Лиу. — Това е част от работата и уменията им. В изкуството на любовта винаги има притворство. Шен Пин има много любовници. Тя е изключително опитна, гордост за нашия дом. Разбира се, тя е и много съвестна. Често ми е казвала какво ви доставя най-голямо удоволствие — „Свиря на флейта, докато пия от нефритения фонтан“, „Мокри жаби между локвите“, „Диви патици летят назад“, „Феникс в червена пещера“, „Разделяне на цикадите“, „Преплетени копринени буби“… Да продължавам ли? Вие сте енергичен човек. Естествено, аз я карах да практикува всички тези техники и с другите си клиенти, за да ви доставя още по-голямо удоволствие…

— Тя ли ви каза всичко това? — прошепна Франк, почти нечуто.

— Разбира се. Ние прекарваме много време в обсъждане как да ви задоволи най-добре, Де Фалан сяншен. Вие сте много ценен клиент. Говорихме и за тази чудесна идея — да я отведете от тук. Аз й препоръчах да ви заблуди. Не се ядосвайте, уверявам ви, че каквото и да ви е казала, е било с най-добри намерения. За да бъдете още по-доволен.

— А аз й повярвах! Господи, какъв глупак съм.

Мама Лиу знаеше кога да замълчи. Рен Рен се прозя и плю на пода. Франк седеше нещастен на стола си. Изкашля се, после се опита да се усмихне сухо.

— Изглежда, се държах като глупак, мадам Лиу. По-добре да си вървя.

— Искате ли Шен Пин да ви чака в стаята?

— Не, тази вечер съм уморен. Все пак, благодаря. Платих вечерята. Лека нощ.

Мама Лиу се изправи на крака.

— За мен е винаги удоволствие, Де Фалан сяншен. Надявам се, че скоро ще ви видим пак. Прислужницата ще ви изпрати.

Тя наблюдаваше как той взе шапката си от закачалката и с приведени рамене излезе през вратата. Рен Рен се отпусна на един стол.

— Гениално, мамо — изсмя се той. — Мисля, че се отърва от него завинаги.

— Ще се върне — каза тя. — Винаги се връщат. — После сложи ръка на челото си. — Главата ме заболя. Денят беше тежък. Той може би вече няма да иска Шен Пин. За всеки случай трябва да подготвиш някое друго момиче за тази космата маймуна.

— Фан Имей ли?

— Фан Имей принадлежи на майор Лин и ти го знаеш. Опитай с Чен Мейна, и без това за нищо не става. — Тя се прозя. — Рен Рен?

— Да, мамо.

— Промених решението си. Най-добре хвърли един хубав бой на Шен Пин. Не ме интересува дали ще й останат белези. Нека малката кучка страда.

— С удоволствие, мамо — каза Рен Рен, прозя се, протегна се и тананикайки си ария от операта „Пекин“, бавно излезе. Дрезгавият му глас постепенно заглъхна. Останала сама, Мама Лиу си избра една клечка от масата и разсеяно започна да си чисти зъбите.

 

 

Майор Лин се бе опънал настрана върху смачканите завивки. Неспособна да заспи, Фан Имей лежеше по гръб, заслушана в тихото му хъркане. Хладният бриз повдигна копринените завеси и прошумя във върбите отвън. Фан Имей погледна нагоре към отражението им в огледалото, монтирано над леглото. Майор Лин беше в сянка, но лунната светлина, която проникваше през отворения прозорец, падаше върху нейното тяло, придавайки му оттенък на слонова кост. Бледото й отражение в огледалото изглеждаше странно нереално, като дух или труп, увиснал над нея. Лицето се очертаваше като блестящ бял овал сред тъмните вълни на косите, разпилени по възглавницата и раменете й. Тя лениво съзерцаваше очертанията на това отделено тяло, носещо се над нея, наблюдавайки преценяващо онези негови части, които се харесваха на клиентите й: сенчестите извивки на гърдите и корема, тъмния кладенец на слабините между бялата плът на бедрата, тънките стройни крака, завършващи с нежните чуканчета и превръзки на ходилата. Но кожата на това призрачно отражение беше бледа и безжизнена. Тя се зачуди дали така щеше да изглежда, ако умре и я занесат в Дома на покойниците. Купчина неподвижна плът. Като парче свинско на пазара. При тази мисъл, Фан видя как трупът над нея се усмихва. Знаеше, че и самата тя го прави. Каква горчива ирония. Може би фигурата в огледалото бе истинската Фан Имей, а онази, която лежеше на леглото отдолу, бе само красиво подобие, механично усвоило изкуството да прави любов. Все пак, ако сърцето и душата й бяха вече мъртви, не би ли трябвало и тялото й да е мъртво? Винаги бе смятала, че животът й свърши в деня, когато баща й беше погребан и я доведоха тук. Беше ли мъртвото създание на тавана предназначено да й напомни за реалността? Спомни си поемата на Ли По за Чуан Це: „Дали Чуан Чу сънуваше, че той е пеперуда, или пеперудата сънуваше, че е Чуан Чу?“ Беше ли истинската Фан Имей отдавна мъртва, труп в огледалото, сънуващ, че е проститутка, която продължава да живее в Двореца на небесната наслада? Облак закри луната и образът над нея изчезна. Копието на леглото въздъхна и потръпна. Студът, който изпитваше, беше истински.

Тя се уви в копринения си халат. За миг постоя до леглото, гледайки спящия майор Лин. Има красиво лице, помисли си тя, но дори в съня веждите му бяха сбърчени, а устата — изкривена в арогантна усмивка. Това му придаваше жесток вид. Несъмнено това изражение му бе помогнало в кариерата на воин, но то не показваше истинския мъж или момче, за каквото тя го смяташе понякога. Съжаляваше го. Той бе толкова горд. Може би само тя познаваше слабостта и несигурността, които се криеха в него. Внимателно, за да не го събуди, тя го покри с чаршаф. Той се размърда и промърмори нещо в съня си. След малко отново захърка. Тези дни пиеше много. Когато беше пиян, често бе агресивен, но тогава се любеше набързо и нехайно, а после бързо заспиваше. Тя предпочиташе това пред нощите, когато настояваше да демонстрира мъжката си сила и минаваха дълги часове, преди да стигне до „Облаците и дъжда“. Понякога това изобщо не ставаше и тя трябваше да го бие с върбова пръчка, докато бъде готов да опита отново. Фан се чудеше защо Мама Лиу разпространява слухове, че той я бие. Другите момичета й се смееха зад гърба, знаейки, че ще ги чуе. Всъщност винаги тя беше тази, която използваше пръчката. Чудеше се дали болката, която той искаше да му причинява, не бе наказание за някакъв срам, който изпитваше вътрешно. Но с други клиенти бе принудена да прави далеч по-ужасни неща, да не говорим за отвратителния Рен Рен. Въпреки избухливите си настроения, с майор Лин тя се справяше лесно.

Имаше късмет, че той я закриля. Така си отдъхваше от мизерията на общите помещения, но не си правеше илюзии. Въпреки чувството му за собственост и привързаността, която проявяваше към нея, някой ден щеше да му омръзне. И тогава щеше да бъде беззащитна срещу обидите на Мама Лиу и останалите момичета. Рен Рен неминуемо щеше да си отмъсти. Беше чувала писъците, които долитаха от колибата в края на най-отдалечения двор, където той заключваше момичетата, заслужили специално наказание. Тя се ужасяваше от мъченията, които щеше да понесе, и изтръпваше при мисълта за тях, но се беше примирила с лошия си късмет и дълбоко в себе си се бе предала. Беше се научила да очаква всичко от живота.

Имаше моменти, когато се чувстваше слаба. Понякога, както тази вечер, когато се бе взирала в трупа над себе си със завист, копнееше за забравата на смъртта. Веднъж, след неприятна пиянска сцена с майор Лин, когато той бе плакал от самосъжаление, а после я бе зашлевил, обвинявайки я, че не му е вярна (тя не можеше да разбере защо Мама Лиу измисляше тези лъжливи истории), го бе изчакала да заспи. После, сигурна, че на следващия ден той ще я напусне и неспособна да се примири с перспективата за бъдещите мъчения на Рен Рен, се бе покачила на един стол и бе вързала пояса си на една кука с намерението да се обеси. Но лотосовите й крачета се бяха подхлъзнали от стола, преди да успее да върже примката. Майор Лин се бе събудил и сънливо я бе повикал в леглото. После я бе любил нежно, шепнейки й мили думи, а тя бе лежала под него, разтърсвана от беззвучни ридания, докато момиченцето, което беше някога, плачеше в пустотата на душата й.

Напоследък Фан често мислеше за баща си, особено когато беше сама в павилиона. Години наред се бе опитвала да погребе всички спомени за предишния си живот. Мама Лиу, която не можеше да я накара да обслужва други клиенти заради майор Лин, бе много изобретателна и й намираше какви ли не унизителни задължения през деня, когато го нямаше — през повечето време тя носеше кофи с изпражнения от нужника, за да ги зарови в ямата, метеше листата от пътеките или чистеше в кухните. Но това не й отнемаше цялото време и когато останеше сама в сенчестия павилион, докато свиреше на цитра и гледаше през прозореца към градината с върбите, тя се отдаваше на носталгията. Спомняше си живо слънчевия следобед, когато баща й търпеливо я бе учил да свири на този инструмент, добродушния му смях, когато сгрешеше или как гордо й акомпанираше на флейта, когато научеше някоя мелодия. Когато порасна, тя му свиреше в кабинета, докато той седеше на бюрото си с четчица в ръка и рисуваше изящни птички или цветя. Винаги се бе отнасял с нея като към сина, който не бе имал. Тя почти не помнеше майка си, но той не се бе оженил, нито си бе взел наложница след смъртта й. Когато Фан стана на шест години, той я научи да чете и обичаше да й рецитира на глас откъси от класиката или да насочва ръката й при първите й несръчни опити с калиграфията. Знаеше че са бедни и живеят от мизерните подаяния на богатите й чичовци, но не бе осъзнала колко много презираха те кроткия учен, който бе пропаднал на имперските изпити и никога не бе проявил интерес към семейното предприятие. В неговата компания детството й бе минало щастливо. Той винаги пееше. Докато беше малка, повечето сутрини я водеше в двора на храма, за да пускат хвърчила. Фан си го спомняше да тича по алеите между лехите, а голямото хвърчило да подскача по земята след него. Помнеше как, седнал на леглото, й четеше приказки. Помнеше веселите искрици в очите му.

Когато чумата пламна в Шишан, те бяха затворени в своя малък свят. Баща й се бе шегувал с треската и бучката под мишницата си, но тя се бе увеличила и един ден, горящ от треска в леглото си, той не я бе познал. Тя бе чула за доктора чужденец, който бе пристигнал в града и имаше чудодейни лекарства. Разказали й бяха, че приемал да му плащат само с плъхове и бе прекарала ужасна сутрин, търсейки гризачи под ламперията и подовете. Най-накрая бе решила да отиде на сметището, където откри трупа на голям черен плъх, покрит с бълхи. Преодоляла страха си, тя го бе увила в кърпичка и бе хукнала из града, търсейки доктора. Когато го намери, беше вече вечер. Тогава за пръв път бе видяла презокеански дявол. С дребната си фигура и смешни бакенбарди, той й напомняше на съсухрена мишка, но уморените му очи излъчваха нежност, а усмивката му беше добра. Когато му показа плъха, той се разсмя. После й позволи да го заведе за ръка в къщата на баща си. Той стенеше и се мяташе в леглото, облян в пот. Докторът внимателно го бе измил с кърпа, натопена в гореща вода. След известно време се бе появила някаква странна чужденка. Облечена беше в черна роба с бяла качулка, но лицето й беше приветливо, а бузите — червени като ябълки. Очите й също като на доктора бяха уморени. Той си тръгна, но жената остана при баща й през нощта, като миеше тялото му на определени интервали, а понякога коленичеше на земята с ръце пред лицето. Фан Имей предположи, че призовава чуждестранните духове да й помогнат. Докторът се върна призори, но баща й вече беше мъртъв. Той го прегледа набързо, после се обърна към нея тъжно и я прегърна. Тя бе заплакала на рамото му.

— Но аз ви донесох плъх! — беше извикала. — Донесох ви плъх!

Той я бе погалил по косата.

— Знам, знам — беше повторил успокоително.

Тя бе погледнала в очите му и бе видяла в тях неизмерима тъга.

Докторът бе помолил един съсед да повика чичо й. Беше й обяснил търпеливо, че трябва да я остави. В града имало много болни. Но жената, Катерина, щяла да постои с нея, докато чичо и дойде. Тя почти не помнеше подробности от последвалите два дни. Спомняше си белите роби, които тя и чичовците й бяха облекли, докато следваха общинската катафалка извън града. В онези ужасни времена нямаше индивидуални погребения. Помнеше дима и мириса на гасена вар. От погребалната яма я бяха завели направо в Двореца на небесната наслада. Мама Лиу се бе държала добре с нея, почерпи я със сладкиши, докато с чичо й се пазаряха. Същата нощ Рен Рен бе дошъл в стаята й. Оставаха четири дни до шестнадесетия й рожден ден.

Фан Имей въздъхна и се облегна на перваза, гледайки върбите. Чуваше тежкото дишане на Лин зад себе си. Градината изглеждаше бяла на лунната светлина. Искаше й се да посвири на цитра, но не смееше, за да не го събуди. Затова си затананика наум. Беше се научила да свири популярни мелодии заради клиентите си, а майор Лин обичаше бойките песни, в които се разказваше за война и завоевания. Но когато останеше сама, тя предпочиташе да свири запомнящите се, меланхолични мелодии по стихове на Ли Чинчао, поетеса от времето на династията Сун, живяла също тъй самотно като нея.

„Тамянът вече е изстинал

в мангала. Брокатените ми

завивки се издигат върху леглото

като вълните на океана. Ленива съм,

когато стана и косата ми

виси несресана. Не съм посегнала

към тоалетната си масичка. Оставям

спуснати пердетата, докато слънцето

в небето се издигне.

Тази раздяла ме съсипва.

А разстоянието между нас ме ужасява.

Копнея за последен път да поговорим.

Ала оттук нататък между нас

мълчание навеки ще цари.

Така съм изтощена,

но не от болест, ни от вино,

нито дори от есента.

Всичко е свършено и

непрестанно тази песен пея —

«Сбогом завинаги».

Но все забравям думите.

Умът ми вечно е във Ву Лин.

А тялото ми е затворник

във тази стая над мъгливата

река, като нефрит зелена —

единствената ми другарка

през тези дни безкрайни. Аз гледам

надолу по реката, надалече,

до хоризонта, но навсякъде

откривам само собствената си тъга.“

Тя видя две фигури бавно да се придвижват през градината. Мама Лиу накуцваше, следвана от висок мъж, чието лице бе скрито под черна качулка. Навярно беше важен клиент, задоволен след мъките на някоя от нещастните й другарки по съдба. Знаеше, че другите момичета не я харесват. Повечето й завиждаха. Всички, освен Шен Пин. Грозничката бъбрива Шен, която обичаше и бе обичана от варварин. Варварин, който се отнасяше добре с нея. Тя знаеше, че тази вечер любимият й ще поиска да я откупи. Страстно се надяваше Мама Лиу да приеме цената, която той щеше да й предложи. И преди се беше случвало. Следобед Шен Пин бе дошла при нея с блеснали от възбуда очи. Фан Имей я бе поздравила. Сърцето й се беше свило при мисълта, че ще изгуби приятелката си, но същевременно се радваше на щастието й. Бяха си поплакали прегърнати, Шен Пин — от щастие, Фан Имей — със смесени чувства заради раздялата им. После приятелката й беше избягала, страхувайки се, че могат да я видят.

Един облак за миг скри луната. Фан Имей се прозя. Беше уморена.

Внезапно дочу плач и видя фигурата на Рен Рен на двора да тегли нещо след себе си. Беше Шен Пин. Той я дърпаше за косата, а тя се препъваше зад него, хлипайки от болка и страх. Фан Имей замръзна. Имаше само едно място, където би могъл да я води по това време на нощта. Скоро щяха да се чуят писъци, но колибата беше твърде отдалечена и гостите нямаше да бъдат обезпокоени.

Тя стоеше мълчаливо до прозореца, блед силует на лунната светлина. Умът й отново бе парализиран, чувствата — погребани. След час бавно се върна до леглото и внимателно легна до майор Лин. Луната излезе от облаците и Фан безизразно погледна трупа, който висеше над главата й.

 

 

Франк Деламер прекара по-голямата част от нощта с бутилка уиски и се събуди на фотьойла си, когато слънцето проникна през прозорците и прислужницата Ма Ай започна да почиства жилището му. Не беше изненадващо, че има махмурлук. Езикът му беше надебелял, устата и гърлото — сухи, а в слепоочията усещаше остра болка. Отне му известно време, за да се осъзнае поне донякъде. После се вгледа в часовника на прозореца и изстена. Беше закъснял за срещата си с господин Дин, бояджията на платове от Цицихар. Изобщо не му се искаше да го вижда, поне тази сутрин, а и определено не се чувстваше в настроение да изнася лекция как се обработват кристалите за сапуни, но никога досега не бе пренебрегвал задълженията към компанията си. Приятелят и партньорът му Лю Джинкай беше убеден, че господин Дин е ключът към ново разширение на пазара на неговите сапуни и кристалите натриев карбонат на Франк в Северозападна Манджурия — чак до Хайлар, така че нямаше как да се измъкне от задълженията си. За честта на „Бабит и Бренър“ Франк заряза спомена за разбитото си сърце между мръсните пепелници и празните бутилки около стола си и като рошав морж сомнамбул се запрепъва към вратата, успявайки някак си да измърмори няколко учтиви думи на придирчивата Ма Ай по пътя си.

Франк бе наел жилище в малък хотел, който имаше собствен ресторант и пералня, както и повечето удобства, необходими за един ерген. Персоналът беше свикнал с навиците му, затова го чакаше голяма чаша горещо кафе и конярят бе изпратен да доведе коня му. Когато горещата, сладка течност се разнесе по тялото му (беше му отнело месеци търпение, докато ги научи да правят кафето му както трябва), умът му се върна към нормалното си състояние. Когато мислите му се изясниха, споменът за унизителния разговор с Мама Лиу ярко проблесна в паметта му и той бе залян от чувство за тъга и съжаление. То не изчезна и когато уморено възседна коня си и се отправи към главната улица, а после към градските порти. Срещата му беше в склада на „Бабит и Бренър“, близо до бъдещата железопътна гара, така че господин Дин щеше да има възможността да види процеса на производство на кристали в действие. Пътят през полето беше дълъг, но Франк не обръщаше внимание на идиличната гледка — вършитбата на просото и червенеещите се листа на кленовете край пътя. Беше потънал в мрачни самообвинения.

Наистина беше повярвал, че тя го обича. Това бе трагедията. Какъв глупак! Какъв слепец… Знаеше, че онова, което беше предложил, не бе почтено. Винаги имаше нещо съмнително в това мъж на средна възраст да заживее с младо момиче, при това бивша проститутка. А очевидно тя не искаше да се откаже от занаята си, помисли той горчиво. Разбира се, цялата работа щеше да се усложни още повече заради пристигането на дъщеря му другия месец. Беше открил подходяща къща, която смяташе да купи на Шен Пин и намерението му беше да живеят отделно, докато Хелън Франсис свикне с идеята. Но как щеше да я убеди, изобщо не се беше замислял. А сега нямаше да му се наложи. Може би така беше по-добре. Какъв мечтател се бе оказал! Въобразявал си беше, че Хелън Франсис и Шен Пин, които бяха почти на една и съща възраст, ще станат добри приятелки. Представял си бе как всички отиват на излет. Как ли пък не, излет!

Как беше успяла да го заблуди тъй умело? Би трябвало да бъде по-умен. Какво беше казал на Мама Лиу? Че не е роден вчера? Ама че шега. Беше наивен като пеленаче. Лю Джинкай и останалите сигурно го смятаха за пълен идиот. Е, може би Лю Джинкай не му се присмиваше. Беше му съчувствал като истински приятел. Но какво унижение! Колко жалък се бе почувствал! Какво беше казала Мама Лиу? „В изкуството на любовта винаги има притворство.“ А той беше повярвал на всичко. Трябваше да се досети. Джин Шангуй го беше предупредил съвсем откровено, преди за пръв път да отиде в Двореца на небесната наслада. И досега ясно си спомняше разговора им.

Седяха в кантората на Джин и пиеха чай. Джин се бе привел напред, очите му блестяха над очилата, а на топчестото му лице грееше широка усмивка.

— Първокласно заведение! — беше му казал той. — Не е обикновен вертеп, не прилича на онези места, които имате в Европа. Трябва да ухажваш момичетата. Те няма да легнат с теб първия път, нито втория, дори третия и четвъртия. Това е игра. Те ще те ласкаят и ти тях. Ще им носиш подаръци. Ще флиртуваш с тях.

— Но какъв е смисълът? — беше попитал Франк. — Нали е публичен дом?

— Разбира се. Но какво удоволствие е просто да си купиш парче месо? Тези момичета са изключителни. Притежават много таланти. Като феи са. Свирят, пеят, танцуват рецитират поезия.

— Китайска поезия. Много вълнуващо, няма що.

— Тогава слушай музиката. Помисли си, Де Фалан. Ако искаш само да вкараш нефритения си жезъл в цвета на орхидеята, ще те заведа на някое от онези места зад храма, когато пожелаеш. Но тези момичета ти създават илюзията за любов. А най-хубавото в любовта е трудната победа. Представи си какво огромно удоволствие, какъв екстаз ще изпиташ, ако ухажването ти се увенчае с успех и момичето се съгласи да ти се отдаде, като ти позволи да вкусиш от неговия цвят. Дългото чакане и предвкусването на сладостта му ще те накарат да се почувстваш в рая. След това вече сте двойка и тя ще те чака всеки път, когато отидеш там. Като съпруг и съпруга.

— Не искам да отида там и да се оженя — беше казал Франк.

— Казах ти, това е само игра. Когато се умориш от момичето, можеш да говориш с Мама и тя ще ти представи някое друго — така отново можеш да вкусиш удоволствието от ухажването.

— Струва ми се много трудоемко — беше се засмял Франк, — но когато си в Рим, бъди римлянин. Готов съм да опитам.

И, разбира се, беше паднал в капана. Беше захапал стръвта като шаран. Още първата вечер се бе запознал с Шен Пин. Тя беше по-ниска и по-грозничка от останалите, но имаше весело, засмяно лице и не спираше да бърбори. Цяла вечер двамата бяха играли на различни игри. Тя се бе преструвала на уплашена от големите му мустаци, беше се шегувала и с големия му червен нос, питайки дали другите части от тялото му са също толкова огромни. После се бе засмяла на собствената си дързост и бе скрила лицето си в ръце. Франк се беше прибрал пиян като лорд, смеейки се от радост при всеки спомен за нея.

Бяха му нужни десет посещения за един месец. Джин Шангуй се бе оказал прав — ухажването не само изглеждаше естествено, но и беше много приятно. Франк имаше чувството, че отново е млад, свенлив ухажор. Странно бе, че очакването да спи с нея постепенно бе минало на заден план. Той откри, че се наслаждава на компанията й, на дрезгавия й глас, на начина, по който игриво дърпаше мустаците му или се смееше, когато рошеше космите по ръката му. Приятно му беше да я учи да свири английски народни песни на флейтата. Резултатът караше често и двамата да се заливат в смях. Откри, че може да й разказва за живота си, за дъщеря си в Англия, дори за работата си, непринудено и съвсем свободно, защото тя внимателно го изслушваше. Но по-често му стигаше да се усмихва добродушно, докато тя клюкарстваше за другите момичета, лакомо му описваше любимите си ястия или му разказваше за животните във фермата, където беше отраснала. Колко добре се беше справила, горчиво си помисли той. Как хитро го бе подвела.

Една вечер тя не го очакваше в помещението, където обикновено се срещаха и пиеха. Вместо нея там завари хитро усмихнатата Мама Лиу, която го нарече дяволски късметлия, привлекателен и неустоим мъж и дори му подметна по-грубички намеци. С нарастващо нетърпение той я последва нагоре по стълбите до третия етаж, където никога дотогава не бе стъпвал. Там тя отвори една от вратите в дългия, пищно украсен коридор. Шен Пин беше вече в леглото. Малката й главица се показваше измежду чаршафите, косата й бе разпиляна върху възглавницата. Той разбра, че е гола. Притесни се, когато видя, че едно от очите й е насинено, сякаш я бяха ударили с юмрук, но тя му обясни, че се подхлъзнала на стълбите. Опита се да се засмее, но смехът й прозвуча неестествено. Струваше му се, че и тя е нервна като него. Тогава се запита дали въпреки многобройните часове прекарани заедно, момичето не се отвращава да стигне до интимност с чужденец. Внезапно си даде сметка колко голям и грозен навярно й изглежда. Но тогава тя се протегна и тихичко го повика в леглото. Той седна до нея и хвана ръката й. Влажните й кафяви очи сериозно се взряха в неговите. Изражението на лицето й беше тъжно и някак питащо. Франк си припомни първата си брачна нощ преди много години. Така го бе гледала и младата му съпруга — със смесица от очакване и безпокойство. Не вярваше Шен Пин да е девица, след като работи в публичен дом, но внезапно изпита усещането, че му предстои първа брачна нощ. Тази нощ той наистина се почувства като младоженец, а Шен Пин беше младата му съпруга. Разбира се, тя не бе девствена, но усещането беше същото — откритието, вълшебната интимност на двама влюбени, които за пръв път се наслаждават на новите си усещания. Сега си даваше сметка колко наивен е бил. След снощния разговор с Мама Лиу можеше само да поздрави Шен Пин за изкусния начин, по който бе успяла да създаде у него това впечатление. Онази вечер той бе изпитал само нежност и обич и вярваше, че те са взаимни. Тя му бе позволила да я води, тихичко беше извикала при кулминацията, а после го бе прегърнала силно, почти отчаяно, докато и двамата заспаха. Сега разбираше, че и това е било преструвка като всичко останало.

Предишната вечер Мама Лиу го бе унизила, вероятно умишлено, като му бе изброила различните любовни пози, които бяха опитвали през изминалата година с Шен Пин, но той й беше благодарен за грубото отрезвяване. Сега разбираше, че онова, което бе смятал за истинска страст, е било само професионално изпълнение, след консултация с мадам. Беше му трудно да го приеме, но не то го бе наранило най-много. За него любенето не беше най-важното. Не сексът го привличаше към Шен Пин, а приятелството й. И след като стана ясно, че то също е било преструвка, той се чувстваше напълно предаден.

Какъв глупак! Не можеше да я вини. Още изпитваше обич към нея. По своите стандарти тя се бе отнесла много добре с него. Тя е съзнателна, бе казала Мама Лиу. И още как! Каква професионалиста!

При последните му посещения те рядко се любеха. Седяха заедно, държаха си ръцете и си говореха как ще живеят заедно, когато Шен Пин бъде свободна. Той й бе обещал да я заведе в Лондон и тя му беше задала стотици въпроси къде ще живеят и какво ще правят. Бяха се целували и прегръщали. Той бе погалил странните й ходила. Отначало те му се бяха сторили отвратителни, но сега ги приемаше като част от нея — също като бръчиците от смях около очите й, които обичаше. Тя се бе представила толкова убедително. Сторила му се беше нетърпелива, любопитна и развълнувана от света, който я очакваше извън публичния дом. Очевидно всичко това е било част от уменията й като смученето на нефритения жезъл и всичките й други номера.

Няма по-голям глупак от стария глупак, помисли си той. Е, за в бъдеще щеше да бъде по-умен. Но дори сега част от него искаше да изтича там и да бъде с нея и Франк осъзна, че трудно ще я забрави. Ако изобщо успее.

В този миг пред него изникна складът на „Бабит и Бренър“. Лю Джинкай и господин Дин стояха до вратата. И двамата бяха в сини роби, черни шапки и черни копринени жилетки, които показваха, че са търговци. Господин Дин носеше кръгли черни очила, с които скулите му изпъкваха повече от обикновено. Лю Джинкай, строен тридесетинагодишен мъж с момчешко излъчване, поздрави приятеля си.

— Днес закъсня, Де Фалан сяншен. Сигурно си прекарал приятна нощ в Двореца на небесната наслада.

И двамата китайци се разсмяха. Бяха в отвратително добро настроение. Франк тромаво слезе от коня. Лю го потупа с обич по гърба.

— И двамата с господин Дин сме нетърпеливи да чуем как е минал разговорът ти с Драконката. Ще бъде ли свободна красивата госпожица Шен? Господин Дин, казах ви какъв неустоим любовник е нашият Де Фалан сяншен. Да го поздравим, че спечели най-красивото момиче в Шишан!

— Промених решението си — рязко отвърна Франк. — Размислих. — Опитваше се да намери начин да обърне всичко на шега. Изобщо не му се говореше за случилото се, но трябваше да запази достойнство пред приятелите си. Лю Джинкай вече го гледаше загрижено, затова Франк се засмя колкото можеше по-естествено. — Твърде млад съм, за да се обвържа завинаги. Нали винаги ме съветваш да си поживея? Е, стари приятелю, да си призная, бях на ръба. Но после реших да последвам съвета ти, преди да е станало късно. За какво му е на един мъж да се обвързва? Ха-ха. Не, от днес нататък съм нов човек.

Господин Дин се усмихна доволно, а Лю се засмя учтиво.

— Госпожица Шен сигурно е много разочарована — каза той, внимателно наблюдавайки приятеля си.

— Такъв е животът — един губи, друг печели — каза Франк, чувствайки как сърцето му се къса. — В любовта и войната всичко е позволено. Пък и защо й е да се обвързва с един стар космат варварин? В морето има още много риба.

— Да — каза господин Дин, който очевидно се наслаждаваше на шеговития разговор. После каза, леко заеквайки: — К-когато дойдете в Цицихар, ще ви заведа на риболов. Н-не сте никакъв рибар, д-докато не уловите някоя от нашите монголски к-красавици.

— Това исках да чуя! — успя да изрази възторг Франк. — Знаех си, че сте тиха вода, господин Дин. Сега вече съм сигурен, че ще се разбираме чудесно.

— Не само това, а и ще забогатеем — каза Лю, тактично сменяйки темата. — Господин Дин с нетърпение чака да му покажеш как се правят кристалите, Де Фалан сяншен.

— С най-голямо удоволствие — отвърна Франк.

Той прегърна сияещия господин Дин и го поведе към склада. През следващите два часа се вглъби в тънкостите на производството на натриев карбонат, обяснявайки съотношението на алкали и вряща вода — 60 килограма вода и 30 килограма натриев карбонат, как да се грее, кога да се бърка, кога разтворът трябва да се изсипе в железни съдове със спирт, който да подпомогне кристалообразуващия процес, как да се отделят кристалите от течността. Господин Дин го следваше, вглеждаше се в съдовете, наредени в двора, и си водеше подробни бележки. После Франк демонстрира предимствата на новата формула, като изпра с обикновена, нетретирана основа и със своите кристали. Най-накрая на чаша чай те обсъдиха приложението им във връзка с боядисването на тъкани. Господин Дин изглеждаше доволен и те обсъдиха по принцип перспективата за начало на доставките в края на есента. Франк му каза, че дотогава ще има млад помощник, който ще придружи първия керван мулета.

— Но няма ли да дойдете лично, Д-де Фалан с-сяншен? З-забра-вихте ли за м-монголските красавици?

Франк, който през последните два часа бе успял да забрави мъката си, почувства как отчаянието му се връща с двойна сила, но състрадателният Лю Джинкай, който вече беше заподозрял, че нещо не е наред, успя отново да насочи разговора към натриевия карбонат. Малко след това двамата с господин Дин си тръгнаха, за да стигнат в града навреме за обяд и Франк остана сам с мрачните си мисли.

Той седна в кантората си и се опита да попълни очакващите го документи, но откри, че не може да се съсредоточи. Вместо купчините писма и доклади виждаше усмихнатото лице на Шен Пин. Неутешимо крачеше из стаята, а главата му пулсираше от махмурлука. Знаеше, че трябва да се захване с нещо, защото иначе ще полудее. Внезапно взе решение, излезе и нареди да му доведат коня. Щеше да отиде до строителния лагер, за да пита Фишер дали знае кога ще пристигнат пътниците от Пекин.

Така или иначе, нищо нямаше да се получи. Трябва да е бил луд да сметне, че Хелън Франсис ще приеме това положение. Навярно щеше да се върне в Англия с първия кораб и никога вече нямаше да проговори на баща си. Нели Еъртън със сигурност не би го одобрила. Той подозираше, че тя и сега не го харесва особено. Едва ли би поканила Шен Пин на чай с монахините. Ситуацията щеше да бъде много конфузна. Добре, че се беше измъкнал. Така беше най-добре за всички.

Ясно беше, че повече не може да се вижда с Шен Пин. Не би могъл да го понесе — не и сега, когато знаеше какво е означавал за нея. Тя не беше виновна. Той се бе държал като глупак. Надяваше се, че тя няма нищо против да загуби един клиент, че това няма да се отрази на репутацията й. Знаеше какво да направи. Ще й изпрати скъп подарък или пари. Може би с писмо. Трябваше да попита Лю Джинкай как се постъпва при подобни обстоятелства. От онова, което Мама Лиу му бе казала, ставаше ясно, че не й липсват други клиенти. Той най-добре от всички знаеше защо е толкова популярна. Съмняваше се, че останалите й клиенти бяха наивни идиоти като него. А може би тя беше специалистка по безнадеждните романтици? Дали го презираше? Клюкарстваше ли за него с другите момичета? Присмиваше ли му се зад гърба? Е, при всички случаи си го беше заслужил.

Предполагаше, че пак ще отиде в Двореца на небесната наслада. Не би могъл да го избегне. Всяка седмица Лю, Тан или някой от другите търговци го канеше на гуляй там. Това беше част от деловите взаимоотношения в Шишан. Не беше нужно да си взима момиче. Доктор Еъртън винаги му беше казвал, че трябва да поправи поведението си. Може би беше дошло времето плейбоят Франк да влезе в правия път? В момента перспективата за нова връзка никак не го привличаше, но той познаваше слабостите си. Ако успееше да забрави Шен Пин, може би един ден щеше да пожелае друго момиче. Но този път нямаше да има илюзии. Щеше да играе също тъй цинично, както всички останали. В един момент Мама Лиу почти му бе предложила Фан Имей, а тя определено беше красавица. „Много над неговата класа“, помисли си той. Но защо пък? Мама Лиу му беше казала, че всички момичета са достъпни. Не му харесваше мисълта да се разправя с майор Лин, но ако той зарежеше Фан Имей…

Какви бяха тези мисли? В ума му изплува спящото лице на Шен Пин върху възглавницата. Мъничкото й право носле, усмихнатите дори насън устни. Косата, паднала върху челото й. Докато яздеше през просените поля, Франк осъзна напълно какво бе изгубил. Гърдите му се разкъсваха от отчаяни ридания, по бузите му се стичаха горещи сълзи. Принуди се да спре коня си малко преди лагера, за да има време да се съвземе преди срещата с хер Фишер.

Докато яздеше през лагера, той забеляза, че строежът на железопътната линия много е напреднал от последния път, когато беше идвал. Преди шест седмици в речното корито бяха забити първите пилоти, а сега мостът вече беше добре оформен. Множество кулита се катереха по него или влачеха талиги с огромни греди и дъски от шлеповете. Изкопът за релсите беше изкопан и се губеше в далечината към Черните хълмове. Франк знаеше, че друга група пробива тунели с взрив нататък. Щом тунелът бъдеше готов, тази част от линията щеше да се свърже с главното трасе, което стигаше до Тиендзин от другата страна на планината. Тогава щяха да поставят само траверсите и релсите и първите локомотиви щяха да се появят в Шишан сред облаци пара. Франк беше много заинтересован от този строеж. Железопътната връзка с Тиендзин и пристанище Таку щеше значително да намали разходите му и сроковете за доставка. Но днес той отчиташе напредъка, без да изпитва предишния ентусиазъм.

Кабинетът на хер Фишер се намираше в малка палатка в центъра на лагера. Когато Франк пристигна, германецът и младият му помощник Чарли Чжан преглеждаха отново плановете на тунела, защото бяха получили резултатите от последните геологически проучвания на терена. Херман Фишер беше нисък, прошарен инженер от Берлин, страстен лютеран и обикновен човечец, който прекарваше повечето от свободното си време в четене на библията. Франк го харесваше, защото винаги бе жизнерадостен, макар чувството му за хумор да бе малко закърняло. Чжан Донгрен или Чарли, както обичаше да го наричат, бе изучил основите на инженерството в Шанхай и беше назначен от Съвета на пълномощниците в Пекин. Докладваше пряко на председателя му Ли Цой Чи и се говореше, че е протеже на самия министър Ли Хун-чан, който наистина се интересуваше много от този проект и все още беше почетен член на съвета. Франк смяташе младия Чжан за скромен, непринуден младеж с дръзки маниери, които му харесваха. Знаеше, че е много компетентен и може да спечели доверието на работниците дори при трудни обстоятелства. Беше го опознал добре и споделяше мнението на хер Фишер, който го смяташе за сериозен човек, който ще доведе Китай до модернизацията и двадесети век. Франк би искал да има такива помощници в „Бабит и Бренър“. Косата на Чарли беше вързана на плитка и той се обличаше като останалите китайци, но Деламер често си мислеше, че умът му работи по европейски. И Чжан, и Фишер го приветстваха с топли усмивки.

— Скъпи господин Деламер — каза хер Фишер, вдигайки глава от картите. — Каква приятна изненада! Боях се, че вече сте ни забравили.

— В никакъв случай — отвърна Франк. — Вие сте прекалено заети. Божичко, мостът много е напреднал. Браво!

— Трябва да дойдете и да видите тунела — усмихна се Чжан, който говореше свободно английски, при това почти без акцент. — Скоро ще поставим първия взрив. Може да го отпразнуваме с излет. Обичам вашите излети, господин Деламер. На тях винаги има добри френски вина и сирене.

— Господин Чжан, Чарли, къде са ти обноските? — смъмри го хер Фишер. — Да почерпим господин Деламер с американското кафе, което толкова обича. Знаем колко сте придирчив, приятелю. А и ни е много приятно да ви видим. Сега седнете и ми разкажете новините. Напоследък съм много зает и нямам време да отида до града.

— Не се е случило нищо особено, поне доколкото знам аз — каза Франк, премълчавайки тъжния отговор, който звучеше в главата му. — Може да сключа сделка с един търговец от Северозападна Манджурия, което много ме радва.

— Това е чудесно — зарадва се Фишер. — Поздравления! Виждаш ли, Чарли, търговците непрекъснато трупат пари, а ние, инженерите, живеем на палатки и работим залудо.

Чжан се засмя безгрижно, докато нареждаше чаши за кафе на масата.

— Господин Деламер е кралят на всички търговци! — възторжено обяви той.

— Едва ли — отвърна Франк. — Просто съм старо куче. — Настроението му беше започнало да се повдига от топлия приятелски прием. — Всъщност дойдох да попитам вас за новини. Чудех се дали сте чули нещо за господин Манърс и неговите придружители. Много се радвам, че точно той пътува с моите хора.

— Ja, ja, така е — присъедини се Фишер. — Железопътната линия е на разположение на нашия приятел господин Деламер и, разбира се, на хубавата му дъщеря. Чарли, какви са последните новини?

— Не знаем много повече от онова, което ви писах в последното писмо, господин Деламер. — Чжан внимателно наля кафето. — Получих съобщение, че ще пътуват заедно, както ви казах. Би трябвало да са тръгнали от Тиендзин преди десет дни. Могат да пристигнат всеки момент.

— Всеки момент? Ето това е новина! Кой знае защо си мислех, че ще се забавят повече.

— Не — отвърна Фишер гордо. — Нашите влакове пътуват много бързо. Подбрахме добри машинисти. Не се ли вълнуваш? Дъщеря ти пристига! В Шишан ще настъпят големи промени. Е, поне в нашето общество. Доктор Еъртън ме помоли да се упражнявам с цигулката. А ти, Чарли, трябва да научиш западните танци, ja? Валс. Полка.

— Много се радвам, че ми пращат помощник — каза Франк. — Няма да ми се налага да пътувам толкова често, колкото досега.

— И ние ще си имаме помощник. Достопочтеният Хенри Манърс. Някакъв юнкер. — Франк забеляза, че Чжан и Фишер си размениха бързи многозначителни погледи. — Несъмнено опитът му ще ни бъде от полза. Той трябва да ни помогне в контактите с политиците. Сигурен съм, че в Съвета има умни глави, които знаят защо ни е нужен точно такъв човек.

— Политически контакти! Мислех, че доктор Еъртън е посредникът между вас и мандарина.

— Ja? Е, извадихме голям късмет. Ще имаме двама посредници. Още по-добре, нали? Харесва ли ви кафето? Дали е… по вкуса ви?

— Чарли е истински майстор — каза Франк, отпивайки от отвратителната течност. — Чудесно е.

Чжан засия. Усетил, че темата за Манърс не им е приятна, Деламер ги запита за напредъка на железопътната линия и скоро всички бяха заровени в огромна купчина карти и скици. Двамата ентусиасти гордо разясняваха подробностите от великия си проект. След известно време Франк забеляза, че един от кулитата снове пред палатката. Чжан с неохота се откъсна от интересния разговор, но след като поговори с него, се върна с широка усмивка.

— Господин Деламер, изглежда, притежавате страхотен усет за време — каза той. — Това беше пратеник от тунела в Черните хълмове. Дъщеря ви и спътниците й са пристигнали и са на път за насам. До един час ще бъдат тук.

В първия момент Франк се стресна. Много му се беше насъбрало за един ден. Не беше готов да посрещне Хелън Франсис. Нищо не беше приготвил. Господи, дори не беше се обръснал. Не беше й запазил стая в хотела. А и тази история с Шен Пин. После внезапно го заля вълна от радост. Малкото му момиченце щеше да пристигне до час. Господи, осъзна той, пак щеше да заплаче!

 

 

Хелън Франсис видя баща си и препусна към него. Той бе избързал, за да ги посрещне пръв, но гледаше в обратна посока. Тя скочи от коня в прегръдките му. Веднага долови познатия мирис на алкохол и тютюн и усети горещите му сълзи, които се стичаха по бузите й към щръкналите му мустаци.

— Момиченцето ми — плачеше той, — ти ли си наистина?

— Да, татко, аз съм. Дойдох — каза Хелън несвързано и го прегърна по-силно.

Сега и тя плачеше.

Смаяният Франк също я притисна към себе си. Не знаеше дали не сънува. Момичето, което беше скочило от коня в прегръдките му и сега го целуваше по бузите, беше копие на отдавна починалата му съпруга. След цяла вечност щастие той я пусна и едва тогава видя двамата млади мъже на коне, които му се усмихваха. Единият беше строен чернокос младеж с мустаци, а другият едър и рус, с червендалесто лице.

— Татко, това е Хенри Манърс, който ни доведе дотук. Беше много смел. Видяхме Боксьори и екзекуции. — Думите й се лееха като поток.

„Боксьори? Екзекуции?“, зачуди се Франк наум.

— А в Черните хълмове щяха да ни нападнат бандити, но избягаха, когато господин Манърс стреля по тях.

— Господин Деламер, приятно ми е да се запознаем. Дъщеря ви, разбира се, преувеличава — усмихна се Манърс.

— А това е Том, татко — каза тя, дърпайки го към другия мъж. — Той ме доведе от Англия. Твоят помощник. И ние сме сгодени, татко.

Франк беше твърде изненадан, за да разбере какво му казва.

— Сгодени… кой? — попита той глуповато.

— Ние! — разсмя се тя. — Сгодихме се и ще се оженим!

— С ваше позволение, сър — добави Том.

Франк стоеше като истукан. Главоболието му се върна с пълна сила. Отвори уста и пак я затвори.

— Но аз… аз… Ти… Кой?

Хер Фишер се появи внезапно с широка усмивка.

— Годеж! — неистово изкрещя той. — Това е прекрасно, ja? Защо не ми каза, хитрецо? — Той тупна Франк по гърба. — Чарли, дай шнапса.

И само след миг, глуповато ухилен, Чарли Чжан пъхаше чаши в ръцете на всички.